Петата планина паулу Куелю

- Ти си изменник и враг на Финикия - отвръщаха ня­кои. - Но ние сме търговци и знаем, че колкото по-опасен е един човек, толкова по-висока цена дават за главата му.

И така изминаха няколко месеца.

На другия край на долината няколко асирийски патрула си бяха направили стан и по всичко личеше, че имат намерение да останат там. Беше малка група воини, които не представляваха опасност, но все пак комендантът поиска от градоначалника да вземе мерки.

- Нищо не са ни сторили - каза градоначалникът. - Си­гурно се придвижват с търговска цел, може би търсят по-удобни места, през които да превозват стоките си. Ако ре­шат да използват нашите пътища, ще плащат данък и така градът ни ще стане още по-богат. Защо трябва да ги пред­извикваме?

Положението на Илия се усложни, когато синът на вдо­вицата се разболя без никаква видима причина. Съседите веднага свързаха болестта му с присъствието на чуждене­ца в къщата и вдовицата помоли Илия да напусне дома й, но той отказа да го стори, тъй като Бог все още не го бе потърсил. Тръгнаха слухове, че чужденецът си е навлякъл гнева на боговете от Петата планина.

Градоначалникът успя да усмири войската и жителите на града, разтревожени от появата на асирийските патрули. Ала след като синът на вдовицата се разболя, му беше мно­го трудно да опази Илия от недоволството на населението.

Гражданите отново избраха комисия, която да разгова­ря с градоначалника.

- Можем да построим къща за израилтянина извън сте­ните на града - предложиха те. - По този начин няма да на­рушим закона за гостоприемството, а в същото време ще бъдем защитени от гнева на боговете. На тях не им харес­ва присъствието на този човек в града.

- Оставете го там, където е - отвърна градоначални­кът. - Не искам да си създавам политически проблеми с Израил.

- Но как така? - учудиха се гражданите на Акбар. - Иезавел преследва всички пророци, които се кланят на Еди­ния Бог, и иска те да бъдат избити.

- Нашата принцеса е смела жена, вярна е на боговете от Петата планина. Но колкото и да е силна властта, с ко­ято тя разполага сега, Иезавел не е израилтянка. Утре мо­же да изпадне в немилост и тогава ще се наложи да усми­рим гнева на съседите ни. Ако им покажем, че сме се отна­сяли добре с един от техните пророци, те ще бъдат по-снизходителни към нас.

Гражданите излязоха недоволни от срещата, защото върховният жрец бе казал, че един ден Илия ще бъде раз­менен срещу злато и богати дарове. Впрочем дори и гра­доначалникът да не беше прав, те нищо не можеха да пред­приемат. Традицията гласеше, че трябва да се зачита и ува­жава родът, който управлява Акбар.

В най-отдалечения край на долината шатрите на асирийските воини започнаха да се увеличават.

Комендантът се тревожеше, но не можеше да разчита на подкрепата на върховния жрец, още по-малко на тази на градоначалника. Опитваше се да поддържа в бойна готов­ност воините си чрез постоянни учения, макар и да знаеше, че нито те, нито дедите им са участвали някога в битка. Войните бяха останали в далечното минало на Акбар и всички военни стратегии, които той бе научил, отдавна бя­ха заменени с нова тактика и нови оръжия, които другите страни използваха.

- Акбар винаги е успявал да запази мира - твърдеше градоначалникът. - И този път няма да бъдем нападнати. Остави другите държави да се бият помежду си. Ние раз­полагаме с едно оръжие, много по-силно от тяхното - па­рите. Когато те спрат да се унищожават едни други, ние ще влезем в градовете им и ще им продаваме нашите стоки.

Градоначалникът успя да успокои населението относно асирийците. Носеха се обаче слухове, че израилтянинът е причина Акбар да си навлече проклятието на боговете. Илия му създаваше все по-големи грижи.

Един следобед състоянието на момчето силно се влоши и то вече не можеше да става, нито пък разпознаваше хо­рата, които идваха да го видят. Преди слънцето да се скрие зад хоризонта, Илия и жената коленичиха до леглото на де­тето.

- Всемогъщи Боже, Ти отклони стрелите на войника. Ти ме доведе тук. Направи така, че това дете да бъде спа­сено. То нищо не е извършило, то няма вина за моите гре­хове, нито за греховете на своите родители - спаси го, Гос­поди!

