Психологическите предпоставки за религията

Психологическите предпоставки за религията

Идеята за психологическите странични ефекти на религията покълва съвсем естествено в ползотворното и непрестанно разширяващо се поле на еволюционната психология. Нейните представители смятат, че както окото е еволюирал орган за виждане, а крилото - еволюирал орган за летене, така и мозъкът е сбор от органи (или „модули"), занимаващи се със свръхспециализирана обработка на данни. Има си модул, който отговаря за родството, модул, занимаващ се с взаимния обмен, модул за емпатията и т.н. Така че религията може да се разглежда и като страничен продукт от засечката на няколко такива модули, например тези, които изграждат теории за другите мозъци, създават коалиции и разграничават „своите" (членовете на групата) от „чуждите" Всеки от тези модули може да служи и като човешки еквивалент на небесната навигация при нощните пеперуди и е уязвим на засечки в същия смисъл, за който стана дума по повод на детската доверчивост. Психологът Пол Блум, още един радетел за идеята, че „религията е страничен продукт", смята, че децата имат естествена склонност към една дуалистична теория на съзнанието. Според него религията е страничен продукт на въпросния инстинктивен дуализъм. Ние, хората - и особено децата - сме родени дуалисти (или поне така смята Блум).

Дуалистът прави едно фундаментално разграничение - между материя и съзнание. За разлика, от него монистът вярва, че съзнанието е проявление на материята - материализира се в нечий мозък или може би компютър - и не може да съществува отделно от материята. Дуалистът пък вярва, че съзнанието е нещо като безплътен дух, който пребивава (или „отсяда") в тялото и следователно може да го напусне, за да заживее някъде другаде. Например дуалистите имат навика да тълкуват душевните заболявания като „демонични обсебвания", като въпросните „демони" (или „дяволи") също били духове, но пребивавали само временно в човешкото тяло, което пък означава, че може и да бъдат „изгонени" оттам. Та дуалистите при най-малка възможност персонифицират неодушевените предмети и виждат навсякъде демони и духове, дори във водопадите и облаците.

Романът на Ф. Анети (Томас Анети Гътри) Vice versa, писан през 1882 г., може и да заинтригува дуалиста, но със сигурност ще звучи безсмислено за някой заклет монист като мен. Мистър Бълтитюд и неговият син установяват - по най-мистериозен начин, - че са с разменени тела. За огромна радост на сина, бащата е принуден да ходи на училище (в тялото на сина си), докато синът почти съсипва бащиния си бизнес със своите незрели решения. Подобен сюжетен ход е използвал и П. Г. Удхаус в Смехотворен газ, където лорд Хавършот и една детска кинозвезда са упоени едновременно на съседни столове в зъболекарския кабинет, а когато действието на упойката преминава откриват, че са разменили телата си. И в този случай номерът може да мине само пред дуалист. Все трябва да е имало нещо съответстващо на лорд Хавършот, което обаче не е било част от неговото тяло, иначе как е щял да се събуди в тялото на детска кинозвезда?!

Подобно на повечето учени, аз не съм дуалист, но това не ми пречи да се забавлявам с книги като Vice Versa и Смехотворен газ. Пол Блум вероятно ще го обясни така: дори и да съм се научил да бъда интелектуален монист, аз си оставам човешко същество, сиреч животно, и в битността си на такова съм еволюирал като инстинктивен дуалист. Идеята, че има някакъв мой „аз", който надзърта иззад очите ми и е способен (поне в художествената литература) да мигрира в нечия чужда глава, е пуснала дълбоки корени в мен, а и във всяко друго човешко същество, независимо от неговите (и моите) интелектуални претенции за монизъм. Блум подкрепя своята теза и с експериментални свидетелства, а именно, че децата са по-склонни към дуализъм от възрастните, особено ако са съвсем малки. Това на свой ред подсказвало, че склонността към дуализъм е вградена в мозъка и, поне според Блум, води до естествена предразположеност към религиозни идеи.

Блум твърди също, че ние сме вътрешно предразположени да бъдем креационисти. Естественият подбор „не говорел нищо на интуицията". Децата са особено склонни да приписват предназначение на абсолютно всичко, както психоложката Дебора Келеман ни убеждава в статията си Дали децата са „интуитивни теисти?" Така де, облаците са „за дъжд". А нащърбените камъни ги има, за да могат „животните да се чешат на тях, когато ги засърби". А приписването на предназначение на абсолютно всичко се нарича телеология. Децата са родени телеолози, а много от тях не успяват да надраснат този стадий.

