Петата планина паулу Куелю

- Ти ще стоиш тук. В края на краищата ти даде тази идея - чу Илия глас зад себе си.

Обърна се и видя коменданта, който се подсмихваше.

- Не бива да приемаме никакви предложения - продъл­жи жрецът, предавайки на тълпата възбудата, която личеше в жестовете и думите му. -Ако се покажем склонни да пре­говаряме, ще помислят, че се страхуваме. А на народа на Акбар не му липсва смелост, той може да устои на всяко нашествие.

- Асириецът е дошъл с мирни намерения - каза градо­началникът, като се обърна към насъбралите се хора. Някой възрази:

- Търговците желаят мир, жреците също. Градоначал­ниците опазват мира. Ала армията иска само едно - война!

- Нима не виждаш, че успяхме да се справим с религи­озната заплаха от Израил и без война? - извика градона­чалникът. - Не изпратихме нито войска, нито кораби. Изпратихме Иезавел. И сега те се кланят на Ваал, без ние да сме пожертвали нито един човек, без да сме участвали в нито една битка!

- Но асирийците не ни пращат красива жена, а воините си! - викна още по-силно жрецът.

Народът искаше смъртна присъда за асириеца. Градо­началникът хвана жреца за ръката и го накара да седне, ка­то му каза:

- Отиваш твърде далеч.

- Идеята за публичен съд беше твоя, по-точно на израилския предател. По всичко личи, че градоначалникът на Акбар прави това, което той му нареди.

- После ще говоря с него. Сега трябва да разберем как­во точно предлага асириецът. Поколения наред владетели­те са се опитвали да наложат властта си със сила. Заявява­ли са открито какво мислят, без да ги е било грижа какво мислят хората, поради което всички тези империи са рух­нали. Нашият народ израсна, защото се научи да изслуш­ва. Развихме търговията, като се съобразявахме с желани­ята на другите и правехме всичко възможно да ги изпълня­ваме. В резултат на това спечелихме много.

Жрецът поклати глава.

- Думите ти изглеждат мъдри, а в това се крие най-го­лямата опасност. Ако ти говореше празни приказки, няма­ше да бъде никак трудно да докажем, че грешиш. Но това, което току-що каза, ще ни вкара в капан.

Седналите най-отпред чуха спора. Акбар се славеше с това, че досега градоначалникът винаги се бе вслушвал в мнението на Съвета. Тир и Сидон бяха изпратили свои хо­ра, за да видят как той управлява града. Името му бе стиг­нало до ушите на императора и с малко повече късмет гра­доначалникът би могъл да завърши дните си като придво­рен министър.

Днес се осмеляваха публично да оспорят авторитета му. Ако той не отсъдеше правилно, щеше да изгуби уваже­нието на народа и занапред нямаше да може да взема важ­ни решения, защото никой нямаше да му се подчинява.

- Продължавай - рече той на затворника, без да обръща внимание на гневния поглед на жреца, и подкани прево­дача да преведе въпроса му.

- Дойдох да предложа споразумение - каза асириецът. -Пуснете ни да минем и ние ще нападнем Тир и Сидон. След като превземем тези два града - а това със сигурност ще стане, тъй като повечето от техните воини охраняват тър­говските им кораби, - ние ще пощадим Акбар, а ти ще про­дължиш да бъдеш градоначалник.

- Виждате ли? - изправи се отново жрецът. - Те мислят, че нашият градоначалник е готов да пожертва честта на Акбар, за да запази длъжността си!

Тълпата закрещя неистово. Този полугол и ранен плен­ник искаше да им налага условия! Бе се оставил да го за­ловят, а сега изискваше от града да се предаде! Няколко души се втурнаха към него и стражите едва успяха да ов­ладеят положението.

- Чакайте! - опита се да надвика всички градоначални­кът. - Пред нас стои беззащитен човек, който с нищо не ни застрашава. Знаем, че войската ни е по-добре подготвена, а воините ни - по-храбри. Не сме длъжни да доказваме ни­що на никого. Ако решим да се бием, ще спечелим сраже­нието, но загубите ще бъдат огромни!

Илия затвори очи и отправи молитва градоначалникът да успее да убеди народа.

