Стоян георгиев

БАНАЛНА ИСТОРИЯ

…Сами една пред друга,

Петър влезе в хангара, където лодките, наредени една над друга, замислено мълчаха, припомняйки си дните на победи и поражения; някои от тях пропукваха от ревматични болки в разсъхналите си ребра и предусещаха края на бурния си състезателен живот. Те бяха с различна големина и цвят: академичните – единични, двойки и осморки – гледаха със страхопочитание огромните тела на распашните и тайно им завиждаха. Хангарът също беше остарял, тук-там пронизан с дупки като от куршуми; освен лодките, той приютяваше и една лежанка със стокилограмова щанга, гладиатор и голяма дървена маса с две менгемета.

Петър участваше в юношеския отбор на “Черноморец” по академично гребане и днес започваше усилени тренировки, за да постегне формата си за предстоящото републиканско първенство, което се провеждаше ежегодно на Панчаревското езеро. Той се подпъхна под стойката, където лежеше лодката му, хвана единия й край и, опирайки я на дясното си рамо, я изнесе от хангара. Като стигна до потона, внимателно я постави до него и опря дясната гривна на олющените проскърцващи дъски. После взе греблата, сложи ги в гривните, стегна ги с предназначените за целта гайки, стъпи в тясната лодка и се оттласна от брега. Загреба в застоялата вода и се понесе с гръб към мостчето, делящо блатото от езерото, където провеждаха тренировките си.

Времето беше тихо и летният здрач обещаваше приятно преживяване. В блатото крякаха жаби, комари прелитаха на тумби, а сред тръстиките цареше спокойствие, което изпълваше всичко наоколо, независимо че гребната база беше разположена в един от оживените квартали на големия индустриален град.

Оставаха десетина метра до мостчето, когато Петър забеляза до лодката военна фуражка, чиято кокарда с жълто лъвче беше окичена с тиня. Това го озадачи, но после се разсмя, като си помисли, че някой пиян офицер я е захвърлил в блатото, а може би зад нея се криеше облог, каквито често се правят лекомислено в мигове на алкохолен транс. Младежът загреба още веднъж, когато дясното гребло опря на офицерска куртка със сини вензели и капитански пагони. Щом лодката се оттласна от нея, Петър усети, че под куртката има нещо плътно и голямо. От удара на греблото тя потъна за миг и изплува с посинялото подуто тяло на мустакат мъж на средна възраст.

- Тренер, тренер! – извика състезателят без да мисли, без да чувства, изпаднал в ужас.

На потона изтича треньорът по моряшка фланелка и дънки:

- Какво стана?

- Удавник!…

След половин час на гребната база настана истинско стълпотворение: първо дойде линейката, после милицията, а накрая цял отбор борци, привършили тренировката си в близкия стадион, които бяха дочули неистовия вик на гребеца. Натрупаха се и много любопитни.

* * *

Имаше някога в града ни две приятелки – Радосвета и Христина. Те бяха неразделни и такива ги помнеха всички: винаги една до друга – понякога спорещи, понякога замислени, но най-често весели, отдадени на безгрижен смях и забавления. Приятелството им се роди внезапно и някак неочаквано, както се ражда любовта или гениалната идея.

Дълги години баща й пътуваше в “Океански риболов” и майка й си имаше любовници, но в семейството им обикновено цареше спокойна и ведра атмосфера. Радосвета винаги разполагаше с пари и валута и се обличаше по последна мода – фрапантно и предизвикателно. Венерианка по рождение, тя изживяваше емоциите си пълноценно, докрай, леко понасяше разделите и никога не съжаляваше за бившите си приятели, защото живееше с мисълта за новите, които постоянно се изпречваха на пътя й.

Презряла общественото лицемерие, тя дори на директорката заяви, че няма да промени прическата си, колкото и пъти да я връщаха церберите пред входа на масивната сграда, за да я “оформи”. Не носеше и емблемата на училището. Накрая директорката, макар да беше управляващо тяло на такова реномирано заведение като Английската гимназия, вдигна ръце от нея и за да оправдае поражението си, навсякъде твърдеше, че Радосвета е отлична ученичка, което напълно отговаряше на истината.

