По чл. 309, ал. 1, вр чл. 26, ал. 1 Нк

Обвинението е вменило нарушаване на задълженията по чл. 4 ЗСВ (органите на съдебната власт изпълняват функциите си безпристрастно), на чл. 144 АПК (субсидиарно прилагане на Гражданския процесуален кодекс – за неуредените в този дял (Дял III Производства пред съд) въпроси се прилага Гражданският процесуален кодекс, за прилагане на чл. 22, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК - съдията е длъжен сам да се отстрани в случаите по чл. 22, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК - не може да участва като съдия по делото лице, което е страна по делото, и което е роднина по съребрена линия до четвърта степен на някоя от страните).

За неизпълнението на служебните задължения е релевирало разпоредбите на чл. 158 АПК (проверка на редовността на жалбата - когато жалбата не отговаря на изискванията на чл. 150, ал. 1, т. 2, т. 5, т. 6, т. 7 АПК (жалбата трябва да съдържа: т. 2 - адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв - за българските граждани; т. 5 - означение на обжалвания административен акт; т. 6 - указание в какво се състои незаконосъобразността на акта; т. 7 - в какво се състои искането), тя се оставя без движение, като на оспорващия се изпраща съобщение да отстрани нередовностите в 7-дневен срок).

Специалният субект на престъплението е лице, притежаващо качеството “длъжностно” лице” по смисъла на чл. 93, т. 1 НК. Разпоредбата на чл. 282, ал. 2 НК, по който текст е обвинението срещу подсъдимия, урежда по-тежко квалифициран състав с оглед субекта - длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение.

Общият обект на престъплението по чл. 282 НК са обществените отношения, в тяхната съвкупност, свързани с дейността на държавните органи и обществените организации, видно от систематичното място на разпоредбата – в глава осма на НК, озаглавена “Престъпления против дейността на държавните органи и обществените организации”. Обект на защита са обществените отношения, свързани с нормалното и безпрепятствено функциониране, касаещо дейността на същите органи и организации. Груповият (родов обект) на престъпленията по служба са обществените отношения, свързани с функционирането на служебния апарат (в рамките на държавните органи и обществените организации), като престъплението засяга тяхното нормално функциониране. Обект на защита по чл. 282 НК са обществените отношения, свързани с правилното и нормално функциониране на държавния и обществения апарат и неговите органи, дейността на държавните органи с властнически правомощия от сферата на органите на власт и управление като част от държавния апарат. В актуалната практика на ВКС се съдържа прецизен и пълен анализ на обществените отношения, защитени с нормата на чл. 282 НК. Последователно е застъпено становището, че разпоредбите на чл. 282 и сл. НК намират приложение само за дейността на органите на власт и управление, не и в дейността по управлението на стопанските субекти, извън публичната собственост^2[2].

Изпълнителното деяние може да се осъществи чрез няколко различни форми – нарушаване или неизпълнение на служебните задължения, или превишаване на власт, в резултат на което могат да настъпят немаловажни вредни последици. Настъпването на такива е ирелевантно за съставомерността на деянието по основния състав; тоест, за да се приеме, че деянието е осъществено, е достатъчно да е създаден риск за причиняване на сочените последици. В случай че настъпят такива и по характер са значителни, то това представлява по-тежко квалифициращо престъплението обстоятелство. Под „вредни последици” законът има предвид както имуществени, така и неимуществени. В тази насока съдебната практика е абсолютно последователна и безпротиворечива. Вредите се включват в понятието “вредни последици”, но то не се изчерпва с тях, тъй като е по-широко.

От обективна страна се изисква още наличие на причинна връзка между действията/бездействието на длъжностното лице и създадената възможност за настъпване на немаловажните вредни последици. Съдът не споделя застъпената от подсъдимия теза, че вредните последици трябва да се ограничат само до ведомството, от което е длъжностното лице – субект на престъплението. Прочитът на закона и неговото буквално смислово тълкуване не обосновават подобно ограничение. С оглед изнесеното за обекта на защита, се обосновава само, че вредните последици следва да засягат онзи кръг от обществени отношения, регулиращ нормалното функциониране в сферата на държавните органи и обществените организации. Това обаче не лимитира кръга на възможностите от засягане само в рамките на съответния орган, в който работи длъжностното лице; може да настъпят за друг държавен орган.

