Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

„В начало бе Словото; и Словото бе у Бога; и Словото бе Бог. То а начало бе у Бога. Всичко чрез Него стана, й което е станало, нищо без него не стана. В Него бе живот и животът бе виделината на човеците. И виделината свети а тъмнината. И тъмнината я не обзе”.

Ев. Йоан, глава I, ст. 1—5.

Една от най-великите магии, които познава чо­векът през всички хилядолетия на своето съществу­вание, това е магията на словото. Не зная, дали до сега някой е смогнал да се приближи с острието на свря разум, с благодатния огън на своето сърце, или пък с могъществото на своята воля до тая ве­личествена тайна, която се нарича слово.

При едно буквално разглеждане на евангел­ските писания, понятието слово бихме уеднаквили с говор, или реч. В катадневието си, ние казваме за някого, че „ще държи слово" или „има хубаво слово" и т. н. Но тия, които познават смисъла на писанията и начина, по който тия писания трябва да се четат и тълкуват, знаят, че в тях е преплетена дълбока символика. Самият живот на Исуса от Назарет, който е Христос, е символично преповторение на еволюцията на човешкия род и е път към високите върхове на съвършенството. Думата слово, следова­телно, ние не ще приемем в нейния катадневен сми­съл, а ще се помъчим да потънем в неизбродните й глъбини, за да видим, че то — словото—е повече от „думата" или „речта",

В книжката си „Човек, природа и Бог" бях на­правил опит да поясня въпроса за границите на чо­вешките възприятия. На това място сега само спо­менавам, че границите на познатото от нас ще бъдат толкова широки, колкото са широки границите на нашата познавателна сила. Ние сме същества з из­вестна фаза на нашия безкраен път по спиралата на еволюцията, и в мига, в който сме се осъзнали като човешки отделности, ние имаме вече определена по­знавателна граница или духовен кръгозор. Тая гра­ница е светът, сред който живеем. Ние опознаваме тоя свят и можем да се закълнем, че няма друг освен него, защото само там може да шествува на­шето съзнание.

Щом като е така, ние едва ли бихме могли да твърдим, че знаем нещо повече от това, което съ­ставя наш опит в живота, а още по-малко, че знаем нещо и от съкровената тайна на духа. Същината на „словото" в тоя дълбок смисъл, в който ни го дава писанието, ние ще трябва да разбираме по един осо­бен начин. Словото е началният импулс на битието, скритите негови сили, които изплитат в неподражаема хармония безбройните прояви на живота, явленията в живата и мъртва природа, както видимия и неви­димия свят. Словото е замах, с който се прерязва мрачната бездна на небитието и се заражда битието. Словото е същината на всяко нещо, музиката на всемира, хармонията в най-широкия обхват, ритъмът на съществуванието и дълбокият смисъл на живота.

Най-достойният символ, с който може да се изрази словото, е светлината. Да си представим една мрачна, неизбродна бездна от тъмнина — безкрайна, вездесъща и непреодолима в своята безответност. Изведнъж в далечните простори, неочертани още от ничий лъч, зад някакви безкрайни хоризонти се за­дава едно слънце. Ето там, в една точка на небитието се ражда и осмисля някакво съществувание. Първите .тъчи на това слънце очертават рамките на битието, като в тоя миг се ражда времето и про­странството. Времето „започва да тече" само затова, защото се появи слънцето, което роди първото яв­ление в пустоша на несъществуванието. Дотогава нямаше време. Роди се и пространството, защото има вече нещо, което съществува. Битието даде своите деца — време и пространство — в рамките на които се включи един живот.

Има нещо неуловимо, но могъщо в началния миг при раждането на света и словото. Ние не мо­жем да си го представим иначе, освен свързано с началото на световния ритъм — същина на битието. С тоя ритъм се започва проявлението и на физиче­ския и на духовния свят. Появата на силите, които лежат в основата на материята, появата на афинитета и гравитацията, появата на полярността, са първопричина за всички явления и за всички светове. Но все пак, изниква въпросът, какво е това слово?

Словото ние схващаме като начална воля, която крие в себе си повелението „да бъде!" В първата глава на „Битието" е казано: „Рече Бог да бъде свет­лина и биде светлина!” Вгледайте се в цялата първа глава на „Битието." Там всичко е плод на словото.

