Петата планина паулу Куелю

Градоначалникът добави, че към Тир и Сидон вече са тръгнали пратеници, които да известят за тежката ситу­ация. Не му бе лесно да се реши да поиска помощ - мо­жеха да помислят, че е неспособен да овладее положени­ето. Накрая обаче бе стигнал до извода, че няма друг из­ход.

Комендантът бе съставил ловък план. Щом започнеше битката, той щеше да се върне в града, за да организира съпротивата. Отрядът, който сега се намираше насред до­лината, трябваше да убие колкото може повече врагове, след което да се изтегли в посока към планината. Никой не познаваше долината по-добре от финикийските воини и те можеха да нападат асирийците от засада, за да разхлабват обръча на обсадата.

Не след дълго щяха да дойдат подкрепления и асирийската войска щеше да бъде изтребена до крак.

- Можем да устоим шейсет дни, но няма да се наложи -каза градоначалникът на Илия.

- Много хора ще загинат.

- Всички сме пред прага на смъртта. Никой обаче не се страхува, дори и аз.

Градоначалникът се учудваше на собствената си сме­лост. Никога по-рано не бе участвал в сражение. Когато бе разбрал, че битката наближава, бе започнал да крои плано­ве за бягство от града. Същия този ден сутринта бе обсъ­дил с по-верните си хора най-добрия начин да се измъкне. Не можеше да отиде в Тир, нито пък в Сидон, защото щяха да се отнесат с него като с предател. Ала Иезавел сигур­но щеше да го приеме, тъй като се нуждаеше от доверени хора.

Но след като бе излязъл на бойното поле, бе видял в очите на войниците огромна радост. Сякаш те цял живот се бяха подготвяли с някаква цел и най-сетне важният момент бе настъпил.

- Страхуваме се само докато дойде неизбежното - каза той на Илия. - След това не бива да позволяваме на стра­ха да изсмуква силите ни.

Илия бе объркан. Изпитваше същото чувство, макар и да се срамуваше да го признае. Спомни си за възторга на момчето при вида на войската.

- Иди си - каза му градоначалникът. - Ти си чужденец, нямаш оръжие, а и не е нужно да се биеш за нещо, в което не вярваш...

Илия не помръдна.

- Те всеки момент ще дойдат - настоя комендантът. -Ти беше изненадан, ала ние сме подготвени.

Но и след тези думи Илия не си тръгна.

Взряха се в хоризонта, но не видяха никакъв прах - асирийската войска изобщо не се придвижваше.

Войниците от първата редица здраво стискаха в ръце насочените напред копия. Стрелците бяха опънали тетива­та на лъковете, готови да изпратят стрелите си веднага щом чуят заповедта на коменданта. Някои от воините раз­махваха мечове във въздуха, за да поддържат мускулите си напрегнати.

- Готови сме - повтори комендантът. - Те ще атакуват.

Илия усети еуфорията в гласа му. Явно нямаше търпе­ние битката да започне. Искаше да се сражава и да покаже храбростта си. Сигурно виждаше във въображението си асирийските воини, ударите на сабите, виковете и сумато­хата. Представяше си как финикийските жреци ще го сочат като пример за способен и смел пълководец.

Градоначалникът прекъсна мислите му.

- Те изобщо не се движат.

Илия си спомни, че бе помолил Господ да спре слънцето на небето, както бе сторил за Иисус Навин. Опита се да говори със своя ангел, но не чу гласа му.

Постепенно копиеносците свалиха оръжията си, стрел­ците отпуснаха лъковете си, а останалите воини прибраха мечовете си. Към обяд слънцето напече така силно, че ня­кои от войниците припаднаха от жегата. Въпреки това от­рядът стоя в бойна готовност до вечерта.

Когато слънцето се скри, воините се прибраха в Акбар. Изглеждаха разочаровани, че денят е минал, а те все още са живи.

В долината остана само Илия. Повървя безцелно, дока­то съзря светлина и пред него застана Ангелът Господен.

- Бог чу молбата ти - каза ангелът. - И видя как се тер­зае душата ти.

Илия вдигна поглед към небето и благодари за тази бла­гословия:

- Господ е източникът на славата и на властта. Той бе­ше Този, който възпря асирийската войска.