Христина беше съвсем друга: тя не притежаваше поразяващата красота на приятелката си; изглеждаше скромно, свенливо момиче “средна хубост“, с приятно телосложение, бенка на горната устна и малки мустачки, които понижаваха самочувствието й. Беше по-ниска и се обличаше семпло, но с вкус. Тя се движеше ка то сянка до Радосвета, подчертавайки неотразимия й чар. Така Христина напомняше луната, която, лишена от собствена светлина, може само да отразява сиянието на слънцето.

В отношенията си с момчетата беше предпазлива и те скоро загубваха интерес към нея. Учеше се съвестно и се стараеше да оправдае надеждите на родителите си, живеещи в едно градче на областта; те бяха обикновени трудови хора, от ония, които веднага изплуват в съзнанието ни при понятието “народ“. Христина участваше в кръжок по химия, изучаваше френски език, спортуваше лека атлетика, но нищо не й помогна да преодолее комплекса си на човек, отделил се не навреме от родното огнище и попаднал в несвойствена и потискаща го среда.

Как възникна приятелството й с Радосвета за нея беше необяснимо, както и за всичките им познати. Те предполагаха, че то е от ония връзки, в които силната личност привлича плахия си антипод, за да се открои, но Христина много добре знаеше, че това не бе така: тя споделяше болезнените си възторзи и разочарования с приятелката си, намирайки в безграничната й жизненост и оптимизъм упование и вяра, лек за раните и храна за надеждите си.

Двете заедно ходеха на плаж, по дискотеки и “терени“. Когато някои по-нахакан коцкар досаждаше на свитото, но привлекателно момиче, Радосвета само му подхвърляше: “Миличък, сбъркал си адреса!“ и ако й харесваше, незабавно го “ оправяше “, а после уязвяваше мъжкото му самолюбие с оценки като: “Пиша ти двойка на релси”, “Скорострелко“ и други подобни. Така отмъщаваше за накърнената гордост на приятелката си. Понякога ходеха на кино – Радосвета предпочиташе комедии, а Христина – тъжни и сълзливи мелодрами. След това се разхождаха край морето и мечтаеха за бъдещето, когато сами ще решават съдбата си. Заедно преживяваха училищните проблеми, споделяха клюките и пикантериите, обсъждаха прочетени книги и – разбира се! – момчетата. И двете плакаха, когато една поетеса, тяхна връстница, се самоуби заради късогледството на гимназиалното ръководство и пещерните му предразсъдъци. В този декемврийски ден витаеше злокобна тишина в цялото заведение, а учителите ходеха гузни из големите тъмни коридори и се оправдаваха за получилото се “недоразумение“. Тогава, с трагичната смърт на талантливата поетеса, умря и нещо гнило, старо, което тегнеше като плесен над младите души.

Привечер момичетата често скитаха по мъгливите улици на Бургас, където вятърът се стремеше да прогони ръмящия дъждец. Морето ревеше, а те пееха “ Бийтълс “ и мечтаеха зе невероятни приключения и романтика, които едва ли можеха да се открият в грозния и сив град.

След гимназията пътищата им се раезделиха.

Христина се прибра при родителите си, които скоро я омъжиха за едно “добро, разумно и работливо“ момче, шофьор на кмета на градчето. Тя прие това безропотно, както всичко в живота си. Не се питаше дали е щастлива, защото нямаше и време за това – родиха й се набързо две деца, свекърва й постоянно я караше да шета, а после започна работа като учителка и животът й се задвижи по утъпкания път на ежедневието. Мъжът й я възприемаше като част от триетажната си къща с гараж и овошки в двора. Христина се движеше като сянка в дома и винаги мълчеше, независимо дали я укоряваха или милваха. Едва ли някой би повярвал, че тази тиха, свита жена, е завършила най-елитната гимназия в окръжния град. Тя се примиряваше със съдбата, за да не огорчи родителите и мъжа си, защото смяташе, че така е редно. Дълбоко в себе си чувстваше, че нещо не достига в нейния живот, но се страхуваше да осъзнае какво бе то. Мъжът й често се връщаше пиян, просваше я на леглото и докато тя се настрои да приеме ласките му, той я обладаваше грубо, набързо, като безсловесно животно и захъркваше до нея. Само синчетата й създаваха радост в еднообразните й дни.