Момчето лежеше неподвижно, устните му бяха побеле­ли, а очите му бързо помътняваха.

- Моли се на твоя Бог - настояваше жената. - Защото само една майка може да усети кога душата на детето й си отива.

Илия поиска да вземе ръката й, да й каже, че не е сама, че Всемогъщият би трябвало да изпълни молбата му. Той беше пророк, бе приел да бъде такъв на брега на Хорат и сега ангелите го закриляха.

- Изплаках всичките си сълзи - продължи жената. -Ако у него няма съчувствие, ако му трябва човешки живот, помоли го тогава да прибере мен, но да остави сина ми да крачи жив из долината и по улиците на Акбар.

Илия направи всичко възможно, за да се съсредоточи в молитвата си, ала страданието на майката бе толкова сил­но, че сякаш изпълваше стаята и проникваше през стените, през вратите - навсякъде.

Докосна тялото на момчето, което сега бе по-студено в сравнение с предишните два дни, а това беше лош знак.

Тази сутрин жрецът се бе отбил в къщата и - както пра­веше от две седмици насам - бе поставил лапи от билки върху лицето и гърдите на детето. През последните някол­ко дни жителите на Акбар бяха донесли рецепти за лекове, които бяха предавани от поколения и чиято лечебна сила бе изпитана при различни болести. Всеки следобед те се събираха в подножието на Петата планина и правеха жертвоприношения, за да не позволят душата на детето да на­пусне тялото му.

Трогнат от това, което ставаше в Акбар, един египетски търговец, минаващ през града, остави даром някакъв мно­го скъп червен прах, с който трябваше да се посипе храна­та на момчето. Носеше се легенда, че самите богове са предали на египетските лекари тайната на приготвяне на този прах.

През цялото това време Илия не преставаше да се моли.

Но всичко бе напразно.

- Знам защо ти позволиха да останеш у дома - каза му жената с едва доловим глас, тъй като не бе спала много дни и нощи. - Знам, че за главата ти е обявена награда и че един ден ще бъдеш отведен в Израил, за да те разменят срещу злато. Заклевам се във Ваал и в боговете от Петата планина, че ако спасиш сина ми, никога няма да позволя да бъдеш заловен. Знам тайни пътища, които днешното поко­ление вече е забравило, и ще ти кажа как да излезеш от Акбар, без да те видят.

Илия нищо не отговори.

- Моли се на твоя Бог - поде отново жената. - Ако той спаси сина ми, кълна се, че ще се откажа от Ваал и ще по­вярвам в него. Обясни на твоя Господ, че съм ти дала под­слон, когато ти най-много се нуждаеше, и изпълних съв­сем точно всичко, което той бе наредил.

Илия отправи още една молитва от цялото си сърце. В този миг момчето се раздвижи.

- Искам да изляза оттук - едва промълви то. Очите на майката грейнаха от радост, а по лицето й се стичаха сълзи.

- Ела, синко. Ще отидем, където пожелаеш, и ти ще правиш всичко, което ти се иска.

Илия понечи да го вдигне, но момчето отстрани ръце­те му.

- Искам да изляза сам - каза то.

Стана бавно и тръгна към гостната. Но след като прави няколко крачки, падна на пода като покосено от гръм.

Илия и вдовицата се приближиха - момчето беше мър­тво.

В първия миг и двамата занемяха. После жената започ­на да крещи с всичка сила:

- Проклети да са боговете, които отнеха душата на де­тето ми! Проклет да е тоя човек, който донесе нещастие в дома ми! Сине, единствен мой! Изпълних волята на небе­сата, бях щедра към един чужденец, а детето ми умря!

Съседите чуха виковете и плача на вдовицата и видяха сина й прострян на пода. Жената продължаваше да крещи, като удряше с юмруци израилтянина. А той нищо не пра­веше, за да се защити от ударите, сякаш нищо не усещаше. И докато жените се опитваха да успокоят вдовицата, мъже­те хванаха Илия от двете страни и го отведоха при градо­началника.

- Този мъж се отплати за щедростта с омраза. Направи магия в къщата на вдовицата и синът й умря. Даваме под­слон на човек, прокълнат от боговете.

