Религията като страничен продукт на нещо друго

Религията като страничен продукт на нещо друго

Както и да е, нямам намерение да се занимавам повече с груповия подбор, а да се върна към моя възглед за дарвинистката сурвивална (или „оцелявъчна") стойност на религията. Просто аз съм един от все по-многобройните напоследък биолози, които смятат, че религията е страничен продукт на нещо друго. Най-общо казано смятам, че когато говорим за сурвивалната стойност на някое нещо, ние трябва и да „мислим със странични продукти". Но когато се опитваме да определим тази стойност, ние като че ли поставяме погрешно въпроса. Той трябва да се преформулира, за да стане и по-ползотворен. Може пък реалията, която ни интересува (в случая - религията), да няма собствена сурвивална стойност, а да е страничен продукт на нещо друго, което си има такава. Мисля, че си струва да представя идеята за страничния продукт с една аналогия от моето собствено поле на изследвания върху животинското поведение.

Нощните пеперуди влитат в пламъка на свещта и това съвсем не изглежда като някаква злополука. Те се отклоняват от пътя си, за да изпепелят собствените си тела. Можем да му лепнем провокативния етикет „саморазрушително поведение" и да се запитаме защо изобщо естественият подбор търпи такова чудо. Та мисълта ми е, че трябва да преформулираме въпроса, ако искаме да стигнем и до разумен отговор. Това не е самоубийство. Въпросното мнимо самоубийство е само някакъв непредвиден страничен ефект или пък страничен продукт на нещо друго. Страничен продукт на... какво? Ами мисля, че се сещам за една възможност, с която бих подкрепил тезата си.

Изкуствената светлина е едно сравнително скорошно нововъдение в нощния пейзаж. До неотдавна единствените светлини в нощта са били Луната и звездите. Те са в оптична безкрайност, така че идващите от тях лъчи са паралелни. Това пък улеснява използването им като ориентири. За насекомите се знае, че се ориентират по някои небесни тела като Слънцето и Луната, за да се движат точно по права линия, и те могат да използват същия „компас", но с обратен знак, за да се приберат в убежището си след поредния набег. Нервната система на насекомото е устроена по такъв начин, че да спазва, поне за определен период, едно простичко житейско (или емпирично) правило: „Движи се така, че лъчите да падат върху окото ти под ъгъл от 30°". И тъй като насекомите имат сложносъставни очи (с разни прави „тръби" или светлинни локатори, стърчащи от центъра на очите им като бодли на таралеж), това на практика означава, че те са способни да направят нещо съвсем просто - да задържат светлината в една конкретна „тръба" (или, иначе казано, оматидий).

Само че светлинният компас разчита най-вече на това, че небесният обект е в оптична безкрайност. Ако той не е, лъчите му няма да са паралелни, а ще се разсейват като спици на колело. И ако тази нервна система, съобразена с емпиричното правило за ъгъла от 30° (или някой друг остър ъгъл), възприеме запалената свещ като небесно тяло от типа на Луната, т.е. в оптична безкрайност, резултатът е ясен - нощната пеперуда ще се озове по спираловидна траектория в пламъка на свещта. Вие също можете да го изпробвате, но на лист хартия, като използвате някой остър ъгъл, примерно от 30°, и ще получите една елегантна логаритмична спирала, която пък ще ви отведе право в свещта.

Колкото и фатално да се оказва в тези конкретни обстоятелства, емпиричното правило на нощната пеперуда съвсем не е толкова лошо, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Съгласете се, че за нощните пеперуди Луната е много по-привична гледка от запалената свещ. Ние просто не забелязваме стотиците хвъркати насекоми, които безшумно и ефективно се ориентират по Луната или някоя ярка звезда, че дори и по далечните светлини на някой град. Виждаме само онези, връхлитащи в пламъка на свещта, и си задаваме неправилен въпрос: „Защо тези пеперуди се самоубиват?." По-скоро трябва да попитаме това: защо имат такива нервни системи, които им позволяват да се ориентират (под точно определен ъгъл) по светлинните лъчи - тактика, която забелязваме само когато се проваля... Когато перифразираме въпроса, мистерията ще се изпари яко дим. Това не е никакво „самоубийство", а просто подвеждащ страничен ефект на един иначе добре функциониращ компас.

