Ричард Докинс делюзията бoг

NOMA

И така, Томас Хъксли се измъква елегантно, позовавайки се на своя „напълно безпристрастен агностицизъм" (попадащ в центъра на моя седмостепенен спектър), но на практика същото правят и онези от другата половина - теистите и клонящите към тях агностици, а и мотивите им са доста сходни. Теологът Алистър Макграт дори превръща този „реверанс" в централна тема на своята книга Богът на Докинс: Гените, мемите и произходът на живота (McGrath 2004). След своя обстоен и между другото удивително коректен преглед на моите скромни научни трудове авторът явно решава, че това ще е и единственият начин да ме срази - с иначе „безспорната", но пък позорно анемична теза, че човек не може да опровергае съществуването на Бога. Установих, че докато съм чел книгата му, на страница след страница съм изписвал в бялото поле и думичката „чайник". По-забавното в случая е, че когато излага своя „съкрушителен" довод, Макграт се позовава тъкмо на... създателя на агностицизма: „И тъй като му е дошло до гуша и от теистите, и от атеистите с техните еднакво догматични и безнадеждно закостенели тези, лишени от всякаква емпирика, Хъксли заявява, че въпросът за Бога не може да получи удовлетворително разрешение с научни средства".

По-нататък Макграт цитира и Стивън Джей Гулд, който пък общо взето повтаря същото: „Бих искал да се обърна към всички колеги и да им кажа нещо, което е било повтаряно десетки милиони пъти, и на университетски симпозиуми, и в мастити трактати: науката просто не е в състояние да намери някакво справедливо решение (имам предвид чрез своите легитимни методи) на въпроса за надзора, за който се предполага, че Бог осъществява над природата. Въпросът не е в това дали можем да потвърдим или да опровергаем това твърдение; ние просто не можем да го коментираме като учени". Въпреки самоуверения и почти заплашителен тон на това изявление, човек не може да не се запита: „А кое всъщност оправдава тази позиция?" Защо да не коментираме Бога, и то тъкмо като учени?! Да би и той (като чайника на Ръсел и Летящото Спагетено чудовище) да е имунизиран срещу научния скептицизъм? И както ще се постарая да се аргументирам, една вселена с „творящ надзорник" очевидно е доста по-различна от тази, която си няма такъв. Защо това да не е научен проблем?

В една от своите недотам блестящи творби. Скалите на епохите (Gould 1999) Гулд демонстрира и умението да се огъва и дори да пада по гръб, когато обстоятелствата го налагат. Тук той лансира и акронима NOMA (от non-overlapping magisteria, „не-застъпващи се магистерии"):

Мрежата, или магистерият (От Magisterium - през Средновековието това понятие е обхващало веичко онова, което придава авторитет на Църквата като „Учителка на народите"; в по-тесен смисъл „майсторско свидетелство", „свидетелство за правоуправление") на науката покрива емпиричната сфера: от какво е направена вселената (фактът) и защо тя функционира по този и този начин (теорията). Магистерият на религията обаче обхваща въпросите за абсолютния смисъл и моралните ценности. Тези две мрежи не се припокриват, нито пък обхващат всички възможни теми за изследване (да си припомним магистерия на изкуството и смисъла на красивото). Ако използваме някои стари клишета, науката установява епохата на скалата, а религията - скалата на епохата; науката се интересува от начините, по които се движат небесните тела, а религията - от тези, по които ние бихме могли да се придвижим до небето.

Та това звучи направо ужасно - особено ако се позамислиш над него... Че какви са тия абсолютни въпроси, в чисто присъствие религията се чувства почетен гост, а науката трябва страхо-почтително да се измъкне на пръсти?

