Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството



страница21/22
Дата22.07.2016
Размер3.91 Mb.
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   22

ПЪТЯТ

(Римляни гл. 7, ст. 7—25).

Процесът на себепознаването е път, в който има радости и скърби. Когато един скулптор се из­прави пред грамадния къс мрамор, той изпитва в началото възторга и творческата радост, която напира отвътре и която ще превърне тая канара във ве­лика скулпторка творба, но после, в самия процес на сътворяването, той не веднъж ще изживее страдания, каквито не познават единствено ония, които не по­знават и самото творчество.

Каква велика лаборатория на огъня е творче­ската душа! Колко малко знаем за това, което става в нейните длъбини! Неизброими са кошмарните ча­сове, както и чистите радости там, където творче­ският човек, застанал на синура между злодеите и светците, създава безсмъртните паметници на веч­ното изкуство.

Във всяко дело на твореца ние срещаме сле­дите на една човешка мъка, понасяна неуморно и настойчиво, заради един миг на радост, в който ме­жду виделината и сянката, между деня и нощта, между доброто и злото е осъществена една вечна идея, едно хрумване, долитнало от света на истината.

Така е и с човека, който тръгва по пътя на съзнателния живот — пътя на еволюцията, а тоя път е изпълнен с горестите и радостите на творче­ската личност, тъй като съзнателното себепознаваие е творчество — скулптура върху огромната канара на човешкия индивид, където под благодатната свет­лина на вечната истина се нанасят удари „с длето и чук", за да може отделното съществувание да стане едно с Всемира.

Всяко начало е пълно с възторзи. Те са необ­ходими, защото придвижват човека към дейност и осмислят живота му, но тия възторзи често залязват, както залязват вечер зарите на слънчевия блясък и човек остава сам със себе си, за да изпита, колко е той малък и безпомощен. В бездействието, вън от творческия процес и огън, няма възторзи, но нямай страдания. Страданията идат по пътя на самото творчество. Те са неминуемите му спътници, както са неминуеми и ударите върху мрамора, чрез които се освобождава сияюща творческата замисъл на ху­дожника. Себепознанието е творчески процес. Съвър­шенството се придобива с настойчивост. Идеята за усъвършенствуването и спасението на душата, така както е дадена в някои религии, е въпрос, който трябва да се проумее по-дълбоко и да се извади из областта на чудото. „Спасението", което за някои невежи слеповерци е някакъв мигновен процес, идва след дълга творческа работа на духа. В словата на безсмъртния във вековете философ и апостол на Христовото учение Павел, ние разкриваме великата мистерия на ученическото посвещение. Той позволява да надникнем в един съкровен кът на душата, къ­дето се гради образът на вътрешния човек. Апостол Павел за първи път даде в най-чиста откровеност раздвоението на човека, когато той застава на синура между двата свята. Както раждането на плътта е придружено със страдание, така и раждането на духовния човек е разкъсване на мрачната утроба на неведението и влизане в царството на истината. В цитираните стихове от словото към римляните, той ни въвежда в един лабиринт, където се гради и разрушава, както в едно скулптурно ателие, където. ваятелят, рушейки грубата форма на камъка, облича в пространствено въплъщение един свой творчески проблясък.

Ако се вгледаме в тия безсмъртни стихове, в това толкова близко за човека откровение, ние ще останем поразени от простата и завладяваща правда, скрита в тях, както и от нагледността, с която е описан един голям конфликт на човешката душа. Ето, според нашето тълкувание, смисълът на това, което казва апостолът - философ:

Човешкото будно съзнание, подложено на не­престанен развой, според плана на Мировата Воля, е понякога заспало. То почива в блажено бездействие и в упойката на една велика измама. То прилича на дете, потънало в блажен сън, което бива събудено, защото предстои да иде на училище. Училището, заради което детето е принудено да напусне бла­жената си почивка, е едно релативно зло в дадения момент, макар че то, в същност, е най-голямото благо за неосъзнатия още младенец. Детето дори може да проклина това училище, защото е много приятна ленивата сънливост в утринния час, но то трябва да стане. По-голяма от всичко в тоя миг е необходи­мостта да се учи върху букварчето, защото пред него стои цял един живот, който в невежеството би бил безсмислен и много тягостен за него.