Някои древни мъдреци поддържат твърдението, че светът е създаден с могъществото, което се крие в една дума. Когато Творецът е изрекъл тая дума, потекли небесните реки и е наченало Битието. Си­лите на светлината са станали господари на тъмни­ната. Други поддържат, че светът се е създал от един зародиш и че качалото е било една точка, ня­какъв импулс, около който силите на притеглянето са конституирали целия безкраен свят. Но онова, което бихме могли да кажем по тоя толкова дъл­бок и свещен миг в връзка с посвещението на лю­бовта, то е, че началото на всички начала, е една воля за съществувание, породена от любовта на Тоя, у когото съществуванието е „преди всички векове". Волята за съществувание, следователно, е воля на обич!

Словото бе у Бога. Смисълът на тоя стих ни разкрива, че словото е най-могъщата проява на Тво­реца. Словото или първичната воля за съществува­ние е била притежание на Твореца, следователно битието е еманация на Твореца чрез словото, а това дето се казва, че „словото бе Бог", показва, че тая воля е толкова велика, че тя е едно с Боже­ството. Какво друго може да бъде тая воля освен любов, щом като чрез най-великото посвещение в живота — великото посвещение чрез Христа — ние узнахме, че „Бог е любов".

Помъчете се да се слеете с великата мистерия на словото, но това да не става само с ума, но инък, цялостно, с цялото си битие и с всичката си воля за потъване в него. Словото ще се открои като нещо необхватно и велико. То е същина на всичко, тъй като всичко в света ни се разкрива чрез сло­вото. Езикът на формата, езикът на съдържанието — всичко е част от словото н ако едно безсловесно творение на човешката ръка ни завладява, причината е пак словото, което наднича през него. Ста­туята на великия скулптор ни разкрива чарът на словото, което ни гледа из студения камък, защото чрез словото в душата на художника, камъкът се превърна в форма, която говори и завладява. И тъй, в тесните граници на нашето земно битие и с сред­ствата на мисловния си опит, с силата на нашата проникваемост в света на идеите, ние можем да ка­жем, че словото е първата проява на битието. То е Духовната същност на всички неща — музиката на космоса, магията на говора, очарованието на формите.

Преди да се изяви, словото съставлявало една потенциална същина, непроявена още воля за битие. Когато словото „биде", то излезе от Бога, но Бог остана в него, защото проявеното слово коси Неговата любов. Във втория стих на тая знаменита глава в евангелието на Йоан, думата „в начало" крие ед­но дълбоко съдържание, което трябва да се проумее в тоя именно дух: в началото то бе у Бога, но после то стана нещо повече — превърна се в битие. Тво­рецът се вля в битието, раздаде се в частите като във всяка една от тия части Той заживя отново. Сле­дователно, онова, което се намира у частите — у нас, е самият Той.

Писанията засягат въпроса за предвечното съ­ществувание на Твореца. Той е бил и ще пребъде. Той е преди времето и пространството. Бог е преди доброто и злото. Едно завършено и достатъчно за себе си съществувание е бил Той — едно цяло, чий-.го смисъл начева и завършва в самия Него. Но Бог прекрати това затворено, неполяризирано свое съще­ствувание и защото възлюби отделните части на сво­ето единство, остави ги свободни, като вля част от себе си в тях. Чрез своето участие в всекиго от мас, Той показа първия и най-величествения белег .на своята същност — любовта. Словото, което ни сътвори и ни извади из Бога, като същевременно остйви Бог в самите нас, е любовта. И така, днес всяка човешка душа е вън от Бога, в някакъв усло-зен смисъл на думата, т. е. всяка човешка душа е свободна. Тя, обаче, Го носи в себе си. Той е поса­ден като семе в нас и чака да го събудим пак с любов. Тогава ние ще растем до безкрайните пре­дели, които е начертала тая любов, и частите ще станат като своя първоизвор, защото когато частите ще достигнат съвършенството на Твореца, тогава и могъществото на Твореца е по-голямо. Следователно, Бог живее непрекъснато в нас и всички ние живеем непрекъснато в Него. Словото в начало бе у Бога, после то дойде в нас и пак ще бъде в Него, защото л ние ще станем едно с Твореца. Ето, по какъв начин ние ще разтълмим великите слова на великия Учител, който казва: „Който приема вас, приема мене, а който приема мене, приема Оногова, който ме е проводил". Който, следователно, приема зова на Хри­ста, приема самия Него, а да приемем Христа, ще рече да приемем любовта, но приемането на любовта е приемане на Бога, защото Бог е любов. Това е частица от смисъла на думите: „То в начало бе у Бога" — думи, които съставят втория стих от поменатата евангелска глава.