Израилтянинът плачеше и безгласно се питаше: „Защо, Господи Боже мой, реши да сториш зло и на вдовицата, ко­ято бе толкова щедра към мен? Щом Ти погуби сина й, зна­чи не изпълнявам мисията, която си ми поверил... Тогава аз също заслужавам да умра."

Същия следобед се събра Съветът на Акбар начело с върховния жрец и градоначалника. Илия бе изправен на съд.

- Ти реши да отвърнеш на обичта с омраза. Затова те осъждам на смърт - каза градоначалникът.

- Дори и пълен чувал със злато да струва главата му, не бива да си навличаме гнева на боговете от Петата плани­на - добави жрецът. - Защото след това и всичкото злато на света няма да върне мира в тоя град.

Илия наведе глава. Заслужаваше да понесе и най-жесто­ките мъчения, защото Бог го бе изоставил.

- Ще се изкачиш на върха на Петата планина - рече жрецът. - Ще помолиш за прошка боговете, които си ос­кърбил. Те ще направят така, че да бъдеш изгорен от не­бесния огън. А ако не го сторят, ще означава, че искат ние да въздадем справедливост с нашите ръце. Ще те чакаме в подножието й и утре ще бъдеш убит, както повелява риту­алът.

Илия познаваше свещените екзекуции: изтръгваха сър­цето от гърдите на жертвата и й отсичаха главата. Според обичаите човек без сърце не може да влезе в Рая.

- Защо избра точно мен, Господи? - провикна се той, макар и да знаеше, че хората около него не разбират за ка­къв избор става дума. - Нима не виждаш, че не мога да из­пълня това, което поиска от мен?

Не чу никакъв отговор.

Мъжете и жените на Акбар вървяха след стражите, ко­ито водеха израилтянина към Петата планина. Крещяха обидни думи и го замеряха с камъни. Войниците с мъка възпираха побеснялата тълпа. След половин час стигнаха в подножието на свещената планина.

Шествието спря пред каменните жертвеници, където народът оставяше даровете, правеше жертвоприношения и отправяше молби и молитви. Всички знаеха историите за великаните, които живееха на това място, и си спомняха как небесният огън бе изгорил всеки, дръзнал да пристъпи забраната. Странниците, които минаваха нощем през до­лината, твърдяха, че са чували боговете и богините да се смеят на върха на планината.

И въпреки че не бяха съвсем сигурни във всичко това, никой от тях не се осмеляваше да предизвика боговете.

- Хайде, тръгвай - каза един от войниците, като из­блъска Илия с върха на копието си. - Който е убил дете, заслужава най-жестокото наказание.

Илия стъпи на забранената за човешки крак земя и тръгна нагоре по склона. След като повървя малко и вико­вете на жителите на Акбар вече не достигаха до него, сед­на на един камък и заплака: откакто оня следобед бе видял осеяния с блестящи точици мрак в работилницата, не бе вършил нищо друго, освен да причинява нещастия на окол­ните.

В Израил вече нямаше кой да чуе словото Божие и сега вярата във финикийските богове сигурно беше станала още по-силна. През оная нощ, когато Илия за пръв път преспа на брега на Хорат, си бе въобразил, че Бог го е из­брал за свой мъченик, както бе направил с толкова други.

Но вместо това Господ му бе изпратил поличба - врана, която да го храни, щом пресъхне Хорат. Защо точно вра­на, а не гълъб или ангел? Нима това са били само бълну­вания на човек, опитващ се да скрие страха си, или пък привидения на слънчасал? Илия вече в нищо не беше сигу­рен. А може би Злото бе открило в негово лице свое оръ­дие. Защо Бог, вместо да му нареди да се върне и да пре­махне принцесата, която бе причинила толкова злини на неговия народ, го бе изпратил в Акбар?

Тогава той се бе почувствал като малодушен страхли­вец, но бе изпълнил онова, което му бе наредено. Толкова усилия бе положил, за да се приобщи към този чужд народ, любезен, наистина, но със съвсем различна култура. И ко­гато реши, че вече е започнал да изпълнява предначертано-то от съдбата му, синът на вдовицата умря.

„Защо аз?"