А сега да приложим урока със страничния продукт към религиозното поведение на хората. Около нас виждаме огромен брой хора - на много места те са 100%, - които отстояват възгледи, влизащи във въпиещо противоречие не само с ясно доказани научни факти, но и с тези на конкурентните им религии. И хората не само ги поддържат страстно и убедено, но и отделят маса време и средства за разни разорителни начинания, свързани с тези възгледи. Те умират за своята вяра или пък убиват в нейно име. Тези неща ни изпълват с почуда, също като „суицидното" поведение на нощните пеперуди. И се дивим защо го правят... Повтарям, въпросът не е правилно формулиран. Религиозното поведение може би е подвеждащ и напълно злополучен страничен продукт на една базисна психологическа „наклонност", която при други обстоятелства би била и напълно полезна. В този смисъл наклонността, която е била естествено селектирана в нашите прадеди, не е била религията рег зе. Тя е принасяла и някаква друга полза и само инцидентно се проявява като религиозно поведение. Тоест ще разберем религиозното поведение едва когато му намерим... друго име.

Но ако религията е страничен продукт на нещо друго,, кое е това нещо? Кое е това съответствие на навика на нощната пеперуда да се ориентира по небесните тела? Коя е тази първоначално оправдана наклонност, която понякога приема такива нелицеприятни форми, че поражда и религията? Ще се постарая да онагледя тезата си, но повтарям - това ще е само пример за нещото, което аз имам предвид, а после ще дам и паралелни обяснения, предложени от други хора. За мен по-важен е общият принцип - че въпросът трябва да бъде правилно поставен, а ако е необходимо, и преформулиран, а не толкова конкретният му отговор.

Та моята хипотеза е свързана с децата. В много по-голяма степен от всички други видове ние оцеляваме благодарение на натрупания опит на предишните поколения и този опит трябва да бъде предаден и на децата - за тяхно добро и сигурност. Чисто теоретически, детето може да се научи и от личен опит, че не е хубаво да се мотае по ръба на скалист бряг, да яде неизмити ягоди и да не плува в река, гъмжаща от крокодили. Но детето определено ще се сдобие с едно „селективно" предимство, ако мозъчето му попие едно простичко житейско правило - да приема на доверие онова, което му казват възрастните, без да задава въпроси. Да слуша родителите си - и съответно племенните старейшини, особено ако тонът им е по-драматичен и заплашителен. Не питай, а вярвай! А за едно дете това, общо взето, е полезно правило. Но също както при пеперудите, то може да има и много печални последствия.

Никога няма да забравя една ужасна проповед, която чух като малък в нашия училищен параклис. Е, „ужасна" я наричам сега, но тогава моето детско мозъче я изтълкува точно в този дух, който искаше проповедникът. Той ни разказа историята за един взвод войници, които марширували край железопътна линия. В критичния момент вниманието на сержанта се разсеяло и той забравил да даде заповед да спрат. Войниците били толкова свикнали да изпълняват заповедите без въпроси, че продължили да маршируват - точно пред идващия влак... Като се позамисля, тази история ми се струва твърде фантастична (мога само да се надявам, че и проповедникът е смятал така). Но когато бях на девет, ѝ повярвах, защото я чувах от възрастен, който в моите очи несъмнено бе „авторитет". Независимо дали той самият вярваше на тази басня, проповедникът искаше от нас, децата, да ѝ се възхитим и, разбира се, да следваме същия робски модел на безпрекословно подчинение на висшестоящите. От свое име мога да кажа, че ние наистина ѝ се възхитихме. Сега, като възрастен, ми се струва почти невъзможно, че моето детско „аз" е могло да преглътне такава дивотия - че е проява на доблест (и чувство за дълг) да маршируваш дори и под колелата на връхлитащ влак. Само аз си знам какво ми беше... Но проповедта явно ми е направила дълбоко впечатление, щом я помня и досега и дори ви я разказвам.

Честно казано, аз не смятам, че самият проповедник е бил убеден в това, че отправя някакво религиозно послание. То си бе по-скоро милитаристично - в духа на Тенисъновата „Атака на леката кавалерия", която пък той спокойно можеше да цитира:
Напред лети, не се и двоуми,

недей противоречи, „защо"не питай ти.