И така, този вроден дуализъм и тази вродена телеология ни предразполагат - при подходящи обстоятелства - и към религията, също както начинът, по който моите нощни пеперуди реагират на своя светлинен компас, ги предразполага към непредумишлено „самоубийство". Нашият вроден дуализъм ни подготвя и за вярата в някаква „душа", която по-скоро пребивава в тялото, а не е неразделна част от него. Лесно можем да стигнем и до следващия ход — да си представим, че този безплътен дух може да се премести някъде другаде след смъртта на тялото. Също толкова лесно можем да си представим и съществуването на някое божество - но не като някакво развило се свойство на сложната материя, а като чист дух, съществуващ независимо от материята. Още по-очевидно е, че тази детска (или по-скоро инфантилна) телеология ни подготвя и за религията. Щом всичко си има предназначение, кой може да му го е определил? Ами Бог, разбира се.

Кое обаче е съответствието на полезността на светлинния компас на нощните пеперуди? Защо му е трябвало на естествения подбор да насърчава развитието на дуалистични и телеологични представи в мозъците на нашите предци и техните деца? Доколкото разбирам, тази теория просто приема за даденост, че хората са естествени дуалисти и телеолози. Такива са се родили и толкова. Добре, но какво предимство им е давало това от дарвинистка гледна точка? Ясно е, че поведението на нещата в нашия свят е важно и за собственото ни оцеляване, така че естественият подбор би трябвало да се е погрижил да оформи мозъците ни така, че да действат ефективно и бързо. С какво обаче му помагат дуализмът и телеологията? Може би ще разберем по-добре тази хипотеза в светлината на онова, което философът Даниел Денет нарича „интенционална нагласа".

Денет предлага една удобна триделна класификация на „нагласите", които възприемаме, за да разберем, а вследствие на това и да предвидим поведението на такива неща като животните, машините, а и всеки от нас. Това са физическата нагласа (разбирай и „стойка"), нагласата на вълна „замисъл" и интенционалната нагласа. По принцип физическата нагласа винаги дава ефект, защото в крайна сметка всичко се подчинява на физическите закони. Но правенето на нещо само с физическа нагласа може да се окаже и много бавно. Ако в един момент ни хрумне да изчислим всички взаимодействия на движещите се части в един сложен обект, нашата прогноза за неговото поведение най-вероятно ще се окаже и твърде закъсняла. А ако обектът действително е „устроен" и си има ясно предназначение (като пералната машина и арбалета), нагласата на вълна „замисъл" ще ни спести маса излишни усилия. Така ще се досетим, че въпросният обект може да мине и през главата на физиката и да ни насочи директно към своето предназначение. Или както казва Денет,

Почти всеки човек може да предскаже кога ще звънне будилникът на базата на един най-обикновен преглед на неговото устройство. Може и да не знае или да не си е дал труда да разбере дали будилникът е с пружина, батерия или работи със слънчевата светлина, дали е с медни колелца, инкрустирани скъпоценни камъни или силиконови чипове. Той просто ще предположи, че будилникът ще звънне в мига, за който е бил „навит" да звъни.

Живите неща не са „замислени", но Дарвиновият естествен подбор оправдава и нагласата на вълна „замисъл" към тях. Много бързо ще разберем функциите на сърцето, ако приемем, че то е „замислено" (устроено) да изпомпва кръв. Карл фон Фриш се заема да изследва цветното виждане на пчелите (ортодоксалното научно мнение тогава гласи, че те са далтонисти), защото е предположил, че ярките цветове на цветята са „замислени" именно за това - да привличат пчелите. Не случайно използвам кавички, да не би някой хитроумен креационист да си помисли, че този велик австрийски зоолог е от тяхната черга. Не е нужно да пояснявам, че той е можел великолепно да изрази въпросния „замисъл" и чрез терминологията на дарвинизма.

