Ричард Докинс делюзията бoг

Облогът на Паскал

Великият френски математик Блез Паскал ни съветва да се обзаложим „без никакво колебание, че има Бог". Макар и изгледите за печалба и загуба да са еднакви, налице е очевидна асиметрия между двата възможни варианта: „ако спечелите, печелите всичко, ако загубите, не губите нищо". Така че вярата в Бога си струва поетия риск, защото ако изборът ви се окаже правилен, ще спечелите „вечен живот и блаженство", а при евентуална загуба... просто ще си останете на същия хал. От друга страна, ако заложите срещу Бога и се окаже, че това е губещата карта, освен с „потъване в небитието", ще се сдобиете и с вечно проклятие, така че възможностите пред вас не са чак толкова много и... я най-добре си вярвайте в Бога!

Проблемът е, че има нещо „асиметрично" и в самия аргумент. Вярата не е нещо, което човек би избрал да прави, в смисъл да следва определена политика. Или поне не е нещо, което аз бих избрал, ако говорим за волеви акт. Мога да ходя на църква и да повтарям с останалите Никейското кредо. Мога също да се закълна върху цяла камара библии, че вярвам в абсолютно всяко слово, което те съдържат. Но никое от тези действия няма да ме накара да повярвам в онова, в което досега не съм вярвал. Така че облогът на Паскал може да ни помогне само за това - да симулираме вяра в Бога. Остава ни само да се надяваме, че този „симулиран" Бог не е и всезнаещ, защото иначе моментално ще прозре измамата. А самата идея, че вярата е нещо, което зависи от теб дали ще го правиш или не, е великолепно иронизирана от Дъглас Адамс в Холистична детективска агенция „Дърк Джентли". Там се появява и един много особен робот, Електрическият монах — ергономично приспособление, което си купуваш, за да изпълнява „верските ти задължения вместо теб". Според приложената към него рекламна диплянка, най-луксозният модел бил „способен да повярва в неща, в които не биха повярвали даже и в Солт Лейк Сити".

А защо трябва да приемаме, че ще угодим на Бога само по един начин — като повярваме в него? Какво ѝ е толкова специалното на вярата? Че нали Бог и без това възнаграждава добротата, щедростта, смиреността и т.н.?! Особено пък искреността... Ами я си представете, че и той като учените цени безкористния стремеж към истината като най-върховна добродетел? (Строго погледнато, един „дизайнер" на вселената би трябвало да разбира и от наука.) Веднъж задали на Бъртранд Ръсел и следния въпрос: „Какво ще кажете, ако след смъртта си се озовете пред самия Бог и той ви попита защо не сте повярвали в него?" „Ами нямах достатъчно доказателства. Господи", бил отговорът на Ръсел (изкусявам се да го определя като „почти безсмъртен"). Та нима Бог не би предпочел мъжествения скептицизъм на Ръсел (да не говорим за мъжествения му пацифизъм, заради който попада в затвора през Първата световна война) пред дребнавата пресметливост на Паскал? Няма как да разберем каква ще е Божията реакция, но не е и особено необходимо, за да отхвърлим „без никакви колебания" облога на Паскал. А и той самият признава, че „играта се води при равни шансове". В такъв случай бихте ли се обзаложили, че Бог ще предпочете користната вяра (колкото и искрено да звучи) пред безкористния скептицизъм?

Но да се върнем на въпроса към Ръсел. Я си представете, че Този, пред който се изправяте след смъртта си, е не Йехова, а Ваал, който едва ли е отстъпвал като „Бог ревнител" на своя стар съперник? Май е по-добре да не залагате на никакъв бог, независимо какво ви разправя Паскал... Съгласете се, че самото количество на боговете и богините, на които също бихте могли да заложите, проваля цялата му логика. А и Паскал най-вероятно се е шегувал, като е препоръчал този „облог" - както впрочем правя и аз, като отхвърлям неговите аргументи. Но ако съдя по въпросите, които ми задават след лекции, явно за много хора казаното от Паскал е напълно достатъчно, за да повярват в Бога, затова си позволих и някои закачки по адрес на този велик математик.