- Нашите деди са ни говорили за египетската империя, ала това време е отминало безвъзвратно - продължи гра­доначалникът. — Сега ние живеем в златна епоха, тъй като предците ни са разбрали предимствата на мира. Защо точ­но ние да прекъснем тази традиция? Войни днес се водят за пазари, а не на бойното поле.

Постепенно множеството замлъкна. Градоначалникът бе на път да успее!

Когато шумът съвсем стихна, той се обърна към асириеца:

- Това, което предлагаш, не е достатъчно. Ще трябва да платите таксите, които търговците плащат, за да преминат през земите ни.

- Нямате избор, повярвай ми - отвърна пленникът. Ние разполагаме с достатъчно хора, за да сринем до осно­ви този град и да избием всичките му жители. Вие твърде дълго сте живели в мир и сте забравили да се биете, дока­то ние постепенно завладяваме света.

Отново се надигна глух ропот сред присъстващите. „Дано градоначалникът да не прояви колебание точно се­га", помисли си Илия. Не беше лесно обаче да се постигне споразумение с асириеца, който, макар и пленник, поставя­ше условия. Непрекъснато прииждаха хора. Илия забеля­за, че дори търговците са оставили обичайните си занима­ния и сега бяха на скамейките, загрижени за хода на съби­тията. Процесът бе поел в опасна посока - вече нямаше как да не бъде взето решение, независимо дали то щеше да до­веде до преговори или до смърт.

Зрителите започнаха да се разделят на два лагера. Ед­ните защитаваха мира, а другите настояваха Акбар да даде отпор. Градоначалникът пошушна на жреца:

- Този човек дръзна да ми се противопостави пред по­даниците ми. Но и ти стори същото.

Жрецът се извърна към него и с тих глас, така че никой да не чуе, му нареди незабавно да осъди асириеца на смърт.

- Не те моля, заповядвам ти. Не разбираш ли, че аз съм този, който те крепи на власт, и ако поискам, мога да ти я отнема начаса. Знам жертвоприношения, които уталожват гнева на боговете в случай, че сме принудени да заменим един управляващ род с друг. Няма да е за пръв път. Дори и в Египет, чиято империя е съществувала хиляди години, много пъти една династия е била заменяна с друга. И въп­реки това редът във Вселената не се е променил, нито пък небето е паднало върху главите ни.

Градоначалникът пребледня.

- Комендантът е сред тълпата заедно с няколко войни­ци. Ако ти упорстваш да преговаряме с този човек, аз ще кажа пред всички, че боговете са те изоставили, и ще бъ­деш свален от власт. Затова сега ще продължиш процеса и ще сториш точно това, което ти заповядвам.

Ако знаеше, че Илия е наблизо, градоначалникът все още би могъл да излезе от това положение. Щеше да помо­ли израилтянина да разкаже за ангела, когото бе видял на върха на Петата планина. Щеше да припомни как пророкът възкреси сина на вдовицата. И тогава думите на Илия, кой­то бе доказал, че може да върши чудеса, щяха да надделе­ят над думите на един човек, който ни веднъж досега не бе проявил свръхестествената си сила.

Но Илия явно го беше изоставил и градоначалникът ня­маше избор. Освен това ставаше дума за живота на един пленник, а никоя войска в света не обявява война, загдето е загубила един воин.

- Тоя път ти победи - каза той на жреца. Някой ден ще­ше да поиска от него нещо в замяна.

Жрецът кимна и веднага след това бе произнесена смъртната присъда.

- Никой не може безнаказано да предизвиква народа на Акбар - обяви градоначалникът. - И никой не може да вли­за в града, без да е получил разрешение от неговите жите­ли. Ти се опита да сториш това и си осъден на смърт.

Илия, който продължаваше да стои на същото място, наведе глава. Комендантът се усмихна доволно.

Пленникът, следван от все по-многобройната тълпа, бе отведен до крепостната стена. Там разкъсаха това, което бе останало от дрехите му, и го съблякоха гол. Един от вой­ниците го бутна в дълбока яма, а народът се струпа наоко­ло. Всеки се блъскаше, за да може да вижда по-добре.

