Петата планина паулу Куелю

Но моментът не беше подходящ да се замисля над тия неща. Спомни си още веднъж за разговора, който бяха во­дили с левита, преди да излязат от конюшнята: защо беше нужно да изживява толкова пъти смъртта, след като се умира само веднъж? Единственото, което му оставаше, бе да чака стражите на Иезавел. Те щяха да дойдат, не се съм­няваше в това - нямаше много места в Галаад, където чо­век би могъл да избяга. Злосторниците винаги тръгваха към пустинята, където след няколко дни ги откриваха мърт­ви, или към Хорат, където винаги ги залавяха.

И тъй, скоро стражите щяха да бъдат тук. И той щеше да се зарадва, като ги види.

Пийна малко от кристалната вода, която течеше до не­го. Изми си лицето и потърси сянка, където да изчака пре­следвачите си. Човек не може да се пребори със съдбата си - той беше опитал да го направи и бе изгубил.

Въпреки че свещениците бяха разпознали в него про­рок, той реши да работи в дърводелска работилница, ала Господ го върна към неговия път.

Не беше единственият, който се бе опитал да изостави пътя, начертан от Бог за всеки човек на Земята. Един негов приятел имаше прекрасен глас, ала родителите му не се съгласиха той да стане музикант, защото това бе занаят, който щеше да опозори семейството. Една от приятелките му от детинство нямаше равна на себе си в танците, но близките й забраниха да танцува, защото царят можеше да прати да я извикат, а никога не се знае колко време ще ца­рува един цар. Освен това смятаха обстановката в двореца за покварена, враждебна и девойката завинаги щеше да из­губи възможността да се сдобие с подходящ съпруг.

„Човек е роден, за да изневерява на съдбата си." Бог поставяше неизпълними задачи пред човешките сърца.

„Защо го правеше?"

Може би за да се поддържа традицията.

Но това едва ли беше правилният отговор. „Ливанците са много по-напред от нас, защото отказаха да следват традицията на мореплавателите. И докато всички народи правеха едни и същи кораби, те решиха да сътворят нещо по-различно. Много от тях изгубиха живота си в открито море, но корабите им бяха усъвършенствани и сега те властваха над световната търговия. Платиха висока цена, за да го постигнат, но си струваше."

А може би човек изневеряваше на съдбата си, защото Бог беше много далеч. Той бе заложил в човешките сърца мечти от времето, когато всичко е било възможно, и бе на­сочил грижите си към други неща. Но светът се бе проме­нил, животът бе станал по-труден, а Бог не се бе върнал на­зад, за да промени човешките мечти.

Бог беше много далеч. Но щом все още изпращаше ан­гелите Си, за да разговарят с пророците, явно тук имаше още неща за правене. Какъв ли бе тогава отговорът?

„Може би причината е в това, че родителите ни са гре­шили и се страхуват да не повторим грешките им. Или пък никога не са грешили и няма да знаят как да ни помогнат, ако изникне някакъв проблем."

Чувстваше, че не е далеч от истината.

Потокът продължаваше да тече, няколко врани кръжаха в небето, растенията упорстваха да растат върху песъчли­вата и безплодна почва. Ако бяха послушали прадедите си, какво ли биха чули от тях?

„Поточе, потърси по-хубаво място, за да може бистра­та ти вода да отразява светлината на слънцето, защото пустинята ще направи така, че да пресъхнеш", би казал бо­гът на водите, ако съществуваше. „Врани, в горите ще на­мерите повече храна, отколкото тук, между скалите и пя­съците", би казал богът на птиците. „Растения, хвърлете семената си далеч оттук, защото на света има много пло­дородни и влажни земи, където вие ще израстете още по-красиви", би казал богът на цветята.

Ала ни Хорат, ни растенията, нито пък враните - една от които бе кацнала наблизо - имаха смелостта да сторят това, което други реки, птици и цветя бяха сметнали за не­възможно.

Илия се загледа във враната.

- Продължавам да се уча - каза той на птицата, - въпреки че от наученото няма да имам полза, защото съм осъ­ден на смърт.

- Ти откри колко просто е всичко - сякаш отговори вра­ната. - Стига да си смел.