Стана и повървя още малко, докато навлезе в мъглата, която забулваше върха на планината. Можеше да се въз­ползва от това, че нищо не се вижда, и да избяга от пре­следвачите си, но имаше ли смисъл? Умори се да бяга, зна­еше, че никога няма да открие своето място в света. Дори и да успееше да избяга сега, щеше да отнесе проклятието, тегнещо върху него, в друг град, и щяха да се случат нови нещастия. Където и да отидеше, щяха да му тежат като някакво бреме сенките на умрелите по негова вина. По-добре да се остави да изтръгнат сърцето му и да му отсекат главата.

Седна отново, тоя път сред мъглата. Реши да изчака малко, за да помислят хората долу, че се е изкачил на най-високия връх на планината, а после да се върне в Акбар и да се предаде.

„Небесният огън." Много хора са били изгорени от не­го, но Илия не вярваше, че го изпраща Господ. В безлунни­те нощи неговият блясък осветяваше небосвода, като се по­явяваше и изчезваше внезапно. Може би наистина изгаря­ше. Може би убиваше мигновено, без да причинява болка.

Падна нощта и мъглата се разсея. Илия видя долината, светлините на Акбар и огньовете в асирийския стан. Чу лая на кучетата и бойната песен на воините.

„Готов съм - каза си той. - Приех да бъда пророк и се постарах да дам най-доброто от себе си... Но не успях и се­га Бог се нуждае от друг."

В този момент към него се спусна светлина...

„Небесният огън!"

Но светлината спря пред него и някакъв глас каза:

- Аз съм Ангелът Господен.

Илия коленичи и опря чело в земята.

- Виждал съм и друг път Ангела Господен и винаги съм му се подчинявал - отвърна Илия, без да вдига глава. - За­ради него причинявам нещастия навсякъде, където отида.

Ангелът обаче продължи:

- Когато се върнеш в града, помоли се три пъти мом­чето да се съживи. И на третия път Бог ще те чуе.

- Защо мислиш, че ще го стори?

- Защото Бог е велик.

- Дори и това да се случи, вече се усъмних в себе си и не съм достоен да изпълнявам мисията си - отговори Илия.

- Всеки човек има право да се съмнява в мисията си, а понякога дори и да се отказва от нея. Единственото, което не му е позволено, е да забрави за нея. Недостоен е оня, който не се съмнява в себе си, защото сляпо вярва в свои­те способности и греши от тщеславие. Благословен да бъ­де всеки, който изживява моменти на нерешителност.

- Но преди малко ти сам видя - аз дори не бях сигурен дали наистина си Божи пратеник.

- Върви и направи това, което ти казах.

Много време мина, докато Илия слезе от планината. Стражите го чакаха там, където се намираха жертвеници-те, но множеството се бе върнало в Акбар.

- Готов съм да умра - каза той. - Помолих боговете на Петата планина за прошка и те ми наредиха следното: пре­ди душата ми да напусне тялото, да отида в дома на вдови­цата, която ме приюти, и да я помоля да се смили над мен.

Войниците го върнаха в града и го отведоха при вър­ховния жрец, като му съобщиха това, което израилтянинът бе поискал.

- Ще изпълня молбата ти - каза жрецът на пленника. -Щом си поискал прошка от боговете, трябва да помолиш за това и вдовицата. За да не избягаш, с теб ще дойдат че­тирима въоръжени войници. Но не мисли, че ще успееш да я убедиш да се застъпи за живота ти. На разсъмване ще бъ­деш екзекутиран на площада в центъра.

Жрецът много искаше да го попита какво е видял там горе, но войниците стояха наблизо и отговорът можеше да го завари неподготвен. Ето защо предпочете да замълчи, но одобри предложението на Илия публично да поиска прошка. Така никой нямаше да се усъмни в могъществото на боговете от Петата планина.

Заобиколен от войниците, Илия се отправи към бедна­та уличка, където бе живял няколко месеца. Както повеля­ваше обичаят, прозорците и вратите на къщата на вдовица­та бяха отворени, за да може душата на сина й да излезе и да отиде при боговете. Всички съседи бдяха над тялото, положено в средата на малката гостна.

Когато забелязаха присъствието на израилтянина, мъ­жете и жените се ужасиха.

- Махнете го оттук! - изкрещяха те на стражите. - Не му ли стига злото, което причини досега? Толкова е жес­ток, че дори боговете от Петата планина не пожелаха да си изцапат ръцете с кръвта му!