- Воинът носи с гордост бойните си дрехи и не се стра­хува, когато врагът го разпознае. Шпионинът се облича ка­то жена, защото е страхливец - извика градоначалникът, така че да бъде чут от всички, - Затова си осъден да се раз­делиш с живота си без достойнството на храбрите.

Народът започна да крещи на пленника и да ръкопляска на градоначалника.

Пленникът казваше нещо, но тъй като преводачът не беше наблизо, никой не разбра думите му. Илия най-сетне успя да си проправи път и да се приближи до градоначал­ника, но вече бе твърде късно. Когато докосна плаща му, той гневно го отблъсна.

- Ти си виновен! Ти поиска асириецът да бъде съден публично!

- Вината е твоя - възрази Илия. - Дори и Съветът на Акбар да бе заседавал тайно, комендантът и жрецът пак щяха да постигнат своето. През цялото време бях обгра­ден от стражи. Всичко е било подготвено предварително.

Според обичая жрецът трябваше да определи колко да продължи мъчението. Той се наведе, взе един камък и го подаде на градоначалника. Камъкът не беше нито доста­тъчно голям, за да причини бърза смърт, нито много ма­лък, за да страда врагът прекалено дълго.

- Ти пръв ще хвърляш.

- Принуден съм - промълви градоначалникът така, че да го чуе само жрецът. - Но знам, че пътят е погрешен.

- През всичките тези години ме принуждаваше да бъда суров, а ти самият се радваше на обичта на народа, като вземаше угодни нему решения - отвърна също тъй тихо жрецът. - А аз трябваше да се боря със съмнението и вина­та. Колко безсънни нощи съм прекарал, преследван от призраците на грешките, които бих могъл да допусна! Но благодарение на това, че не проявих малодушие, днес це­лият свят завижда на Акбар.

Хората започнаха да търсят подходящи по големина ка­мъни. Известно време се чуваше само шумът на откъртените от скалите парчета, които се удряха едни в други. Жрецът продължи:

- Може и да съм сгрешил, като осъдих тоя човек на смърт. Но съм сигурен, че честта на града е спасена - не постъпихме като предатели.

Градоначалникът вдигна ръка и хвърли първия камък. Пленникът се опита да избегне удара. Веднага след това обаче сред викове и дюдюкания тълпата започна да го за­меря с камъни.

Асириецът се мъчеше да прикрие лицето си с ръце, но камъните го улучваха по гърдите, по гърба, по стомаха. Градоначалникът поиска да си тръгне. Много пъти бе при­съствал на подобни сцени и знаеше, че смъртта настъпва бавно и мъчително. Лицето се превръщаше в пихтия от кости, коса и кръв, а хората продължаваха да хвърлят, до­ри и след като животът напуснеше тялото.

След няколко минути пленникът щеше да свали ръцете си и да спре да се прикрива. Ако бе живял праведно, бого­вете щяха да насочат един от камъните право в челото му и той щеше да падне в несвяст. Но ако бе вършил жесто­кости, щеше да остане в съзнание до самата си смърт.

Тълпата крещеше и все по-яростно хвърляше камъни, а осъденият се мъчеше да избегне ударите. Внезапно той свали ръце от лицето си и започна да говори на език, кой­то всички разбираха. Учудена, тълпата спря да го замеря.

- Да живее Асирия! - викаше той. - В този миг аз виж­дам народа си и ще напусна тоя свят щастлив, защото ще умра като военачалник, който се е опитал да спаси живота на войниците си. Отивам при боговете доволен, защото знам, че ще завладеем тази земя!

- Видя ли? - каза жрецът на градоначалника. - Той е чул и разбрал целия ни разговор, докато го съдехме.

Градоначалникът кимна. Пленникът говореше техния език и сега знаеше какви решения бе взел Съветът на Акбар.

- Няма да отида в ада, защото виждам родината си и това ме кара да се чувствам достоен и силен! Виждам ро­дината си и тази гледка ме изпълва с радост! Да живее Аси­рия! - извика той отново.

Тълпата се отърси от страха и пак започна да го замеря с камъни. Асириецът стоеше с отпуснати ръце и като хра­бър воин не се опитваше да се защити. След няколко мига боговете проявиха милост. Един камък го удари в челото и той припадна.

- Вече можем да си ходим - каза жрецът. - Народът на Акбар ще изпълни присъдата докрай.

