Петата планина паулу Куелю

Друга група асирийски войници доведоха пленник, чие­то лице бе обезобразено от удари. Въпреки това Илия раз­позна в него коменданта.

- Да живее Акбар! - викаше той. - Да живеят вечно Финикия и нейните воини, които се бият с врага през деня! Смърт на страхливците, които нападат в мрака!

Не успя да довърши. Мечът на един от асирийските во­еначалници се спусна и главата на коменданта се търкулна на земята.

„Сега е мой ред - каза си Илия. - Ще я срещна отново в Рая и ще се разхождаме, хванати за ръце."

В този миг се доближи някакъв мъж и започна да спори с офицерите. Бе един от жителите на Акбар, Илия често го бе виждал на площада. Сети се, че дори му бе помогнал да разреши важен спор със съседа си.

Асирийците също започнаха да спорят, като говореха все по-високо и сочеха към Илия. Мъжът коленичи, целу­на краката на един от тях, вдигна ръце към Петата плани­на и заплака като дете. Гневът на асирийците сякаш се ута­ложи.

Разговорът като че ли нямаше да има край. Мъжът ги умоляваше и в същото време плачеше, сочейки към Илия и към къщата, където живееше градоначалникът. Войници­те сякаш не обръщаха внимание на разговора.

Накрая офицерът, който говореше неговия език, се приближи.

- Нашият шпионин твърди, че сме се заблудили - рече той, като погледна към мъжа. - Той ни даде плановете на града, така че можем да му вярваме. Ти не си този, когото искахме да убием.

Ритна го и Илия падна на земята.

- Казва, че си щял да отидеш в Израил, за да свалиш принцесата от трона. Истина ли е? Илия не отговори.

- Кажи ми дали е истина и ще можеш да си отидеш вкъ­щи навреме, за да спасиш онази жена и сина й - настоя офицерът.

- Да, истина е - каза Илия. Може би Господ го беше чул и щеше да му помогне да ги спаси.

- Бихме могли да те отведем с нас като пленник в Тир и Сидон - продължи офицерът, - но ни чакат още много битки и ти ще бъдеш излишен товар. Бихме могли да по­искаме откуп за теб, но от кого ли? Ти си чужденец дори в собствената си страна.

Офицерът стъпи върху лицето му.

- Никой няма полза от теб - нито враговете, нито при­ятелите ти. Същото се отнася и за града. Не си струва да оставяме тук част от войската ни, за да го задържим под наша власт. Когато превземем цялото крайбрежие, Акбар, така или иначе, пак ще бъде наш.

• 
  Искам да ти задам един въпрос - рече Илия. - Само един въпрос.
  

- Защо ни нападнахте през нощта? Не знаете ли, че всички войни се водят денем?

- Не сме нарушили закона, защото няма традиция, коя­то да забранява това - отвърна офицерът. -Ай разполагах­ме с много време, за да опознаем местността. Вие сте се загрижили за спазването на обичаите, а сте забравили, че нещата се променят.

Асирийците си тръгнаха, без да кажат нищо повече. Шпионинът се приближи и развърза ръцете му.

- Обещах си един ден да се отплатя за великодушието ти и изпълних думата си. Когато асирийците влязоха в двореца, един от робите им казал, че този, когото търсят, се е скрил в дома на вдовицата. И докато те стигнат дотам, истинският градоначалник успя да избяга.

Илия не го слушаше. Огънят пращеше отвсякъде, а ви­ковете продължаваха.

Сред цялото това безредие се открояваше една група от хора, които се държаха съвсем дисциплинирано. Бяха аси­рийците, които се изтегляха мълчаливо, подчинявайки се на негласна заповед.

Битката в Акбар бе приключила.

„Тя сигурно е мъртва - каза си Илия. - Не искам да хо­дя там, тя сигурно вече е мъртва. Или пък се е спасила по чудо и ще дойде при мен."

Ала сърцето му настояваше да се изправи и да отиде в къщата, където живееха. Илия се бореше със себе си. От­насяше се не само за любовта му към една жена, а за це­лия му живот - вярата в Божията промисъл, напускането на родния му град, идеята, че той има определена мисия и е способен да я изпълни...