Съдбата на Радосвета, която отиде да следва медицина в столицата, беше съвсем друга. Хвърляйки се с настървение в студеното необятно море на Ескулап, тя не пренебрегваше и ласкавите топли брегове на Венера. Годините на учение за нея бяха и години на приключения. Студентските “ терени “ в потока бяха немислими без присъствието й, тя участваше във всички еротични оргии и забавления. Свободолюбива по природа, винаги успяваше да утвърди своята личност. За брак въобще и не помисляше, защото го смяташе за отживелица, за нищо повече от обикновен “ обществен договор “. Като дете на морето, Радосвета обичаше да танцува сиртаки, да пее гръцки песни и да дава воля на неимоверната си виталност. Неслучайно колегите и приятелите й я наричаха Наташа Ростова.

Тя не усети как отлетяха шестте години и се завърна при морето и родителите си. Веднага започна работа в Окръжната болница чрез застъпничеството на виден роднина от Окръжния комитет на партията, продължавайки да води бурния си любовен живот, който я свързваше с най-различни хора и често я поставяше в абсурдни и комични ситуации.

Веднъж, докато обикаляше магазините с надеждата да си купи подходяща рокля за едно вълнуващо “ парти “, срещна най-неочаквано някогашната си приятелка, с която не се бяха виждали от завършването на гимназията.

- Христина, ти ли си, не съм те виждала цяла вечност! – Радосвета я прегърна и целуна.

- Много се радвам, че те срещнах! Вече мислех, че няма да се видим! – отвърна смаяна Христина, като не вярваше на очите си.

- Хайде да пием по едно кафе и да ми разкажеш какво става с тебе. Господи, как си се окръглила! Личи си, че живееш на чист въздух.

Христина сведе свенливо очи към скромното си котюмче, което никак не хармонираше с крещящото облекло на приятелката й.

- Не разполагам с много време, защото автобусът ми е в шест часа – опита се да каже тя, но Радосвета вече я водеше към кафето на най-реномирания бургаски хотел.

- За едно кафе и за най-добрата ти приятелка винаги можеш да отделиш пет минути.

Щом влязоха в кафето, седнаха на масичката, до която имаше два огромни фикуса. Докато стигнат до нея, Радосвета поздрави мъжките компании от двете съседни маси. Христина си поръча само кафе, а приятелката й едно “ Дайкири “.

- Е, разправяй! – започна тя. – Как си, какво правиш?

- Ами, какво да ти кажа… Всеки ден едно и също: ходя на работа – по половин ден съм в училището, после вкъщи – готвене, чистене, децата…

- Колко са?

- Две момчета… Знаеш, къщната работа край няма…

- Все още не знам. А с мъжа си как се разбираш?

- Горе-долу…

- Пие ли?

- Доста си посръбва…

- Пие, но не повръща, така ли? – Радосвета се изсмя саркастично. – А другите си задължения върши ли добре?

- Какви други задължения? – учуди се Христина.

- Как какви? Най-важните. Как е в леглото?

Христина се смути от този прям въпрос и се изчерви. Един брадат мъж от съседната маса я изгледа с любопитство.

- Защо мълчиш?

- Ами, какво да ти кажа… Не съм мислила за това…

Радосвета избухна в такъв бурен смях, че дори и сервитьорката, дошла да смени пепелника, я изгледа с възмущение.

- Не била мислила – тя се задавяше от смях, - не била мислила! Това, мила моя, с мислене не става, а с работа.

- Въпросът ти беше малко неудобен, извини ме.