Интернационалната нагласа е другото икономично средство, при това по-ефикасно от тази на вълна „замисъл". Приема се, че едно нещо не просто е устроено за дадено предназначение, а да бъде (или да съдържа) и проводник с ясни намерения, които ръководят неговите действия. Когато се озовеш пред тигър, най-добре е да не отлагаш предположенията си за неговото поведение. Няма какво да се занимаваш с чисто физическите характеристики на неговите молекули или с дизайна на неговите крайници, челюсти и зъби. Тази котка възнамерява да те изяде и ще използва своите крайници, челюсти и зъби по най-гъвкавия и ползотворен начин, за да изпълни своето намерение. Най-бързият начин да отгатнеш поведението ѝ е като забравиш физиката (и физиологията) и се ориентираш към стремителното бягство, което може да се окаже и напълно преднамерена гонитба. Забележете това: по същия начин, както нагласата на вълна „замисъл" може да се окаже подходяща и спрямо неща, които всъщност не са „измислени", така и интернационалната нагласа може да ви свърши работа и при неща, които нямат съзнателни намерения, и при такива, които имат.

Приемам за напълно правдоподобно това, че интенционалната нагласа има сурвивална стойност като мозъчен механизъм, ускоряващ взимането на решения в опасни обстоятелства, включително и драматични социални ситуации. Не толкова ясно обаче е защо дуализмът трябва да се приема като задължителен конкомитант на интенционалната нагласа. Тук няма да се разпростирам на тази тема, но мисля, че ако изобщо е възможно да се формулира някаква теория на „другия разум", която с чисто сърце може да бъде определена като дуалистична, тя трябва да съдържа и идеята за интенционална нагласа - особено в по-комплицирани социални ситуации и най-вече когато става дума за интенционалност от по-висш порядък.

Денет говори и за интенционалност от трети вид (мъжът вярва, че жената знае, че той я желае) и от четвърти вид (въпросната жена си дава сметка, че мъжът вярва, че тя знае, че той я желае), че дори и от пети вид (шаманът отгатва, че жената се е сетила, че мъжът вярва, че жената, която познава, знае, че той я желае). Интенционалността от прекалено висок порядък вероятно се шири само в сферата на художествената измислица - да си припомним един пасаж от презабавния роман на Майкъл Фрейн „Калаените хора“: „Наблюдавайки Нунопулос, Рик разбра, че той е почти сигурен, че Анна е изпитала страстно презрение към Фидингчайлд за това, че той не е разгадал нейните чувства към Фидингчайлд, а тя бе разбрала също, че и Нина е разбрала онова, която тя бе разбрала за разбраното от Нунопулос". Но самият факт, че можем да се смеем на такива намеси в чуждото съзнание, пресъздадени със средствата на художествената литература, като че ли ни подсказва и нещо важно за начина, по който нашите съзнания са естествено подбрани да действат в реалния свят.

Поне когато е от по-низш порядък, интенционалната нагласа, подобно на тази на вълна „замисъл", спестява и време, което може да се окаже жизнено важно за оцеляването. От това можем да си направим и извода, че естественият подбор е устроил мозъците ни така, че да използват тази нагласа като едно по-икономично средство. Ние, хората, сме биологично програмирани да търсим преднамереност в онези същества (и неща), чието поведение е от значение за нас. За пореден път Пол Блум се е погрижил да приведе и експериментални доказателства, че децата са особено склонни да възприемат интенционалната нагласа. Когато малките бебета видят обект, който очевидно следва някакъв друг обект (например на компютърния екран), те приемат, че са станали свидетели на активно преследване, осъществено от страна на някакъв напълно преднамерен „агент" и те демонстрират този факт, като проявяват изненада, че предполагаемият „агент" не е продължил гонитбата.