А какво би се получило, ако допуснем и противното? Примерно, че има някакъв (макар и нищожен) шанс да съществува и Бог. Дори и да е така, не мислите ли, че вашият живот ще е по-добър и по-пълноценен, ако заложите тъкмо на Божието не-съществуване? В противен случай рискувате да загубите една много съществена част от него, защото ще ви се наложи и да се кланяте на този Бог, да му принасяте жертви, да се биете и да умирате за него и прочее в същия дух. Смятам, че това изчерпва темата за Паскаловия облог, но не е зле читателите да имат предвид горните съображения, когато стигнем и до последните глави, където ще се спрем и на някои доста нелицеприятни последствия от религиозната вяра.|

Подзаглавието на книгата. Едно просто изчисление, което доказва абсолютната истина, носи всички белези на по-късна добавка, вероятно на издателя, защото в самия текст аз поне не откривам основания за такава увереност. В най-добрия случай мога да го приема като практическо помагало, примерно Теоремата на Бейс: кратък курс за лаици, в което Божието битие е използвано просто като един (полу)шеговит пример. Със същия успех Ънуин е можел да използва и някое хипотетично убийство. Например детективът се заема да сглоби уликите. Пръстовите отпечатъци по револвера го насочват към г-жа Пийкок. Подозренията се трупат и вероятността старата дама да е и убийца вече придобива по-ясни количествени измерения. Оказва се обаче, че проф. Плъм има мотив да я „натопи". А това означава, че от сбора на подозренията трябва да се извади съответната величина. Събраните улики сочат, че има и 70% вероятност с револвера да е било стреляно от по-голямо разстояние. Това на свой ред подсказва, че извършителят има някакви познания по балистика - може би е служил в армията. Ето че подозренията се насочват към полковник Мъстард. Ами да ги преобразуваме в числа. Да, но се оказва, че най-убедителен мотив за убийството има... преподобният Грийн. Значи трябва да изчислим и тази вероятност (а тя е доста голяма). Хубаво, Грийн - Грийн, но дългият рус косъм върху якето на жертвата може да е само на мис Скарлет... и т.н., и т.н. Ето как детективът комбинира няколко субективно изчислени вероятности, които тласкат разследването му в различни насоки. Не му остава друго, освен теоремата на Бейс, за да направи и своя окончателен избор. Тази теорема функционира като изчислителна машина, в която пускаш отделните величини от уравнението, а от другия ѝ край изскача... окончателната присъда (каква е количествената стойност на проверяваната вероятност). Естествено, тя ще е адекватна дотолкова, доколкото са адекватни и числата, които си пуснал в машината. А те най-често са плод на субективна преценка - с всички съмнения, които неминуемо поражда този факт. Така че в случая е приложим и принципът „Тука има, тука не" (а що се отнася до примера с Бог, „приложим" е доста меко казано).

Тоест Ънуин е нещо като консултант по рисков мениджмънт, а теоремата на Бейс ни служи като джобно фенерче, с чиято помощ можем да избегнем коварните клопки на конкуренцията, използваща алтернативни статистически методи. Проблемът му е, че е избрал за илюстрация не някое битово убийство, а възможно най-деликатния казус (Божието битие). За целта е започнал от пълната несигурност (вероятността да има Бог е точно толкова голяма, колкото и тази да няма, т.е. 50 на 50). После е изброил шест факта (или „величини"), които биха могли да имат отношение към казуса, определил им е съответните количествени стойности, пуснал ги е в машината и... е изчакал да види какво ще изскочи от тази калкулация. Но повтарям: въпросните величини са определени не по някакви обективни критерии, а по субективната преценка на самия Стивън Ънуин, след което са преобразувани и в числа - ей така, за идеята. Ето и шестте факта:

1. 
   Хората притежават усет за доброто (нравствено чувство и т.н.).
   
2. 
   Те обаче вършат и лоши неща (Хитлер, Сталин, Саддам Хюсеин).
   
3. 
   Природата също върши лоши неща (земетресения, цунамита, урагани).
   
4. 
   От време на време се случват разни малки чудеса (ето на, загубих си ключовете, ама после пак ги намерих).
   
5. 
   В този смисъл са възможни и доста по-големи чудеса (примерно Иисус да възкръсне от мъртвите).
   
6. 
   Хората имат религиозни преживявания.
   