Илия се засмя на въображението си, което караше една птица да говори. Тая игра му се стори забавна, бе я научил от една жена, която месеше хляб, и реши да продължи. Ще­ше да задава въпроси на птицата и да отговаря сам на себе си, сякаш е истински мъдрец.

Враната обаче излетя. Илия продължи да чака войници­те на Иезавел, защото предпочиташе да умре само веднъж.

Денят преваляше, а нищо ново не се случваше. Нима бяха забравили, че най-големият враг на бог Ваал все още е жив? Защо Иезавел не изпращаше преследвачи, след ка­то сигурно знаеше къде се намира той?

„Защото видях очите й и знам, че е мъдра жена - каза си Илия. - Ако умра, ще се превърна в мъченик на вярата в Господ. А ако ме представят за беглец, ще бъда само ня­какъв страхливец, който не вярва в това, което говори."

Да, това бе стратегията на принцесата.

Малко преди да падне нощта, една врана отново кацна на клонката - може би бе същата от сутринта. Носеше в човката си парченце месо, което неволно изпусна.

За Илия това бе истинско чудо. Изтича под дървото, грабна месото и го изяде. Не знаеше откъде се е взело, пък и това не го интересуваше особено, важното бе да залъже поне малко глада си.

Въпреки рязкото движение, което бе направил, враната не отлетя.

„Тази птица знае, че тук ще умра от глад. Храни пляч­ката си, за да си устрои още по-голямо пиршество", раз­съждаваше Илия.

По същия начин Иезавел подхранваше вярата във Ваал с историята за бягството на Илия.

Човекът и птицата дълго стояха и се наблюдаваха. Илия се сети за играта, с която се бе забавлявал сутринта.

- Бих искал да си поговоря с теб, врано. Тази сутрин си мислех, че душите се нуждаят от храна. Щом моята душа още не е умряла от глад, значи все още има какво да каже.

Птицата стоеше неподвижно.

- А щом има нещо за казване, трябва да я изслушам, понеже няма никой друг, с когото да си поговоря - продъл­жи Илия.

После с помощта на въображението си Илия зае място­то на враната.

- Какво очаква Господ от теб? - вместо враната отпра­ви той въпрос към самия себе си.

- Очаква да бъда пророк.

- Така казаха жреците. Но може би не е това, което же­лае Господ.

- Напротив, точно това иска Той от мен. Ето защо в ра­ботилницата се появи ангел и ме накара да говоря с Ахав. Гласовете, които чувах като дете...

- Всички ги чуват в детството си - прекъсна го враната.

- Но не всеки вижда ангел - рече Илия.

Този път враната нищо не отговори. След малко птица­та, или по-скоро собствената му душа, която бълнуваше поради силното слънце и самотата в пустинята, прекъсна мълчанието.

- Спомняш ли си за жената, която месеше хляб? - по­пита сам себе си Илия.

Спомняше си. Тя го бе помолила да й направи няколко дървени подноса. И докато Илия изпълняваше поръчката, я чу да казва, че докато работи, усеща присъствието на Господ.

„Като гледам как правиш тези подноси, разбирам, че и ти имаш същото усещане - бе добавила тя. - Защото се ус­михваш, докато работиш."

Според жената хората се деляха на две групи. Едните се трудеха с радост, а другите се оплакваха от това, което вършеха. Тези последните твърдяха, че единствената исти­на на света е проклятието, което Бог е отправил към Адам: проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си. Не изпитваха удо­волствие от работата си, а по празниците, когато трябваше да почиват, се отегчаваха. Божиите слова им служеха да оправдават безсмисления си живот и забравяха, че Той съ­що така бе казал на Мойсей: Господ, Бог твой, ще те бла­гослови в земята, в която отиваш, за да я завладееш.

Всяка маса, която сглобяваше, всеки стол, който гравираше, му помагаха да разбира и да обича живота, макар че едва сега си даваше сметка за това.

- Тя ми каза да разговарям с нещата, които правя. Каза още, че съм щял да бъда изумен, когато чуя масите и сто­ловете да ми отговарят, и понеже съм влагал в тях най-доброто от душата си, в замяна съм щял да получа мъд­рост.