Така и нас понякога ни заварва великият зов, дошъл от глъбините на будния дух. Ние спим в примамливата ласка на неведението и греха, които ни опиват сладостно и в които ние скриваме глава, за да избегнем собственото си самоосъждане. Но ча­сът е дошъл. Една ръка хлопа върху вратите на нашето аз и чака да разтворим дверите, през които ще нахлуе на обилни снопове чистата виделина на истината, която апостолът в своето послание нарича с думата „закон".

И както ония заключеници, които живеят сред пълен мрак в своите килии, не виждат мръсотата, неприветливостта и хаоса, докато не разтворят прозорците, така и ние не виждаме нашето отдалечение от истинския съзнателен живот, което апостолът на­рича с думата „грях", докато не се докосне до нас кротката ръка на пастира, който казва: „Аз съм виделина на света". Тогава в нашата душа се пробу­жда един забравен глас, едно ново същество, което почва да воюва със стария човек. Това е големият, първият и неминуем конфликт, който е толкова по-неизбежен, колкото по-дълбок е нашият духовен сън. Такъв един момент ни представя великият ми­слител Павел — апостолът на Христа. Той се при­ближава до неговата същина просто, без никаква алегоричност и ни казва:

„И тъй, що има да речем? Законът ли е грях? Да не бъде! Но не познах греха, освен чрез закона защото и пожеланието не бих признал за грях, ако не би казвал законът: „Не пожелавай".

Ето, с колко прости средства той ни добли­жава до трагизма и величието на човешката душа. Казваме трагизъм и величие, защото няма по-голям трагизъм, наистина, от тоя, да вървиш срещу себе си, без да знаеш, че вършиш това, а величие — да можеш и да имаш власт да тръгнеш доброволно по пътя, който ще те отведе до най-високия връх.

Думите, цитирани по-горе, разкриват не само тайната на човешкия развой, но те разкриват и тай­ната на греха. Те раздиплят съдържанието на ду­мата „грях", за да ни стане ясно, че тя е синоним само на невежество. Какъв грях е сънят и опияня­ващата леност ? Те само ни отдалечават от знанието,. а пък знанието едничко ни доближава до истината. Безлюбието е грях, защото е състояние, в което не може да се изяви висшата гама на нашата природа — божественото в нас, а далече от него ние сме мъртъвци. Всяко затваряне пътя за проява на вис­шето е грях — спъване на развитието, което е цел на живота.

Апостолът ни разказва, че той е познал греха чрез закона. Това ще рече, че в творческия процес на себеразкриването ние познаваме това, което не можем да видим в бездействието и духовния сън. В тоя смисъл, в който е употребен от апостола, грехът е бил мъртъв, непознат и се родил в мига, в който е блеснала виделината на „закона". Той, сле­дователно, се явява като втори полюс на съзнанието, като сянка, родена от самата светлина. В това не­минуемо поляризиране и трагизъм ние заживяваме когато се родим в духа, защото тогава, заедно с блясъка на истината, се открояват и мрачните сенки на „ада". Човек — това е съществото, родено на синура между светлината и мрака и оставено само да подбере своя път.

По-нататък философът - апостол казва следното; „И аз живях някога си без закона; но когато дойде изповедта, оживя грехът, а пък аз умрях и заповедта, която се даде за живот, тя ми се намери за смърт, защото грехът, като взе повод чрез заповедта, пре­лъсти ме и умъртви ме чрез нея".

Кой е оня, който е умрял? За кой аз говори мъдрият апостол Христов? Умрял е, очевидно, ста­рият човек — това, което съставя нашето осъзна­вано аз върху рамката на невежествения живот. Като всяка смърт, тоя процес е придружен със страдания, както вехтият човек изпитва всякога, когато ще трябва да изчезне, за да се всели новият. Умрях — казва апостолът. — А ние смятаме, че това е само някаква алегория, без да разберем, че това е една истинска духовна смърт. Колко пъти ние сме уми­рали за едно нещо, за да се родим в друго! Не сре­щаме ли ние по пътищата живи мъртъвци, излезли от сферата на нашия живот, извадени навън, погре­бани в хладното безучастие и изолирани без никакъв досег с нас. Не казваме ли често сами за себе си: „Това беше сякаш някакъв друг човек".