- Как така неудобен? Това е част от твоя живот, а ти – въпросът ми бил неудобен!? По погледа ти познавам, че нещо не е наред.

- Ами, какво да ти кажа – промълви след известно колебание Христина: - идва си пийнал, хвърля ме на леглото, свършва надве-натри, а понякога и преди да започне, после захърква върху мен, а аз постилам спалнята и го слагам да спи… Дай ми една цигара… Добре че са децата, иначе досега да съм го оставила. Понякога ме е гнус да го докосна.

- Още като те видях и разбрах, че има нещо. Хубаво ти казвах аз на времето: поживей си, опитай от всичко, а ти – не, та не… Сега нямаше да си омъжена за това дърво… Между другото, по каква работа си в Бургас?

- Дойдох да потърся две одеяла за спалнята.

- И мислиш, че ще те стоплят с този мухльо? Одеяло от коприва трябва да му купиш, да му нажули ненужния израстък.

Радосвета замълча, смукна от цигарата си, огледа се и се сниши до ухото на Христина:

- Ако искаш, мога да те запозная с някои от моите приятели.

- В никакъв случай! – подскочи Христина.

- Добре тогава, щом не щеш… Знаеш ли, защо не вземеш да ми дойдеш на гости?

- Но автобусът ми… Одеялата…

- Остави го тоя автобус! Имаш време. Пък одеялата не ти трябват. Ела, ще се видим по-спокойно, ще хапнем и ще си побъбрим. Толкова отдавна не сме се виждали, а колко спомени ни свързват.

Христина се колебаеше, но приятелката й плати сметката и вече я беше подхванала за лакътя. След половин час двете бяха в дома на Радосвета.

- Разполагай се свободно. Баща ми е на рейс, а майка ми е във Варна и ще се върне след две седмици. Ще пийнеш ли нещо?

- Може – Христина почувства как мъката й намалява – малко алкохол би отпуснал душата й, търсеща сродно сърце, на което да излее насъбралата си женска болка.

- Такива работи, значи. А как си мечтаехме за красив живот, за любов, за приключения, помниш ли? – Радосвета напълни две чаши с френски коняк и запали цигара. – Мръсно е всичко около нас и най-страшното е, че започва да прониква в сърцата ни, обсебва ги, гори ги… Ти защо се омъжи, например?

- Ами нашите настояваха: хубаво момче, шофьор на кмета, баща му имал пари, овце гледал…

- Вашите са овце, но от тях и курбан не става, затуй теб пренесоха в жертва на глупоста си. Овце… Във вълчи свят живеем, не е за овце.

- А ти как я караш? – попита Христина.

- Както виждаш – свободно и весело. Работя като детски лекар в една скапана болница, прочута с некадърните си лекари и леките си сестри. Нищо особено: въртиш се в омагьосан кръг, от който излизане няма. За разнообразие сменям любовниците си, но общо взето всичко е голяма скука. Сиво, сиво, чак студено ти става от мъгляви преспективи и неясни обещания… Напоследък движа с един сладур, страшен любовник.Като жребец е: сеанс след сеанс, докато издъхна. Мога да те запозная с него, ако искаш. Като гледам как си я закъсала и какъв нездрав вид имаш, току-виж съвсем си изкукуригала.

- Досега не съм му изневерявала.

- Не ме разсмивай. Да не му изневеряваш на това говедо е истинско престъпление. Ако бях на твое място, бих му набила толкова рога, че главата му да заприлича на Булонския лес. Стига с тези тъпи предразсъдъци! Човек един път живее, но не за да бъде овца, а орел.

- Не мога, съвестта ми ще ме мъчи… Все пак той е баща на децата ми…

- А друго не те ли мъчи? Погледни се само – няма жизненост у теб, заприличала си на старица. Ти вече не си жена, а неодушевен предмет. По-добре си купи само едно одеяло, защото ти си другото, с което се завива твоят пияница.

Някой позвъни на вратата. Радосвета стана да отвори и въведе в стаята мъж на средна възраст, широкоплещест, с мустак и във военна униформа на капитан.

