Петата планина паулу Куелю

Други култури бяха оставили под някаква форма следи в историята, но разчитането им беше толкова трудно, че никой освен жителите на тези страни не се опитваше да ги разгадае. Създаването на бибълското писмо обаче бе про­менило нещата. С него би могъл да си служи всеки народ, независимо от езика, на който говори. Дори и самите гър­ци, които обикновено отричаха всичко онова, което не бе сътворено в техните градове, тоя път бяха възприели би­бълското писмо и често го използваха в търговските си сделки. И понеже нямаха равни на себе си в това да си присвояват всичко ново и непознато, вече бяха нарекли би­бълското писмо с гръцката дума алфабетос.

Тайните, които древната цивилизация бе пазила векове наред, бяха изложени на опасността да излязат на бял свят. Сравнено с това, светотатството, което Илия бе извър­шил - връщайки някой от другия бряг на реката на мърт­вите, както египтяните често правеха, - беше без значение.

„Ще бъдем наказани, защото вече не умеем да пазим както трябва онова, което е свещено - помисли си жрецът. - Асирийците са пред вратата ни, ще прекосят долината и ще унищожат цивилизацията на нашите деди."

Щяха да унищожат и писмото. Жрецът знаеше, че вра­гът не е дошъл тук случайно.

Това бе цената, която финикийците трябваше да платят. Боговете бяха предрешили всичко така, че никой да не се усъмни в тях: предадоха властта в ръцете на един градона­чалник, загрижен повече за търговията, отколкото за вой­ската; предизвикаха алчността на асирийците; направиха така, че да вали все по-рядко, и доведоха в града неверник. Скоро щеше да започне последната битка.

Акбар щеше да продължи да съществува и след това, но заплахата от бибълските букви завинаги щеше да бъде за­личена от лицето на Земята. Жрецът грижливо избърса ка­мъка, означаващ мястото, където преди много поколения някакъв чужд поклонник бе открил посоченото му от бого­вете място и бе основал града. „Колко е красив", помисли си жрецът. Камъните бяха като боговете - корави и устой­чиви, оцеляваха при всякакви условия, без да е нужно да се обяснява защо са тук. От уста на уста се предаваше пове­рието, че центърът на света е отбелязан с камък, и като де­те той бе решил да тръгне и да го търси. Бе обмислял то­ва до тази година. Но когато видя асирийците в другия край на долината, разбра, че никога няма да осъществи мечтата си.

„Няма значение. На моето поколение се падна участта да бъде принесено в жертва, загдето е оскърбило боговете. В историята на света има неизбежни неща и ние трябва да ги приемем."

Обеща пред себе си да се подчини на боговете и да не се опитва да избегне войната.

„Може би краят на света не е далеч и вече няма как да избягваме стълкновенията, които стават все по-сериозни."

Жрецът взе жезъла в ръка и излезе от малкия храм. Бе уговорил да се срещне с коменданта на гарнизона в Акбар.

Малко преди да стигне до южната крепостна стена, до него се приближи Илия.

- Господ върна едно дете от царството на мъртвите -каза израилтянинът. - Градът повярва в силата ми.

- Момчето едва ли е било мъртво - отговори жрецът. -Случвало се е и преди: сърцето спира, но малко след това отново започва да тупти. Днес целият град говори за това, но утре хората ще си спомнят, че боговете са наблизо и могат да чуят това, което те казват. И тогава отново ще замлъкнат. Трябва да вървя, защото асирийците се готвят за битка.

- Послушай ме! След чудото, което стана снощи, оти­дох да спя извън стените на града, защото се нуждаех от спокойствие. И тогава същият ангел, когото видях на вър­ха на Петата планина, ми се яви отново и ми каза: „Акбар ще бъде разрушен от войната."

- Градовете не могат да бъдат разрушени - рече жре­цът. — Те ще бъдат издигани отново и отново, седемдесет пъти по седем, тъй като боговете знаят защо са избрали местонахождението им и имат нужда от тях именно там, където са, а не другаде.

През това време при тях дойде градоначалникът заедно с група верни нему хора и попита израилтянина:

- Какво каза преди малко?

- Казах, че трябва да запазите мира - повтори Илия.

- Щом се страхуваш, връщай се там, откъдето си до­шъл - отвърна сухо жрецът.