Мартин Рийс, видният астроном от Кеймбридж, за когото вече стана дума, започва книгата си Нашият космически хабитат (Rees 2001) с цели два въпроса, кандатстващи за „абсолютност", като им дава и отговор, близък по дух до NOMA. „За нас ще си остане вечна загадка това: защо някое нещо изобщо съществува? Кое вдъхва живот на астрономическите уравнения и кое ги актуализира в реалния космос? Тези въпроси обаче попадат извън сферата на науката; те са запазен периметър на философите и теолозите". Аз пък бих казал, че ако тези въпроси наистина бяха извън сферата на науката, те с абсолютна сигурност щяха да се окажат и извън тази на теологията (философията ще я пропусна, защото силно се съмнявам, че философите биха подскочили от радост, ако разберат, че Мартин Рийс ги слага в един кюп с богословите). Изкушавам да задам и още един въпрос: в какъв смисъл теолозите си имат запазен периметър. И как точно са го запазили - заплюли ли са го или какво? .. Още по-забавно ми става, когато си спомня и забележката на един мой бивш надзорник (главен) в оксфордския ми колеж. Един начеващ богослов кандидатстваше за званието младши научен сътрудник с дисертация върху християнската теология, която пък провокира споменатия надзорник да направи следния коментар: „Силно се съмнявам, че това може да бъде научна тема".

Наистина, какво експертно мнение могат да изразят теолозите за най-дълбоките космологически въпроси, което учените не могат? В една друга книга цитирах и думите на един оксфордски астроном, на когото бях задал подобен свръхдълбок въпрос, а той ми отговори така: „Нека не излизаме от сферата на науката. Аз бих предложил този въпрос на нашия добър приятел, капелана". Тогава не проявих достатъчно съобразителност, за да изстрелям и своя контрааргумент (който след време развих и в писмена форма): „А защо капеланът, а не примерно градинарят или готвачът?" Наистина, защо учените трябва да реагират със страхопочитание на амбициите на теолозите, особено когато касаят въпроси, за които им липсва нужната квалификация?

Има и още едно изтъркано клише (но за разлика от повечето „труизми", дори не е и вярно): ако въпросите на науката попадат под общия знаменател „Как?", то единствена теологията е способна да отговори и на въпроса „Защо?". Че какво му е толкова специалното на това „защо"? Далеч не всяко изречение, започващо със „защо", е и резонен въпрос. Примерно защо еднорозите са... кухи? Ами някои въпроси просто не заслужават отговор. Какъв е цветът на абстракцията? Как ухае надеждата? Фактът, че въпросът е формулиран граматически правилно, още не означава, че той е и основателен, за да привлече и някакво по-сериозно внимание. А дори и да е напълно реален, фактът, че науката за момента не може да отговори на някой въпрос, съвсем не предполага, че религията може това.

Да, възможно е да има и такива свръхкомплицирани въпроси, които завинаги ще си останат извън компетентността на науката. Но пък може и квантовата теория да почука някога на дверите на необхватното... И ако науката досега не е успяла да отговори на някой „абсолютен" въпрос, кое ви дава основание да смятате, че религията ще успее, и то от първия път!? Подозирам, че нито оксфордският, нито кеймбриджският астроном са вярвали наистина, че теолозите разполагат с някакви експертни знания, позволяващи им да отговарят и на най-заплетените въпроси, които се оказват непреодолимо препятствие за науката. Двамата май са отстъпили по-скоро от учтивост - че какво смислено могат да ни кажат те за каквото и да било! Ами тогава им подхвърлете къшей хляб и ги оставете да си блъскат главите над техните си „фундаментални" въпроси, на които никой що-годе мислещ човек не би се и опитал да търси смислен отговор. Но за разлика от моите приятели астрономи, аз дори не смятам, че трябва да им подхвърляме въпросния къшей хляб. А засега си оставам само с надеждата, че е възможно да бъде представено и разумно основание за това, че теологията (като нещо различно от библейската история, книжнина и т.н.) може наистина да бъде тема и за научен дебат...