Умрял за нявгашния живот на Савеля, той се роди в блясъка на лъчезарния Учител и стана Па­вел, който Павел измести другия и го погреба в мрачината на окя — греховния живот.

Във великата борба, която преживява човеш­кото аз — едно и неизменно, облечено веднъж в душата на Павла, а други път на Савеля, надвива светлината — абсолютната истина. В тая мъчителна борба взема връх безсмъртната искра, която при­знава, че не доброто, а невежеството е, което при­чинява смърт на греховния човек.

Апостол Павел и тук изяснява много добре к двойствената природа на човека, поради която въз­никват непрестанните борби в съзнанието ни. Той; казва: „Защото знаем, че законът е духовен, а пък аз съм плътен, продаден под греха, защото не по­знавам това, което правя, понеже не правя това, което искам, но онова, което мразя — него правя". И по-нататък: „А сега вече това не го правя аз, но грехът, който живее в мене".

Същата тая мисъл той изразява по-долу по следния начин: „Защото според вътрешния човек съуслаждавам се в закона Божий, но в удовете си виждам друг закон, който воюва против закона на ума и поробване на греховния закон, който е в удо­вете ми. Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?"

И най-после прозвучава като заключителен акорд първата част от последния стих на тая глава, където той казва: „Благодаря Богу, чрез Исуса Христа Господа Нашего".

Животът е единство. Вселената е едно велико, неделимо цяло, свързано със законите на вечната хармония. Ние не бихме могли да намерим нито един процес в коя да е точка на земното битие, който да е изолиран от общото. Частите на едното са фа­тално свързани в една непрестанна взаимообмяна. В тая хармония и чрез това величествено многообразие, ние прозираме мировата воля като една споя­ваща връзка между отделните части. Тая връзка е .любов.

Изолираното съзнание на отделния човек, обаче, трудно може да проумее това. Отделността е за­блуда, която произхожда от малкия хоризонт на чо­века. Ние се смятаме откъснати и изолирани затова, защото очите ни са слепи да видят връзките, които ни спояват в едно. Това е съзнанието на всеки индивид и не само на тия, които са в първобитно състояние, но и на значително напреднали в своето развитие.

Това, което е подложено на развой у човека, то е духовното начало у него. Това е една истина, до която идват всички, опитали плодовете на безна­деждния скептицизъм. Не е от значение, какво ми­слят духовно невежите за закона на развитието. От значение е, какво мислят просветените хора.

Една борба има в човешката душа и тая борба е между копнежа за свободния, величав полет на не­говото аз и ограниченията, които му налагат услов­ностите на света, в които живее. Апостол Павел, който е напреднал дух, изразява ясно противоре­чието със себе си, разпъван между духа и плътта. Той нарича всичко онова, което гравитира към зе­мята, към щенията и страстите, с името „грях". Тази греховност на материалната си природа, той познава, едва след като познава закона. Без него грехът не съществуваше, защото без светлината на истината, която Павел — апостолът—нарича закон, няма разли­чаване. Той оставя закона и греха да работят едно­временно, за да отдели после будното съзнание, т. е. плодовете, както земеделецът отделя житото от къклицата в последния час.

Това е неминуемият път, който винаги придружава тия, които живеят съзнателно. Човек трябва да се научи да живее в мир, хармония и чистота там, където няма мир, хармония и чистота.

Човекът на съзнателния живот, тръгнал по пътя на възхода, приема всичко по този път и върви не­поколебимо по него.

Христос е ключът, който отваря и разрешава всички противоречия, защото Той е пътят, истината и животът. Той е, който освобождава от противо­речията, защото Христос каза, че служенето не е нито тук, нито там, а в дух и истина.

И така, пътят на ученика или себепознанието е творчество. Това е работата на ваятеля, който освобождава скалата от излишъците, за да я одухотвори във формите на творческото си хрумване.