Нагласата на вълна „замисъл" и интенционалната са полезни мозъчни механизми, ускоряващи разгадаването на онези неща, които са жизнено важни за оцеляването ни - например хищниците и потенциалните брачни партнъори. Но за разлика от други мозъчни механизми тези нагласи могат и да... засичат. Децата, както и примитивните народи, приписват преднамереност на времето, вълните и водните течения, а също и на падащите камъни. Всички ние сме склонни да приписваме същото и на машините, особено когато са ни изоставили на пътя. Тук мнозина ще си спомнят с прискърбие деня, в който колата на Бейзил Фолти (Става дума за персонажа, игран от Джон Клийс (един от създателите на „Монти Пайтън") в сериала „Фолти Тауърс") се счупи, когато се опитваше да спаси Чревоугодническата нощ от провал. Бейзъл я предупреди по най-честния начин - преброи до три, след което излезе от колата, грабна един клон и я потроши (при което насмалко не загина). Мнозина от нас са изпадали в същата ситуация, поне временно - ако не с кола, то поне с компютър. Джъстин Барет измисли и съкращението HADD за „хиперактивното устройство за откриване на агенти". Да, ние хиперактивно откриваме „агенти" там, където ги няма, и това ни прави мнителни дори и когато природата е просто безразлична. Аз самият се хващам понякога, че изпитвам някакво необуздано раздразнение към такива неодушевени предмети като веригата на моя велосипед. Наскоро четох за някакъв човек, който взел, че настъпил връзката на обувката си, но не някъде другаде, а в музея „Фицуилям" в Кеймбридж, вследствие на което се изтърколил по стълбите и счупил три безценни китайски вази от династия Цин: „Приземи се насред вазите и те се разбиха на хиляди късчета. Той още седеше сред отломките в няма почуда, когато пристигна и обслужващият персонал. Всички стояха безмълвно, като в някакъв шок. А човекът само сочеше обувката си: „Не ми се карайте, тя е виновна!"

Подобни обяснения за религията като „страничен продукт" са предлагани и от Хайнд, Шърмър, Бойе, Атран, Блум, Денет, Келеман и още много други. Особено интригуващо е предположението, изказано от Денет - че ирационалността на религията се дължи на един особено ирационален механизъм, вграден в човешкия мозък, а именно нашата склонност (която със сигурност си има и генетични предимства) да се влюбваме.

В своята книга Защо обичаме антроположката Хелън Фишър (Fisher 2004) е описала великолепно безумието на романтичното чувство и как изглежда то, сравнено с всичко онова, което несъмнено изглежда необходимо. Нека да подходим по този начин. От мъжка гледна точка (да кажем) е крайно неправдоподобно, че дадена жена е сто пъти по-привлекателна от нейната най-пряка конкурентна, макар че мъжът би я описал точно така, ако е „влюбен" в нея. Вместо фанатично отстояваната моногамност, на която всички сме податливи, като че ли е по-подходяща (или поне по-рационална) е някоя форма на „полиаморността". (Под „полиаморност" следва да разбираме убеждението, че човек може да обича едновременно няколко представители на другия пол - по същия начин, както може да обича няколко марки вина, няколко композитори, книги или спортове.) Ние с охота се съгласяваме, че можем да обичаме и повече от едно дете, родител, роднина, приятел или домашен любимец. Като се позамислиш, тази тотална ексклузивност, която се очаква от съпружеската обич, не е ли, меко казано, странна? Но точно нея очакваме и се стремим да постигнем. Трябва да има и някаква причина.

Хелън Фишър и други показват, че влюбването се съпровожда от някои уникални състояния на мозъка, включително и наличие на неврално активни химикали (иначе казано, естествени опиати), които са крайно специфични и характерни за конкретното състояние. Еволюционните психолози са съгласни с нея за това, че ирационалният coup de fondre може да бъде и механизъм, гарантиращ лоялността към другия родител и траещ достатъчно дълго, за да отгледат двамата заедно детето. От дарвинистка гледна точка той несъмнено е важен за избора на добър партньор, като причините са най-различни. Но щом веднъж си направил този избор (дори да е лош) и си заченал дете, ти трябва да държиш на избранницата си, каквото и да става - или поне докато детето не бъде отбито.

Дали пък религията не е страничен продукт на тези ирационални механизми, вградени в мозъка ни от естествения подбор, за да се влюбваме? Религиозната вяра със сигурност има нещо общо с влюбването (а и двете имат много общи характеристики с „издрусването"). Невропсихиатърът Джон Смитис предупреждава, че има съществена разлика между съответните зони в мозъка, активирани от тези два типа мания. Но пък отбелязва и някои сходства:

Една от многобройните особености на религията е интензивната (или „пламенна") обич, насочена към едно свръхестествено лице, т е. Бог, съчетана с почит към изображенията („иконите") на същото това лице. Човешкият живот до голяма степен се определя от нашите себични гени и от процесите на заякването. В този смисъл религията дава много позитивни стимули; топло и успокоително усещане, че си обичан и защитен в един опасен свят, разсейване на страха от смъртта, неочаквана, но навременна помощ като резултат от молитва в труден момент и т.н. Но и романтичната обич към някое друго реално лице (обикновено от другия пол) демонстрира същата интензивна съсредоточеност в другия и свързаните с нея позитивни стимули. Тези чувства могат да се подхранват и от съответните „икони" на другия - например фотографии, писма и дори (поне във викторианската епоха) кичури коса. Влюбването се съпровожда и от много физиологически признаци, например да пухтиш като пещ.