От субективна страна деянието е съставомерно при наличие на пряк умисъл и специална цел у дееца – да набави за себе си или за другиго облага или да причини другиму вреда.

Само при наличието на всички обсъдени дотук признаци от обективната и субективната страна на престъпния състав може да се приеме осъществяването на престъпление по чл. 282 НК.

б) Отнесени до конкретния казус, горните характеристики на деянието обосновават извода на съдебния състав, че подсъдимият не е осъществил състав на престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК.

На първо място съдът не се съгласява, че в органите на съдебните власт съдията има качеството на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение. Съдията без съмнение е длъжностно лице с оглед легалната дефиниция на чл. 93, ал. 1, б. „а” НК, защото му е възложено, срещу заплата, постоянно изпълнение на служба в държавно учреждение. Отговорно служебно положение обаче заемат административните ръководители, а не всички редови съдии. Подсъдимият В. без съмнение е бил председател на съд, но обвинението не е релевирало ръководното му качество, а само съдийското такова. Повдигнатото обвинение (стр. 64 от обвинителния акт) е за това, че като „длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – съдия при Административен съд Б.”, а и относимите нарушения и неизпълнение на служебните задължения също визират само съдийската длъжност на подсъдимия. В качеството си на съдия подсъдимият притежава само длъжостно такова, поради което не е налице по-тежко квалифициращото обстоятелство с оглед на субекта на престъплението.

Длъжностното съдийско качество разкрива специфика, тъй като съдията, изпълнявайки функциите си, е натоварен с властнически функции в съответния орган на съдебната власт, оторизиран да правораздава. Осъществяването на тези властнически функции е регламентирано и при изпълнението им органът се ръководи от процесуалните и материалните закони, които прилага и на които единствено се подчинява. Контролът за законосъобразността и правилността на правораздавателната дейност се осъществява единствено и само в рамките на предвидения инстанционен контрол от по-горния съд. Не е предвиден друг ред. Този регламент е предмет на конституционна уредба (чл. 117, ал. 2 КРБ, чл. 119 КРБ), намерила детайлен израз в съответните процесуални закони. Нарушаването на последните в хода на правораздавателната дейност никога не може да съставлява престъпление. То може да представлява единствено основание за отмяна на съдебния акт от компетентния за проверката му по-горен съд.

На подсъдимия е вменено като нарушение на служебните му задължения неспазването на чл. 4 ЗСВ (органите на съдебната власт изпълняват функциите си безпристрастно), тоест че не е действал безпристрастно при изпълнение на съдийските си функции, тъй като е следвало да се отведе от разглеждането на административно дело № 866/2010 г., а като не е сторил това е нарушил и друго свое служебно задължение - чл. 144 АПК (уреждащ субсидиарно прилагане на Гражданския процесуален кодекс, в частност - прилагане на чл. 22, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК - съдията е длъжен сам да се отстрани в случаите по чл. 22, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК - не може да участва като съдия по делото лице, което е страна по делото, и което е роднина по съребрена линия до четвърта степен на някоя от страните). Вменено му е и неизпълнение на задължения – че не оставил без движение жалбата, така както се изисквало от разпоредбата на чл. 158 АПК (проверка на редовността на жалбата - когато жалбата не отговаря на изискванията на чл. 150, ал. 1, т. 2, т. 5, т. 6, т. 7 АПК, тя се оставя без движение, като на оспорващия се изпраща съобщение да отстрани нередовностите в 7-дневен срок).

Тези са задълженията на съдията в качеството му на длъжностно лице. Прокуратурата не е повдигнала обвинение и не е въвела фактологично твърдение за нарушаването, на което и да е от тях. Вместо това визира като нарушение и неизпълнение на служебните задължения на подсъдимия в качеството му на съдия изпълнението на функциите му по правораздавателна дейност, поддържайки, че при осъществяването й е бил нарушен процесуалния закон. Както бе посочено по-напред, проверката за основателността на подобно твърдение е в компетенциите единствено и само на съответния по-горен съд и то в рамките на предвидения в закона инстанционен контрол. Абсурдно е да се сподели изводът, че допускането на процесуално нарушение при разглеждане на делото е равнозначно на неизпълнение/нарушение на служебно задължение на съдията, защото това би обезсмислило същината на правораздавателната дейност. Процесът на формиране на суверенната преценка на решаващия съдебен орган не е безконтролен. Контролът му обаче се осъществява в рамките на съдебния процес, по предвидения за това ред и единствено от съд. Само така се гарантира съдийската независимост (прогласена от чл. 117, ал. 2 КРБ), която обхваща преценката на доказателствата и прилагането на материалния и процесуалния закон. При извеждането на тази преценка решаващият орган се подчинява само на закона, който е овластен да тълкува самостоятелно, като никой не може да му отправя нареждания и да дава указания за това как следва да го разбира и приложи.