С всеки удар на длетото и чука се причинява едно страдание и се открива една творческа радост.
ТЪРПЕНИЕТО

„Дълготърпелив е по-добър от хра­бър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове”.

Притчи Соломонови гл. 16, 32 ст.

Понякога съдбата дебне човека в най-решител­ните моменти на живота му, за да наклони везните на едната или другата страна, да открие единия от двата преплетени и кръстосани пътища на неговия живот. На тия решителни възли, където се осъще­ствява неповторим и пълен със съдбовност момент, най-същественото качество на човека е търпението»

Нека да изясним казаното, като, преди всичко, осветлим по-ясно самото понятие търпение.

Днес ще срещнете на стотях души човеци девет­десет и пет, които смятат търпението за унизително, „волско" качество. Особено нашата епоха е враг на търпението, защото хората изтънчиха чувствител­ността на своето „аз", което има отношение към външния свят и което „аз" не познава другите до­стойнства на своята природа, освен достойнството, което е станало стандартен артикул на обществото,

В един от всекидневниците прочетох една ста­тия, която неволно разкрива малко завесата на един от най-кървавите конфликти в човешката история. Там, на едно място се загатваше (не мога да си спомня дословно думите), че търпението е било вече изчерпано и че достойнството на една велика нация не позволявало да се търсят други пътища, освен тоя, който предлага накърненото честолюбие — оръ­жието.

Наистина, малцина са, които могат заради един момент да поставят на карта своето и на другите съществувание, но още по-малко са другите, които могат да прозрат тутакси голямата безплодна пу­стота и пакост от такъв, привидно героичен, но съв­сем лишен от мъдрост жест.

Кой е, в същност, оня, който не познава висо­ката цена на дълготърпението и го напуща, за да даде възможност да се прояви мрачният гений на личния егоизъм, гордостта и някакъв сорт достойн­ство, често заплащано със скъпата кръв на хиляди и милиони човеци ? Той непременно е издънка на мрака, той е в услуга на отрицателните сили. Вярно е, настъпват понякога моменти в човешкия живот, когато нищо не е в състояние да предотврати една катастрофа, освен търпението. Чрез него ние вли­заме в най-ефикасната и най-благородна борба със злото, защото за злото няма по-голям враг от тър­пението, тъй като» злото няма творческа мощ, за да се прояви само, а всякога търси противодействува­ща сила.

И за доброто се изискват два полюса — еди­ният, който го проявява и другият, който го приема, но самата проява на доброто е свободна и за тая проява не са потребни приемниците му. Една чешма си тече независимо от това, дали има кой да черпи от нея вода. Преизобилието се манифестира свободно и то дава всекиму. Слънцето грее и щедро дарява своите енергии, независимо от това, дали хората са разположени и умни да приемат благото, което се излива, или не. При злото, въпросът е по-друг. Там трябва непременно една противодействуваща сила, защото без нея злото изчезва. Един взрив трябва да бъде затворен в нещо, за да произведе необходимия ефект. Свободен, той се обезвредява. Атмосферният въздух, който ние дишаме и който съставя най-голямото благо за нас, би могъл да се превърне з най-страшното оръжие, ако го съберем в малко про­странство, ако ограничим свободата на молекулите му, и ако, предизвиквайки го за грамадно разширение, му поставим някое голямо противодействие.

Злото започва с ограничение на свободата к противодействие за нейното възстановяване.

Търпението неутрализира злото, защото го ли­шава от противодействие и не му дава да се прояви. Но, в такъв случай, излиза, че търпеливият отстъпва на злото. Не, тъкмо обратното. По тоя начин тър­пението побеждава, защото няма победа по-голяма от победата на любовта, която е преди всичко дълго-търпелива.

За да победиш с търпението, изискват се много качества. Търпелив може да бъде само един дъл­боко просветен ум, чиято светлина може да прозре в тайните и неизповедими длъбини на живота. Тър­пеливо може да бъде само едно рядко, благородно сърце, което може да стопли със своя огън всички, които се докосват до него. Търпение може да про­яви една необикновена воля, която може да устоява на всички изпитания, без да се огъне. Ето как тър­пението не е безсилие, а грамадна сила — качество, което се проявява като спонтанен израз на много други качества — синтез на много добродетели, без които то не би могло да бъде ценно.