- Не е така - възрази ангелът. - Ти каза, че Той би тряб­вало да направи избора. И Господ го стори вместо теб.

- Тръгваме — каза Илия на вдовицата и сина й.

- Не искам да заминавам - отвърна момчето. - Гордея се с войниците на Акбар.

Майка му го накара да си стегне багажа.

- Вземи само това, което можеш да носиш - рече му тя.

- Забрави ли, че сме бедни и че нямам кой знае какво?

Илия се качи в стаята си. Огледа се, сякаш я виждаше за пръв и последен път. После слезе и се загледа във вдовица­та, която подреждаше боите си.

- Благодаря ти, че ме вземаш със себе си - каза тя. -Когато се омъжих, бях само на петнайсет години и изобщо не познавах живота. Нашите родители бяха уговорили всичко предварително и аз от дете бях подготвена за този момент и възпитавана да помагам на мъжа си при всяко едно обстоятелство.

- Обичаше ли го?

- Приучих сърцето си към това. Понеже нямах избор, убедих самата себе си, че този е най-добрият път. Когато загубих мъжа си, привикнах към еднаквите дни и нощи. И тъй като по онова време все още вярвах в боговете от Пе­тата планина, помолих ги да ме приберат при себе си, когато синът ми стане достатъчно голям, за да живее сам. То­гава се появи ти. Вече ти го казах, а сега искам да го по­вторя. От този ден нататък започнах да забелязвам красо­тата на долината, тъмните очертания на планините, откро­яващи се на небето, луната, която непрекъснато мени фор­мата си, за да може житото да расте. Много нощи, докато ти спеше, се разхождах из Акбар, слушах плача на новоро­дените, песните на мъжете, които бяха пили след работа, твърдите крачки на стражите върху крепостната стена. Толкова пъти съм виждала този пейзаж, а никога не съм си давала сметка колко е красив... Толкова пъти съм поглеж­дала към небето, без да забележа колко е дълбоко... Толко­ва пъти съм долавяла шумовете на Акбар, без да разбера, че те са част от живота ми... У мен се породи огромно же­лание да живея. Ти ме накара да науча бибълските букви и аз го сторих. В началото го правех само за да ти харесам, но постепенно се увлякох от това, което вършех, и открих, че животът ми има такъв смисъл, какъвто аз пожелая да му придам.

Илия погали косите й. За пръв път правеше това.

- Защо не съм го открила по-рано? - попита тя.

- Защото си се страхувала.- Но днес, когато стоях в очакване на битката и слушах думите на градоначалника, си помислих за теб. Страхът се простира само дотам, от­където започва неизбежното. От този миг нататък той гу­би всякакъв смисъл. И единственото, което ни остава, е да се надяваме, че сме взели правилното решение.

- Готова съм - рече тя.

- Ще се върнем в Израил. Господ ми каза какво трябва да направя и така ще сторя. Иезавел ще бъде свалена от власт.

Жената нищо не отговори. Гордееше се със своята принцеса, така както и всички финикийски жени. Когато пристигнеха в Израил, щеше да се опита да разубеди мъжа до себе си.

- Пътуването ще бъде дълго и няма да имаме отдих, докато не сторя това, което Бог иска от мен - добави Илия, сякаш бе отгатнал "мислите й. - Твоята любов ще ме кре­пи, а когато се изморя да се боря в името Господне, ще си почивам в прегръдките ти.

Дойде момчето с преметната през рамо торбичка. Илия я взе и каза на жената:

- Удари часът. Докато вървим по улиците на Акбар, за­помни всяка къща, всеки шум, защото никога вече няма да видиш този град.

- Родена съм в Акбар и градът ще живее вечно в сърце­то ми.

Детето чу това и си обеща никога да не забравя думите на майка си. Ако някой ден успееше да се завърне, може би щеше да открие в града майчиното лице.

Беше съвсем тъмно, когато жрецът пристигна в подно­жието на Петата планина. В дясната си ръка държеше же­зъл, а в лявата носеше кожена торбичка.

Извади от торбичката миро и намаза с него челото и китките си. После нарисува с жезъла върху пясъка бик и пантера, символите на бога на бурите и на Великата боги­ня. Отправи ритуалните молитви и накрая вдигна ръце към небето, за да получи божието просветление.