В обобщение – процесуалните действия на съдебния състав, ръководен от съдията (и в случаите, когато съставът е едноличен), в хода на съдебното производство, никога не могат да бъдат и не са годен предмет на длъжностно престъпление. По тази причина вмененото на подсъдимия поведение е несъставомерно по чл. 282, ал. 1 НК по дефиниция.

Съвсем отделен е въпросът, че обвинението бележи и логическа неиздържаност. Съобразно релевираните фактически негови предели, се твърди, че делото всъщност е „изфабрикувано” от подсъдимия В., тъй като жалбата не е подадена от действително съществуваща страна, а от него самия. Този факт е доказан изцяло. Но щом няма страна по дело, въпросът с безпристрастността на решаващия орган в контекста на отношението на съдията към „страната” не възниква въобще. Това важи и за действията по даване на указания във връзка с „нередовността” на жалбата. След като няма валидна жалба и този факт е отлично известен на съдията, комуто делото е възложено за „решаване”, отправянето на указания във връзка с нейната редовност е също симулативна дейност. На практика подсъдимият, инициирал делото, отправя указания към себе си. В генерален план въпросът със спазването на процесуалните изисквания има смисъл само в истинско, действително съществуващо правоотношение между лице, което търси защита от съда и защитния орган. В случая няма субект, няма и спор, с който страна да е сезирала съда, като това е било отлично известно на подсъдимия. Следователно, в действителност той самият изобщо не е бил изправен в хипотеза да решава спор с дължимата от него безпристрастност.

Подсъдимият обаче се е възползвал от своето служебно положение, за да подсигури облага (първо) за привидната, несъществуваща в действителност страна по спор, а (после) и за себе си. Така той е осъществил престъпния състав на чл. 283 НК, за което се излагат следните съображения:.

в) Първо е удачно да бъде разгледан въпроса с допустимостта на предприетата от съда преквалификация на деянието. Изцяло се споделят принципните положения, изнесени по-напред (в 186а), съобразно които е недопустимо изменение на обвинението по чл. 287 НК, а съдът е длъжен да приложи закона за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, щом на подсъдимия са били предявени (с повдигнатото обвинение) всички релевантни факти.

Престъплението по чл. 283 НК е по-леко наказуемо (предвижда лишаване от свобода до три години) от предявеното на подсъдимия по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК (предвижда лишаване от свобода от една до осем години и факултативно - лишаване от права по т. 6 на чл. 37, ал. 1 НК). Същевременно, всички факти, попадащи в обхвата на правната квалификация по чл. 283 НК, са предявени надлежно на подсъдимия и той обективно е разполагал с пълна и неограничена възможност да организира защитата си срещу тях. В обвинителния акт са въведени твърдения за това, че подсъдимият, притежаващ длъжностно качество на съдия, сам е съставил жалбата, по която е образувано административно дело № 866/2010 г., че Д.Н. не е знаел изобщо за делото, че подсъдимият е решил да се сдобие неправомерно с имота чрез съдебна процедура, като при това се е възползвал от служебното си качество при събиране на иформация за имота, доколкото е изисквал различни документи и е събирал сведения за собствеността му (като е инициирал и административна процедура преди съдебната), че сам си е разпределил и после разглеждал делото, че намерението му е било да се сдобие с облага (първо за Д.Н., а после за себе си).

Тъкмо част от изброените факти, но не и такива извън тях, са онези, на които съдът придава правно значение като намира, че те обосновават квалификацията на чл. 283 НК.

За разлика от престъплението по чл. 282, ал. 1 НК, чиито правни признаци бяха обсъдени (в 191а и 191б), в това по чл. 283 НК субектът не нарушава служебните си задължения, а само се възползва от служебното си положение, за да набави облага. Тоест касае се до проява, която има отношение към служебното положение на дееца, но е извънслужебна такава^3[3]. Престъплението е формално и за неговата съставомерност не се изисква облагата да е настъпила. Съставът не включва и създаване на опасност от причиняване на вредни последици. От субективна страна деянието не разкрива отлики с това по чл. 282 НК, тъй като се осъществява с пряк умисъл и при наличие на специална съставомерна цел – набавяне на облага (за себе си или за другиго).