- Сашо, запознай се с най-добрата ми приятелка.

Капитанът се усмихна, здрависа се с Христина и подхвърли шеговито:

- Шведска тройка ли ще правим?

- Засега ще ти налея да пийнеш един хубав коняк от шведската ми маса – отвърна развеселена домакинята, докато Христина мълчеше и чувстваше как стаята бавно се поклаща.

- Става опасно, защото кръвта ми закипява като младо вино – каза капитанът, комуто Христина явно се хареса, - а младото вино върви с хубавици като вас. – Той запали цигара. – Успях да отскоча за час-два, защото сме на занятие и не разполагам с много време.

Докато завърши думите си, той вече бе обхванал Радосвета през кръста, като пъргавите му ръце постепенно слизаха по-надолу, към извора на неимоверните Венерини наслади. Партньорката му го прегърна страстно, сякаш забравила присъствието на приятелката си, унесена и щастлива. Двамата легнаха на дивана, докато Христина смаяна ги гледаше и се страхуваше да стане, за да не падне. Алкохолът я беше сграбчил в коварната си прегръдка, а пред нея двете тела – тялото на жена и на мъж - танцуваха в отмерения ритъм на насладата, достигайки до най-съкровените извори на живота, до онова животинско щастие, което, незнайно по какви закони, възвисяваше душите до предвечните селения на красотата. Времето беше спряло, погълнато от стенанията на любещите се, чийто екстаз докосваше престола на Всевишния. Когато утихнаха и почувстваха, че сърцата им отново бият с различен ритъм, мъжът се приближи до Христина, чиито желания бяха изплували от тъмните лабиринти на подсъзнанието, прегърна я и я целуна с изпепеляваща целувка, както само Фауст беше целувал Маргарита или Демонът – Тамара и както клетата жена не беше целувана никога от единствения мъж в живота й, когото беше опознала с плътта си едва през първата брачна нощ.

Ръцете му сграбчиха гърдите й и пропълзяха по пухкавите закръглени бедра. Тогава приятелката й се приближи до тях и започна да му прави фелацио. Пред очите на Христина се спусна кървав облак, тя ги затвори и се отдаде на неутолимите си, дълго инквизирани от предразсъдъците желания, които избухнаха като пожар в сърцето и запалиха всяка частица от тялото й. Тримата изпаднаха в неописуемо състояние на наслада и болка, разбивайки всички фалшиви прегради, наслоени от морала и догмите и умело бронирани зад невидимите решетки на дрехите.

Тялото на Радосвета – спортно и гъвкаво – се увиваше като змия около мъжа и жената, започнали да се любят с настървение в меката прегръдка на дивана. После тримата се строполиха на персийския килим като едно тяло, създадено първоначално от природата, което, поради необясним каприз, тя беше разделила на три части, обричайки го на вечно търсене и желание да се слеят отново. Слънцето се опитваше да надникне през дантелените завеси, а думите ги нямаше, защото бяха излишни, когато говореха телата.

Мъжът беше опитен и издръжлив, любеше ги и двете едновременно, докато накрая почувства умора. Тримата лежаха на пода, като бойци след тежко и непосилно сражение. Тогава Радосвета отиде да направи кафе. В чашката, която поднесе на мъжа, беше пуснала една таблетка с изобразени две змии, преплели езиците си. Ако Петър, който в началото на нашия разказ гребеше към езерото, я беше видял, веднага би познал таблетката “ Стеамин “, който понякога гълташе преди големи състезания за издръжливост, но него го нямаше и никой нищо не разбра.

Като изпиха кафето, тримата пак се отдадоха на бурни изживявания. Христина отдавна беше забравила за автобуса, одеялата и целия свят, защото за първи път откри себе си като жена в силните и упойващи прегръдки на този мъж, чиято страст постоянно се подклаждаше от опитността на приятелката й и от нейното окръглено и сочно тяло. Изчезваше стаята, слънцето, конякът, изчезваше светът и потъваше в бездната на насладата, която я разтърсваше, сякаш светът бяха само плътта и душата й и освен тях нямаше нищо. Любовта, както и смъртта, унищожаваха света и сливаха индивида с безвремието и вечността. Насладата беше една малка смърт, разголваща тайните на душата и битието.