- Но Иезавел и царят все още търсят избягалите проро­ци и той ще бъде убит - каза градоначалникът, след което се обърна към Илия. - Бих искал да ми разкажеш как успя да изкачиш Петата планина, без да бъдеш изгорен от не­бесния огън.

Жрецът разбра, че трябва да прекъсне този разговор. Градоначалникът възнамеряваше да преговаря с асирийци­те и щеше да се опита да използва за тази цел Илия.

- Не го слушай какво говори - рече той. - Вчера, когато го изправиха пред мен, за да бъде съден, го видях да плаче от страх.

- Плачех заради злото, което мислех, че съм причинил. Боя се само от Господа и от самия себе си. Не съм избягал от Израил, готов съм да се върна веднага щом Господ ми позволи. Ще премахна красивата ви принцеса и вярата на Израил ще се запази и след тая заплаха.

- Трябва да имаш много кораво сърце, за да устоиш на очарованието на Иезавел - подхвърли иронично градона­чалникът.

- Но дори и да стане така, както казваш, ще изпратим в Израил някоя още по-красива жена, както сме правили и преди Иезавел.

Жрецът казваше истината. Преди двеста години една сидонска принцеса бе съблазнила Соломон, най-мъдрия от всички царе на Израил. Бе го накарала да издигне жертвеник на богинята Астарта и Соломон се бе подчинил. Пора­ди това светотатство Господ бе изпратил срещу израилтяните войските на съседните народи и Соломон си бе навля­къл Божието проклятие.

„Същото ще се случи и с Ахав, мъжа на Иезавел", по­мисли си Илия. Когато удареше часът, Господ щеше да го накара да изпълни мисията си. Какъв смисъл имаше да разговаря с тези хора, които сега стояха пред него? Те бя­ха също като онези, които бе видял да коленичат предиш­ната вечер в дома на вдовицата и да славословят боговете от Петата планина. Традицията никога нямаше да им по­зволи да мислят по друг начин.

- Жалко, че трябва да спазваме закона на гостоприемст­вото - каза градоначалникът, който явно вече бе забравил призива на Илия за мир. - Ако този закон не съществува­ше, щяхме да помогнем на Иезавел да премахне всички пророци.

- Не това е причината да пощадите живота ми. Знаете много добре, че съм ценна стока, а и не искате да отнеме­те на Иезавел удоволствието да ме убие със собствените си ръце. От вчера обаче народът вярва, че имам чудодейни способности. Хората мислят, че съм се срещнал с боговете на върха на Петата планина. Ако зависеше от вас сами­те, вие не бихте се поколебали да оскърбите боговете, но не искате да предизвикате гнева на жителите на Акбар.

Градоначалникът и жрецът не желаеха да слушат пове­че думите на Илия и се отправиха към крепостните стени. Именно тогава жрецът реши да убие израилтянина при първия сгоден случай. Този човек, който по-рано беше са­мо стока, сега се бе превърнал в заплаха.

Виждайки ги да се отдалечават, Илия изпадна в отчая­ние. По какъв начин би могъл да служи на Господ? Отиде насред площада и викна:

- Чуй ме, народе на Акбар! Снощи се изкачих на Пета­та планина и говорих с боговете, които живеят там. Кога­то слязох долу, успях да върна едно дете от царството на мъртвите.

Хората започнаха да се събират около него - събитие­то вече се бе разчуло из целия град. Градоначалникът и жрецът се спряха и решиха да се върнат, за да видят какво става. Израилтянският пророк твърдеше, че бил видял бо­говете от Петата планина да се кланят на някакъв по-мо­гъщ Бог.

- Ще наредя да бъде убит - каза жрецът.

- И тогава всички ще се разбунтуват срещу нас - от­върна градоначалникът, понеже думите на чужденеца бяха в негов интерес. - По-добре да изчакаме той да допусне ня­каква грешка.

- Преди да сляза от планината, боговете ми възложиха да помогна на градоначалника срещу асирийската запла­ха! - продължи Илия. — Знам, че той е честен човек и ще се вслуша в думите ми. Но някои хора са заинтересувани от това да има война и те не ме допускат до него.

- Израилтянинът е свят човек - обърна се един старец към градоначалника. - Всеки, който дръзне да се изкачи на Петата планина, бива изгорен от небесния огън, а той оце­ля и сега възкресява мъртвите.