Боговете мълчаха. Вече бяха казали всичко и сега иска­ха само да бъдат изпълнявани обредите. В цял свят проро­ците бяха изчезнали. Изключение правеше Израил - изос­танала, суеверна страна, която все още вярваше, че хората могат да общуват със създателите на Вселената.

Спомни си, че преди две поколения Тир и Сидон търгу­вали с някакъв цар на Израил, наречен Соломон. Той стро­ял голям храм и искал да го украси с най-хубавите неща на света. Изпратил хора да купят кедрово дърво от Финикия, която израилтяните наричали Ливан. Царят на Тир му доставил искания материал и получил в замяна двайсет гра­да в Галилея, но те не му харесали. Тогава Соломон му по­могнал да построи първите си кораби и сега Финикия има­ше най-могъщия търговски флот на света.

По онова време Израил все още е бил велика страна, въпреки че служел само на един бог, като дори не знаел и името му, а го наричал „Господ"*. Една сидонска принцеса успяла да върне Соломон към истинската вяра и той издиг­нал жертвеник на боговете от Петата планина. Според израилтяните Господ наказал най-мъдрия от царете им, като направил така, че многото войни да го отстранят от управ­лението.

Неговият син Иеровоам обаче продължил култа, въве­ден от баща му. Заповядал да направят два златни телеца и израилският народ им се кланял. Именно тогава се появи­ли пророците и започнали непримирима битка с управни­ците.

Иезавел бе права: нямаше друг начин да се запази жива истинската вяра, освен да се избият пророците. Макар и да беше нежна и търпелива жена, възпитана в ненавист към войната, тя знаеше, че има моменти, в които единственият изход е насилието. Боговете, на които служеше, щяха да й дадат опрощение за кръвта, изцапана ръцете й.

„Скоро и моите ръце ще бъдат изцапани с кръв - каза жрецът на притихналата планина пред него. - Както проро­ците са проклятието на Израил, така и бибълското писмо е проклятие за Финикия. И двете причиняват зло, което мо­же да стане непоправимо. Затова и двете трябва да бъдат спрени, докато все още е възможно. Богът на времето не бива да си тръгва точно сега."

Беше разтревожен от станалото тая сутрин: вражеската войска не ги бе нападнала. Преди много години богът на времето се разгневил на финикийците и ги изоставил. След което пламъкът в лампите угаснал, овцете и кравите изос­тавили рожбите си, житото и ечемикът спрели да зреят. Богът на слънцето изпратил орела и бога на бурите да го тър­сят, ала никой не успял да открие бога на времето. Накрая Великата богиня изпратила една пчела, която го намерила да спи в някаква гора и го ужилила. Той се събудил вбесен и започнал да руши всичко наоколо. Наложило се да го хванат и да избавят душата му от омразата. И от този ден нататък всичко се върнало към нормалното си състояние.

Ако богът на времето решеше да си тръгне отново, то­гава битката нямаше да се състои. Асирийците щяха да ос­танат завинаги в другия край на долината, а Акбар щеше да продължи да съществува.

„Смелостта - това е страхът, който се моли - каза жре­цът. - Тук съм, защото не мога да проявя колебание преди битката. Длъжен съм да покажа на воините на Акбар, че съществува нещо, заради което си струва да защитават града. И това не е ни кладенецът, ни пазарът, ни дворецът на градоначалника. Ще се бием с асирийската войска, за­щото трябва да дадем пример."

Победата на асирийците щеше да премахне завинаги заплахата от азбуката. Завоевателите щяха да наложат своя език и обичаи, макар и да се кланяха на същите бо­гове от Петата планина. Единствено това беше от значе­ние.

„След време мореплавателите ни ще разказват из дру­гите страни за подвизите на нашите воини. Жреците ще си спомнят за имената им и за деня, когато Акбар се е опитал да устои на асирийското нашествие. Художниците ще из­писват върху папирусите египетски йероглифи, а писарите от Бибъл ще са мъртви. Свещените текстове ще бъдат достъпни само за тези, които са били родени, за да ги на­учат. И така, идните поколения ще се опитат да ни подра­жават и ще построят един по-добър свят.

Сега обаче трябва да изгубим тази битка. Ще се бием храбро, но сме в неизгодно положение. Чака ни славна смърт."