Илия не се върна в дома на вдовицата. Тръгна безцелно през пустинята.

- Господ нищо не стори - каза той на растенията и ска­лите. - А би могъл да направи нещо.

Разкайваше се за решението си и се чувстваше виновен за смъртта на още един човек. Ако се беше съгласил Съве­тът на Акбар да заседава тайно, градоначалникът можеше да го вземе със себе си и тогава двамата щяха да се проти­вопоставят на жреца и на коменданта. Така щяха да имат по-големи шансове, отколкото при публичния процес.

Илия бе впечатлен от думите, които жрецът бе изрекъл пред тълпата. Макар и да не бе съгласен с него, трябваше да признае, че този човек умее да се наложи над останали­те. Опитваше се да си припомни всяка подробност от това, което бе видял. Един ден в Израил той самият щеше да за­стане пред царя и принцесата на Тир.

Вървеше без посока и гледаше планината, града и асирийския стан в далечината. Чувстваше се като малка точица в долината, а светът, който го заобикаляше, беше толко­ва голям, че и цял живот да пътуваше, нямаше да стигне до неговия край. Приятелите му, а също и враговете му, си­гурно разбираха по-добре Земята, на която живееха. Мо­жеха да пътуват до далечни страни, да плават из непознати морета, да обичат една жена без чувство за вина. Никой от тях не чуваше гласовете на ангелите, нито пък си бе поста­вил за цел да се бори в името Господне. Живееха, като се съобразяваха само с настоящето, и бяха щастливи.

И той беше човек като всички други и в този момент, когато се разхождаше из долината, му се прииска никога да не беше чувал гласа Божи, нито пък гласа на Неговите ангели.

Ала животът - това не са желанията на човека, а него­вите действия. Спомни си, че много пъти бе пробвал да се откаже от мисията си, но в крайна сметка се бе озовал тук, насред долината, защото Бог бе поискал да стане така.

„Можех да си остана само дърводелец, Господи, и пак бих ти служил."

Но Илия се намираше именно тук и изпълняваше това, което му бе възложено, а на съвестта му тежеше бремето на предстоящата война, на погубените от Иезавел проро­ци, на пребития с камъни асирийски военачалник, на стра­ха, който изпитваше заради любовта си към една жена от Акбар. Господ му бе дал това настояще, а той не знаеше какво да прави с него.

Сред долината блесна светлина. Не беше неговият ангел-пазител, когото Илия винаги чуваше, но рядко вижда­ше. Беше Ангелът Господен, дошъл да го утеши.

- Аз вече нищо не мога да сторя тук - каза му Илия. -Кога ще се върна в Израил?

- Когато се научиш да съзиждаш - отвърна ангелът. -Спомни си това, което Бог е казал на Мойсей преди една битка. Радвай се на всеки миг, за да не се разкайваш после и да не изпитваш усещането, че си пропилял младостта си. За всяка възраст в живота на човека Господ е отредил ня­какво безпокойство.

И рече Господ на Моисея:

„Вие днес влизате в битка с вашите врагове, да не от­слабва сърцето ви, не бойте се, не се смущавайте и не се ужасявайте от тях. Който е насадил лозе и не го е брал, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битка­та и друг да го обере; и който се е сгодил и не се е оже­нил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката и друг да вземе жена му."

Илия повървя още малко, като се опитваше да разбере това, което беше чул. Когато поиска да се върне в Акбар, съзря жената, която обичаше, да седи на един голям камък в подножието на Петата планина, на няколко минути път от мястото, където се намираше той самият.

„Но какво прави тя тук? Дали е узнала за процеса, за смъртната присъда, за опасността, на която сме изложе­ни?"

Трябваше да я предупреди незабавно. Реши да се при­ближи до нея.

Жената го забеляза и му кимна. Илия като че ли бе за­бравил думите на ангела и отново го обзе несигурност. Престори се, че е загрижен за града, за да не усети тя кол­ко объркани са сърцето и разумът му.

- Какво правиш тук? - попита той, щом я наближи.

- Дойдох да потърся вдъхновение. Писмото, което уча, ми напомня за контурите на долината, на планините, на моя роден град. Някои от търговците ми дадоха различни бои, искат да пиша за тях. Мислех да ги използвам, за да опиша света, в който живея, но знам, че е много трудно. Дори и да разполагам с цветовете, само Господ може да ги смесва така хармонично.