- Оставиха на нас да го убием! - извика друг. - И ние ще сторим това начаса, без да чакаме ритуала на екзекуци­ята!

Опитвайки се да избегне ударите, Илия се изплъзна из ръцете, които го бяха сграбчили, и изтича към вдовицата, която плачеше в ъгъла.

- Мога да съживя сина ти. Позволи ми да го докосна поне за миг - каза й той.

Вдовицата дори не вдигна глава.

- Моля те - настояваше Илия. - Нека това бъде по­следното нещо, което ще сториш за мен в този живот. Дай ми възможност да се опитам да ти се отблагодаря за щед­ростта.

Няколко души го хванаха, за да го изведат от къщата. Илия се съпротивляваше, бореше се с всички сили, като ги умоляваше да му позволят да докосне мъртвото дете.

Но въпреки че беше млад и силен, изблъскаха го през вратата.

- Ангеле Господен, къде си? — извика той към небесата.

В този миг всички застинаха неподвижно. Вдовицата се бе изправила и сега вървеше към него. Хвана го за ръцете, заведе го до тялото на сина си и повдигна савана, който го покриваше.

- Нека кръвта от моята кръв да тегне над главите на твоите близки, ако не успееш да направиш това, което ис­каш.

Илия се доближи до момчето и понечи да го докосне.

- Чакай - спря го вдовицата. - Помоли преди това твоя Бог да изпълни проклятието ми.

Сърцето на Илия биеше до пръсване, но той вярваше в това, което ангелът бе изрекъл.

И тогава, изпълнен със съмнение, вина и страх

...той го взе от ръцете й, отнесе го в горницата, дето живееше, и го сложи на леглото си; и викна към Господа и каза: Господи, Боже мой! Нима ти и на вдовицата, у която живея, ще направиш зло, като погубиш сина п?

И като се простря три пъти над момчето, извика към Господа и каза: Господи, Боже мой! Да се върне душата на това момче в него!

В следващите няколко мига нищо не се случи. Илия мислено се върна в Галаад, застана пред войника, насочил лъка право в сърцето му, и разбра, че много често съдбата на един човек съвсем не е това, в което той вярва, или пък това, от което се бои. Чувстваше се спокоен и изпълнен с доверие, както оня следобед, когато бе установил, че нищо не се случва без причина, независимо от последствията. На върха на Петата планина ангелът бе нарекъл тази причина „величието на Бог" и Илия се надяваше да разбере някой ден защо Създателят се нуждае от своите създания, за да покаже колко е велик.

И в този миг момчето отвори очи и попита:

- Къде е майка ми?

- Долу е и те чака - отвърна Илия, като се усмихваше.

- Сънувах странен сън. Вървях в някаква тъмна дупка толкова бързо, че и най-бързият кон на Акбар не би могъл да ме стигне. Видях един мъж и разбрах, че това е баща ми, макар че никога не съм го виждал. Стигнах до някакво много красиво място и много ми се искаше да остана там, ала друг мъж, когото не познавам, много добър и храбър, ласкаво ми каза да се върна. Исках да продължа напред, но ти ме събуди.

Момчето изглеждаше тъжно. Мястото, което бе видяло, наистина трябва да е било красиво.

- Не ме оставяй сам, заради теб се върнах оттам, къде­то се чувствах закрилян.

- Хайде да слезем долу - каза Илия. - Майка ти иска да те види.

Момчето се опита да стане, но беше много отпаднало, за да ходи. Илия го взе на ръце и слезе.

При вида му всички, които бяха в гостната, се вцепениха от ужас.

- Защо има толкова хора тук? - попита момчето. Ала преди Илия да отговори, вдовицата притисна сина си в прегръдките си и започна да го целува, плачейки.

- Какво са ти сторили, майко? Защо си тъжна?

- Не съм тъжна, сине мой - отвърна тя, като бърше­ше сълзите си. — Никога през живота си не съм била по-ра­достна.

И след като изрече тези думи, вдовицата коленичи на пода и извика:

- Сега тъкмо узнах, че ти си човек Божий и че слово­то Господне в твоите уста е истинско.

Илия я прегърна и й помогна да се изправи.

- Освободете този човек! - каза тя на войниците. - Той победи злото, което беше сполетяло дома ми!