Неколцина болни и недъгави започнаха да си проправят път през тълпата и доближавайки се до Илия, докосваха дрехите му и го молеха да ги излекува.

- Вместо да даваш съвети на градоначалника, лекувай болните - каза му жрецът. - Тогава ще повярваме, че бого­вете от Петата планина наистина са на твоя страна.

Илия си спомни думите, които ангелът бе изрекъл пре­дишната вечер: няма да му бъде позволено да върши пове­че чудеса.

- Болните те молят за помощ - настоя жрецът. - Хай­де, ние чакаме.

- Най-важното сега е да се опитаме да предотвратим войната, защото, ако не успеем да го сторим, ще има още повече недъгави и болни.

Градоначалникът прекъсна разговора:

- Илия ще дойде с нас. Той е бил осенен от божието вдъхновение.

Макар и да не вярваше, че на Петата планина живеят богове, градоначалникът се нуждаеше от съюзник, който да му помогне да убеди народа, че единственият изход е да се постигне мир с асирийците.

Докато вървяха към мястото на срещата с коменданта, жрецът подхвърли на Илия:

- Ти не вярваш в нищо от това, което каза.

- Вярвам, че единственият изход е мирът. Не вярвам, че върхът на тази планина е обитаван от богове. Бях там.

- И какво видя?

- Ангела Господен. Срещал го бях и по-рано на различ­ни места, където съм бил - отвърна Илия. - Съществува само един Бог.

Жрецът се разсмя.

- Искаш да кажеш, че според теб същият бог, който до­карва бурите, прави така, че да расте житото, въпреки че тези две неща са съвсем различни.

..- Виждаш ли в тоя миг Петата планина? - попита го Илия. - Откъдето и да я погледнеш, тя ще ти се стори съв­сем различна, въпреки че е все същата планина. Така е и с всяко сътворено от Господа нещо, в което се долавят раз­личните лица на един и същи Бог.

Изкачиха се на върха на крепостната стена, откъдето се виждаше разположеният в далечината вражески стан. На фона на пустеещата долина белите шатри се открояваха съвсем ясно.

Преди време финикийските стражи бяха разкрили при­съствието на асирийци в долината - шпионите бяха при­знали, че са дошли на разузнаване. Комендантът предложи да бъдат затворени и продадени като роби. Градоначални­кът избра друга стратегия - реши да не предприема нищо. Беше уверен, че ако установи добри отношения с асирийците, ще може да осигури нов пазар за стъклените изделия, изработвани в Акбар. Дори и да се готвеха за война, асирийците знаеха, че малките градове винаги са на страната на победителите. В такъв случаи единственото, за което асирийските военачалници щяха да претендират, бе да ги пропуснат да минат през Акбар на път за Тир и Сидон. То­ва бяха двата града, които съхраняваха богатствата и зна­нието на неговия народ.

И тъй, асирийският патрул се бе установил на входа на долината, а след това постепенно започнаха да пристигат подкрепления. Жрецът твърдеше, че знае защо: в града имаше огромен кладенец, единственият в пустинята на много дни път. Ако асирийците наистина искаха да превзе­мат Тир или Сидон, войските им щяха да имат нужда от та­зи вода.

Към края на първия месец все още имаха сили да ги от­блъснат. В края на втория месец лесно можеха да ги побе­дят и да се споразумеят за достойното оттегляне на аси­рийските воини.

Финикийците живееха в очакване на сражение, но вра­гът не атакуваше. В края на петия месец все още можеха да спечелят битката. „Сигурно всеки момент ще ни нападнат, защото водните им запаси са се изчерпали", каза си градо­началникът. Ето защо нареди на коменданта да обмисли как да отбранява града и да държи хората си в пълна бой­на готовност в случая на неочаквана атака.

Но най-много го занимаваше мисълта как да бъде опа­зен мирът.

Бе изминала половин година, а асирийската войска не помръдваше от стана си. Напрежението, което бе обхвана­ло Акбар през първите седмици на обсадата, сега почти съвсем бе изчезнало. Хората се бяха върнали към нормал­ния си начин на живот. Земеделците започнаха да излизат на полето, занаятчиите продължиха да правят вино, стък­лени предмети и сапун, а търговците - да продават и купу­ват стоки. Финикийците вярваха, че Акбар бе предпочел да не атакува врага, защото сблъсъкът би могъл да се избег­не чрез преговори. Всички знаеха, че градоначалникът е из­бран от боговете и че той ще вземе най-доброто решение.