Аз направих това сравнение между влюбването и религията още през 1993 г., когато забелязах, че симптомите на индивида, получил религиозен пристъп, „удивително наподобяват някои други от далеч по-ординерно естество, например свързаните със сексуалното привличане. Това е една изключително могъща сила в мозъка, затова не е изненадващо, че някои вируси са еволюирали, за да се възползват от нея". („Вируси" в случая е метафора за религии, а самата ми статия бе озаглавена „Вируси на съзнанието" ) Прословутото оргазмично „видение" на св. Тереза Авилска е достатъчно добре известен пример, за да се спираме отново на него. Много по-сериозно свидетелство (и без такива откровено чувствени конотации) ни дава философът Антъни Кени, когато говори за „пречистия възторг", очакващ онези, които са успели да повярват в тайнството на пресътворяването. След като описва ръкополагането си в духовен сан (в лоното на Римокатолическата църква), той си припомня и екзалтацията от първите месеци, след като получих правото да отслужвам Светата Литургия. Обикновено муден и поспаланко, аз скачах още в ранни зори от леглото, напълно бодър и изпълнен с възхита от мисълта за величествения акт, който имах привилегията да изпълнявам...

Именно това докосване до тялото на Христа, тази тясна близост между свещеника и Иисус ми вдъхваше и най-силни вълнения. След освещаването се взирах в Светото Причастие със същия премрежен поглед, с който влюбеният съзерцава очите на възлюбената си... Тези мои първи дни като свещеник ще остават в паметта ми като дни, изпълнени с огромно щастие и трепет от постигнатата цел. Бях докоснал до нещо безценно, но и твърде крехко - също като романтичната обич, която секва в реалността на прибързаната женитба.

Човешки еквивалент на светлинния компас на пеперудата е същият този наш видимо ирационален, но и полезен навик да се влюбваме в точно определен представител на противоположния пол. А „засечката" (нежеланият страничен ефект, отговарящ на влитането в пламъка на свещта) е влюбването в такива като Яхве, Дева Мария, Аллах или пък някоя нафора, което води и до съответните ирационални действия, мотивирани от тази „обич".

В своята книга Шест невъзможни неща преди утринната закуска (Wolpert 2006) биологът Луис Уолпърт изказва едно предположение, което може да се приеме и като обобщение на идеята за конструктивната ирационалност. Той смята, че ирационално силната убеденост предотвратява капризите на мисълта: „ако не е била страстно отстоявана, животоспасяващата вяра не е можела да има никакви предимства в ранната човешка еволюция. Съгласете се, че е непростим недостатък, ако постоянно си сменяш решението по време на лов или когато си правиш сечиво". Ако съм схванал правилно мисълта му, Уолпърт иска да каже следното - че поне при някои обстоятелства е по-добре да държиш на дадено свое ирационално убеждение, отколкото да се двоумиш, дори и когато новите данни или пък логическите разсъждения подкрепят смяната на това убеждение. Лесно е да приемеш „влюбването" като някакъв по-особен случай, както и да приемеш това „ирационално постоянство" (иначе казано инат), за което говори Уолпърт, като още една полезна психологическа нагласа, която пък би могла да обясни и някои важни аспекти на ирационалното религиозно поведение - ами още един „страничен ефект".

В Социалната еволюция (Trivers 1985) Робърт Трайвърс доразвива своята еволюционистка теория на самозаблудата от 1976 г. Самозаблудата е скриване на истината от собственото ти съзнание като един ефикасен начин да я скриеш и от другите. Ние като биологичен вид сме разбрали, че шарещият поглед, потните длани и задавеният глас най-вероятно издават онова вътрешно напрежение, съпровождащо всяка преднамерена и осъзната измама. Но когато не осъзнава, че мами, измамникът скрива тези признаци от страничния наблюдател. Така той може да лъже на воля, без да изпитва обичайните угризения, свързани с лъжата.