Тя задържа погледа си върху Петата планина. Бе се пре­върнала в съвсем различна жена от тази, която Илия бе ви­дял преди няколко месеца да събира дърва пред вратите на града. Самотното й присъствие сред пустинята му вдъхва­ше доверие и уважение.

- Защо всички други планини имат имена, а Петата планина е наречена с число? - попита той.

- За да не се скарат боговете помежду си - отвърна же­ната. - Традицията разказва, че ако хората нарекат плани­ната само на един бог, останалите ще се разгневят и ще унищожат Земята. Нарекли са я Петата планина, защото тя е петата поред, която се вижда извън стените на града. По този начин никого не обиждаме и всичко във Вселената ще остане на мястото си.

Замлъкнаха и двамата. Жената първа наруши мълчани­ето.

- Освен че размишлявах върху цветовете, мислех си и за опасността, която крие бибълското писмо. То може да оскърби финикийските богове, а също и нашия Господ Бог.

- Съществува само Господ - прекъсна я Илия. - А и всички цивилизовани страни имат свое писмо.

- Не е същото. Когато бях дете, обичах да ходя на пло­щада и да гледам как писарят рисува думи за търговците. Рисунките му, които имаха за основа египетското писмо, изискваха сръчност и познания. А сега, когато древният и могъщ Египет западна и няма пари за нищо, вече никой не използва езика му. Мореплавателите от Тир и Сидон раз­пространяват бибълското писмо из целия свят. Думите и свещените обреди биха могли да бъдат записани върху глинени плочки и да бъдат предавани от един народ на друг. Но какво ще стане с този свят, ако безскрупулни хора започнат да използват светите ритуали, за да променят ре­да във Вселената?

Илия разбираше какво иска да каже жената. Бибълско­то писмо представляваше една много проста система. До­статъчно бе египетските рисунки да бъдат превърнати в звукове, а после всеки звук да бъде означен с буква. И ко­гато тези букви биваха подредени, ставаше възможно да се пресъздадат всички звукове и да се опише всичко, което съществува във Вселената.

Някои от тези звукове бяха много трудни за произнася­не. Гърците бяха намерили изход, като бяха прибавили още пет букви, наречени гласни, към двайсет и петте пис­мени знака от Бибъл. Бяха нарекли приспособеното от тях писмо алфабетос - така наричаха сега новия начин на пи­сане.

Това бе улеснило много търговските връзки между раз­личните култури. Египетската система на писане заемаше много място и изискваше голяма сръчност, за да бъдат изобразени идеите за нещата. Тя бе наложена на поробени­те народи, но не бе успяла да просъществува след упадъка на империята. Докато бибълското писмо бързо се разпро­стираше по света и неговото усвояване не зависеше вече от икономическата мощ на Финикия.

Бибълският начин на писане, приспособен от гърците, бе допаднал на търговците от най-различни страни. А още от древни времена се знаеше, че те решават кое да остане в историята и кое да изчезне след смъртта на някой цар или друга видна личност. Всичко това ясно показваше, че фи­никийското изобретение ще се превърне в общ език за тър­говските сделки и ще надживее финикийските мореплава­тели, царе, принцеси съблазнителки, винари и майстори стъклари.

- Нима Бог ще изчезне от думите? - учуди се жената.

- Ще продължи да съществува в тях - отвърна Илия. -Но всеки човек ще бъде отговорен пред Бога за всичко, ко­ето напише.

Жената извади от ръкава на дрехата си глинена плочка, върху която бе написано нещо.

- Какво означава? - запита я Илия.

- Това е думата любов.

Илия взе плочката в ръце, но не му достигна смелост да попита защо му я бе дала. Няколко чертички върху парче глина съдържаха в себе си причината звездите да продъл­жават да изгряват на небето, а хората - да съществуват на земята.

Той понечи да й върне плочката, но тя не поиска да я вземе обратно.