Ние говорим за едно търпение в сила, а не търпение в безсилието, защото търпението на оня, кой не притежава никакви възможности, няма цена.

Оня, който е лишен от търпение, всякога гре­ши. Той е слаб и немощен, той не може да устои и затова пропуща през себе си разрушителните сили, както един бент, който не може да удържи напора на водата, пропуща я надолу в долините, за да про­изведе тя там, нерегулирана и невкарана в полезна работа, своите поражения и да отвлече ценностите на плодородната долина, спечелени с толкова непо­силен труд.

Ето защо, мъдрият, още преди няколко хилядолетия е казал, че дълготърпелив е повече от храбър, и който владее себе си, е по-горе от тоя, който завладява градове.

Ние сме човеци и разбираме по човешки всичко, но все пак, и в нашата, макар и относителна пре­ценка за големите неща, има включена някаква истина, към която се приобщава сърцето ни. Ето, по тоя начин, с нашата мярка, ние по човешки преживяваме безкрайните качества на Бога и намираме, че онова, което ни удивлява в най-голяма степен, е Неговото дълготърпение. За човек, който е допуснал в сър­цето си всемогъществото на Бога, всичко е лесно обяснимо и възможно. Чудото загубва своя чар и всемогъществото става нещо обикновено. Например, вярващият не се удивлява, нито се спира дори а учудване, когато трябва да обгърне в своето чо­вешко съзнание факта, че Бог е създал земята, не­бето, звездите, слънцето и цялото неизказваемо раз­нообразие и чудо на безкрайната вселена. Това за него е само предмет на благоговение и радостен екстаз пред тая чудесна хармония, но когато се спре при дълготърпението, с което Бог в безмерната си обич изчаква и последната заспала твар да се про­буди за великата истина, когато проумее, че и за последния злодей е отредено време и място за пълно просветление и чистота, тогава той ахва в почуда пред това необхватно Божествено търпение.

Търпението, творческото, преситеното с духовна пълнота търпение, е най-съществената и най-ценната част от мъдростта, която човек учи на земята. Това търпение не е някаква неминуема последица от без­силието, което понякога обхваща човека, но е резултат на сила и вътрешна духовна пълнота. В това търпение узрява истината и за човека се открояват .широките хоризонти на духа. В търпението човешката душа дава плод, както посятото зърно, което „от едно дава сто".

Търпението е основата, върху която се съгра­ждат всички добродетели, тъй като няма доброде­тел без търпение. То е най-ценното качество на лю­бовта, тъй като всяка любов в света се изпитва чрез него. И апостол Павел казва за любовта, че тя дълготърпи.

Оня, който иска да познае вкуса на победата, трябва да е търпелив. Само търпеливият познава що е победа, защото търпението предполага изучаване на всички възможности.

Много пъти в живота ние чуваме възглас про­тив търпението. Тоя протест, в същност, не е лишел от правдивост, ако въпросът се отнася до едно глу­паво, безлично, овчедушно и безпросветно отнасяне към дадени въпроси на времето. Търпението е по-друго нещо. То е работа над себе си, размисъл в светлината и възможностите на всичкия си ум,'уча­стие на цялото сърце и едно чудесно и дълбоко волево устояване в името на нещо светло и по-ве­лико от преходния облик на нашата катадневност,

„Дразгите са дело на неразумните, които напу­скат повеленията на мъдростта, премълчаването е на благоразумните, търпението е на мъдрите, а дълго-търпението на Бога" (Беинса).

Бог е дълготърпелив, защото знае всички тайни на живота. Той вижда цялата мрежа от причини и последици, изчаква развитието им и гледа с любов, кога ще възрасне зрънцето на божественото добро, което Той е посадил във всяко сърце. И в сърцето на злодея Бог чака да цъфне това велико зрънце и страданията, които ще напоят тая почва, Той е допуснал, защото те са създадени от хората и те ще помогнат да се ускори чудото на великото пробуждане.