Огледа се. Търсеше някой меч, за да свърши с живота си, но асирийците бяха отнесли всички оръжия от Акбар. Хрумна му да се хвърли в пламъците на горящите къщи, но изпита страх от болката.

За миг остана неподвижен, ала след това постепенно започна да осъзнава положението, в което се намираше. Же­ната и синът й сигурно вече бяха напуснали този свят, но трябваше да ги погребе според обичая. Единственото не­що, което можеше да го крепи в този момент, бе да дейст­ва в името на Господ, независимо дали той съществува, или не. А след като изпълнеше религиозния си дълг, щеше да се предаде на болката и съмнението.

Освен това бе възможно те все още да са живи. Не би­ваше да стои тук, без да прави нищо.

„Не искам да ги видя с обгорени лица и със свлякла се от плътта кожа. Душите им сигурно вече се носят свобод­но в небето."

Въпреки това тръгна към къщата. Гъстият пушек го за­душаваше и не му позволяваше да вижда накъде върви. Постепенно започна да си дава сметка за положението в града. Макар и врагът да се бе изтеглил, паниката вземаше застрашителни размери. Хората продължаваха да се лутат без посока, плачеха и отправяха молитви към боговете за починалите си близки.

Потърси някой, който да му помогне. Наблизо имаше само един човек, който, изглежда, беше в шок. Мисълта му явно беше далеч оттук.

„По-добре да вървя направо и да не моля никого за по­мощ." Познаваше Акбар като родния си град и успя да се ориентира дори и без да може да разпознае много от мес­тата, откъдето обикновено минаваше. От улиците започна­ха да долитат по-смислени думи. Хората постепенно осъз­наваха, че се е случило нещастие и че трябва да действат.

- Тук има ранен! - викаше един.

- Трябва ни още вода! Няма да успеем да потушим огъ­ня! - крещеше друг.

- Помогнете ми! Мъжът ми е затрупан!

Илия стигна до мястото, където преди много месеци бе посрещнат и приет като приятел. Някаква старица, съвсем гола, бе седнала на улицата пред къщата. Понечи да й по­могне, но тя го отблъсна и извика:

• 
  Тя умира! Направи нещо! Махни тая стена, която я е притиснала!
  

Въпреки суматохата, която цареше навън, успя да доло­ви стон. Това бе нейният глас!

Илия несъзнателно изтупа праха от дрехите си, като че ли искаше да й се представи в по-добър вид. Застина в мълчание, като се опитваше да се съсредоточи. Чу праще-нето на огъня, виковете за помощ, които идваха от затру­паните в съседните къщи хора. Искаше му се да ги накара да млъкнат, за да разбере къде се намират жената и синът й. Измина доста време, докато той отново чу шума - някой драскаше по дървото под краката му.

Коленичи и започна да копае като обезумял. Извади пръстта, камъните и гредите. Накрая ръката му докосна нещо топло - беше кръв.

- Не умирай, моля те! - рече Илия.

- Не разчиствай развалините над мен - чу я той да каз­ва. - Не искам да видиш лицето ми. Върви да помогнеш на сина ми.

Той продължи да копае и отново чу гласа.

- Върви да потърсиш тялото на сина ми. Моля те, на­прави го!

Илия отпусна глава на гърдите си и тихо заплака.

- Не знам къде е затрупан - каза й той. - Не си отивай, моля те, толкова искам да останеш с мен! Трябва да ме на­учиш да обичам, сърцето ми вече е готово за това.

- Преди ти да дойдеш, години наред исках да умра. Смъртта сигурно ме е чула и дойде да ме вземе със себе си.

Тя простена. Илия прехапа устни и нищо не каза. Някой го докосна по рамото.

Обърна се изплашено и видя момчето. Бе покрито с прах и сажди, но не изглеждаше да е ранено.

- Къде е мама? - попита то.

- Тук съм, синко - отговори гласът изпод руините. - Ра­нен ли си?

Момчето заплака. Илия го прегърна.

- Недей да плачеш, синко. - Гласът ставаше все по-слаб. - На майка ти не й беше лесно да разбере, че живо­тът има някакъв смисъл. Дано поне съм успяла да те науча на това. Как изглежда градът, в който съм родена?

Илия и момчето притихнаха, здраво прегърнати.