- Ако не беше работил като дърводелец, нямаше да си в състояние да влагаш душата си в нещата извън теб, ня­маше да можеш да се преструваш, че си врана, която гово­ри, нито пък щеше да осъзнаеш, че си по-добър и по-мъ­дър, отколкото си мислиш. Защото именно в работилница­та ти откри онова свято нещо, което е навсякъде - бе отго­ворът на враната.

- Винаги съм обичал да се преструвам, че говоря с ма­сите и столовете, които правех. Това не беше ли достатъч­но? Жената имаше право. Когато разговарях с тях, често откривах мисли, които никога преди не ми бяха минавали през главата. Но когато започнах да осъзнавам, че по тоя начин мога да служа на Бог, се появи ангелът и... ти вече знаеш края на историята.

- Ангелът се е появил, защото ти вече си бил готов -отвърна враната.

- Но аз бях добър дърводелец.

- Това е било част от обучението ти. Когато човек вър­ви към съдбата си, много често е принуден да сменя посоките. Понякога външните обстоятелства са по-силни и той се вижда принуден да отстъпи, защото го е страх. Но всич­ко това е част от обучението.

Илия слушаше внимателно онова, което казваше душа­та му.

- Ала никой не трябва да губи от погледа си това, към което се стреми. Дори и ако в някои моменти му се стори, че светът и другите са по-силни. Тайната е една: да не се отказваш.

- Никога не съм искал да бъда пророк — рече Илия.

- Искал си, но си бил убеден, че е невъзможно. Или че е опасно. Или пък че е немислимо. Илия стана.

- Защо говоря сам на себе си неща, които не искам да чувам? - извика той.

Изплашена от движението му, птицата отлетя.

На другата сутрин враната се върна. Вместо да продъл­жи разговора от предния ден, Илия реши да я наблюдава. Птицата винаги успяваше да намери някаква храна за себе си и винаги му носеше остатъци от нея.

Необяснимо приятелство се завърза между двамата и Илия започна да се учи от птицата. Наблюдавайки я, той видя, че тя умее да намира храна в пустинята, и откри, че би могъл да оцелее още няколко дни, ако и той успее да направи същото. Когато враната започнеше да кръжи, Илия разбираше, че наблизо има дивеч - изтичваше до мястото и се опитваше да го хване. В началото много от малките животни, които се срещаха тук, му се изплъзваха, но постепенно той придоби опитност и доста сръчно ги улавяше. Използваше клони вместо копия, копаеше дупки за капани, които скриваше със съчки и пясък. Когато хва­неше някакъв дивеч, Илия си поделяше храната с враната, като запазваше една част за примамка.

Ала самотата бе ужасна и толкова го потискаше, че той реши отново да започне да „разговаря" с птицата.

- Кой си ти? - попита враната.

- Човек, който е открил душевния мир - отвърна Илия. -Мога да живея в пустинята, сам да се грижа за себе си и да съзерцавам безграничната красота на сътвореното от Бог. Открих, че душата ми е по-добра, отколкото предпо­лагах.

Двамата продължиха да ловуват заедно още месец. И една вечер, когато тъга бе обзела душата му, Илия реши да си зададе отново същия въпрос.

- Кой си ти?

- Не знам.

Още веднъж луната умря и се роди отново на небоскло­на. Илия усещаше тялото си по-силно, а ума — по-бистър. Тази вечер той се обърна към враната, кацнала на същата клонка, на която кацаше и преди, и отговори на въпроса, който си бе задал преди време:

- Аз съм пророк. Наистина видях ангел, докато рабо­тех, и не се съмнявам в способностите си, дори и целият свят да твърди обратното. Предизвиках масовото избиване на пророците в моята страна, защото се опълчих срещу любимата на царя. Сега се намирам в пустинята, а преди това работех в дърводелска работилница, защото душата ми ми каза, че човек трябва да премине през различни ета­пи, преди да изпълни предначертаното от съдбата му.

- Да, сега наистина знаеш кой си — отвърна враната.

Същата тая вечер на връщане от лов Илия поиска да пийне вода и видя, че Хорат е пресъхнал. Беше толкова из­морен, че реши да се наспи.

В съня му се яви неговият ангел-пазител, когото той от­давна не бе виждал, и му каза:

- Ангелът Господен бе този, който разговаря с душата ти, и нареди:

- Душата ми те слуша - промълви Илия в съня си.