Не е ли търпелив земеделецът, който е поса­дил житното зърно в чернозема? Не чака ли той чудото и тогава, когато земята е покрита с дебели снегове и фъртуната бяга, разсърдена из полята ? Не вижда ли той с вътрешните си очи златните талази на нивите и тогава, когато из полето свири декем­врийската безнадеждна песен на зимата и скованите съзвездия трептят на смразеното небе?

Дълготърпелив е земеделецът, защото знае тай­ната на годишните времена и очаква деня, когато в. ранното утро ще чуе песента на капчуците и на стрехата ще причурулика ластовица.

Какво би станало, ако мразът на зимата би се промъкнал в душата му и той махнеше безнадеждно с ръка?

Погледнете наоколо и вие ще видите плодовете на търпението. Погледнете наоколо и вие ще видите пустошта на нетърпеливия. Търпеливият учител може да научи първачето на четмо и писмо. Търпеливият става музикант, ваятел н поет. Дарбата без друго трябва да падне на почвата на едно търпеливо раз­работване, за да даде плодове. Без търпение даро­ванието изсъхва и се похабява без време и без полза. Но, я вижте, какво прави нетърпеливият в своята не-разумност? Всички конфликти в човешката история са родени в неспокойната атмосфера на нетърпе­нието, което заобикаля като пламтящ огън неразум­ния. Липсата на мъдрост убива търпението и пре­връща света в развалини. Човек, който е загубил търпението си, трябва да се оттегли от арената на обществения живот, защото той ще подготви ката­строфи. Така, от липса на мъдро, божествено тър­пение, сред пламенните реплики, които електромаг­нитните вълни на етера пренасяха от континент на континент, се роди последният световен конфликт, който в същност, е най-големият срам за културата на двадесетото столетие.

Без търпение, животът скоро би се превърнал на ад. Затова дълготърпеливите, конто знаят тай­ните на живота, са хората, които увеждат затъналото човечество на спасителен пристан. Към тях, в най-критичните моменти на народите, се протягат ръ­цете на милиони.

Търпеливият побеждава. Той е, както казва мъдрият създател на притчите, „по-добър от храбър,. и който владее себе си, по-добър от завоевател на градове".
ПО СТЪПКИТЕ НА АКРОБАТА

В глъбините на човешката природа има сили, конто, пробудени веднъж, направляват безпогрешно всичко онова, което сме принудени да вършим в нашия катадневен живот. Както в областта на ония неща, които наричаме с името обикновени, така и в деятелността, която принадлежи към сферата на на­шия духовен живот, ние имаме едно вътрешно ръко­водство, което толкова по-умело и по-безпогрешно-насочва живота ни, колкото по-доверчиво и всеотдайно и без намесата на съмняващия се разум, въз­лагаме на него своите очаквания. Ако подложим на анализ всекидневните си, дори всекичасните и все-минутните си действия в живота, ще видим, че те са по-сложни от всичките известни нам закони, по-необ­хватни от законите на логиката, тъй като те над­хвърлят логичното мислене и надвишават изисква­нията на обикновеното.

Няма по-красноречиво доказателство за съще­ствуванието на едно независещо от физиката ни „аз", от тия безброй повели, на които се подчиняват както нашето тяло, така и нашите мисли, чувства и волеви деяния. Те биват продиктувани някъде вътре з глъбините на кашата природа от неуловимо, абсо­лютно начало, в което се намира фокусът на нашия живот.

Тоя център на живота ни е непроменливата с времето геометрична точка в кръга на калейдоскопна игра на физическия, мисловен, чувствен и волеви свят.