- Изглежда добре - излъга Илия. - Няколко финикий­ски воини загинаха, но асирийците вече се изтеглиха. Преследват градоначалника, за да отмъстят за смъртта на един от техните военачалници.

Отново настъпи мълчание. И отново се чу гласът, още по-слаб.

- Кажи ми, спасен ли е градът?

Илия усети, че тя всеки момент щеше да издъхне.

- Градът не е разрушен. И синът ти е добре.

-А ти?

Знаеше, че тези думи щяха да освободят душата й и тя щеше да умре спокойна.

- Накарай сина ми да коленичи - каза жената след мал­ко. - Искам също така ти да се закълнеш в твоя Господ Бог.

- Ще сторя каквото поискаш. Всичко, което поискаш.

- Веднъж ти ми каза, че Господ е навсякъде, и аз повяр­вах. Каза, че душите не отиват на върха на Петата плани­на, и аз повярвах и в това. Но не ми обясни къде отиват то­гава.

Ето в какво искам да се закълнете и двамата: да не пла­чете за мен и да се грижите един за друг, докато Господ позволи на всеки да следва своя път. От този миг нататък душата ми ще се слее с всичко, което съм видяла на земя­та. Аз ще бъда долината, планините наоколо, града, хората, които вървят по улиците му. Аз ще бъда неговите ране­ни и неговите просяци, неговите воини, жреци, търговци, първенци. Аз ще бъда земята, по която стъпваш, и кладе­неца, който утолява жаждата на всички. Не плачете за мен, няма причина да бъдете тъжни. Отсега нататък аз ще бъда Акбар, а градът е красив.

Настъпи гробна тишина и вятърът утихна. Илия не чу­ваше вече нито долитащите отвън викове, нито пращенето на огъня в съседните къщи. Чуваше само тишината, която бе толкова осезаема, че би могъл да я докосне.

После Илия отстрани момчето, разкъса дрехите си и ка­то се обърна към небесата, закрещя с все сила:

- Господи Боже мой! Заради Теб напуснах Израил и не можах да жертвам за Теб кръвта си, както сториха другите пророци. Приятелите ми ме нарекоха страхливец, а враго­вете ми - предател. Заради Теб ядох само това, което вра­ните ми носеха, и пресякох пустинята, докато стигна до Сарепта, наричана още Акбар от своите жители. Воден от Твоите ръце, срещнах една жена. Водено от Теб, сърцето ми се научи да я обича. Нито за миг обаче не забравих ис­тинската си мисия. През всичките тези дни бях винаги го­тов да тръгна... Красивият Акбар сега е в руини, а жената, която Ти ми повери, лежи погребана под тях. Къде сгре­ших, Господи? В кой момент не изпълних това, което Ти поиска от мен? Ако си бил недоволен от мен, защо не ме прибра от тоя свят? А вместо това Ти пак причини мъка на тези, които ми помогнаха и ме обикнаха... Не разбирам каква е Твоята воля! Не виждам справедливост в Твоите де­ла! Не съм в състояние да понеса страданието, което Ти ми налагаш! Махни се от живота ми, защото и аз се превър­нах в руини, огън и прах.

Сред огъня и скръбта Илия видя светлина. След което се появи Ангелът Господен.

• 
  Защо си дошъл? - попита го Илия. - Не виждаш ли, че е късно?
  

Илия хвана момчето за ръка и двамата тръгнаха без­целно. Вятърът, който разпръскваше гъстия дим, бе утих­нал и сега пушекът така изпълваше улиците, че едва се ди­шаше. „Може би е само сън - помисли си той. - Може би е само кошмар."

- Ти излъга мама - каза момчето. - Градът е разрушен.

- Има ли някакво значение? Тя не виждаше какво става около нея, затова беше по-добре да я оставим да умре щаст­лива.

- Но тя ти повярва и каза, че ще бъде Акбар.

По земята имаше пръснати парчета от стъкло и от гли­нени съдове, на които Илия си поряза крака. Болката го на­кара да разбере, че не сънува, че всичко наоколо е ужася­ващо реално. Успяха да се доберат до площада, където ся­каш много отдавна той се бе срещал с хората, бе им пома­гал да разрешават споровете помежду си... А сега небето бе озарено от огъня на пожарите.

