По темп на развитие районите в България изостават значително спрямо районите от ЕС-25. Необходими са сериозни усилия за по-голям принос към целите на Лисабонската стратегия за растеж, по-добри работни места, заетост и иновации чрез използване на инструментите на Политиката за сближаване.
По-силно изразени на територията на страната са вътрешнорегионалните и по-малко междурегионалните различия. Регионалните различия се разглеждат по-скоро като различия между градовете и мрежата от градове, отколкото между районите за планиране на ниво NUTS II. Така, районите с големи и добре развити градове и мрежа от градове имат по-благоприятни показатели за развитие и растеж.
Въпреки че се повишават, темповете на растеж все още са недостатъчни за преодоляване на значителното изоставане на страната по отношение на БВП на глава от населението спрямо средните показатели за ЕС, което поставя районите в България на едно от последните места сред останалите райони от ЕС.
В сравнение с други сектори (промишленост, производство, селско стопанство), услугите са основният двигател на икономически растеж през последните години. От особена важност за растежа при услугите е туризмът, който бележи чувствителен ръст и има значителен принос както към добавената стойност, така и за ограничаване на платежния дефицит. Очаква се туризмът да запази високия темп на растеж и своя дял в брутната добавена стойност и следователно се разглежда като основен вектор на генериране на развитие. В този смисъл, туризмът е комплексен стимул за постигане на икономическо съживяване за редица региони в България, региони, от които тежката промишленост се е изтеглила, осигурявайки им по този начин възможности за разкриването на нов потенциал за развитие.
Развитието на туристическия сектор може да окаже положително въздействие не само върху самия сектор, но също и върху развитието на свързаните сектори на промишлеността и услугите, заетостта и общата икономическа ситуация в районите и страната разполага с необходимия за това потенциал. Въпреки ръста си през последните години, обаче, туризмът в България страда от сериозни структурни слабости като еднообразно предлагане, зависимост от ограничен брой пазари, силно изразена сезонност, ниски равнища на заетост на легловата база, среден престой и приход от турист, реализирани нощувки и не на последно място – изключителна териториална концентрация, която ограничава по-широкото разпространение на ползите от туризма, като същевременно значителна част от туристическия потенциал остава неизползван. Ръстът на туризма и неговият принос към националната и регионална икономика и благосъстоянието не могат да бъдат запазени при съществуващия подход, който води до значителен екологичен, социален и икономически натиск и рискове, поради което са необходими интервенции за осигуряване на устойчиво развитие на туризма, разнообразяване на продуктите и пазарите, подобряване на индикаторите за изпълнение и насърчаване на по-широкото териториално разпространение.
Сравнително равномерно развита е мрежата от населени места на територията на страната. Неравномерно развита, обаче, е мрежата от големи градове, които са ключови центрове и генератори на растеж и развитие. Това положение поражда и акумулира проблеми от типа “център-периферия” и обуславя възникването на вътрешнорегионални различия.
Градските територии са изправени пред сериозни предизвикателства и възможности. От една страна градовете са основните центрове на растеж и конкурентноспособност в страната. От друга страна, те съдържат зони с високо равнище на безработица, слаборазвита инфраструктура, занемарена физическа среда и изостаналост.
През последното десетилетие, процесите на икономическо и социално преструктуриране на страната са съсредоточени предимно в големите и средноголеми градове. Възможностите на градската среда да се адаптира към настъпващите промени и най-вече да осигурява благоприятни и устойчиви условия за живот и работа (като по този начин интегрира населението и привлича инвестиции) са възпрепятствани от продължаващия недостиг на инвестиции в основните инфраструктури, в т.ч. екологична, социална, образователна, здравна, културна, инфраструктура на ИКТ, производствена и бизнес инфраструктура, както и устойчив градски транспорт.
Акцентът върху градовете не е пряко насочен към разрешаването на проблема с различията между общините, които са по-остри, отколкото тези на по-високо равнище. Затова общините, особено по-малките, се нуждаят от интервенции, в съзвучие и допълнение на финансираните от Националния стратегически план за развитие на селските райони.
Наличието на големи градове в определени региони е възможност да се извлече полза от техния потенциал и да се разпростре тяхното положително въздействие върху прилежащите територии. В урбанизираните територии без големи градове е от изключителна важност да се насърчава и ускорява развитието на средноголеми и малки градове, за да се компенсира липсата на големи градове. Близостта на малките градове до селата е фактор, който създава възможности за подобряване на връзките и партньорството “град-село”, което да превърне малките градове в основни обслужващи центрове за селските региони.
Устройствените планове (общи и детайлизирани) на населените места са остарели и нефункционални след процесите на реституция и приватизация. Извършването на частични промени е погрешна практика, която поражда сериозни проблеми в управлението на града. Изготвянето на нов кадастър и нови устройствени планове е неотложна необходимост. От особена важност е създаването на нова система от Общи устройствени планове на големите градове и техните агломерационни ареали.
Състоянието на мрежите на техническата инфраструктура и благоустройството не удовлетворява адекватно градските потребности и затруднява функционирането на градовете. Физическата среда и сградният фонд са сериозно амортизирани. Българските градове като цяло се нуждаят от мащабни и съгласувани усилия в тази област.
Индустриалните зони в градовете заемат огромни територии; те, обаче, често не са благоустроени, а сградният фонд е остарял и непривлекателен и трудно би могъл да се модернизира и използва отново. Най-вероятно бъдещото разполагане на високотехнологични производства ще бъде търсено извън границите на тези територии, на “зелена поляна”. Това, обаче, не решава проблема с преструктурирането и обновяването на индустриалните зони в градовете, в това число и проблема с преместването на част от производствените съоръжения, което да освободи пространство за задоволяване на други, пренебрегвани до момента градски потребности, като зелени зони и обществени услуги, върху които следва да се насочи политиката на градско развитие.
Състоянието на обществените сгради за култура, образование, здравеопазване е незадоволително. Незавършеното строителство на културни обекти в градовете е тежък проблем на общините. Трябва да се търсят възможности за доизграждане на незавършените общински обекти, съобразно потребностите на градовете.
Ограничен институционален, технически и финансов капацитет, особено в по-малките общини (човешки ресурси, знания и опит) и недостатъчна, основана на партньорството между-общинска координация за иницииране на проекти. Необходимо е целенасочено, координирано и ефективно, базирано на нуждите обучение за различните участници в процеса на местно и регионално равнище;
Не съществуват структури на различните административни нива за предоставяне на експертна и техническа подкрепа в процеса на подготовка и изпълнение на проекти.