В третия стих на тоя неповторим пасаж, се го­вори за всемогъществото на словото. „Всичко чрез него стана" — казва се там. И „което е станало, нищо без него не стана". Вмислим ли се в това, ще открием истината, че в понятието слово е скрит дъл­бок смисъл и същината на всички неща. Тука повече от всякъде ние виждаме, че словото е, наистина, най-могъщото проявление на Бога. Словото е равно­значно на сътворяването. В сътворяването Божествената същност се е формирала във видим порядък. Волята за съществувание у Твореца се е осъществила чрез словото. Тогава словото е организирващия твор­чески принцип в света, който е събрал елементите в едно цяло, частите в задружен живот и е въдворил с това световната хармония.

И ето защо, ние по обратен път — чрез хар­монията в живота, проявена в трепетите на светов­ната енергия (светлина, звук, мисъл и др.) се добли­жаваме до същината на света — до словото. Ако нещо е извикано на живот, или по-право, ако нещо е повикано на съществувание, било в органичната» или в неорганичната природа, то е станало чрез сло­вото. Словото участвува като тласък в еволюцията на природата: материята, живите същества и човека. То липсва при деградирането, защото словото е твор­ческа сила за растежа, то е импулс за възхода. Сло­вото е като енергията, която е навсякъде, но която нито може да се създаде от нас, нито може да се похаби. Тази енергия иде от незнайни източници, от извори, които са далеч. Ние съставяме системи, в които животът се проявява, по различен начин, но животът не се е създал на тия системи. В това от­ношение, нашата земна наука още дълго време ще се бъхта с въпроса за произхода на живота, докато най-после проумее, че разрешението на тоя въпрос не може да стане по мисловен път и с данните, които имаме на арената на неговото манифестиране, тъй както върху сцената, където се играе една пиеса, ние имаме осъществяване идеите на един автор, без да знаем, ако не ни кажат това, нито името, нито произхода, нито нищо за самия автор. Същината на словото, което „бе в началото", не се измерва с ин­струмента на нашата условна същност и с оскъдните средства, които ни предлага нашето катадневно съ­ществувание.

Универсалността на тоя стих, неговата катего­ричност, че „нищо без него не стана", ни утвърждава в мисълта, че словото е спояващият фактор, който от елементите на хаоса, изгражда битието. Тая ка­тегоричност прави безпредметен и банализирания вече спор за това, дали битието създава съзнанието, или съзнанието създава битието. Ние, разбира се, не мо­жем да допуснем такова раздвоение на човешкото съзнание, защото зад всяка вещ виждаме една скрита идея. Не може да има форма в природата, не може да съществува никакъв живот, ако тоя живот не е нечия идея. Да се твърди, че преди всичко е съще­ствувала формата, която после е родила идеята, е все едно да се затварят съзнателно очите за нещо, което е абсурдно по начало. Скритата и символично изказана истина в тия стихове ни заставя да опре­делим едно строго отношение към света. На всяко нещо кие трябва да гледаме като на проява на сло­вото, а на целия живот, като на процес за неговото повторно осъществяване в самите нас и дори в га>-висша степен, защото животът не стои на едно мя­сто. Ние трябва да станем едно с Него, с Тоя, у ко­гото „в начало бе словото”.

„В него бе живот" — казва следващият стих и „животът бе виделина на человеците".

Съществуванието във виделина е живот. Жи­вотът е започнал с виделина и виделината е, която го поддържа. Ние загиваме без виделина, защото няма по-велико и по-могъщо от нея. Тя е, която ни носи в своите обятия и прониква във всеки кът на душата ни. Виделината е, в най-широкия смисъл на думата, по която ние протягаме ръце още от пър­вите дни и часове на нашето съществувание. Тя ни запознава със света, в който сме дошли, нея търсим цял живот, както за очите си, така и за нашите души. Без виделината, ние се разтапяме в безфор­мения хаос на битието, защото виделината е живот.

В словото бе животът, но знак за тоя живот се даде чрез виделината. С виделина начева денят, с виделина започва духовното възхождане. Когато Творецът изяви словото, чрез това слово начена жи­вотът. Дотогава, докато не бе изречено това „да бъде!" животът не е бил още повикан.

В физическия разред в думата светлина, ние влагаме едно съдържание, в духовния — малко по-друго по същина, но все пак, еднакво по смисъл, защото както физическата светлина откроява види­мия свят от хаоса и го прави- достъпен за нашето съзнание, така и духовната виделина откроява исти­ната, за да я направи достъпна за нас. Словото е виделина на духа. То прогонва сенките на невеже­ството, суеверието и измамата. Словото е меч, който разсича тежката завеса на мрака и освобождава чо­века от робство.

„Виделина проникна в мене" — казва някой, когато проумее някоя истина, или пък, когато се освободи от някоя заблуда. Виделина, виделина I И хората, които работят съзнателно за възхода на чо­вечеството, за идване царството на любовта между нас, се наричат „синове на виделината". И целият живот по лицето на земята и по всички системи и светове на безпределните простори, протича в тър­сене на виделината.

„И животът бе виделина на человеците".

В последния стих на цитирания в началото па­саж, ние откриваме апотеоза на живота и великата победа на битието над небитието. „И виделината свети в тъмнината, но тъмнината я не обзе". Да се вдълбочи човек в бездните на тоя стих, ще рече да иска да преплува океани. В своите подробности това, което е скрито там, е по-голямо от всичко,, което можем да проумеем. Представете си вели­чието на тая победа: Над мрачната и неизбродна бездна — хладна и лишена от трепета на каквото н да е съществувание—сияе властно виделината! Това е най-голямото тържество за човешкия дух, който сам произхожда от виделината. Това е вечният, неотминаващ никога празник на хармонията и на радостта. В границите на живота, който нашето същество може да обгърне, тоя възвишен стих ни говори за побе­дата на живота над смъртта. Смъртта се чертае като преход от живот в живот, като едно прехвръкване от една в друга реалност. Както листата на дърветата се откъсват от ствола и граните на дър­вото и потъват в чернозема на земята, за да дадат там своята материя пак на живота, който ги чака в това стъбло, така и отделните съществувания на зе­мята се откъсват от ствола на своето земно битие и отдавайки материята си, отиват в сферите на друг живот. В сезоните на годината настъпват процеси, когато животът отново бликва в своята пълнота. Земята се украсява като невеста в бялата премяна на своята младост. Това е новото превъплъщение, което ни напомня за радостната победа на живота.

В сферата на разума, тоя стих ни приобщава към процеса, когато невежеството бива победено от светлината на знанието. В чара на тоя стих се включва и това, че мъдростта, която просветлява всеки мрак, ще обходи всички кътчета и ще осмисли всичко до което се докосне.

Най-после, в тия няколко думи е затворен дъл­бокия и величав смисъл на туй, че животът ще по­беди смъртта, доброто ще стане господар на злото, като ще го претопи в силата и блясъка на своето мълчаливо величие.

Сега животът е печален и, ако поставим на едното блюдо на везните добрите, а на другото блю­до злите неща, привидно злото надделява, но това е една картина на световна условност, защото животът, който наблюдаваме наоколо е само един не­завършен процес и в недрата му дремят все още непробудените сили, които ще го отведат към свет­лината.

Едно човешко съществувание, битието на един народ, една ера, дори един велик цикъл в спиралата на развитието са мимолетни неща пред неизбродимото време и пред търпението на Оня, който чака нашето завръщане. Творецът не живее в време и пространство и всички неща, които се извършват в тяхната мрежа, са само преходни условности, под­готвящи тържеството на онова, което е истинска реалност. А най-голямата реалност е, че „виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе".

И на друго място сме имали случая да изка­жем мисълта, че животът пулсира между полюсите на битието и небитието. Той е скрит в световната ритмика, начеваща от хармонията на сферите — тоя грандиозен проблясък на питагорейците, до електро­ните в атома. Всичко е подчинено на ритъма, на, смяната на небитие в битие.

В заключение ще сглобим като резултат от мъдростта на писанията следната картина:

В предвечното начало, преди битието, биде лю­бовта, която излезе от мрака и хладината, цъвна в великото сърце на сърцата като първична воля за себераздаване — воля за битие. Тая любов се изяви чрез словото, което е начало на битието. Чрез сло­вото — първото изявление на Твореца—ние познахме самия Творец, защото е казано: „Словото бе Бог". По такъв начин, правечната воля за битие, която е любов, роди живота. Ние тук не подразбираме само физическия живот, но и живот в „дух и истина”. Тоя живот е виделина за човека. Животът е по-си­лен от всичко. Той е, който ще господствува в веч­ни времена.

Ние живеем в измамната мрежа от миражи, където е трудно да се разпознае лъжата от изма­мата. Съществено важно е това различаване. Затова великата наука за човека започва с първото каче­ство — различаването. То е трудно и без него мъчно се върви по каменистата пътека.

Една задача има всяко съзнателно човешко съ­щество: каквото и да върши, по какъвто и път да върви, той трябва да усилва блясъка на светли­ната. Да бъде „син на виделината" и да съдейству­ва за великото дело на словото.

Всичко останало ще падне като повяхнал лист, откъснат от есенния повей. Всяка човешка власт и сила, всяко насилие и злоба, всяка неправда и мъст ще се стопят пред волята, която работи за великото тържество на виделината.
ВОДАЧЪТ

За да се сбъдне реченото чрез про­рока Исайя, който казва:

„Ето Моят Отрок, Когото избрах, Моят възлюблен, към Когото благово­ли душата ми. Ще положа Духа си върху Него, и на народите ще възвести съд.

Няма да се кара, нито ще вика и никой няма да чуе гласа Му по кръ­стопътищата;

Преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси, докле не изведе съда към победа;

И народите ще се уповават на Неговото име".

Матей, 12 гл., 17, 18, 19 и 20 ст.

Най-често ние търсим онова, което е пред очите ш, или пък искаме да ни кажат неща, конто са из­речени отдавна. Не само отделните хора, но и цели народи понякога изпадат в гъстата мрежа на илю­зиите и не могат да излязат оттам, защото не позна­ват най-простите и най-необходимите истини.

Колко е тъжно това, че ние копнеем по неща, които са до нас. Приличаме на слепия, чиято душа жадува по светлината и тогава, когато неговите ми­гли изгарят от слънце, а взорът му — безжизнен и пуст — потъва в безкрайната бездна на мрака.

От ранина до залез, от младенчество до късни старини, човек се мъчи да налучка пътя си сред подмолите и хитрите примамки на заблудата. Напряга мишци, отправя взор, пробира път, ликува за момент, а други път дълго страда. Хиляди и хиляди ценности протичат между пръстите на човешката алчна ръка, но нито една от тях не оставя следа в душата, защото човекът още не е познал най-драго­ценния бисер на различаването, за който говорят мъдреците.

Както мореплавателят, който без компас, без слънце или без кроткия блясък на съзвездията, би загубил път сред безкрайната шир на океана, така и ние се загубваме сред „океана", ако нямаше спа­сителните знаци по пътя, които ни отбиват от про­пастите на катадневния живот.

Човек търси своя водач и своя пастир и го не познава още, макар че той отдавна тропа на сърцето му. Глух за тоя зов, той въздига в кумир друг, който носи измамния хашиш на страстите и възве­стява гняв вместо .кротост, омраза вместо обич.

Защо човек обича повече измамите, отколкото истината? На тоя въпрос не отговарят и мъдреците, защото измамата, според тях, е така неизбежна, както е неизбежна сянката, която отмята от себе си всеки осветлен предмет.

Вгледайте се наоколо — казват тия, които имат зрящи очи—и ще видите, че само поради сенките, предметите стават видими и ясно откроени върху безличния фон на небитието. Но нали светът се съ­стои от едни, които знаят и други, които не знаят, трудно е за незнаещите да познаят истината без греха и страданията, които носи той. Знаещият прие­ма и светлината и сянката, но за незнаещия и двете са тъмнина. Небесен дар е да бъдеш от тия, които знаят. Ти ще бъдеш често сам в живота си, но в тая самота ще чувствуваш присъствието на милионите синове на светлината. И няма училище, което да те. направи знаещ, ако си духовно сляп. Знанието на духа разкрива истината сама по себе си, без напрягане и без шум. Както сутрин, при изгрева на слънцето, огрятата страна на земята се освобождава от мрака и кошмара на миражите, така и човек, който е получил вътрешната светлина, е на ясно по всичко в живота, без сам да си даде сметка, как е дошло това изясняване.

Направете опит: Намерете един природно умен човек, който иде направо от народа и на неговия език се опитайте да му говорите дори и за най-от­влечените работи. Вие ще се уверите, че тоя човек ще ви разбере отлично в своето чистосърдечно мъл­чание. Но един друг, с претенции на учен, не може да разумее нито най-простата житейска или духовна истина, ако е вътрешно сляп. С такъв не можете да размените нито една мисъл, без да усетите противо­действието от страна на неговата духовна първобитност. У такъв човек знанията не само не способ­ствуват за духовното просветление, но най-често спъват тоя процес. Той е обременен с формални зна­ния, които му пречат да бъде мъдър.

И така, в същност, ние имаме два вида хора: едните, които знаят, а другите — които не знаят. Тия, които знаят, са хората, които не мислят, че знаят и са готови да се нарекат деца и уче­ници на живота. Те обичат истината, непосред­ствено израснала из мъдростта на тоя живот, а дру­гите — външната парадност, емоциите, ефектите и суетата. Трудно би могло да се посочи в историята на човешкото развитие друга епоха, толкова преизобилна с духовен мрак, както, за жалост, нашата епоха. Никога не е имало толкова много идолопоклонство. Едно сляпо и пияно човекопоклонство, цъфна успоредно с най-голямото и най-грубо незачитане на човешката личност. Епохата, в която най-много се приказваше за социална общност, когато от една страна, отделния човек сливаха с колектива, полови­ната от Европа, неистово акламираше някои избрани личности и водачи и не за тяхната мъдрост, а тъкмо за външните ефекти и опиянение, които те подхвърляха на човешките маси. Френезиите около хората — „полубогове", приети безкритично, стигнаха до там, че заглушиха гласа на всяка човечност и всяко на­шепване от страна на съвестта. Тия полубогове се явяваха по балкони, плацове, стадиони, естради. Една армия, изоставила съзнателно пътя на истинското си духовно развитие, изпълваше атмосферата с вакханални крясъци при наближаването на „великия мо­мент". Фанфари възвестяваха наближаването на мига, когато из устата на „предречените от провидението" излизаха най-тъпите и най-чужди на човешката мъ­дрост слова.

Напразно мислещи и разумни хора се мъчеха да вникнат в думите на тия водачи и да открият онова, което разлюлява морето от слушатели, но нищо не можеше да се долови. Глупостта и безлюбието, облечени в най-разкошни мантии, не могат да засегнат нито една от струните в душата на съ­знателния човек. И така, всички зачакаха мълчаливо да рухне лъжата.

На хората им трябва водач и пастир. Водачът и пастирът отдавна хлопа по вратите на човешката съвест, но ние не чуваме неговия глас. Човечеството не пожела да приеме поздрава от голямото сърце на Всемира и да заживее в топлината на неговата любов.

Кой е водачът и кой е пастирът? Никой друг освен Един и докато Го не приемем, ние ще се лу­таме като слепци в непрогледната тъмнина. Ще на­ричаме измамата истина и безлюбието ще приемем за закон на живота. И земята ще бъде препълнена с вопли и сълзи.

Човечеството търси водач и пастир, защото не е познало своя истински водач и пастир. И той е все край нас и, когато ще направим една само стъпка към Него, Той ще ни подаде ръката си. Той е, за когото старозаветният пророк казва:

„Ето моят Отрок, Когото избрах, моят Възлюблен, към Когото благоволи душата ми. Ще положа духа си върху него и на народите ще възвести съд.

Няма да се кара, нито ще вика и никой няма да чуе гласа му по кръстопътищата;

Преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен еяш да угаси, докле не изведе съда към победа;

И народите ще се уповават на Неговото име".