- Не искам мама да се превърне в това, което виждам сега - настояваше момчето. — Ти я излъга.

То изпълняваше дадената клетва. По лицето му няма­ше ни една сълза. „Какво да правя? - питаше се Илия. Кракът му кървеше и той реши да съсредоточи цялото си внимание върху болката. Тя щеше да го отдалечи от отча­янието.

Погледна раната, която асириецът му бе нанесъл с меча си. Не беше толкова дълбока, колкото си мислеше. Седна­ха с момчето на същото място, където го бяха вързали враговете му, а един предател го бе спасил. Забеляза, че хората вече не тичат. Вървяха бавно сред дима от къща на къща, сякаш бяха призраци. Приличаха на забравени от не­бесата души, осъдени вечно да бродят по Земята. Всичко му се струваше безсмислено.

Някои от жителите на града се опитваха да направят нещо. Илия продължаваше да чува гласове на жени и раз­минаващи се заповеди на воини, които бяха оцелели след клането. Но бяха малобройни и нищо не можеха да свър­шат.

Веднъж жрецът бе казал, че светът - това е колективни­ят сън на боговете. Дали всъщност не беше прав? Дали Илия не би могъл да помогне на боговете да се събудят от този кошмар, да заспят отново и да сънуват нещо приятно? Когато нощем му се случеше да сънува призраци, винаги се събуждаше и заспиваше отново. Не би ли могло да ста­не така и със създателите на Вселената?

Препъваше се в трупове. Мъртвите не ги беше грижа нито за данъците, които трябваше да платят, нито за асирийците, които стануваха в долината, нито за религиозни­те обреди, още по-малко за съществуването на някакъв скитащ пророк, който може би някога дори ги е загова­рял...

„Не бива да стоя така през цялото време. Единствено­то, което тя ми завеща, е това дете, и аз трябва да бъда достоен за него, дори това да е последното ми деяние на Земята."

Изправи се с усилие, хвана отново момчето за ръка и продължиха да вървят. Имаше хора, които разграбваха полусрутените магазини и бараки. За пръв път се опита да ре­агира на това, което ставаше, като поиска да ги спре.

Но хората го изблъскаха с думите:

- Ние само дояждаме остатъците на това, което градо­началникът погълна сам. Не ни пречи!

Илия нямаше сили да спори. Изведе момчето извън града и тръгнаха през долината. Ангелите нямаше да му се явяват повече с огнените си мечове.

- Пълнолуние е.

Далеч от праха и дима той можеше да види нощта, огряна от лунната светлина. Няколко часа преди това, когато се бе опитал да напусне града в посока към Йерусалим, не му беше никак трудно да намери пътя. Както не е било трудно и за асирийците.

Момчето се спъна в някакъв труп и извика. Беше жре­цът. Ръцете и краката му бяха отсечени, но той все още бе­ше жив. Погледът му бе втренчен в Петата планина.

- Както виждаш, финикийските богове спечелиха не­бесната битка - промълви жрецът с мъка, ала гласът му бе спокоен. Кръв течеше от устата му.

- Нека да сложа край на страданията ти - предложи Илия.

- Болката нищо не означава, сравнена с радостта от то­ва, че съм изпълнил дълга си.

- Нима твоят дълг беше да унищожиш този град, в кой­то хората винаги са били справедливи?

- Един град не умира, умират само жителите му и иде­ите, които те носят в себе си. Някой ден други хора ще на­селят Акбар и ще пият от водата му. А камъкът, оставен от неговия основател, ще бъде грижливо излъскван от новите жреци. Върви си, моята болка след малко ще изчезне, а ти ще носиш отчаянието си, докато си жив.

Поради осакатеното си тяло жрецът едва дишаше. Илия го бе отминал, когато една група от мъже, жени и деца се втурна към него и го наобиколи.

- Ти си виновен за всичко! - крещяха те. - Ти опозори земята ни и навлече проклятие над града ни!

- Дано боговете да видят това! Дано да узнаят у кого е вината!

Мъжете го бяха хванали за раменете и силно го разтърс­ваха. Момчето се отскубна от ръката му и избяга. Хората го удряха в лицето, по гърдите, по гърба, ала Илия мисле­ше единствено за момчето. Беше неспособен дори да го задържи до себе си.