Христина усещаше, че в нея дълго се бе крила друга жена, жадна за ласки, любвеобилна и нежна, но която едва ли би открила, ако не беше срещата с приятелката й. Екстазът ги разтърсваше и двете като електричен ток, те стенеха, дращеха гърба на мъжа, обсипваха с целувки окосменото му силно тяло, бореха се за него и попадаха в лоното на смъртта, откъдето като феникс изплуваше вечният лик на живота.

Изведнъж мъжът се хвана за сърцето, сви се като ембрион, в миг неестествено се изпъна, изпъшка, страшно отвори очи и прохърка. После се отпусна и утихна. Двете се втрещиха, разтичаха се и го поръсиха с вода, но напразно. Зад дантелените завеси се смееше слънцето.

Вечерта го хвърлиха в блатото.

* * *

Като всяко ново нещо, видеокасетофонът предизвика истинска сензация в затворения и неподвижен български живот. Той се превърна в особено предзнаменование за примамливото бъдеще – често обещавано, но никога недокоснато. Както кокичето предвещава топлия дъх на чародейката-пролет, разтапяща с нежната си целувка ледената прегръдка на остарялата, повяхнала и скучна зима, така и видеофилмите разтвориха душите за полет към загадъчни и интересни страни, където извънземни прелитаха и отлитаха, мафиоти се убиваха и възкръсваха следователи, диви страсти изпепеляваха любовниците, които все пак оставаха живи.

Бургас – морският красавец, поглъщащ ежедневната си доза химически отрови, утешаван и гален от ефирния бриз, който, ужасен от великолепните архитектурни творения, пак бягаше задъхан към морето, за да подиша на воля и забрави грозния кошмар – позна видеокасетофона чрез моряците си, първи донесли тази авангардна рожба на техническия ни век.

Един от тях беше Петър: тридесетгодишен мускулест мъж, който виждаше жена си ежегодно за няколко любовни сеанса. Купеният от него видеокасетофон шокира входа, където той живееше, чиито обитатели започнаха да му ходят на гости като в киносалон. Накрая това нашествие взе да дотяга на него и очарователната му съпруга, защото нямаха миг спокойствие и възможност за усамотение. Тъкмо обаче бяха решили да инсценират заминаване на почивка, когато ги посетиха кръстниците им, великодушните гаранти за благоденствието на брака им пред закона. Масата веднага се застла с бяла покривка, наредиха се няколко чинии с мезета, три бутилки руска водка, фъстъци, калмари, миди и още много морски деликатеси и специалитети.

Двамата мъже чукнаха чаши, а жените веднага започнаха да клюкарстват, бърборейки всевъзможни нелепости. Пийнаха солидно, докато мезетата "подхлъзваха” водката, която пък подхлъзваше умовете и пришпорваше езиците. Очите заблестяха и замигаха като фарове, а телата потръпнаха от задоволство. Поведоха се занимателни разговори: за парите, за политиката, за работата и естествено за любовта.

- Тежко време – парите за нищо не стигат – въздишаше кръстникът и забождаше някоя мида.

- Важното е друго да стига, кръстник! – закачливо отвръщаше кумицата, като завърташе игриво глава, за да оценят златните й обеци, донесени от мъжа й.

- Права си! – усмихна се и кумецат. – Хайде, наздраве!

Кръстницата, срамежлива по природа и влюбена в благоприличието, също се усмихна, пийна от чашата си и взе малко фъстъци. Като ги хрупаше, тя много напомняше катеричка.