- Написах го за теб. Знам за отговорността, която си поел. Знам, че някой ден ще трябва да си тръгнеш оттук и ще се превърнеш във враг на страната ми, защото искаш да унищожиш Иезавел. Възможно е този ден аз да бъда до теб и да те подкрепям, за да изпълниш мисията си. Въз­можно е обаче да застана срещу теб, защото кръвта на Ие­завел е и кръвта на моята страна. Тази дума, която ти сега държиш в ръцете си, е пълна със загадки. Никой не би мо­гъл да узнае какво събужда тя в сърцето на една жена, до­ри и пророците, които разговарят с Бога.

- Известно ми е какво означава думата, която си напи­сала - каза Илия, като прибра плочката в гънките на плаща си. - Ден и нощ се боря срещу нея и въпреки че не знам какво събужда в сърцето на една жена, знам какво може да стори с един мъж. Не се боя ни най-малко да застана сре­щу царя на Израил, срещу сидонската принцеса, срещу Съ­вета на Акбар, а тази едничка дума любов предизвиква у мен ужасен страх. Преди ти да я напишеш върху плочката, очите ти вече я бяха написали в сърцето ми.

Двамата стояха безмълвни. Асириецът бе убит, напре­жението в града растеше, Господ всеки момент можеше да призове своя пророк. Ала думата, която тя бе написала, бе по-силна от всичко това.

Илия протегна ръка и тя я взе в своята. Останаха така, докато слънцето се скри зад Петата планина.

- Благодаря ти - рече тя на връщане към града. - Тол­кова отдавна исках да бъда един следобед с теб!

Когато пристигнаха в дома й, някакъв пратеник очаква­ше Илия. Съобщи му, че градоначалникът иска да го види незабавно.

- Аз те подкрепих, а ти ми се отплати с малодушие -каза му градоначалникът. - Какво да правя с живота ти?

- Няма да живея нито секунда повече от това, което Господ ми е отредил - отговори Илия. - Той е този, който решава, не ти.

Смелостта му учуди градоначалника.

- Още сега мога да заповядам да те обезглавят. Или да наредя да те влачат по улиците на града, след като кажа, че ти си донесъл нещастие на народа. И решението няма да бъде на твоя Един Бог.

- Ще се случи това, което ми е отредила съдбата. Но искам да знаеш, че не съм избягал. Войниците на комен­данта не ме пуснаха да се приближа до теб. Той иска война и ще направи всичко възможно, за да постигне своето.

Градоначалникът реши да не си губи повече времето с този излишен спор. По-важно беше да обясни плана си на израилския пророк.

- Не комендантът е този, който желае война. Като до­бър пълководец той много добре разбира, че войската му е по-малочислена, без никакъв опит, и ще бъде избита от врага. Като човек на честта той знае, че рискува един ден децата и внуците му да се срамуват от него. Но тщеслави­ето и суетата са направили сърцето му безчувствено. Той мисли, че врагът се страхува. Изобщо не предполага колко добре са обучени асирийските воини. Всеки един от тях по­сажда дърво, щом постъпи във войската, и всеки ден прескача посаденото място. От семето израства фиданка и той я прескача. Фиданката се превръща в дръвче, а той продъл­жава да го прескача. Това не му тежи, нито пък смята, че е загуба на време. Дървото става все по-голямо и воинът е принуден да скача все по-високо. Така асирийците търпели­во и прилежно се подготвят за препятствията. Винаги про­учват добре врага си. Затова ни наблюдават месеци наред. Илия прекъсна градоначалника.

- Кой тогава е заинтересован да има война?

- Жрецът. Открих това, докато съдехме асирийския пленник.

- Но каква е причината?

- Не знам. Във всеки случай прояви голяма ловкост, за да убеди коменданта и народа. Сега целият град е на него­ва страна и аз виждам само един изход от трудното поло­жение, в което се намираме.

Направи дълга пауза и погледна израилтянина право в очите.

- Изходът си ти.

Градоначалникът започна да се разхожда нервно напред-назад и да говори бързо.

- Търговците също искат мир, но нищо не могат да сто­рят. Освен това вече са достатъчно богати, така че могат да се установят в друг град или да изчакат, докато завоевате­лите започнат да купуват стоките им. Останалите жители на града са си изгубили ума - искат да атакуваме враг, кой­то многократно ни превъзхожда. Единственото, което би могло да ги разубеди, е да стане някакво чудо.