Скоро престанаха да го бият, може би защото всички се бяха уморили от толкова насилие. Илия се строполи на зе­мята.

- Махай се оттук! - извика някой. - Ти се отплати за обичта ни с омраза!

Хората се отдалечиха. Илия нямаше сили да стане. Ко­гато успя да се отърси от преживения срам, той вече не бе­ше същият човек. Не искаше нито да умре, нито да продължи да живее. Не искаше нищо. У него нямаше ни лю­бов, ни омраза, ни вяра.

Някой докосна лицето му и Илия се събуди. Все още бе­ше нощ, но луната се бе скрила.

- Обещах на мама да се грижа за теб - каза момчето. -Но не знам какво да направя.

- Върни се в града. Хората са добри, все някой ще те приеме в дома си.

- Ти си ранен. Трябва да се погрижа за ръката ти. Дано да се появи някой ангел и да ми каже какво да направя.

- Но ти не знаеш, не разбираш нищо от това, което става в момента! - извика Илия. - Ангелите няма да се върнат по­вече при нас, защото ние сме най-обикновени хора. А всички хора са слаби пред страданието. Когато се случат нещастия, обикновените хора трябва да се оправят както могат!

Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои. Няма­ше никакъв смисъл да спори с момчето.

- Как стигна дотук?

- Но аз не си бях отишъл.

- Тогава си бил свидетел на моя срам! Разбрал си, че аз няма какво повече да правя в Акбар!

- Но ти ми каза, че от всяка битка има полза. Дори и от онези, които губим.

Илия си спомни за предишната сутрин, когато двамата вървяха към кладенеца. Имаше чувството, че са минали години оттогава, и поиска да му каже, че хубавите думи нищо не означават пред страданието, но реши да не го пла­ши.

- Как успя да се спасиш от пожара? Момчето наведе глава.

- Аз бях буден. Реших да не спя през нощта, за да видя дали ти се срещаш с мама в стаята й. И когато започнаха да нахълтват войници, веднага ги забелязах.

Илия стана и се опита да ходи. Търсеше скалата в под­ножието на Петата планина, където един следобед бе на­блюдавал заедно с вдовицата залеза на слънцето.

„Не бива да отивам там - помисли си той. - Ще ме об­земе още по-голямо отчаяние."

Но сякаш някаква сила го тласкаше в тая посока. Кога­то стигна до мястото, горчиво заплака. По средата се изди­гаше камък, също като камъка в Акбар. Той единствен в долината знаеше какво означава този камък, който нямаше да бъде почитан от новите жители, нито пък щеше да бъде излъскван от влюбени двойки, откриващи смисъла на лю­бовта.

Прегърна момчето и заспа отново.

- Гладен съм и съм жаден - каза момчето на Илия вед­нага щом се събуди.

- Можем да се отбием у едни пастири, чиято къща е наблизо. Сигурно нищо лошо не им се е случило, тъй като не живеят в Акбар.

- Трябва да оправим града. Мама каза, че тя ще бъде Акбар.

Какъв град? Вече нямаше ни дворец, ни пазар, ни кре­постни стени. Почтените граждани се бяха превърнали в разбойници, младите воини бяха избити. Ангелите няма­ше да се върнат повече, но сега това не беше най-важно­то.

- Нима смяташ, че разрушението, болката, убийствата, които бяха извършени снощи, имат някакъв смисъл? Нима смяташ, че трябва да бъдат отнети хиляди човешки живо­та, за да бъде научен някой на нещо?

Момчето го погледна изумено.

- Забрави това, което казах - промълви Илия. - Хайде да потърсим пастира.

- И да оправим града - настоя момчето.

Илия не отговори. Знаеше, че не би могъл да разчита на някакъв авторитет пред народа, който го винеше за случи­лото се нещастие. Градоначалникът бе избягал, комендан­тът бе убит, а Тир и Сидон сигурно скоро щяха да паднат под чуждо владичество. Жената може би имаше право - боговете непрекъснато се сменяха едни с други и този път Господ си бе отишъл.

- Кога ще се върнем в града? - запита отново момчето. Илия го хвана за раменете и силно го разтърси.