По-изненадващото е, че Ънуин не е включил в списъка си телеологическото доказателство или 1шкое от петте на Тома, да не говорим за различните варианти на онтологическото. Явно те не му вършат работа. Човекът ги преглежда едно по едно и като добър статистик ги отхвърля, тъй като му „дрънчат на кухо". Но поне според мен, също толкова слаби са и аргументите, с които се опитва да обоснове собствените си калкулации. Ще кажа само, че числата, в които аз бих преобразувал въпросните вероятности, доста ще се различават от неговите, но... Е, какво толкова, на кой му пука за някакви си субективни преценки?! Според Ънуин фактът, че притежаваме усет за „правилно" и „погрешно", показвал красноречиво, че има и Бог. Честно казано, аз не разбирам как точно този „усет" му е помогнал да стигне до толкова категоричен извод, вместо да се върне на стартовата си позиция (50 на 50). А в Глава VI и VII ще видим, че нравствеността по никакъв начин не предполага и съществуването на Бог, а и на което и да е друго божество. Същото може да се каже и.за музикалността. Ако притежавате нужното сетиво, вие със сигурност ще оцените достойнствата на някой струнен квартет на Бетовен. Но тази ви способност да правите разлика между добра и лоша творба (което съвсем не означава, че е и меродавна) ще си остане същата и с Бог, и без Бог.

От друга страна Ънуин смята, че наличието на зло в Божието творение - и по-специално природните бедствия като земетресения и цунами - е и един много силен довод срещу вероятността да има Бог. В случая изводът му е тъкмо противоположен на моя, но съвпада с този на повечето богослови, страдащи от безсъние. В богословието съществува цяла дисциплина, наречена „теодицея"(Самият термин е изкован от Лайбниц - от „Бог" и „справедлиюст"), чиято цел е да бъде оправдан „всеблагият" и „всезнаещ" Творец за това, че творението си има и своята „тъмна страна". Което вече е задача за напреднали. Например в авторитетния Оксфордски справочник по философия проблемът със злото е представен като „най-сериозното възражение срещу традиционния теизъм". Според мен този аргумент е приложим само срещу съществуването на добрия Бог. Добротата обаче не влиза в CV-тo на Бога (или поне не и в дефиницията на Хипотезата за Бог, която дадох в началото на Глава II) - това качество може да е желателно, но не и задължително.

Както можем да предположим, хората с теологически уклон много често са и хронично неспособни да разграничат истината от онова, което им се иска да е истина. Но за по-софистицираните вярващи (които говорят за свръхестествен разум) е направо детинска игра да разрешат проблема със злото. Ако и вие сте от тях, май трябва просто да приемете, че Бог си пада и „малко гадняр" - като онзи, на когото се натъкваме на всяка страница от Стария Завет. Ако не ви изнася, измислете си някое отделно зло божество, наречете го Сатана и... после упреквайте него за злото в света, защото то е обявило космическа война на силите на доброто. Или пък някой Бог, който не е безразличен към страданията ни, но те са цената, която трябва да заплатим за свободната си воля в този подреден и законосъобразен „всемир".

А ако аз трябваше да изпълня това „бейсианско упражнение", изобщо нямаше да разчитам на проблема със злото или моралните съображения, за да се отскубна от мъртвата хватка на „нулевата хипотеза" (агностическото 50 на 50). Само че нямам такова намерение, а и винаги съм приемал спокойно личните мнения, били те на Ънуин или мои.

Има един много по-силен аргумент, независещ от субективната преценка, защото се базира не на вероятността, а на невероятността. И той действително може да ни измъкне от „50%-овия агностицизъм", за да ни отведе и до крайния теизъм, както го разбират повечето теисти, и до крайния атеизъм, както го разбирам пък аз. Вече на няколко пъти загатнах за него (да си припомним и теста на Хюм). Целият аргумент се свежда до един до болка познат въпрос „А кой е сътворил Бога?" до който повечето мислещи хора стигат по самостоятелен път. Божието битие не може да служи за обяснение на организираната и свръхсложна структура на всемира, защото от подобно обяснение се нуждае и самият Бог - щом е бил способен да измисли цяла вселена, той би трябвало и да е достатъчно сложно „устроен". Така въпросът се оказва поредният безкраен регрес, от който обаче и Бог не може да ни отърве. И както ще се постарая да докажа в следващата глава, този аргумент подсказва достатъчно ясно, че вероятността да има Бог, макар и технически неопровержима, е всъщност почти напълно изключена...