Предполагам, че никой няма да възрази и срещу това - че претенциите на науката да ни наставлява в нравствените ценности са, меко казано, проблематични. Аз бих попитал друго: Гулд наистина ли дава право на религията да ни казва кое е добро и лошо? Фактът, че тя няма никакъв по-съществен принос в съкровищницата на човешката мъдрост определено не е основание да ѝ даваме такива правомощия, камо ли да ни обяснява какво да правим. А и коя точно религия? Тази, с която по една случайност сме отраснали? Но към коя книга и към коя глава на Библията да се обърнем, защото те далеч не са единодушни, а някои са и одиозно нелепи по всички разумни критерии. Например колко либерали са чели достатъчно Библията, за да знаят, че тя предписва смъртно наказание и за изневярата, и за събирането на съчки в съботния ден, и за непочтителното отношение към родителите? Но ако не се съобразяваме с Второзаконие и Левит (както впрочем постъпват днес всички здравомислещи хора), по какви критерии ще преценяваме нравствените ценности на тази религия, за да си изберем и тези, които ще следваме? Или може би ще ни се наложи да изпробваме всички световни религии, докато не попаднем на онази, чийто морални ценности ни устройват най-добре? Ако е така, отново възниква въпросът за критериите. А ако пък разполагаме с независими критерии, защо тогава ни е нужен посредник, а не пристъпим директно към нравствения избор, прескачайки религията? Ще се върна пак на тази тема в Глава VII.

Аз все пак не мога да приема, че Гулд наистина е мислел това, което е написал в Скалите на епохите. Вярно е, че всички имаме и този грях - да се огъваме, когато натискът е прекалено силен, или да отстъпваме възпитано, когато се сблъскаме с недостоен и агресивен опонент. Поне това ми хрумва, когато се опитвам да си обясня мотивите на Гулд. Но допускам, че той наистина вярва в своя изтъркан аргумент - че науката нямала какво да каже за Божието битие: „Въпросът не е в това дали можем да потвърдим или да отречем това потвърдение; ние просто не можем да го коментираме като учени". Че това си е агностицизъм от най-чиста проба (онова, което нарекох ПАП)! Но от него следва и още нещо: че науката не може да изказва дори предположения, с една или друга степен на вероятност, по този не просто дълбок, а явно бездънен въпрос. И тази удивително популярна заблуда, която мнозина повтарят като мантра, но малцина май са вникнали в смисъла ѝ, въплъщава всичко онова, което аз определих като „нищетата на агностицизма". Впрочем Гулд не е и особено безпристрастен в своя агностицизъм, защото de facto клони към атеизъм. Интересно на каква основа е взел това решение, щом няма какво да каже по въпроса за Божието битие?..

С Хипотезата за Бог някои се опитват да ни внушат, че реалността, в която всички пребиваваме, съдържа и някакъв свръхестествен „агент", който не само е измислил и сътворил вселената, но и (поне според повечето версии) се грижи за поддръжката ѝ и дори се намесва в нея с чудеса, с които пък временно отменя силата на собствените си неизменни закони. Ричард Суинбърн, един от водещите британски теолози, е изненадващо ясен по тази тема в книгата си Има ли Бог? (Swinburne 1996):

Това, което твърди теистът, се свежда до следното. Бог би трябвало да има способността да сътворява, съхранява и унищожава абсолютно всяко нещо, било то голямо или малко. Но той би трябвало да умее и това - да накара неодушевените предмети да се движат и да извършват най-различни други действия (...). Тоест той е причината планетите да се движат по пътищата, установени от Кеплер, а също и барутът да избухва, щом доближим до него запалена кибритена клечка. Но Бог би трябвало да умее и друго - да накара планетите да се движат по съвсем други пътища, а химическите вещества да избухват (или да си кротуват) при условия, съвършено различни от тези, които сега определят техните реакции. Тоест Бог не е ограничен от природните закони, тъй като самият той ги е съставил, а това му дава и правото да ги променя и отменя по собствено усмотрение.