- Погледни назад! Ти не си сляп ангел, а момче, което искаше да шпионира майка си. Какво виждаш сега? Забе­ляза ли стълбовете дим, които се издигат? Знаеш ли какво означава това?

- Причиняваш ми болка! Искам да се махна оттук! Ис­кам да си отида!

Илия спря, изплашен от самия себе си. Никога по-рано не бе постъпвал така. Момчето се отскубна от ръцете му и затича към града. Той го настигна и коленичи в краката му.

- Прости ми. Не знам какво правя. Момчето ридаеше, но нито една сълза не се стичаше по лицето му. Илия приседна до него и изчака да се успокои.

- Не си отивай - помоли го той. - Преди майка ти да издъхне, й обещах да остана с теб, докато пораснеш доста­тъчно, за да можеш сам да следваш пътя си.

- Каза й също така, че градът е непокътнат. И тя доба­ви, че...

- Няма нужда да го повтаряш. Объркан съм, погълнат съм от чувството за собствената си вина. Остави ме да на­меря себе си. Прости ми, не исках да ти причиня болка.

Момчето го прегърна, ала нито една сълза не бликна от очите му.

Стигнаха до къщата, която се намираше насред долина­та. Една жена стоеше пред вратата, а две малки деца игра­еха до нея. Стадото беше зад оградата, което означаваше, че тая сутрин пастирът не го бе извел в планината.

Жената гледаше уплашено мъжа и момчето, които се приближаваха. Искаше й се да ги отпрати веднага, но тра­дицията, както и боговете повеляваха да се спазва всемир­ният закон на гостоприемството. Ако откажеше да ги при­еме в дома си, някой ден същата участ можеше да сполети децата й.

- Нямам пари - каза тя. - Но мога да ви дам малко во­да и храна.

Седнаха на тесния чардак под сламения покрив, а тя до­несе сушени плодове и стомна с вода. Ядяха мълчаливо. За пръв път от предишната нощ се бяха върнали към нещо, което бе неразделна част от нормалното им ежедневие. Де­цата се бяха скрили зад къщата, изплашени от появата на двама непознати.

След като изяде всичко в чинията си, Илия попита за пастира.

- След малко ще си дойде - отговори тя. - Чухме силен тътен и тази сутрин един човек дойде да ни каже, че Акбар бил разрушен. Мъжът ми отиде да види какво се е случило.

Децата я повикаха и тя влезе вътре.

„Няма смисъл да се опитвам да убеждавам момчето -мислеше си Илия. - То няма да ме остави на спокойствие, докато не сторя това, което иска от мен. Трябва да му по­кажа, че е невъзможно. Само по тоя начин мога да го убе­дя."

Храната и водата сториха чудо. Илия отново се почувст­ва като част от света.

Мисълта му течеше с невероятна бързина, търсейки ре­шения вместо отговори.

Скоро пристигна и пастирът. Изплаши се при вида на мъжа и момчето. Бе загрижен за безопасността на семейст­вото си, но бързо разбра каква е работата.

- Вие сигурно сте бежанци от Акбар - рече той. - От­там се връщам.

- Какво става там? - попита момчето.

- Градът е разрушен, а градоначалникът избягал. Бого­вете объркаха света.

- Загубихме всичко, което имахме. Ще може ли да ни подслониш? - запита го Илия.

- Струва ми се, че жена ми вече ви е подслонила и ви е нахранила. Сега ще трябва да си тръгнете и смело да по­срещнете неизбежното. - Не знам какво да правя с момчето. Нуждая се от по­мощ.

- Разбира се, че знаеш. Момчето е младо, изглежда ум­но и пълно със сила. Ти притежаваш опита на човек, пре­живял много победи и поражения. Това е прекрасна комби­нация, тъй като можеш да му помогнеш да стигне до мъд­ростта.

Мъжът погледна раната върху ръката на Илия и каза, че не е сериозна. Влезе в къщата и скоро се върна - носеше някакви билки и парче плат. Момчето му помогна да нало­жи раната с лекарството. Когато пастирът му каза, че и сам ще се справи, то отвърна, че е обещало на майка си да се грижи за този човек.

Пастирът се засмя.

- Синът ти държи на дадената дума.

- Аз не съм негов син. А той също държи на думата си. Ще построи отново града, защото трябва да върне майка ми от оня свят, както стори с мен...