След това жрецът се заслуша в нощта и разбра, че е прав. Такава тишина настъпваше само преди важна битка, ала жителите на Акбар я тълкуваха погрешно. Бяха свалили копията си и се забавляваха, вместо да бдят. Не обръ­щаха внимание на примерите, които природата им даваше: винаги когато наближаваше опасност, животните притихваха.

„Дано да се изпълни волята на боговете. Дано небесата да не паднат върху Земята, защото направихме всичко та­ка, както трябва, и се подчинихме на традицията."

Илия, жената и детето вървяха на изток, където се на­мираше Израил. Не се налагаше да минават през асирийския стан, който беше на юг. Пълната луна осветяваше пъ­тя, ала в същото време хвърляше странни сенки и зловещи рисунки върху скалите и камъните на долината.

В мрака внезапно се появи Ангелът Господен. В дясна­та си ръка държеше огнен меч.

- Къде отиваш? - попита той Илия.

- В Израил - отговори пророкът.

- Господ извика ли те?

- Вече знам какво чудо очаква Бог да извърша. А сега знам и къде трябва да го сторя.

- Господ извика ли те? - повтори въпроса си ангелът. Илия замълча.

- Господ извика ли те? - попита за трети път ангелът.

-Не.

- Позволи поне на тях да заминат, защото няма какво да правят тук - помоли го Илия.

Но ангелът вече бе изчезнал. Илия пусна на земята тор­бата, която носеше. Седна насред пътя и горчиво заплака.

- Какво има? - попитаха жената и детето, които нищо не бяха видели.

- Трябва да се връщаме - каза той. - Такова е желание­то на Господа.

Трудно му беше да заспи. Събуди се посред нощ и усе­ти напрежението във въздуха наоколо. Лош вятър духаше по улиците и носеше със себе си страх и недоверие.

„В любовта към една жена открих любовта към всички създания - молеше се мълчаливо той. - Имам нужда от нея. Знам, Господ няма да забрави, че съм едно от Негови­те оръдия, може би най-слабото, което е избрал. Помогни ми, Господи, защото трябва да си почина между битките."

Спомни си думите на градоначалника за това колко из­лишен е страхът. Въпреки това сънят не идваше. „Нуждая се от сила и спокойствие, дай ми почивка, докато все още това е възможно."

Хрумна му да извика своя ангел и да поговори с него, но се отказа. Можеше да чуе неща, които не би желал. За да се освободи от напрежението, слезе в гостната. Торби­те, които жената бе приготвила за бягството, все още не бяха разтоварени.

Реши да отиде при нея, в стаята й. Сети се за думите, които Господ бе отправил към Мойсей преди една битка: И който се е сгодил и не се е оженил, нека се върне у дома си, да не би да умре в битката, и друг да вземе жена му.

Все още не бяха живели като мъж и жена. Но денят бе­ше изтощителен и сега моментът не беше подходящ.

Реши да разтовари торбите и да подреди всяко нещо на мястото му. Видя, че тя бе взела освен малкото дрехи, ко­ито имаше, и инструментите, с които изписваше бибълските букви.

Взе един нож, намокри малка глинена плочка и надраска няколко букви. Беше се научил да пише, докато наблю­даваше как го прави жената.

„Колко е просто и гениално", помисли си той, като се опитваше да се разсее. Често пъти, когато ходеше на кла­денеца за вода, чуваше жените да казват: „Гърците от­краднаха най-важното ни изобретение." Илия знаеше, че не е така: те бяха приспособили писмото за себе си, включвайки гласните, и това го бе превърнало в нещо, ко­ето всички страни и народи биха могли да ползват. Освен това наричаха свитъците от пергаменти библии в чест на града, където за пръв път се бе появил приспособеният ва­риант.

Гръцките библии бяха написани върху животински ко­жи. Илия смяташе, че този начин да бъдат съхранявани ду­мите никак не е сигурен. Кожата не беше така устойчива като глинените плочки, а и лесно можеше да бъде открад­ната. Папирусите се късаха след неколкократно ползване и водата ги унищожаваше. „Библиите и папирусите не са направени от подходящ материал, единствено глинените плочки могат да се запазят завинаги", размишляваше той.