а просто направи, за делото умри...
(Става дума за битката при Балаклава (13 окт. 1854), когато една британска елитна кавалерийска част, „леката бригада" на лорд Кардиган, атакува руските батареи и губи 40% от личния си състав. Използван е и един фрагмент, преведен лично от Йордан Ефтимов)

(Един от най-ранните и може би най-тягостно звучащи записи на човешки глас, които някога са били правени, е на самия лорд Тенисън, който изчита на глас горната поема - в случая усещането за някаква сянка от миналото, която безутешно се лута в дълъг и тъмен тунел, а ехото разнася разтърсващите ѝ изповеди, е напълно обяснимо.) За командните кадри би било пълна лудост, ако някой войник започне да си задава разни хамлетовски въпроси, например дали да изпълнява заповедите на началниците си или не. Нациите, чийто пехотинци са склонни към размисъл и самоинициатива, а не да следват сляпо заповеди, обикновено губят войните. От национална гледна точка това си е едно много добро емпирично правило, макар и нерядко да има катастрофални последствия в строго индивидуален план. Така де, нали това е целта на военното обучение - да станеш като автомат или (по възможност) компютър.

Да, компютрите правят онова, което им кажеш. Сляпо се подчиняват на всяка инструкция, стига да е зададена на техния роден програмен език. Така те вършат и някои полезни неща като текстообработката и изчисляването на знаците. Но се стига и до неизбежния страничен ефект: те се подчиняват по същия робото-подобен начин и на лошите инструкции. Компютрите няма откъде да разберат дали инструкцията ще има добър или лош ефект. Те просто изпълняват, а същото се очаква и от войниците. Именно това тяхно безпрекословно подчинение ги прави полезни, но и безкрайно уязвими на всякакви там софтуерни вируси и „червеи". Всяка злонамерена програма, която казва: „Изкопирай ме и ме разпрати по всички адреси, фигуриращи на твоя хард диск", ще бъде изпълнена от компютъра, а и от всички останали, включени в същата мрежа (в нещо като геометрична прогресия). Трудно, ако не и невъзможно, е да се конструира компютър, който е не само прилежен и изпълнителен, но и имунизиран от всякакви зарази.

А ако аз самият съм си свършил добре работата, би трябвало вече да сте разбрали и същността на моя аргумент за детските мозъци и религията. Естественият подбор устройва детските мозъци по такъв начин, че да вярват на всичко, което техните родители (съответстващи на племенните старейшини) им кажат. Послушността също е ценна за оцеляването: тя е аналогична с ориентирането по Луната на нощната пеперуда. Но тя си има и обратна страна и това е доверчивостта. И неизбежният страничен ефект е уязвимостта от мозъчни вируси. По някои общоразбираеми причини, свързани с оцеляването (каквото го разбира Дарвин), детският мозък изпитва потребността да вярва на родителите си, както и на старейшините, за които отново родителите са им казали, че трябва да им имат „вяра". И неизбежното или автоматично следствие е това, че доверчивият вече по никакъв начин не може да различи добрия съвет от лошия. Детето няма как да разбере, че инструкцията „Не се плацикай в Лимпопо, защото гъмжи от крокодили" е и един добър съвет, но пък другата - „Трябва да принесеш в жертва коза по пълнолуние, иначе ще падне порой" - в най-добрия случай би довела до загуба на време (и кози). И двете инструкции звучат еднакво авторитетно. И двете идват от уважаван източник и са изречени с онази безапелационна прямота, която вдъхва уважение и изисква послушание. Същото важи и за всевъзможните ни предположения за света, космоса, морала и човешката природа. И най-вероятно, когато порасне и си роди свои деца, някогашното дете ще им предаде и всичко научено от родителите си - и смислени, и абсолютно безсмислени неща, като ще им го поднесе и със същия „авторитетен" тон.

С оглед на този модел би трябвало да предположим, че в различните географски региони се предават и най-различни абсолютно произволни възгледи, които нямат фактуална основа, но се приемат със същата убеденост, че са някакви „бисери на традиционната мъдрост", както и вярването, че говеждите изпражнения са нещо добро за посевите. Но би трябвало да предположим също, че суеверията и другите нефактуални възгледи ще еволюират в локален мащаб и ще започнат да се променят с различните поколения, било по случайно стечение на обстоятелствата, било чрез някоя форма на дарвинисткия естествен подбор, и в един момент ще демонстрират доста съществени отлики от модела на предците. Например езиците се отклоняват от нормите на първоначалния „праезик", ако разполагат с достатъчно време и говорещите ги са отдалечени в географското пространство (по-нататък ще се върна пак на тази тема). Явно същото важи и за неоснователните и произволни възгледи и предположения, предаващи се с различните поколения - идеи, които хващат попътен вятър, като се възползват от лесната (и удобна) програмируемост на детския мозък.