Нашата мисловна природа, освен свое независимо битие, има и свои закони. Тя има за инстру­мент главния мозък — една неописуемо сложна ор­ганизация от клетки — централа, която управлява всички функции в живота, щаб, на който е поверена съдбата на едно съществувание. Тази деятелност се управлява от мисловния апарат, свързан с цяла си­стема от нервни клетки, разпространени в организма. Мисленето става в определени граници, дадени от съвършенството и от петиците на тоя вътрешен „аз”, който е в състояние да раздвижи мисловната апа­ратура. Мисловността е деятелност, която се из­вършва с инструмент, имащ физическа организация, следователно, тя е апарат за анализ на неща, които се разпростират във времето и пространството. За извънвременни и извънпространствени идеи, лежащи извън континиума на нашето физическо битие, на­шата мисловност е непригодна. Там ние досягаме области, които осъзнаваме някак „сами по себе си” — спонтанно, интуитивно.

Цирковият артист — еквилибристът — извърш­ва най-сложни и най-опасни номера на въжето, лоста или трапеца, без ни най-малката намеса на разсъдъчност. Мисловният процес там е сведен до нула. По едни необясним за анализа и логиката начин, там се спазват законите на статиката, като точките на окач­ване, подпиране, във връзка с центъра на тежестта на тялото, се поставят в такива взаимоотношения, че да се получат винаги идеални равновесни резултати, Забележителните от физикостатично гледище точки на човешкото тяло се направляват от мускулатурата така, че те са навреме и безпогрешно на съответното място, което би ни посочил геометрическият и ста­тически анализ, какъвто анализ в случая никой не извършва. Нещо повече — всяка мисловна деятелност е вредна и нейната ненавременна намеса, дори фатално опасна.

Истинското еквилибристнчно изкуство на жон­гльора е изкуство на дълбока психологичност, изкуство, което се направлява от най-вътрешния лаби­ринт на човешката душа, където ние поставяме под­съзнанието. Това е възможно само при изключител­ното доверие, което човек има в себе си спрямо мълчаливите, неразбрани и направляващи сили. То се осъществява само при отстраняването на всяка ана­литична разсъдъчност. Не искам да кажа, че разсъдъчността и мисловността са излишни деятелности. Разумът и анализът са могъщи инструменти на по­знанието, но когато те завършат своята направля­ваща работа, те се отстраняват и съдбата на общото се поверява на подсъзнателните процеси. Аналитич­ната мисловност е като куфража, в който се излива съдържанието на строителния материал. Тоя куфраж направлява строежа, но той не участвува когато започнат да действуват силите на освободената от него конструкция.

Привеждаме горния пример, за да покажем, как разсъдъчността не сако че не е в състояние да ни помогне в изключителните мигове на живота, но тя дори се отстранява в сублимните моменти, когато всичко се извършва от по-дълбокия регулатор в на­шата духовна природа — спонтанният усет. „Аз не разбирам това" — казва понякога оня, който чрез обикновен обективен разум, иска да проумее неща от света на ирационалния порядък. Това произлиза от обстоятелството, че ние прилагаме методите на обик­новените аналитично - рационални разсъждения за работи, които нямат нищо общо с феномените, намиращи се в порядъка на физическото триизмерно съществувание.

Като наблюдаваме света на физическите про­мени, ние можем да доловим причините, които ги .произвеждат, а също н да проумеем и закономер­ността на тяхното действие. По тоя начин ние позна­ваме природата и физико - химичната наука. Но ре­чем ли да разгадаем същността на причинителите на -наблюдаваните явления, техния първичен произход, както и цялостния смисъл на еволюцията в органич­ната и неорганична природа, ние ще влезем в една област, която допуща неизвестни за разума и тия неизвестни не могат да бъдат запълнени с решения от рационално-физическото поле. Там, за тия неиз­вестни потребно е допускането, че съществува един ръководен фактор, който е от някакъв надфизичен порядък — ясен, неоспорим за нашия усет, но непо­нятен и недоказуем за оня разум, който не се оза­рява от вътрешното просветление на „първото на­чало" у нас, и който разум е свикнал да получава своите импулси само от конкретния триизмерен свят.