Я, че то било много лесно! Но така или иначе тази идея е много далеч от NOMA. А и каквото и да ни разправят онези, които застъпват схващането за „сепарираните магистерии", те би трябвало да отчитат и този факт: една вселена със свръхестествено мъдър творец със сигурност е по-различна от онази, която си няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този „дребен" факт срива из основи и цялата изкусително „дипломатична" теза, че науката трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията — този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение. Същото важи и за достоверността - или недостоверността - на онези безчислени истории за чудеса, с които религиите се стремят да впечатлят своите паства.

Дали Иисус е имал биологичен баща? Или майка му е била девица в момента на раждането му? Защо това да не са и строго научни въпроси и в зависимост от наличните данни да получат и конкретен отговор: „да" или „не"? Дали Иисус е възкресил Лазар от мъртвите или просто го е съживил? И дали наистина е възкръснал на третия ден от разпването си? Всеки от тези въпроси би могъл да получи отговор, който, дори и да не бъде потвърден на практика, също ще е строго научен. Методите, които ще прилагаме в онези редки случаи, когато можем да разчитаме и на що-годе надеждни данни, също трябва да са строго научни - ни повече, ни по-малко. А сега да внесем и малко драматизъм в нашето повествование. Нека си представим, че по някакво особено благоприятно стечение на обстоятелствата археолозите (или парамедиците) са открили ДНК-то на Иисус и по този начин са доказали, че той наистина не е имал биологичен баща. Как ли ще реагират религиозните апологети? Дали пак няма да свият рамене И Да промърморят: „А, много важно! Вашите доказателства нямат никаква тежест в сферата на религията. Това не е нашият магистерии. Извадете нещо друго - примерно за абсолюта, нравствените ценности и т.н. Само че това е една свръхфина материя, към която ДНК-анализът, а и което и да е друго научно доказателство не могат да имат никакво отношение".

Горното, разбира се, бе само една шега. Можете да бъдете сигурни, че ако някой ден се появят и научни доказателства за непорочното зачатие, богословите първи ще се втурнат към тях, за да ги предъвкват под път и над път и да ги възхваляват до небесата. А ако NOMA все още се ползва с някакво признание в техните среди, то е заради онази втръснала на всички ни теза - че науката не може да изтъкне никакви аргументи „за" или „против" Бога. Но появи ли се и най-бледото подобие на научно доказателство в тяхна полза, религиозните апологети изобщо няма да се колебаят, ами на мига ще изхвърлят NOMA през прозореца' Мисля, че се досещам защо и най-образованите теолози разказват с такава охота историйките за чудеса на своите недотам изкусени събратя. Та нали тези басни дават и най-силни основания на мнозинството вярващи да вярват в онова, в което им се ще да вярват - чудесата определено са в разрез с научните принципи!

От една страна Римокатоличествата църква като че ли клони към NOMA, но от друга отстоява неотклонно и тезата, че чудотворството е задължително условие, за да се издигнеш до статуса на светец. Например в списъка на кандидат-светците е включен и покойният крал на Белгия, най-вече заради твърдата си позиция срещу абортите. Днес някои не на шега са се заели с разрешаването на следния проблем - дали не може да се припише и някаква чудотворна мощ на молитвите, които много хора му били отправяли в отвъдното... Изобщо не се шегувам! Просто умението да правиш чудеса фигурира във всяко CV на светец. Допускам, че самата инициатива едва ли се нрави особено на по-образованите среди в Църквата. Но защо в нея има и среди, достойни за такова определение - ето това за мен си остава мистерия, не отстъпваща с нищо на онези, които толкова радват теолозите...