Събралите се хора не можеха да повярват на очите си. Едно двайсетгодишно момиче, което си изкарваше хляба с рисуване, коленичи до вдовицата. Постепенно всички по­следваха примера й, дори и войниците, които трябваше да отведат Илия обратно в затвора.

- Станете - подкани ги той. - И се поклонете на Господ. Аз съм само един от неговите раби, може би най-неукият.

Ала хората продължаваха да стоят на колене, с наведе­ни глави.

- Ти си разговарял с боговете от Петата планина - каза някой. - Затова сега можеш да правиш чудеса.

- Там няма богове. Видях само Ангела Господен, който ми нареди да сторя това, което сторих.

- Ти си бил с Ваал и с неговите братя - обади се друг.

Илия си проправи път, като разбутваше коленичилите хора, и излезе на улицата. Сърцето му продължаваше да тупти бързо, като че ли не бе изпълнил както трябва това, което ангелът му бе възложил. „Защо ми трябваше да въз­кресявам мъртвец, след като никой не иска да повярва във всемогъществото на Бог?" Ангелът му бе заръчал да изви­ка три пъти името Господне, но не му бе казал дали да обясни чудото на събралото се долу множество. „Нима и аз съм като някогашните пророци? Нима сторих това само за да задоволя суетата си?" - питаше се Илия.

И тогава чу гласа на своя ангел-пазител, с когото разго­варяше от дете:

- Днес при теб е бил един от Божиите ангели.

- Да, така е - отвърна Илия. - Но Божиите ангели не разговарят с хората, те само им предават заповедите на Господ.

- Използвай властта, която имаш - каза му ангелът-пазител.

Илия не можа да разбере какво точно искаше да каже ангелът.

- Аз нямам власт, тя е на Господ - рече той.

- Никой няма власт. На всички обаче е дадена Божията власт, а никой не я използва. И ангелът добави:

- Отсега нататък не ти е позволено да вършиш повече чудеса до деня, когато ще се върнеш в земята, която на­пусна.

- А кога ще се върна?

- Господ се нуждае от теб, за да възстанови Израил -каза ангелът. - Ще стъпиш отново на родна земя, когато се научиш да съзиждаш.

И не каза нищо повече.

ВТОРА ЧАСТ

Върховният жрец отправи обичайните молитви към из­гряващото слънце и след това помоли бога на бурите и бо­гинята на животните да се смилят над безумците. Същата тази сутрин някой му бе разказал, че Илия е върнал сина на вдовицата от царството на мъртвите.

Хората бяха изплашени, но едновременно с това и превъзбудени. Всички вярваха, че израилтянинът е получил чудодейна власт от боговете на Петата планина, и сега ста­ваше още по-трудно да бъде премахнат. „И тоя час ще на­стъпи", каза си жрецът.

Боговете щяха да му предоставят сгоден случаи да го премахне. Причината за божия гняв очевидно беше съвсем друга и присъствието на асирийците на другия край на до­лината бе лоша поличба. Всеки миг щеше да настъпи кра­ят на стотиците години мир. Защо? Той всъщност знаеше отговора: творението на Бибъл*. Неговата страна бе съз­дала писменост, достъпна за всички, дори и за тези, които нямат никаква подготовка. Така всеки човек можеше да се научи да пише за кратко време, а това щеше да бъде краят на цивилизацията.

Жрецът знаеше, че от всички оръжия за унищожение, които човекът бе изобретил, най-опасното и най-могъщото е словото. Кинжалите и копията оставяха следи от кръв, стрелите можеха да бъдат забелязани отдалеч. Отровите също бяха станали известни на хората и те знаеха как да се предпазват от тях.

Единствено словото беше способно да унищожава, без да оставя следи. Ако хората проникнеха в тайната на све­щените обреди, те биха могли да ги използват, за да се опи­тат да променят света, а това щеше да смути покоя на бо­говете. Досега само кастата на жреците съхраняваше па­метта на прадедите, която се предаваше устно, и всеки от тях се заклеваше, че ще пази в тайна наученото. Имаше и друг път: след дълги години на обучение можеха да бъдат разчетени буквите, които египтяните бяха разпространили по света. По този начин само най-подготвените - писарите и жреците - можеха да обменят знания.