Още когато Илия дойде в града, градоначалникът бе на­редил да се пусне слух, че чужденецът носи със себе си проклятие, та ако войната стане неизбежна, да обвини при­шълеца за това нещастие. Щеше да убеди жителите на Акбар, че след смъртта на израилтянина нещата ще се вър­нат на мястото си. После щеше да заяви, че вече е твърде късно, за да отблъснат асирийците. Щеше да нареди да уби­ят Илия, а на народа щеше да каже, че най-доброто разреше­ние е мирът. Бе уверен, че търговците, които също желаеха мир, ще убедят останалите да приемат това предложение.

През всичките тези месеци той се беше борил срещу жреца и коменданта, които настояваха врагът да бъде ата­куван незабавно. Но боговете от Петата планина винаги са били на негова страна. И сега, с чудото на възкресението, което Илия бе извършил предната вечер, той щеше да бъ­де много по-полезен за градоначалника жив, отколкото мъртъв.

- Защо сте довели този чужденец? - попита комендан­тът.

- Той бе осенен от боговете и ще ни помогне да наме­рим най-добрия изход - отвърна градоначалникът, след ко­ето бързо промени темата на разговора. - Изглежда, че днес броят на шатрите се е увеличил. - Утре ще се увеличи още повече - каза комендантът. -Ако ги бяхме нападнали, когато бяха само един патрул, те може би нямаше да се върнат повече тук.

- Когато отлагаме беритбата, плодовете изгниват -настоя комендантът. - А когато отлагаме проблемите, те стават още по-големи.

Градоначалникът заяви, че във Финикия почти три века царува мир и народът се гордее с това. Какво биха казали идните поколения, ако той сложеше край на този разцвет в страната?

- Намери пратеник, който да преговаря с тях - каза Илия. - Най-добрият воин е този, който успее да превърне врага в приятел.

- Но ние не знаем какво точно искат те. Не знаем дори дали искат да превземат града ни. Как бихме могли да пре­говаряме с тях?

- Заплахата е очевидна. Никоя войска не си губи време­то в маневри далеч от страната си.

Всеки ден пристигаха нови воини и градоначалникът из­числяваше количеството вода, необходимо за всички тези хора. Не бе далеч денят, в който градът щеше да се окаже съвсем беззащитен пред неприятелската войска.

- Можем ли да ги нападнем сега? - попита жрецът ко­менданта.

- Да, можем. Ще изгубим много мъже, но градът ще бъде спасен. Необходимо е обаче незабавно да вземем ре­шение.

- Не трябва да правим това - обърна се Илия към гра­доначалника. - Боговете от Петата планина ми казаха, че все още имаме време да потърсим мирно разрешение.

Макар и да бе чул разговора между жреца и израилтянина, градоначалникът се престори, че вярва на думите на Илия. На него му беше все едно дали Сидон и Тир ще бъ­дат управлявани от финикийци, от ханаанци или от асирийци. Най-важното бе Акбар да продължи да продава стоки­те си.

- Ще ги нападнем - настоя жрецът.

- Нека да изчакаме още един ден - предложи градона­чалникът. - Може пък нещата да се разрешат.

Искаше да обмисли как най-добре да се справи с асирийската заплаха. Слезе от крепостната стена и се отправи към двореца, като помоли израилтянина да го придружи.

По пътя се загледа в хората наоколо. Пастирите изкар­ваха овцете в планината, земеделците отиваха на нивите си, където щяха да се опитат да изтръгнат от сухата земя някакво препитание за себе си и за семействата си. Воини­те се обучаваха с копия, а някои току-щр пристигнали тър­говци подреждаха стоката си на площада. Колкото и неве­роятно да му се струваше, асирийците не бяха затворили пътя, който пресичаше долината, и търговците продължа­ваха да се придвижват заедно с товарите си и да плащат на града такса за ползването на пътя.

- След като вече разполагат с такава голяма войска, за­що не са затворили пътя? - полюбопитства Илия.

- Асирийската империя се нуждае от продуктите, кои­то се намират на корабите в пристанищата на Сидон и Тир -отвърна градоначалникът. - Ако търговците се почувстват в опасност, снабдяването с тези продукти ще секне и по­следствията ще бъдат по-тежки от евентуално поражение на бойното поле. Сигурно има начин войната да бъде из­бегната.

- Да, има - каза Илия. - Можем да им продаваме вода, когато започнат да се нуждаят от нея.

Градоначалникът нищо не отговори. Даваше си обаче сметка, че би могъл да използва израилтянина като оръжие срещу тези, които искаха война. Пророкът се бе изкачил на върха на Петата планина, бе дръзнал да предизвика бого­вете. Ако жрецът продължеше да настоява да нападнат аси­рийците, единствен Илия можеше да му се противопоста­ви. Градоначалникът предложи на израилтянина да се раз­ходят и да си поговорят.

Жрецът остана на крепостната стена, откъдето наблю­даваше врага.

- Какво могат да сторят боговете, за да спрат нашест­вениците? - попита го комендантът.

- Всеки ден правя жертвоприношения в подножието на Петата планина и ги моля да ни изпратят по-смел пълководец.

- Би трябвало и ние да постъпим като Иезавел и да из­бием пророците. Някакъв си израилтянин, който до вчера беше осъден на смърт, днес е използван от градоначални­ка, за да убеди хората да запазят мира.

Комендантът гледаше към планината.

- Можем да наредим Илия да бъде убит, а аз с помощ­та на воините си ще сваля от власт градоначалника.

- Ще заповядам да убият Илия - отвърна жрецът. -Колкото до градоначалника, нищо не можем да сторим. Неговите деди са на власт от много поколения. Дядо му ни е управлявал, след това е предал божествената власт на ба­ща му, от когото той я наследи.

- Как е възможно някаква традиция да ни попречи да възложим управлението на по-способен човек?

- Традициите съществуват, за да поддържат реда. Ако започнем да ги променяме, ще настъпи краят на света.

Жрецът погледна наоколо. Небето и земята, планините и долината, всяко нещо изпълняваше това, което бе напи­сано за него. Понякога земята трепереше, друг път - както се бе случило и сега - минаваше много време, без да зава­ли дъжд. Но всяка звезда стоеше на мястото си, а слънце­то не бе паднало върху главите на хората. И всичко това продължаваше, защото от времето на Потопа хората бяха разбрали, че е невъзможно да бъде променян редът, уста­новен от Сътворението.

В миналото не съществувало нищо друго освен Петата планина. Хора и богове живеели заедно, разхождали се из Райските градини, разговаряли помежду си, смеели се. Ала човешките същества съгрешили и боговете ги прогонили завинаги оттам. И понеже нямало къде да ги изпратят, ре­шили да създадат Земята около Петата планина, за да ги захвърлят после там, да ги наблюдават постоянно и вина­ги да им напомнят, че са много по-нисши от обитателите на Петата планина.

Погрижили се все пак да оставят вратичка - ако човеш­кият род върви по правия път, накрая ще се върне на върха на планината. И за да не бъде забравяна тази възможност, боговете натоварили жреците и управниците да я поддър­жат жива във въображението на хората.

У всички народи съществуваше поверието, че ако бого­помазаните родове бъдат отстранени от властта, това ще има тежки последици. Вече никой не си спомняше защо точно тези семейства са били избрани, но всички знаеха, че те имат някакво родство с боговете. Акбар съществуваше от стотици години и винаги бе управляван от предците на сегашния градоначалник. Градът много пъти бе превземан, бе в ръцете на потисници и варвари, но с течение на време­то нашествениците си отиваха или пък бяха изтласквани. Така старият ред се възстановяваше и хората се връщаха към предишния си начин на живот.

Главното задължение на жреците беше да поддържат този ред: светът имаше своя съдба и се управляваше от за­кони. Отминали бяха времената, когато хората се опитва­ха да разберат боговете. Сега бе настъпила епоха, в която те бяха длъжни да ги уважават и да изпълняват всичко, ко­ето боговете искаха от тях. Защото боговете бяха каприз­ни и лесно се гневяха.