- Събуди се тогава, защото Ангелът Господен иска да се отдалеча и той да говори с теб.

Илия изплашено скочи. Какво се бе случило?

Въпреки че беше тъмна нощ, мястото се изпълни със светлина и се появи Ангелът Господен.

- Какво те доведе тук? - попита Ангелът.

- Ти ме доведе тук.

- Не, Иезавел и войниците й те принудиха да избягаш. Никога не забравяй това, защото мисията ти е да отмъс­тиш за Господ, Бог твой.

- Аз съм пророк, защото ти си пред мен и чувам гласа ти - каза Илия. - Много пъти променях посоката си, защо­то всички хора го правят. Но съм готов да отида в Самария и да унищожа Иезавел.

- Ти намери твоя път, но не можеш да унищожаваш, преди да си се научил да съзиждаш. Нареждам ти: Стани, иди в Сарепта Сидонска и остани там; Аз заповядах на една жена вдовица да те храни.

На другия ден сутринта Илия потърси враната, за да се сбогува с нея. Ала за пръв път, откакто той бе дошъл на брега на Хорат, птицата не се появи.

Илия вървя няколко дни, докато стигна до долината, къ­дето се намираше град Сарепта, наричан от жителите си Акбар. Чувстваше, че е останал без сили, когато съзря ед­на жена, облечена в черно, да събира дърва. В долината растяха само ниски храсти и тя бе принудена да събира дребни съчки.

- Коя си ти? - обърна се към нея Илия. Жената погледна чужденеца така, сякаш не бе разбрала добре какво я пита.

- Донеси ми в някакъв съд вода да пия — каза Илия. -Донеси ми и малко хляб.

Жената пусна съчките на земята, като продължаваше да мълчи.

- Не се страхувай - настояваше Илия. - Сам съм, мно­го съм гладен и жаден, останах без сили, така че не мога да бъда заплаха за никого.

- Ти не си оттук - каза най-сетне жената. - Трябва да си от Израилското царство, като те слушам как говориш. Ако ме познаваше, щеше да знаеш, че нямам нищо.

- Ти си вдовица, така ми рече Господ. А аз съм по-беден и от теб. Ако сега не ми дадеш нещо за ядене и пиене, ще умра.

Жената се изплаши. Откъде този чужденец познаваше живота й?

- Срамно е един мъж да проси храна от жена - каза тя, възвръщайки самообладанието си.

- Направи това, за което те моля - продължаваше да настоява Илия, защото усещаше, че силите му го напус­кат. - Щом се възстановя, ще работя за теб.

Жената се разсмя.

- Преди малко ми каза нещо вярно: наистина съм вдо­вица, загубих мъжа си на един от корабите на моята стра­на. Никога не съм виждала морето, но знам, че то е като пустинята, убива този, който го предизвиква...

И продължи:

- Сега ми казваш нещо невярно. Кълна се в името на Ваял, който живее на върха на Петата планина, че вкъщи нямам нищо сготвено. Имам само шепа брашно в делвата и малко дървено масло в гърнето.

Илия почувства как хоризонтът се залюля пред очите му и разбра, че всеки момент ще припадне. И със сетни си­ли помоли за последен път:

- Не знам дали вярваш в сънища, не знам дори дали аз самият вярвам. Господ обаче ми каза, че ще дойда тук и ще те срещна. Това, което той ми причини, ме накара да се усъмня в Неговата мъдрост, но не и в съществуването Му. И тъй, Богът на Израил поръча да кажа на жената, която ще срещна в Сарепта:

...брашното в делвата няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Гос­под ще даде дъжд на земята.

И без да обясни как би могло да стане това чудо, Илия припадна.

Жената остана загледана в свлеклия се в краката й мъж. Знаеше, че Богът на Израил не е нищо друго освен суеве­рие. Финикийските богове бяха по-могъщи и бяха направи­ли така, че нейната страна и народ да станат най-уважава­ните в света. Въпреки това беше доволна - обикновено просеше милостиня от другите и така преживяваше, а днес, за пръв път от доста време, един мъж се нуждаеше от нея. Това я накара да се почувства по-силна. Оказа се, че има хора, чието положение беше по-лошо и от нейното.