По убеждение на съдебния състав действията на подсъдимия В. по внасянето в съда на неистинската жалба, въз основа на която е било образувано дело, и разглеждането на същото дело от него самия представляват тъкмо такова съставомерно използване на служебното положение. Той не е нарушил никое свое служебно съдийско задължение, но е използвал качеството си на съдия, за да се сдобие противозаконно с облага. Фабрикувайки делото и разглеждайки го сам, подсъдимият е симулирал осъществяването на правораздавателна дейност. Такава практически не е имало, защото не е била насочена към предоставянето на защита на лице, потърсило в съда правата си за разрешаването на правен спор. Използвайки качеството си на съдия подсъдимият е реализирал действия, насочени към това да постанови съдебен акт, посредством който да легитимира Д.Н. като лице с право на собственост върху имоти (с кадастрален план 722 и 723 по плана на квартал С., гр. Б.), които последният не е претендирал да му бъдат възстановявани, защото не са били негови и не е имал право на това. Експлоатирайки факта, че разглежда делото в съдийското си качество, подсъдимият В. е организирал прилагането на „доказателства” по него, насочени към придобИ.ето на облага.

Внимателното проследяване на цялостната дейност на подсъдимия не оставя съмнение, че той е действал с изискваната от закона цел за противозаконно набавяне на облага. Първо е целял формалното й придобИ.е за Д.Н., а после и за себе си.

В обобщение на тези съображения съдът призна подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл. 283 НК, като на основание чл. 304 НПК го призна за невинен и опР. по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 НК, в това число, че е извършил деянието като лице, заемащо отговорно служебно положение, че е нарушил служебните си задължения по чл. 4 ЗСВ и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 ГПК и не изпълнил тези по чл. 158 АПК, от което могли да настъпят немаловажни вредни последици за община Б., изразяващи се в отнемане на възможността й да упражнява собственическите си правомощия върху посочените два имота.

ПО НАКАЗАНИЕТО
192. Пред скоби е уместно излагането на съображенията, поради които е неприложим институтът на чл. 78а НК, тъй като те са валидни за всяко от престъпленията и не е нужно преповтарянето им поотделно. Всички престъпления, в чието умишлено извършване е признат за виновен подсъдимият, предвиждат наказания, които не надвишават три години лишаване от свобода. От тях няма съставомерни вредни последици. Подсъдимият е неосъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК. Изброените са условията, визирани в чл. 78а, ал. 1 НК, и обосноваващи по принцип приложението на цитираната норма. Налице е обаче пречката, предвидена в разпоредбата на ал. 7 на чл. 78а НК. В разглеждания казус се касае за множество престъпления и поради това не са налице основания за освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, за което и да е от тях.
193. За престъплението по чл. 309, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК се предвижда наказание лишаване от свобода до две години. При индивидуализацията на наказанието за тази деятелност на подсъдимия съдът отчете като смекчаващи обстоятелства данните за личността му. Той е неосъждан, няма данни за други противообществени прояви и може да се обобщи, че извън процесната престъпна дейност е водил законосъобразен начин на живот, бидейки и трудово и семейно ангажиран. Изброените не очертават висока степен на обществена опасност на личността на дееца.

За отегчаващи обстоятелства съдът възприе тези, характеризиращи контекста, в който е била осъществена престъпната дейност, очертаващи и степента на обществена опасност на деянието. Документите са били създадени и употребени като етап от цялостния замисъл на подсъдимия по неправомерното сдобИ.е с имот. Светкавичната бързина, с която е протекла процедурата пред СГКК – Б., начинът, по който са били приобщавани документите и насочвани за връчване съобщенията, не оставя съмнение, че подсъдимият е ползвал активно ходатайството на С. З. (началник на службата). Последното разкрива в негативна светлина и личността на дееца, тъй като е показателно за действията му по увличане и на друго лице (без значение дали със знанието му или не) в собствената неправомерна дейност. Подбудите на подсъдимия за извършване на деянието са изцяло укорими. В тях не се открива никакъв извинителен за мотивацията на дееца момент. Той е целял бързото приключване на процедурата пред службата, за да бъде нанесен имотът в кадастралния план, като цялостното му поведение разкрива наличието на добре обмислен замисъл, изпълнен с упорство за достигане на крайната цел.