Религиозните лидери си дават много ясна сметка за уязвимостта на детския мозък и значението на ранната индоктринизация. Известната йезуитска теза - „Дайте ми детето през първите му седем години и аз ще ви дам човека" — съвсем не е толкова лековата (или безобидна), за да бъде и пренебрегвана. В по-ново време Джеймс Добсън, основател на спечелилото си печална слава движение „Фокусирай се върху семейството", е отлично запознат с правилото: „Който контролира това, което учат и преживяват младите - всичко, което те виждат, чуват, мислят и вярват - ще определя и бъдещия курс на нацията".

Но да припомня: позоваването на полезната доверчивост на детския ум е само пример за онова нещо, което аз имам предвид, а то може и да е аналог на нощните пеперуди, ориентиращи се по Луната и звездите. В своята книга Защо боговете устояват (Hinde 1999) етологът Робърт Хайнд, както и антрополозите Паскал Бойе (Boyer 2001) и Скот Атран (Atran 2002) развиват (всеки по самостоятелен път) идеята за религията като „страничен продукт" на иначе нормални психологически потребности - бих добавил „много странични продукти", тъй като антрополозите особено държат на разнообразието на религиите, както и на техните общи черти. Откритията на антрополозите понякога ни изглеждат странно, само защото става дума за непознати неща. Но то и всички религиозни възгледи биха изглеждали странно на онези, които не са възпитани с тях. Например Бойе е правил изследвания сред народността фанг (И по-точно в южен Камерун (по бреговете на р. Санага), екваториална Гвинея и северен Габон (но само около устието на р. Огоуе). Говорят на езици от семейство банту, които се делят на три основни групи: бети, булу и фанг. По последни данни еа 3 320 000) в Камерун, които вярват, че...

... вещиците имат един допълнителен външен орган, подобен на животински, с който нощем летят и съсипват посевите на другите хора или отравят кръвта им. Твърди се също, че тези вещици понякога се събират на пищни угощения, на които изяждат своите жертви и планират бъдещите си попълзновения. Мнозина ще ви кажат, че „приятел на техен приятел" е виждал с очите си вещици, летящи над селата по нощите, яхнали бананов лист и замерващи с отровни стрели нищо неподозиращите си жертви.

Бойе продължава с един куриозен случай, на който лично е бил свидетел:

На вечеря в един кеймбриджски колеж споменах и за тези „екзотични вярвания", когато един от гостите, изтъкнат теолог, се приведе доверително към мен и ми прошепна: „Именно това прави антропологията толкова интересна и трудна едновременно. Налага се да обясняваш защо хората вярват и в такива щуротии". Направо онемях от удивление. За съжаление, разговорът мина на друга тема, преди да успея да намеря задоволителен отговор, който със сигурност щеше да има нещо общо с „хърбела и щърбела".

Ако приемем, че въпросният академичен теолог е бил и конвенционален християнин, той вероятно е вярвал и в някаква комбинация от следното:

• 
  В древни времена един мъж се е родил от майка-девица, без участието на какъвто и да е биологичен баща.
  
• 
  Същият този син без баща призовал един свой приятел, Лазар, който бил мъртъв от достатъчно дълго време, за да започне и да вони, и същият моментално се върнал към живот.
  
• 
  Самият този син без баща възкръснал, след като умрял и бил държан в гробница в продължение на три дни.
  
• 
  След още 40 дни синът без баща се изкачил на една планина и оттам се възнесъл телесно в небесата.
  
• 
  Ако си промърмориш нещо наум, въпросният непорочно заченат син, както и неговият баща (който е пак той, но „под друг лик"), ще чуят твоите мисли и могат да предприемат и съответните действия. На всичкото отгоре той чува едновременно с това и мислите на всеки друг в света.
  
• 
  Ако направиш нещо лошо (или пък добро), същият син без баща ще го види, дори и никой друг да не забележи какво си направил. А ти съответно ще бъдеш възнаграден (или порицан), включително и след смъртта ти.
  
• 
  Майката-девица на този син без баща никога не е умирала, а се е възнесла (естествено, „телесно")в небесата.
  
• 
  Ако бъдат благословени от свещеник (който пък задължително трябва да притежава тестиси), хлябът и виното се превръщат в тялото и кръвта на... този син без баща.