Вероятно, ако му бъде изтъкнат доводът за чудесата, Гулд ще се впусне в следната пледоария. Освен всичко друго, NOMA е и сделка или по-скоро двустранно споразумение за ненападение. Но стъпи ли в полето на науката и започне ли да ровичка в реалния свят, за да открива „чудеса", религията моментално престава да бъде религия (в смисъла, в който Гулд я разбира) и прословутата amicabilis concordia (Букв. „дружелюбно, дружеско съгласие" (лат.), основано на взаимното уважение и добронамереност (включаваща и зачитане на личното пространство) - по аналогия с „конкордията" между Свободната воля и Вярата) рухва като картонена кула. Тук си струва да отбележим и още нещо: въпросната освободена от чудотворното религия, която Гулд отстоява, едва ли някога ще бъде припозната като своя и от мнозинството „практикуващи теисти", които така обичат да търкат църковните пейки и/или молитвените килимчета. За тях тя би била огромно разочарование! Ако перифразираме коментара, който Алиса прави за книгата на сестра си, преди да се озове в Страната на чудесата, ще се получи следното: „Притрябвал е на някого такъв Бог! Нито върши чудеса, нито откликва на молитви! (Цитирам по версията на Св. Комогорова и С. Вълчева. Ако се позовем на другата канонична версия (на Голдман), ще прозвучи така: „За какво ли е такъв Бог/ религия - без чудеса и без молитви?"). Да си припомним и духовитото определение, което Амброуз Биърс дава на словосъчетанието отправям молитва: „Да се молиш за анулирането на всемирните закони в полза на един-единствен ищец, който по собственото си признание е недостоен за подобен жест". Но както знаем, има спортисти, които вярват, че Бог им помага да побеждават - в ущърб на противниците им, които пък, ако трябва да бъдем коректни, едва ли са по-недостойни за Божието благоволение. Има и шофьори, които вярват, че Бог им пази свободно място на паркинга - макар че по този начин той със сигурност ощетява другите. Теизмът от този вид се ползва с изумителна популярност, а безчислените му поклонници му едва ли ще се впечатлят от разни умозрими (или по-скоро плиткоумни) „конструкти" като NOMA.

Но да последваме примера на Гулд и да сведем нашата религия до един „не-интервенционистки" минимум: вяра без чудеса, без Богообщение (и в двете посоки), без маймунджулуци с физическите закони и без посегателства върху територията на науката. Е, можем да внесем и някой деистичен импулс на първоначалния етап, колкото да се появяват звездите, елементите, химическите процеси и планетите, а животът да започне да еволюира в т.нар. плерома на времето. Но нищо повече! Само че откъде сме сигурни, че тъкмо това разпределение на ролите е и най-подходящо? И дали изобщо NOMA ще оцелее след появата на една такава далеч по-умерена и лишена от догми религия?

Но ако все пак държите на идеята за „незастъпващите се магистерии", бих ви обърнал внимание на следния факт. Дори да се придържа стриктно към принципа за ненамеса и да се съобразява с всички изисквания на NOMA, този определено неагресивен и не така нелицеприятен Бог (на фона на онзи на Авраам) пак ще си остане (стига да сме честни и обективни) само една научна хипотеза. Пак ще повторя. Тази вселена, в която ние сме едно самотно изключение - ако, разбира се, не броим и евентуалните други бавно еволюирали разумни същества, за които засега не разполагаме с никакви доказателства, - със сигурност е по-различна от онази, която си има активна и разумна „първопричина", на чийто творчески замисъл се дължи и самото ѝ съществуване. Допускам също, че тези фундаментално различаващи се вселени на практика са трудно разграничими. Но и двете хипотези са достатъчно специфични; имам предвид и тази за всеобхватния Божий „промисъл", и нейната единствена позната ни алтернатива – постепенната еволюция в най-широкия смисъл на това понятие. Тоест те са толкова различни, че са на крачка от пълната несъвместимост. Но поне на този етап нищо не издържа сравнение с еволюцията, която наистина ни предлага разумно обяснение и за най-неправдоподобните и невероятни неща, които в противен случай ще бъдем принудени да изключим (най-вече от практически съображения) от каквито и да е дебати. А логическият извод от този аргумент, който ще развия по-обстойно в Глава IV, може да се окаже и фатален за Хипотезата за Бог.