Видно е, че смекчаващите обстоятелства не обосновават приложението на чл. 55 НК, защото нито броят, нито видът им позволяват извод, че и най-лекото наказание, предвидено в закона (в случая то е общият минимум от три месеца лишаване от свобода), е несъразмерно тежко. Затова съдът индивидуализира наказанието при условията на чл. 54 НК. Преценявайки двете групи обстоятелства, както и разпоредбата на чл. 26, ал. 2 НК, задължаваща го да отчете включените в продължаваната престъпна дейност деяния (в случая те са три), съдебният състав намери за справедливо да определи наказанието в размер под средния, при лек превес на смекчаващите над отегчаващи обстоятелства. Поради това определи санкция от девет месеца лишаване от свобода. По убеждение на решаващия орган тя се явява адекватна форма на легитимна държавна принуда за стореното от подсъдимия и е годна да постигне целите на спеицалната и генералната превенция, визирани в разпоредбата на чл. 36 НК.
194. За престъплението по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК се предвижда наказание лишаване от свобода до две години. Тъй като не е визиран специален минимум е приложим общият от три месеца лишаване от свобода. При определяне на санкцията съдът съобразява тези рамки.

Смекчаващите обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия и посочени вече (в 193) се споделят изцяло и при индивидуализацията на това наказание. Буквалното им преповтаряне тук е ненужно. Съдът отбелязва, че ги отчита напълно.

Същевременно, от вниманието му не може да убегне, че в този случай са налице и обстоятелства, разкриващи по-завишена степен на обществена опасност на личността на подсъдимия, проявена в осъществяването на тази престъпна дейност. В битността си на съдия подсъдимият В., повече от всеки друг гражданин, е съзнавал отлично (по отношение на две от деянията – ползването на предварителния договор и на пълномощното) възможните негативни последици от употребата на неистинските документи пред съда. Тъкмо тези две деяния разкриват неговата неприемлива и общественоукорима нагласа към нарушаването на закона. Фактът, че документите са били представени като доказателства именно пред съд и то с цел да формират преценката на решаващия орган, обективно завишава степента на обществена опасност на две от деянията, включени в продължаваната престъпна дейност, защото по косвен път засяга нормалното функциониране и на отношения от друг кръг (в сектора правосъдие).

За отегчаващи обстоятелства съдът отчита и коментираните по-напред (в 193) за белезите на комплексното поведение на подсъдимия, насочено към постигането на замислената от него цел. Подбудите на дееца за осъществяване на престъплението са били изцяло нелигитимни. Те не разкриват никакъв смекчаващ вината му аспект. Не е без значение и това, че подсъдимият (извън тези, за които е признат за виновен и осъден) е ползвал и други неистински документи. Действително, с оглед приетото, че те не са годен предмет на документно престъпление, не са налице основания за ангажиране на наказателна отговорност за това му поведение. Но това съвсем не означава, че съдът не може да ги съобрази като отрицателна характеристика за дееца. Макар и непрестъпни по характер, деянията са абсолютно неприемливи от морална гледна точка и търпят основателен обществен укор. Също така неприемливо е било и поведението на дееца по увличането на колега – адвокат Д., особено като се има предвид, че решаващата мотивация на последния да поеме случая и да се доверява на подсъдимия е била основана на факта, че съпругата на свидетеля е работела като съдия в административния съд, чийто ръководител бил подсъдимият. Удобното възползване от този факт от страна на подсъдимия е негативна за личността му характеристика.

Като съобрази, че в това продължавано престъпление се включват пет отделни деяния, съдът намери, че степента на обществената опасност на деянието, а и тази на дееца в контекста на коментираните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, обосновава определянето на санкцията при отчетлив превес на отегчаващите обстоятелства. Това логично определя като неуместно обсъждането на приложението на чл. 55 НК. Съдебният състав прие, че следва да отмери наказанието лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца – в размер над средния. Тъкмо наказание в този размер се определя като годно да въздейства в очакваната поправителна, превъзпитателна и предупредителна насока по отношение на дееца, така щото вбъдеще той да не престъпва закона. Същевременно, това наказание е от естество да окаже целеното възпитателно и предупредително въздействие върху останалите членове на обществото.