Ако все пак градът оцелееше, щеше да препоръча на градоначалника да нареди цялата история на града да бъде записана, а глинените плочки да бъдат съхранявани в спе­циална зала, за да могат да ги четат и бъдещите поколения. И ако случайно финикийските жреци, които запечатваха в паметта си историята на своя народ, някой ден бъдеха из­бити, подвизите на воините и творбите на поетите нямаше да бъдат забравени.

Забавляваше се известно време, като изписваше едни и същи букви в различен ред и образуваше нови думи. Оста­на много доволен от резултата. Това занимание го бе нака­рало да се отпусне и той се върна в леглото.

Малко след това обаче го събуди силен трясък и врата­та на стаята му падна на земята.

„Това не е сън. Не е небесното войнство в битка." От всеки ъгъл изникваха сенки, които крещяха като обезумели на някакъв език, който той не разбираше. „Асиришщте!"

Нашествениците разбиваха врати, рушаха стени, а кря­съците им се смесваха с виковете за помощ, които се чува­ха от площада. Опита се да стане, но една от сенките го по­вали на пода. Глух шум разтърси долния етаж.

„Пожар! - помисли си Илия. - Подпалили са къщата!" В този миг чу някой да казва на финикийски: - Ето те и теб! Ти си пълководецът им, а си се скрил ка­то страхливец в къщата на една жена!

Илия погледна в лицето непознатия, който бе изрекъл тези думи. Стаята бе осветена от пламъците и той успя да види някакъв мъж с дълга брада и военна униформа. Да, асирийците бяха нападнали града.

- Нима атакувахте през нощта? - попита той объркан.

Ала мъжът не отговори. Илия зърна блясъка на изваде­ните мечове, когато един от воините го рани в дясната ръка.

Израилтянинът затвори очи и за част от секундата пред него се изниза всичко, което бе преживял досега. Ето го, отново играеше по улиците на града, където се бе родил. После отиде за пръв път в Йерусалим; вдъхна мириса на срязано дърво в работилницата, възхити се отново на необятността на морето и на красивите дрехи, които носеха хората в големите градове. Разхождаше се из долините и планините на Обетованата земя. Спомни си, че бе видял Иезавел - тя изглеждаше още дете и очароваше всички, ко­ито се приближаваха до нея. Присъства още веднъж на из­биването на пророците и чу отново гласа Господен, който му нареди да отиде в пустинята. Видя пак очите на жената, която го чакаше на входа на Сарепта - наричана от своите жители Акбар, - и разбра, че я е обикнал още в първия миг. Изкачи се отново на върха на Петата планина, отново въз­креси едно дете и народът го посрещна като мъдрец и съ­дия. Погледна към небето, чиито съзвездия бързо сменяха местата си, удиви се на луната, която показваше едновре­менно и четирите си фази, усети студа и горещината, есен­та и пролетта. Почувства отново дъжда и видя светлината на мълнията. Облаците промениха хиляди пъти формата си, водите на реките потекоха за втори път в същото кори­то. Изживя отново деня, в който бе забелязал първата аси-рийска шатра, после втората, после толкова други... Видя пак ангелите, които идваха и си отиваха, огнения меч по пъ­тя към Израил, безсънието, рисунките върху плочките и...

Върнал се бе в настоящето. Питаше се какво става на долния етаж, трябваше на всяка цена да спаси вдовицата и сина й.

- Пожар! - извика той към вражеските воини. - Къща­та гори!

Не се страхуваше за себе си, тревожеше се единстве­но за вдовицата и сина й. Някой блъсна главата му в пода и той усети в устата си вкуса на пръстта. Целуна я, каза й колко я обича и обясни, че бе направил всичко възмож­но, за да избегне това, което ставаше. Искаше да се из­мъкне от похитителите си, но някой бе стъпил върху вра­та му.

„Тя сигурно е избягала - помисли си той. - Те не биха причинили зло на една беззащитна жена."

Дълбоко спокойствие обзе сърцето му. Може би Господ си бе дал сметка, че не той е човекът, който му трябва, и бе открил друг пророк, който да избави Израил от греха. Смъртта най-сетне бе дошла, и то така, както той очаква­ше - чрез мъченичество. Прие съдбата си и зачака послед­ния удар.

Изминаха няколко секунди. Крясъците продължаваха, кръвта бликаше от раната му, ала смъртоносният удар не идваше.