Нещо подобно казва и антропологът Лайънъл Тайгър в Оптимизмът: Биологията на надеждата (Tiger 1979). Връзката с този тип конструктивна ирационалност, на която току-що се спряхме, проличава в абзаца за „перцептуалната защита":

Хората са склонни да виждат съзнателно онова, което им се иска да видят. Те буквално срещат трудности с виждането на неща с негативни конотации, докато с все по-голяма лекота виждат онова, което им вдъхва позитивни усещания. Например думите, които предизвикват тревожност, било поради личната история на индивида или поради някаква експериментална манипулация, изискват по-ярко осветление, преди да бъдат възприети за пръв път.

Връзката между тази защита и „пожелателното мислене" на религията едва ли се нуждае от коментар.

Всъщност общата теория на религията като случаен страничен продукт - „засечка" на нещо полезно - е това, на което искам да се спра. Детайлите са най-различни, комплицирани и отворени за дебат. И за да илюстрирам мисълта си, отново ще се позова на моята теория на „доверчивото дете", която е представителна и за всички теории за „страничния продукт" като цяло. Тази теория - че детският мозък (по обясними причини) е податлив на инфекции от ментални „вируси" - вероятно ще се стори непълна на някои читатели. Добре, било податливо, но защо му трябва на съзнанието да се заразява точно от този вирус, а не от някой друг? И дали някои вируси са специално „устроени" да заразяват податливите съзнания? А и защо „инфекцията" се проявява като религия, а не като... ами и аз не се сещам какво. Но искам да поясня един съществен момент: не е важно каква безсмислица заразява детския мозък, а това, че щом се зарази, това дете ще порасне и ще зарази и следващото поколение със същата безсмислица (независимо каква е тя).

Такива антропологични изследвания като Златната клонка на Фрейзър ни впечатляват с разнообразието на ирационалните човешки вярвания. Щом се впият в плътта на някоя култура, те не само устояват, но и еволюират и варират по начин, доста напомнящ за биологична еволюция. Фрейзър набелязва и някои общи принципи - например „хомеопатичната магия", когато в заклинанието се заимства някой аспект на онзи обект в реалния свят, на който то трябва да повлияе. Пример с трагични последствия е вярването, че стритият на прах рог на носорог има свойства на афродизиак. Колкото и нелепо да звучи, тази легенда се базира на „обективния" факт, че въпросният рог има някаква външна прилика и с човешкия пенис. А фактът, че „хомеопатичната магия" е толкова широко разпространена, подсказва, че дивотиите, които заразяват по-податливите мозъци, не са съвсем случайни и произволни.

Изкусявам се да направя още една биологична аналогия, защото ми е любопитно да разбера дали в случая не действа и нещо, съответстващо на естествения подбор. Дали пък някои идеи не са по-лесно разпространими от останалите, защото притежават някакви скрити достойнства или пък просто са съвместими с наличните психологически нагласи? И дали това би обяснило естеството и свойствата на реално съществуващите религии (такива, каквито ги виждаме днес), също както използваме естествения подбор, за да обясним развитието на живите организми? Държа да поясня, че тук „достойнство" означава просто способността да оцеляваш и да се възпроизвеждаш. Нямам предвид някоя положителна морална стойност - нещо, с което човек би трябвало да се гордее...

Работата е там, че дори и в рамките на еволюционния модел не е необходимо да има и естествен подбор. Всеки биолог е наясно с това, че един ген може да се възпроизведе и размножи, не защото е добър ген, а просто защото е... късметлия. Това се нарича генетично отклонение (или „дрейф"). Погледнат по същество, естественият подбор винаги ще поражда и доста щекотливи въпроси. Но пък вече е широко възприет — под формата на т.нар. неутрална теория на молекулярната генетика. Какво гласи тя? Ако генът мутира в някой различен вариант на самия себе си, който обаче има идентичен ефект, разликата ще е неутрална и естественият подбор няма как да толерира нито предишния, нито сегашния вариант. Но новопоявилият се мутант може да измести първоначалната форма в генофонда (т.е. да направи онова, което статистиците наричат „семплиране на грешки в следващите поколения")! Става дума за една неутрална еволюционна промяна, която не дължи нищо на естествения подбор.