„Щом някой ме моли за услуга, значи все още съм по­лезна на тая земя - помисли си тя. - Ще сторя каквото той поиска от мен, за да облекча страданията му. Аз също съм гладувала и знам, че гладът погубва душата."

Отиде си вкъщи и се върна с парче хляб и съд с вода. Ко­леничи, положи главата на чужденеца в скута си и навлажни устните му. След няколко минути той дойде на себе си.

Тя му подаде хляба и Илия го изяде, без да каже нито дума, като гледаше долината, проломите и планините, из­дигащи се мълчаливо в небето. Проследи с поглед пътека­та през долината и видя червените стени на Сарепта.

- Приюти ме в дома си, защото в моята страна ме пре­следват - рече Илия.

- Какво престъпление си извършил? - попита жената.

- Аз съм пророк на Господа. Иезавел нареди да бъдат избити всички, които откажат да служат на финикийските богове.

- На колко си години?

- На двайсет и три - отвърна Илия.

Тя съчувствено се вгледа в момчето, което стоеше пред нея. Косата му бе дълга и мръсна; имаше рядка брада, ся­каш искаше да изглежда по-възрастен, отколкото беше в действителност. По какъв начин бедняк и несретник като него би могъл да предизвика гнева на най-могъщата прин­цеса в света?

- Щом си враг на Иезавел, тогава си и мой враг. Тя е принцеса на Сидон и се ожени за твоя цар, за да покръсти народа ти в истинската вяра. Така поне твърдят тези, които я познават.

Жената посочи един от острите върхове, които обгръ­щаха отвсякъде долината.

- Нашите богове обитават върха на Петата планина от много поколения насам и успяват да запазят мира в стра­ната ни. А Израил живее в непрекъснати войни и страда­ния. Защо тогава продължавате да вярвате в Единия Бог? Дайте време на Иезавел да довърши мисията си и ще ви­диш, че и във вашите градове ще се възцари мир.

- Аз чух гласа Господен - отвърна Илия. - А вие нико­га не сте се изкачили на върха на Петата планина, за да уз­наете какво има там.

- Който се изкачи на тоя връх, ще бъде изгорен от не­бесния огън. Боговете не обичат пришълци.

Тя замлъкна. Спомни си, че предишната нощ бе сънува­ла ослепително силна светлина. И сякаш от самата светли­на се бе разнесъл глас, който бе казал: „Приеми чуждене­ца, който ще те потърси."

- Приюти ме в дома си, защото няма къде да спя - на­стоя Илия.

- Казах ти вече, че съм бедна. Това, което имам, едва стига за мен самата и за сина ми.

- Господ поръча да ме подслониш, а Той никога не изос­тавя тези, които обича. Направи това, за което те моля. Аз ще работя за теб. Дърводелец съм, правя неща от кедър и няма да остана без работа. Така Господ ще използва ръце­те ми, за да изпълни обещанието Си: ...брашното в делва­та няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който Господ ще даде дъжд на земята.

- Дори и да искам, не ще мога да ти плащам.

- Не е нужно. Господ ще се погрижи за всичко.

Сънят от предната нощ не й даваше покой и жената ре­ши да се подчини, макар и да знаеше, че чужденецът е враг на самата принцеса на Сидон.
Присъствието на Илия веднага бе забелязано от съсе­дите. Хората започнаха да говорят, че вдовицата е прибра­ла някакъв чужденец в доми си, без да зачита паметта на мъжа си, който бе загинал като герой, опитвайки се да от­крие нови търговски пътища за своята страна.

Когато слуховете достигнаха до вдовицата, тя обясни, че мъжът е израилски пророк, когото открила полумъртъв от глад и жажда. И тогава се разпространи новината, че ня­какъв израилски пророк, преследван от Иезавел, се укрива в града. Бе избрана комисия, която отиде при върховния жрец.

- Доведете ми чужденеца - нареди той.

Така и направиха. Още същия следобед изправиха Илия пред човека, който заедно с градоначалника и коменданта следеше всичко, което ставаше в Акбар.

- Какво търсиш тук? - попита го той. - Не разбираш ли, че си враг на страната ни?

- Години наред търгувах с Ливан. Уважавам неговия на­род и зачитам обичаите му. Озовах се тук, защото съм преследван в Израил.