- Кажи им да ме довършат! - извика той, знаейки, че поне един от войниците говори неговия език.

Никой не обърна внимание на това, което викаше. Спо­реха разгорещено, сякаш бяха сбъркали в нещо. Няколко войници започнаха да го ритат и за пръв път Илия усети как у него се възвръща инстинктът за самосъхранение. То­ва го изплаши.

„Не мога да искам да живея повече - помисли си той с отчаяние. - Няма да успея да изляза от тази стая."

Ала нищо не се случваше. Светът сякаш бе застинал на­веки в тази суматоха от крясъци, шум и прах. Може би Господ бе направил така, както с Иисус Навия, и времето бе спряло по средата на битката.

В този миг от долния етаж до него достигнаха виковете на жената. С нечовешки усилия Илия успя да отблъсне един от стражите и да се изправи, но веднага бе повален отново на земята. Някакъв войник го ритна в главата и той падна в несвяст.

Няколко минути по-късно дойде в съзнание. Асирийците го бяха изнесли на улицата.

Все още зашеметен, Илия вдигна глава: всички сгради наоколо горяха.

- В къщата е затворена една невинна и беззащитна же­на! Спасете я!

Навсякъде викове, бягащи хора, смут. Понечи да се из­прави, но отново бе съборен на земята.

„Господи, можеш да сториш с мен каквото поискаш, за­щото посветих живота си и смъртта си на Твоята кауза -помоли се Илия. - Но спаси тази, която ми даде подслон!"

Някой го хвана за ръцете и го изправи.

- Ела да видиш нещо. Ти заслужаваш - каза му един от асирийските офицери, който говореше неговия език.

Двама от стражите го хванаха от двете страни и го блъснаха към вратата. Къщата бързо изчезваше в пламъ­ците, а светлината на огъня осветяваше всичко наоколо. От­всякъде долитаха писъци: плачеше дете, старци молеха за милост, отчаяни жени търсеха синовете си. Ала до съзна­нието му достигаха само виковете за помощ на жената, ко­ято му бе дала подслон...

- Какво става? Вътре има жена и дете! Защо правите това с тях?

- Защото тя се опита да скрие градоначалника на Акбар.

- Но аз не съм градоначалникът на Акбар! Вие върши­те ужасна грешка!

Асирийският офицер го изблъска до вратата. Покривът на къщата се бе срутил от пожара и жената беше затрупа­на под развалините. Илия успя да види ръката й, която без­помощно махаше. Тя викаше за помощ, като молеше да не я оставят да изгори жива.

- Защо ме пощадихте, а правите това с нея? - попита Илия.

- И ти няма да бъдеш пощаден, но искаме да те накара­ме да страдаш колкото може повече. Нашият военачалник умря безславно, пребит с камъни пред стените на града. Дойде, за да запази хората живи, а бе осъден на смърт. Съ­щата участ сме отредили и за теб.

Илия отчаяно се мъчеше да се освободи, но стражите го повлякоха. Тръгнаха по улиците на Акбар сред адска жега. Войниците бяха плувнали в пот, а някои изглеждаха потре­сени от това, което току-що бяха видели. Илия се дърпаше и призоваваше небесата, но и Бог, също както асирийците, остана глух за молбите му.

„Добре, че съществува смъртта!"

Колко пъти си го бе мислил след оня ден в конюшнята!

По земята се търкаляха труповете на воините на Акбар, повечето без униформи. Хората тичаха като обезумели, без да знаят къде отиват, нито пък какво търсят. Тичаха са­мо заради необходимостта да се правят, че вършат нещо, че се борят срещу смъртта и разрушението.

„Защо го правят? - питаше се Илия. - Не виждат ли, че градът е в ръцете на врага и че няма къде да избягат?" Всичко бе станало толкова бързо! Асирийците се бяха възползвали от огромното числено превъзходство, като в същото време си бяха спестили сражението. Войниците на Акбар бяха избити, без да окажат почти никаква съпро­тива.

Спряха в средата на площада. Накараха Илия да коле­ничи и вързаха ръцете му. Вече не чуваше виковете на же­ната. Може би е издъхнала бързо и не е била подложена на бавното мъчение да бъде изгорена жива. Може би вече е в обятията на Господ, прегърнала сина си.