И в пътя на мъдростта има моменти, които биха могли да бъдат сравнени с работата на екви-либриста. Оня, който нека да познае мъдростта, трябва да владее изкуството да отстранява често от работата си съмняващия се разум, който винаги се бори с непосредственото познание на света. Усетът, вътрешното просветление, интуицията, както го на­ричат някои, долавя истината като проблясък, който в последствие дава уверение на разума, но не със средствата на анализа, който дроби и класифицира, някак наготово, ясно и с голяма правдива простота. Както акробатът на въжето се доверява на дългия си опит за равновесието, без да мисли за него, така и ученикът на живота трябва да се довери на вис­шите сили на своята душа и, без да мисли за тях, със свойственото за разума съмнение, да влезне в пропеса на себепознаването като същество, като монада, включена във великия процес на еволюцията.

Птиците летят във въздушния океан без ни­какво съмнение и без никакъв страх. Те се отпускат свободно в пространството, имайки безкрайно упование на своите крила. Те никога не мислят за своя летеж, но го извършват така. както никой познавач на силите, които взимат участие във въздухоплава­нето. Никой аналитик не може да им съперничи* Знанието за това летение не лежи в мисленето. Последното само направлява целите и задачите му, н-о самото то се ръководи от нещо дълбоко вложено в птичата природа, което е, все пак, една неизвестна за науката, макар да е сложен етикет с надпис „инстинкт". Същото е за човека. До деня, в който не се доверим на висшите сили в душата си, ние трудно ще се отпуснем в царството на свободния дух, за да плаваме там със сигурния летеж на ла­стовицата. До деня, в който ние се съмняваме в тях, ще бъдем като начеващите деца, които, правейки своите първи стъпки, падат от страх. Не напразно проникновеният писател Ан Ски, в една от своите книги, чрез думите на един мъдрец казва, че е по­лезно да се гледа акробата, който ходи по въжето. защото, ако всеки в своите стремежи да достигне нещо направи толкова, колкото е направил въже­играчът, тогава всеки би минал безопасно върху из­пънатото над бездната въже на човешкия живот.

Акробатът заслужава особено внимание. В някои отношения на него трябва да се подражава. Има нещо велико в това безответно отдаване на мига, когато стъпките му са на синура между живота н смъртта. Единствен той от огромното множество, дошло за развлечение, се намира в досег с незнайни­те сили на душата и в мига, когато, приближени един до друг, двама влюбени с трепет следят неговите стъпки, акробатът единствен чува и шепота на смърт­та. Но той вярва на живота, на подсъзнателните сили на душата си, на регулиращия гений на равнове­сието, който го е поел в ръцете си като светъл мо­гъщ дух.

Аз всякога гледам с странно благоволение и с трогателен трепет жонгльора по въжето. Завиждал: на неговата вяра, на героичното му упование. И ако той може да направи за душата си това. което е постигнал на въжето, той би бил един от блажените, познали много от онова, което търсещите с разу­ма не могат да проумеят и не могат да познаят.

Много от посветените в тайните на науката за човека, дават напътствия, как с прилежание в упраж­ненията си, може да се отстрани ненужната раз­мисъл на ума и азът да потъне в безкрайната свет­лина на прозрението. По същия начин човек може да се отпусне върху крилете на онова блаженство на мировата хармония и да съзерцава несравнимото е нищо съзвучие от музиката на слънцата и песента ла огромното сърце във всемира, което ражда живота.

Да не пренебрегваме с високомерно чувство усилието на акробата, неговата настойчивост и неговата вяра в добрия изход от момента, в който той се намира на границата между смъртта живота. От цирковия акробат на въжето, ние можем да получим най-добрата поука за пътя, по който трябва да се върви — равновесния закон между разума, чувствата м волята; между светлината, топлината и живота, който се ражда чрез тях. Чрез стъпките на акро­бата ние ще повярваме във вложените у нас сили, които ще ни ръководят по тънкото въже, изпънато над бездната. Такива сили дремят в глъбините на човека. Те чакат да бъдат събудени. Но колко са малцина тия, които смогват да надникнат зад преградата на това катадневие, което ни омайва със своя шум и да зърнат поне за миг непробудеиото величие на душата си. Тая тайна се открива само на търсещите, които имат куража да побягнат от уста-ловените форми на материалното битие и които имат смелостта да тръгнат по опасното въже, изпънато върху оная бездна, която отделя знаещите от не-знаещите, събудените от спящите, смъртните от без­смъртните.

1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   22


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница