Петата планина паулу Куелю

Илия почувства безпокойство.

- Чудо?

- Ти възкреси едно момче, което смъртта вече бе отве­ла със себе си. Помагаш на народа да върви по правия път и въпреки че си чужденец, почти всички те обичат.

- Не искам да защитаваш нищо. Искам да сториш чудо, толкова голямо, колкото възкресяването на момчето. И то­гава ще кажеш на народа, че няма друг изход освен мира, и той ще те послуша. А жрецът няма да има повече никак­ва власт над хората.

Настъпи мълчание. После градоначалникът продължи: - Склонен съм да ти предложа нещо в замяна. Ако сто­риш това, за което те моля, ще задължа народа на Акбар да приеме религията на твоя Един Бог. Това ще се понрави на Този, Комуто служиш, а аз ще успея да договоря условия­та на мира.

Илия се изкачи на горния етаж на къщата, където беше стаята му. Предоставяше му се възможност, която никой пророк не бе имал преди това: да покръсти цял финикийски град. Това би била най-тежката цена, която Иезавел щеше да плати за стореното в неговата страна.

Предложението на градоначалника го блазнеше. Хрум­на му да събуди жената, която спеше долу, но се отказа. Тя сигурно сънуваше хубавия следобед, който бяха прекара­ли заедно.

Призова своя ангел-пазител и той се появи.

- Ти чу предложението на градоначалника - каза му Илия. - Никога няма да имам такъв шанс.

- Никой шанс не е единствен - отвърна ангелът. - Гос­под предоставя на хората много възможности. Спомни си за това, което ти бе казано. Не ти е позволено да вършиш повече чудеса, докато не се завърнеш в родината си.

Илия наведе глава. В този миг се появи Ангелът Госпо­ден, който накара неговия ангел-пазител да замълчи, и ка­за:

- Ето кое ще бъде следващото ти чудо: Ще свикаш всички в подножието на планината. Ще наредиш да бъде издигнат в единия край жертвеник на Ваал и да ти дадат едно теле. В другия край ти ще из­дигнеш олтар на твоя Господ Бог и пред него също ще до­ведеш едно теле.

Илия коленичи и отправи благодарствена молитва.

- Ала ще можеш да сториш това чудо само веднъж в живота си - продължи ангелът. - Ти трябва да решиш дали да го направиш тук, за да избегнеш битката, или да го из­вършиш в твоята земя, за да отървеш народа си от запла­хата на Иезавел.

И след тези думи Ангелът Господен изчезна.

Жената се събуди рано и завари Илия седнал на прага на вратата. Около очите му имаше дълбоки сенки, сякаш изобщо не бе спал.

На нея много й се искаше да го попита какво се е слу­чило предишната вечер, но се страхуваше от отговора му. Може би безсънната нощ се дължеше на разговора с гра­доначалника и на заплахата от война. Причината обаче мо­жеше да бъде и друга - глинената плочка, която му бе да­ла. Ако споменеше за това, рискуваше да чуе от Илия, че любовта на една жена не би могла да се съчетае с Божията воля.

- Ела да хапнеш нещо - бяха единствените й думи.

Синът й също се събуди. Тримата седнаха на масата и закусиха.

- Много ми се искаше да остана снощи с теб, но градо­началникът настояваше да ме види - каза Илия.

- Не се тревожи за него - отвърна тя, като почувства как сърцето й се успокоява. — Неговият род управлява Акбар от много поколения, така че той ще съумее да се справи със заплахата.

- Разговарях също така с един ангел. И той поиска от мен да взема много трудно решение!

- Не трябва да се тревожиш и заради ангелите. Може би е по-добре да вярваме, че с времето и самите богове се сменят. Моите прадеди са се кланяли на египетските бого­ве, които са имали външността на животни. После тези бо­гове са си отишли и до твоето пристигане ме бяха учили да правя жертвоприношения на Астарта, на Ел, на Ваал и на всички останали обитатели на Петата планина. Сега узнах за Господа, но е възможно някой ден той също да ни оста­ви, а боговете, които дойдат след него, да не бъдат толко­ва строги.

Момчето поиска да пие вода, но тя бе свършила.

- Ще отида да донеса - каза Илия.

- Искам да дойда с теб - помоли го момчето.

Двамата тръгнаха към кладенеца. По пътя минаха през мястото, където комендантът от ранни зори обучаваше войниците си.

- Нека да погледаме - рече момчето. - Когато порасна, и аз ще стана войник. Илия се спря.

- Кой от нас си служи най-добре със сабята? - попита един от войниците.

- Върви там, където вчера бе убит пленникът - нареди му комендантът. - Вземи един по-голям камък и му кажи нещо обидно.

- Но защо да го правя? Камъкът няма да ми отговори.

- Тогава ще го удариш със сабята си.

- Но тя ще се счупи - каза войникът. - Ала аз попитах нещо съвсем друго - кой от нас умее да си служи най-добре със сабята?

- Най-добрият е този, който е като камъка – отвърна комендантът. - Който успее да докаже, без да вади сабята от ножницата, че никой не може да го победи.

„Градоначалникът е прав: комендантът наистина е мъ­дър човек - помисли си Илия. - Но блясъкът на суетата заслепява мъдростта му."

Продължиха по-нататък. Момчето го попита защо вой­ниците толкова дълго се обучават.

- Не са само войниците, а и майка ти, и аз, и всички онези, които следват гласа на сърцето си. Всяко нещо в жи­вота изисква да се обучаваш.

- Дори и за да бъдеш пророк?

- Дори и за да разбираш думите на ангелите. Толкова много искаме да разговаряме с тях, че не чуваме това, ко­ето те ни казват. Да се слуша никак не е лесно. В нашите молитви винаги се стремим да кажем къде сме сгрешили или пък какво бихме желали да ни се случи. Ала всичко то­ва вече е известно на Господа и Той понякога ни кара само да чуем това, което Вселената ни казва. И да имаме търпе­ние.

Детето го гледаше учудено. Сигурно нищо не бе разбра­ло, но Илия изпитваше нужда да продължи разговора. Ко­гато малкият пораснеше, можеше да стане така, че някоя от тези думи да му помогне в труден момент.

- Всяка битка в нашия живот ни учи на нещо, дори и битките, които губим. Когато станеш голям, ще откриеш, че си заставал зад лъжи, че си се заблуждавал, че си стра­дал заради дреболии. Ако станеш истински воин, няма да се самообвиняваш за това, нито пък ще допуснеш повтор­но тези грешки.

Предпочете да замълчи. Едно дете на тази възраст не можеше да разбере такива думи. Вървяха бавно и Илия гледаше улиците на града, който преди време му бе дал подслон, а скоро щеше да изчезне. Всичко зависеше от ре­шението, което той щеше да вземе.

В Акбар бе по-тихо, отколкото друг път. На централния площад хората шушукаха, сякаш се бояха, че вятърът ще отнесе думите им в асирийския стан. По-старите бяха уве­рени, че нищо няма да се случи. Младите бяха въодушеве­ни от предстоящата битка, а търговците и занаятчиите кро­яха планове да отидат в Тир или Сидон, докато се успокои положението.

„За тях не е трудно да тръгнат - помисли си Илия. Тър­говците могат да пренасят стоките си навсякъде по света. Занаятчиите могат да работят и там, където се говори на непознат за тях език. - Аз обаче се нуждая от позволение­то на Господ."

Стигнаха до кладенеца и напълниха два съда с вода. Обикновено тук винаги имаше много хора. Жените се съ­бираха да перат, да боядисват тъкани, да обсъждат това, което ставаше в града. Никоя тайна не можеше да бъде за­пазена, щом стигнеше до кладенеца. Новостите в търгови­ята, семейните изневери, споровете между съседи, лични­ят живот на управниците - тук всички въпроси, независи­мо дали бяха важни или незначителни, се обсъждаха, кри­тикуваха или приветстваха. И въпреки че през последните няколко месеца врагът ставаше все по-многочислен, прин­цеса Иезавел, която бе завладяла сърцето на царя Израилев, продължаваше да бъде предпочитана тема за разго­вор. Възхваляваха нейната храброст и бяха уверени, че ако нещо се случеше с града им, тя щеше да се върне в роди­ната си и да отмъсти за тях.

Тази сутрин обаче там бяха само няколко жени, които казваха, че трябва да се отиде на полето и да се ожъне кол­кото може повече жито, защото асирийците в най-скоро време щели да затворят достъпа до града. Две от жените възнамеряваха да отидат до Петата планина, за да напра­вят жертвоприношения на боговете, тъй като не искаха си­новете им да загинат в битката.

- Жрецът каза, че имаме сили да се съпротивляваме ня­колко месеца - обърна се към Илия една от жените. - Бо­говете ще ни помогнат да защитим честта на Акбар, стига да .проявим нужната смелост.

Момчето се изплаши.

- Нима врагът ще ни нападне? - попита то. Илия не отговори. Предната вечер ангелът му бе пред­ложил да избира и сега всичко зависеше от този избор.

- Страх ме е - настоя момчето.

- Това означава, че обичаш живота. Има моменти, ко­гато е нормално да се страхуваш.

Илия и момчето се върнаха вкъщи преди обяд. Жената бе наредила около себе си малки съдове с най-различни бои.

- Имам работа - каза тя, като гледаше недописаните букви и изречения. - Поради сушата градът е много пра­шен. Четките бързо се изцапват, боята се смесва с праха и всичко става по-трудно.

Илия мълчеше. Не искаше да споделя с нея тревогите си. Седна в един ъгъл на стаята и потъна в мисли. Момче­то излезе навън да играе с приятелите си.

„Той има нужда от тишина", каза си жената и се опита да се съсредоточи върху работата си.

До обяд успя да довърши няколко думи - работа, която би могла да бъде свършена два пъти по-бързо. Почувства се виновна, че не прави нещата така, както очакваха от нея. Всъщност за пръв път в живота си имаше възможност да изхранва семейството си.

Отново се върна към работата си. Използваше папирус -материал, който някакъв търговец й бе донесъл наскоро от Египет. Бе й поръчал да напише няколко търговски съоб­щения, които трябваше да изпрати в Дамаск. Качеството на листа не беше много добро и боята непрекъснато обра­зуваше петна. „Въпреки това е по-добре, отколкото да се пише върху глина."

Съседните страни обикновено изпращаха съобщения върху глинени плочки или върху животински кожи. А Еги­пет, макар и да беше западнал, а писмото му - остаряло, бе открил практичен и лесен начин да съхранява както тър­говски сведения, така и своята история. Египтяните режеха на тънки ленти някакво растение, което вирееше по бре­говете на Нил. Лесно успяваха да ги слепят една с друга и така се получаваше жълтеникав лист. Налагаше се Акбар да внася папирус, защото растението, от което се получа­ваше, не можеше да вирее в долината. Макар и да беше скъп^ търговците го предпочитаха. Можеха да сложат из­писаните листове в джоб - нещо, което би било невъзмож­но да сторят с глинените плочки и животинските кожи.

„Нещата стават все по-прости", помисли си тя. Жалко, че трябваше да се иска позволение от управниците, за да се използва бибълското писмо върху папируса. Някакъв стар закон гласеше, че всеки написан текст трябва да бъде про­верен от Съвета на Акбар.

Щом свърши, тя показа работата си на Илия, който през цялото време я бе наблюдавал, без да каже нито дума.

- Харесва ли ти? - попита тя.

Той сякаш излезе от някакво вцепенение.

- Да, хубаво е - отвърна машинално.

Може би разговаряше в този момент с Господ. Тя не ис­каше да го прекъсва. Излезе и отиде да извика жреца.

Когато се върна с него, Илия продължаваше да седи на същото място. Двамата мъже застанаха един срещу друг и измина доста време, без някой от тях да каже нещо.

Накрая жрецът пръв наруши мълчанието.

- Ти си пророк и разговаряш с ангелите. Аз само тъл­кувам древните закони, извършвам ритуали и се опитвам да попреча на моя народ да прави грешки. Затова знам, че тази битка няма да се води между хората, а между богове­те и не трябва да се опитвам да я избегна.

- Възхищавам се на твоята вяра, ако и да се кланяш на богове, които не съществуват — отвърна Илия. - Ако се­гашното положение предизвика небесна битка, както ти твърдиш, Господ ще ме използва като оръдие, за да раз­громи Ваал и останалите богове от Петата планина. Така че ти щеше да сториш по-добре, ако беше заповядал да ме убият.

- Мислил съм върху това. Не е нужно аз да го правя. Ко­гато му дойде времето, боговете ще го сторят вместо мен.

Илия не отговори. Жрецът се обърна и взе папируса, върху който жената бе написала текста.

- Добре е направено - каза той. И след като го прочете внимателно, свали пръстена си, потопи го в един от съдо­вете с боя и постави печата си в левия ъгъл. Ако откриеха у някого папирус без печат от жреца, този човек рискува­ше да бъде осъден на смърт.

- Защо е нужно да правите това всеки път? - запита же­ната.

- Защото тези папируси пренасят идеи - отвърна жре­цът. - А идеите имат власт.

- Но това са само търговски сделки.

- Биха могли да бъдат обаче планове на някоя битка. Или описание на нашите богатства. Или пък тайните ни молитви. В днешно време посредством буквите и папиру­сите е лесно да бъде откраднато вдъхновението на един на­род. Глинените плочки и животинските кожи трудно се ук­риват, ала папирусът, съчетан с бибълското писмо, е в със­тояние да разруши културата на всяка една страна и да унищожи света.

В този миг някаква жена влезе при тях тичешком.

- Жрецо! Ела да видиш какво става!

Илия и вдовицата го последваха. От всеки ъгъл изник­ваха хора и се отправяха към едно и също място. Въздухът се изпълни с толкова прах, че стана почти невъзможно да се диша. Децата тичаха най-отпред, като се смееха и вди­гаха врява.

Когато стигнаха до южната врата на града, там вече се бе събрала малка група хора. Жрецът си проправи път между тях и разбра коя е причината за цялото това безре­дие.

Един от стражите на Акбар бе коленичил, а ръцете му бяха заковани върху дървена дъска, която той носеше на раменете си. Дрехите му висяха на парцали, а лявото му око бе избодено с дървен шиш.

На гърдите му бяха написани с кинжал някакви асирийски думи. Жрецът разбираше египетски, ала асирийският език все още не бе достатъчно разпространен, за да бъде изучаван. Наложи се да прибягнат до помощта на един от присъстващите тук търговци.

- Написано е: „Обявяваме ви война" - преведе той. Хората наоколо не казаха нито дума. Илия видя изпи­сан на лицата им панически страх.

- Дай ми меча си - заповяда жрецът на един от войни­ците.

Войникът се подчини. Жрецът нареди да уведомят за станалото градоначалника и коменданта. След това с бър­зо движение заби острието на меча в сърцето на коленичи­лия часовой.

Мъжът простена и рухна на земята. Беше мъртъв, бе се освободил от болката и от срама, че се е оставил да го пле­нят.

- Утре ще извърша жертвоприношения пред Петата планина - каза жрецът на изплашения народ. - И боговете ще си спомнят за нас.

Преди да си тръгне, се обърна към Илия:

- Ще видиш със собствените си очи, че небесата ще продължат да ни помагат.

- Ще те попитам само едно — рече Илия. — Защо искаш да видиш как ще избият собствения ти народ?

- Защото трябва да бъде убита една идея. След като тази сутрин бе чул разговора му с жената, Илия бе разбрал коя е тази идея: азбуката.

- Твърде късно е. Тя вече се е разпространила по света, а асирийците не могат да завладеят цялата земя.

- Кой ти каза, че не могат? Оказва се в крайна сметка, че боговете от Петата планина са на страната на тяхната войска.

Вече часове наред Илия вървеше из долината, както бе сторил предишния следобед. Знаеше, че мирът ще трае по­не още един ден и една нощ. Никоя война не започваше по тъмно, защото сражаващите се не можеха да различат вра­га. Знаеше, че през тази нощ Господ му даваше възмож­ност да промени съдбата на града, който го бе подслонил.

- Ако Соломон беше на мое място, щеше да знае как да постъпи сега - сподели той със своя ангел. - Както и Да­вид, Мойсей, Исаак... Те са били достойни за доверието на Господа, а аз съм само един малодушен роб. Господ ме ка­ра аз да направя избора, а би трябвало да го стори Той са­мият.

- В историята на нашите предци като че ли винаги се появяват подходящи хора там, където са необходими - от­върна ангелът. - Но ти не мисли, че е така. Господ изисква от хората само това, което е в границите на възможности­те на всеки един.

- В такъв случай по отношение на мен Той се е лъгал.

- Всяка печал, която ни обзема, накрая винаги отмина­ва. Така е и със славата, и с нещастията на този свят.

- Ще го имам предвид - рече Илия. - Но след като от­минат, нещастията оставят след себе си неизлечими следи, а славата - ненужни спомени.

Ангелът не отговори.

- Защо през цялото това време, което прекарах в Акбар, не успях да си създам съюзници, с които да се бо­ря за мир? Какъв смисъл има от един пророк, когато е сам?

- Какъв смисъл има от слънцето, което върви по небе­то без другар? Какъв смисъл има от планината, която се из­дига насред долината? Какъв смисъл има от самотния кла­денец? Те са тези, които показват верния път на кервана.

- Сърцето ми се задушава от скръб! - извика Илия, ка­то коленичи и вдигна ръце към небето. - Да можех да ум­ра тук и никога да не видя ръцете си, изцапани с кръвта на моя или на чуждия народ! Погледни назад! Какво виждаш?

- Знаеш, че съм сляп - рече ангелът. - Очите ми пазят светлината на Божията слава и не мога да видя нищо дру­го. Мога да възприема само това, което сърцето ти ми раз­казва. Мога да усетя само вибрациите на опасностите, ко­ито те дебнат. Не мога да видя това, което е зад теб...

- Тогава аз ще ти кажа. Зад мен е Акбар. В тоя час на деня следобедното слънце осветява очертанията на града и той е много красив. Свикнах с улиците и стените му, с на­рода му, толкова щедър и гостоприемен. Макар и жителите на града все още да живеят в плен на суеверията или пък само заради търговията си, сърцата им са чисти. Така как­то са чисти сърцата на всички народи по света. От тях на­учих много неща, които не знаех. В замяна трябваше да изслушвам оплакванията на неговите жители, но с Божие­то вдъхновение успявах да разрешавам споровете помеж­ду им. Много пъти съм бил изложен на опасности, ала ви­наги някой ми е помагал. А сега трябва да избирам дали да спася този град, или да избавя народа си. Защо?

- Защото човек трябва да избира - отвърна ангелът. -Силата му се крие в това, че разполага с властта да взема решения.

- Трудно ми е да избера. Трябва да се примиря със смъртта на един народ, за да спася друг.

- Още по-трудно е да определиш собствения си път. А който не стори този избор, вече е мъртъв за Господ, ако и да продължава да диша и да върви по улиците на града. Ос­вен това никой не умира. Вечността приема с отворени обятия всички души и всяка от тях продължава да изпъл­нява своята мисия. Нищо под слънцето не съществува на­празно.

Илия отново вдигна ръце към небето.

- Моят народ изостави Господа заради хубостта на ед­на жена. Финикия може да бъде унищожена, защото един жрец смята, че писмото е заплаха за боговете. Защо Този, който е сътворил света, предпочита да си служи с нещасти­ето, за да пише книгата на съдбата?

Виковете на Илия отекнаха в долината и се върнаха об­ратно.

- Ти не знаеш какво говориш - отвърна ангелът. - Това не е нещастие, а неизбежност. Всяко нещо има някакво ос­нование да съществува. Ти трябва само да умееш да разли­чаваш преходното от окончателното.

- А кое е преходно? - попита Илия.

- Неизбежното.

- Кое е окончателно тогава?

- Уроците на неизбежното.

След като каза това, ангелът си отиде.

Същия ден, докато вечеряха, Илия каза на жената и на момчето:

- Пригответе си багажа. Може да се наложи да тръгнем всеки момент.

- От два дни не спиш - рече жената. - Днес следобед идва пратеник на градоначалника, който поръчал да оти­деш в двореца. Казах, че си в долината и че ще спиш там.

- Добре си сторила - отвърна Илия. После се прибра в стаята си и заспа дълбоко.

На другата сутрин го събудиха звуци от музикални ин­струменти. Когато слезе долу да види какво става, момче­то вече беше на вратата.

- Ела да видиш! - извика го то с блестящи от възбуда очи. - Войната!

Отряд войници, внушителни във военните си униформи и бойно снаряжение, маршируваха към южната врата на Акбар. Следваше ги група музиканти, които отмерваха с тъпаните си всяка крачка на отряда.

- Нали вчера те беше страх? - каза Илия на момчето.

- Не знаех, че имаме толкова войници. Нашите воини са най-силните на света!

Остави момчето и излезе на улицата. На всяка дена трябваше да намери градоначалника. Останалите жители на града също се бяха събудили от звуците на военните химни и бяха във възторг: за пръв път в живота си присъст­ваха на парада на отряд под строй във военни униформи, с копия и щитове, които отразяваха първите слънчеви лъчи. Комендантът бе постигнал завиден успех. Бе обучил вой­ската, без никой да забележи, и Илия се боеше, че сега всички щяха да повярват във възможността асирийците да бъдат победени.

Проправи си път между войниците и излезе пред колона­та, начело на която яздеха комендантът и градоначалникът.

- Нали се споразумяхме! - викаше Илия, като тичаше редом с градоначалника. - Аз мога да сторя чудо!

Градоначалникът не отговори. Гарнизонът излезе извън крепостната стена и тръгна през долината.

- Но ти знаеш, че войската ти е само една илюзия! -настояваше Илия. - Асирийците я превъзхождат петкрат­но, освен това имат опит във воденето на войни! Не позво­лявай Акбар да бъде унищожен!

- Какво искаш от мен? - попита градоначалникът, без да спира коня си. - Снощи пратих да те извикат, за да раз­говаряме, и ми казаха, че си извън града. Какво повече мо­жех да сторя?

- Но да влезеш в открит бой с асирийците е самоубийст­во! Всички вие го знаете!

Комендантът слушаше разговора, без да се намесва. Предварително бе обсъдил стратегията си с градоначални­ка. Израилският пророк щеше да остане изненадан.

Илия тичаше редом с конете, без да знае какво точно трябва да направи. Военната колона излезе от града и се отправи към долината.

„Помогни ми, Господи! - молеше се безгласно Илия. -И както си спрял слънцето, за да помогнеш на Иисус Навин в битката, спри времето и направи така, че да успея да убедя градоначалника колко погрешно е решението му."

Когато спря да се моли, чу как комендантът извика:

- Стой!

Войниците се строиха в две редици и образуваха чо­вешка стена. Подпряха здраво щитовете си на земята, а оръжията си насочиха напред.

- Ти мислиш, че това са воините на Акбар - обърна се градоначалникът към Илия.

- Виждам младежи, които с радост отиват на смърт -отговори той.

- Знай, че това е само един отряд. Повечето от нашите воини са в града, скрити зад крепостните стени. Поставих­ме казани, пълни с врящо олио, с което ще бъде залят все­ки, който се опита да изкачи стените. Складирали сме хра­нителни продукти в няколко къщи, за да не могат горящите стрели да ги подпалят. Според изчисленията на комен­данта можем да устоим на двумесечна обсада. Докато асирийците се готвеха за война, ние правехме същото.

- А на мен нищо не ми бе казано - рече Илия.

- Не забравяй, че дори и да помагаш на народа на Акбар, ти все пак си чужденец и някои от военните биха могли да те вземат за шпионин.

- Но ти искаше мир!

- Мирът ще е възможен дори и след като битката за­почне. Само че тогава ще преговаряме с тях като с рав­ни.