Културният еквивалент на въпросното генетично „отклонение" е елементът на убеденост, който няма как да пренебрегнем, ако ще разсъждаваме за еволюцията на религията. Езикът еволюира по един квазибиологичен начин и насоката, която неговото развитие приема, изглежда шкак произволна, подобна на дрейф. Направлява го един културен аналог на генетиката и той се променя бавно през столетията, докато накрая различните му „варианти" стигнат и до етапа на взаимната неразбираемост. Възможно е в някаква своя част еволюцията на езика да се направлява и от някой вариант на естествения подбор, но този аргумент не звучи особено убедително. Както ще стане дума по-нататък, същата идея бе предложена за обяснението на някои по-осезателни промени в английския език, например т.нар. Смяна на гласните, осъществена между XV и ХУШ в. Не е казано, че една такава функционална хипотеза ще даде и окончателното обяснение на онова, което разглеждаме в момента. Но пък изглежда правдоподобно, че езикът (поне в нормалния случай) еволюира с помощта на един културен еквивалент на случайното генетично отклонение. По същия начин и латинският се е отклонявал от първоначалния си курс в различни части на Европа, за да се превърне след време в испански, португалски, италиански, френски, че и румънски, и, разбира се, в различните диалекти на тези езици. Ако не друго, поне не е очевидно, че тези еволюционни отклонения отразяват някои локални предимства или пък „натиск" от страна на естествения подбор.

Подозирам, че религиите (също като езиците) еволюират повече или по-малко случайно от някакво свое начално и, общо взето, произволно състояние, за да породят и онова изумително - и понякога опасно - разнообразие, което наблюдаваме днес. Но в същото време е възможно и участието на някоя форма на естествения подбор, съчетана с еднотипната (в основата си) човешка психология, което обяснява и защо различните религии споделят толкова общи черти. Например много от тях проповядват една обективно недоказуема, но пък субективно примамлива доктрина, а именно че човешката личност оцелява след физическата смърт. Самата идея за безсмъртие оцелява и се възпроизвежда, защото ни подтиква към пожелателно мислене. А то ни върши добра работа, защото човешката психика има и се отличава с една почти универсална склонност - да смесва вярваното - или умозримото - с желаното. („Желанието ти е породило таз мисъл в теб", както казва крал Хенри IV на сина си, принц Хари ((Цит. по превода на Валери Петров (срв. Хенри IV, Ч, II, 4.5),

Но пък едва ли трябва да се съмняваме в това, че много от свойствата на религията са съобразени със собственото ѝ оцеляване, както и оцеляването на самите свойства в контекста на човешката култура. Ето че възниква въпрос: дали тази съобразеност не се дължи на някакъв „творчески замисъл" или на естествен подбор. Вероятно и на двете. Що се отнася до „замисъла", религиозните лидери могат от раз да вербализират всички трикове, спомагащи за оцеляването на религията. Мартин Лутер е бил наясно с това, че разумът е „архивраг" и често ни предупреждава за неговите коварни козни: „Разумът е най-големия враг, който вярата си има; той никога не спомага за постигането на духовните неща, а често (когато не оспорва директно Словото Божие) посява в нас съмнението, че всичко произтича от Бога". И още: „Който иска да е християнин, трябва да откъсне взор от своя разум". И за капак: „Разумът трябва да бъде унищожен във всички християни". Лутер явно не е имал проблеми с интелигентното измисляне на такива иначе неинтелигентни аспекти на религията, които ѝ помагат да оцелее. Но горното не означава непременно, че той (или който и да е друг) я е „измислил". Възможно е религията да е еволюирала с помощта на някоя (негенетична) форма на естествения подбор, която Лутер определено не е „измислил", а просто своевременно е установил нейната ефикасност.

Но дори стандартният дарвинистки подбор на гените да е стимулирал тези психологически нагласи, пораждащи и религията (като страничен продукт), това не означава, че той е оформил и детайлите. Вече загатнах, че ако ще търсим обяснение в теорията на естествения подбор, трябва да се насочим не към гените, а към техните културни еквиваленти. И така, дали религиите са направени от същото „вещество", както и мемите?