- Знам коя е причината - рече жрецът. - Една жена ли те накара да избягаш?

- Мисля, че тази жена е най-красивото създание, което съм виждал в живота си, макар че стоях пред нея само ня­колко минути. Но сърцето й е от камък, а зад зелените й очи се крие враг, който иска да унищожи страната ми. Не съм избягал, само изчаквам сгоден случай, за да се върна.

Жрецът се разсмя.

- Ако ще чакаш сгоден случай да се върнеш, тогава свикни с мисълта, че ще останеш в Акбар до края на живо­та си. Ние не воюваме с нито една държава. Единственото, което искаме, е истинската вяра да се разпростре с мирни средства из целия свят. Не искаме да повтаряме жестокос­тите, които вие извършихте, когато превзехте ханаанската земя.

- Нима да избиваш пророци е мирно средство?

- След като бъде отсечена главата на чудовището, то престава да съществува. Няколко души ще умрат, но религиозните войни ще бъдат избегнати завинаги. Освен това търговците ми казаха, че някакъв пророк на име Илия при­чинил всичко това, а после избягал.

Жрецът прикова поглед в него, преди да продължи:

- Някакъв мъж, който много приличал на теб.

- Аз съм този мъж - отговори Илия.

- Чудесно! Бъди добре дошъл в Акбар. Когато ни по­трябва някаква услуга от Иезавел, ще платим с главата ти -най-ценната монета, с която разполагаме. А дотогава си потърси работа и виж как можеш да си изкарваш хляба, за­щото тук няма място за пророци.

Илия тръгна към вратата, когато жрецът добави:

- Излиза, че една сидонска девойка е по-могъща от твоя Един Бог. Тя успя да издигне капище на Ваал и сега вашите жреци коленичат там.

- Ще стане така, както е писано от Господ - отвърна пророкът. - Понякога в живота ни се случват нещастия, ко­ито не можем да избегнем. Но все има някаква причина, за да ни се случват.

- Каква причина?

- Това е въпрос, на който не можем да отговорим пре­ди изпитанията, нито пък по време на тях. Едва когато ги преодолеем, разбираме защо са се появили в живота ни.

Веднага след като Илия излезе, жрецът събра комисия­та от граждани, които го бяха потърсили сутринта, и им каза:

- Не се тревожете. Традицията повелява да даваме под­слон на чужденците. Освен това той е в ръцете ни и ние можем да следим всяка негова крачка. Най-добрият начин да опознаеш и да унищожиш врага си е да се престориш, че си му приятел. Когато му дойде времето, ще го преда­дем на Иезавел и в замяна градът ни ще получи злато и бо­гати дарове. А дотогава ще узнаем как да унищожим иде­ите му, тъй като засега знаем само как да унищожим тяло­то му.

И макар че Илия се кланяше на Единия Бог и бе враг на принцесата, жрецът настоя правото на подслон да бъде спазено. Старата традиция бе известна на всички: ако гра­дът откаже да приюти някой странник, синовете на негови­те жители ще бъдат сполетени от същата участ. И тъй ка­то повечето от децата на народа на Акбар бяха разпръсна­ти из многото търговски кораби на Финикия, никой не пос­мя да наруши законите на гостоприемството.

А и защо да не изчакат деня, когато главата на еврей­ския пророк ще бъде разменена срещу несметни количест­ва злато?

Същата вечер Илия бе седнал да вечеря с вдовицата и сина й. И понеже израилският пророк се бе превърнал в ценна стока, която би могла да бъде изтъргувана в бъдеще, някои от търговците бяха изпратили толкова храна, че се­мейството би могло да преживее с нея цяла седмица.

- Изглежда, че Богът на Израил изпълнява обещаното -каза вдовицата. - Откакто моят мъж почина, никога трапе­зата ми не е била толкова богата, колкото сега.

Илия постепенно свикваше с живота в Сарепта. Подоб­но на жителите на града и той започна да го нарича Акбар. Вече знаеше кои са градоначалникът, комендантът на гар­низона, върховният жрец, майсторите, изработващи пред­мети от стъкло, които предизвикваха възхищение в цялата област. Когато го питаха защо е тук, той казваше истина­та: Иезавел бе заповядала да избият всички пророци в Из­раил.