Ако не се спазваха ритуалите, свързани с прибирането на реколтата, земята нямаше да дава плодове. Ако пропус­неха някои жертвоприношения, в града щяха да пламнат смъртоносни болести. А ако богът на времето отново бъ­деше предизвикан, той можеше да направи така, че житото и хората да спрат да растат.

- Погледни Петата планина - каза жрецът на комендан­та. - От върха й боговете управляват долината и ни закри­лят. Те са решили Акбар да съществува вечно. Чужденецът ще бъде убит или пък ще се върне в своята земя. Градона­чалникът някой ден ще изчезне от тоя свят и синът му ще бъде по-мъдър от него. Това, което изживяваме сега, е пре­ходно.

- Трябва да дадем властта на друг човек - настоя ко­мендантът. - Ако сегашният градоначалник продължи да ни управлява, ще бъдем унищожени.

Жрецът знаеше, че боговете искат точно това, за да пре­махнат заплахата, идваща от бибълското писмо, но нищо не каза. Дори се зарадва - за пореден път бе установил, че волно или неволно управниците винаги следват съдбата на Вселената.

Докато се разхождаха из града, Илия изложи плановете си за мир пред градоначалника и бе назначен за негов по­мощник. Когато пристигнаха на площада, други болни се приближиха до него, ала той им каза, че боговете от Пета­та планина са му забранили да лекува. В късния следобед се върна при вдовицата. Детето играеше на улицата и Илия благодари на Бога, че го е избрал, за да стори това чудо.

Жената го чакаше за вечеря. Той се изненада, като видя бутилка вино на масата.

- Хората донесоха подаръци, за да ти се отблагодарят -рече тя. - А аз те моля да ме извиниш за моята несправед­ливост.

-'Каква несправедливост? - учуди се Илия. - Нима не виждаш, че всичко това е проява на Божията воля?

Вдовицата се усмихна: очите й блестяха и той едва се­га забеляза, че е много красива. Беше поне с десет години по-възрастна от него, но той изпитваше дълбока нежност към нея. Не бе свикнал с това чувство и то го изплаши. Спомни си за очите на Иезавел и за молбата, която бе от­правил към Бог на излизане от двореца на Ахав - да си взе­ме жена от Ливан.

- Животът ми беше ненужен, но поне имам сина си. И хората ще запомнят това, което се случи с него, защото той се върна от царството на мъртвите - каза тя.

- Животът ти не е ненужен. Аз дойдох в Акбар, защото Господ така ми нареди, и ти ме прие в дома си. Сигурен съм, че ако един ден хората си спомнят случилото се със сина ти, ще си спомнят и за теб.

Жената наля вино в две чаши и двамата вдигнаха на­здравица за слънцето, което залязваше, и за звездите на не­бето.

- Ти дойде от далечна страна, следвайки поличбите на някакъв Бог, когото аз не познавах, но сега той стана и мой Бог. Синът ми също се завърна от една много далечна зе­мя и ще разказва тази хубава история на внуците си. Жре­ците ще запомнят думите ти и ще ги предадат на идните поколения.

...Благодарение на паметта на жреците градовете узна­ваха за своето минало, за завоеванията си, за древните бо­гове, за воините, защитавали земята с кръвта си. Макар се­га да съществуваха и други начини миналото да бъде за­помнено, жителите на Акбар вярваха единствено на памет­та на жреците. Защото всеки може да напише каквото си поиска, ала никой не би си спомнил за нещо, ако то наис­тина не е съществувало.

- Какво бих могла да разкажа аз самата? - продължи жената, като напълни отново чашата, която Илия бързо бе пресушил. - Нямам нито силата, нито хубостта на Иеза-вел. Животът ми не е по-различен от живота на останали­те жени. Бяха ми отредили съпруг още докато бях дете. Когато пораснах, вършех домакинската си работа, спазвах обредите в светите дни, а мъжът ми винаги бе зает с нещо друго. Докато беше жив, никога не сме разговаряли за не­що важно. Той живееше само с мисълта за търговията си, а аз се грижех за дома ни и така изминаха най-хубавите го­дини от живота ни... Единственото, което ми остана след смъртта му, бе мизерията и възпитанието на сина ми. Ко­гато той порасне, ще кръстосва моретата и аз вече никому не ще съм нужна. Не изпитвам нито омраза, нито обида, само усещам своята безполезност.