Петър извади един албум със снимки от последния си рейс и гостите жадно ги заразглеждаха: красиви градове, палми, негри, маймуни, великолепни пейзажи…

- Хубав свят, хубав свят! – повтаряше кръстникът. – Блазе ти, Петре, че поне свят си видял, няма да си умреш като нас с отворени очи. Като катъри без история еще си отидем ние…

- Ти снимките недей гледа, ами мен питай да ти кажа какъв ад е. Шест месеца само море и вода. Можеш да полудееш. Работиш като вол и накрая държавата ти взема всичко, а ти хвърля трохите на ония лапачи отгоре…

- По-тихо! – прошепна кръстницата. – Да не чуят съседите.

- Да чуят, нека да чуят! Аз се давя в морето, за да ядат онези нерези отгоре…

- Хайде, хайде – каза жена му, - разкажи ни нещо интересно.

Петър пийна от водката, замези с маринована херинга, запали цигара и започна да разказва:

- Чуден е светът и ако поне веднъж в живота си не си тръгнал на път – напразно си се родил. Какво да ви кажа: красота и само красота – думи нямам! Снимките са по-красноречиви от мен… Но и в Африка мизерията е страшна, покрай всичките й хубости. А още по-страшно е, че от българина по-голям дявол няма и все ще си направи далаверата.

- Такъв го направиха, Петре, такъв го н а п р а в и х а българина. От немотия и простотия е дявол той – не от хубаво – въздъхна примирено кръстникът.

- Веднъж открих как нашите капитани и помполити въртят игрите. Без да искам, подслушах разговора между капитана ни и един негър. Говореха на английски, но аз го схващам – като много други неща – и разбрах, че командирчето ни се кани да пробута няколко варела с олио на черните, а те ще му инсценират грабеж. Всичко това той не прави от добро сърце или пролетарска солидарност, а защото сухото му натежава в джоба. Сухото си е сухо, дори в океана, който обичал силните и честни мъже. Аз, естествено, му загатнах някои неща и той ми пусна известен процент. Не е кражба да откраднеш от крадци, нали? Сам виждаш – парите въртят света. С тях и учен ставаш, и важен, и жените се лепят като некролози по тебе.

- Да, без жени настина не е лесно. Не са ден-два – месеци са това – каза замислено кръстникът.

- Не е лесно, никак не е лесно. Мъже без жени са истински говеда – Петър погледна жена си. – И на нашите жени не им е лесно. Младостта си отива. Пък каквито турци сме си ние, главите им отрядваме. Ама кажи ми: нормално ли е това?… На западните моряци им карат проститутки. Социалистическият морал обаче забранява това, ти знаеш. И всеки се спасява както може.

- Както може ли?

- Както може – или сам, или с някоя негърка, дето такъв гердан може да му окачи, че цял живот да се чуди какво да прави. Но хормонът е страшна сила: удари ли те – обезумяваш.

- Хубава работа – намеси се и кръстницата, - че остават ли ви сили за жени?

- Остават, кръстнице, остават. Затуй на мъжа му е дадена една палава въдичка, дето все гледа да закачи някоя рибка… Какви истории стават, само да знаете. Някои направо полудяват от ревност. Двама искаха да се връщат посред пътя, да видят какво правят жените им без тях; друг получи телеграма за раждането на дъщеря си, след като единадесет месеца не беше помирисвал брега.

- Оплодил я телепатично! – разсмя се кръсникът.

- На един баща му писа, че снахата правела любов в колата, която му купил; друг изигра едно “касапско“ хоро в Нигерия с две разголени негърки около него; трети пък любовницата му го изгони, защото събудил детето й… Тези жени нищо друго не обичат толкова, както децата си.

- Те са най-важното нещо за нас – потвърди кръстицата, чийто усет за благоприличие беше осезателно накърнен.

- А какво да кажем за любовта? – попита кумицата.

- Каква любов бе, кумице?! – засмя се кръстникът, чийто градус беше доста покачен: - “Аз те обичам!“ – “И аз те обичам!“; “Аз те събличам” – “Ти ме събличаш”; “Аз ти се вричам!“ – “Ти ми се вричаш”; а после тишина и мрак, докато дойде нов мерак.

Жените замълчаха, а Петър, изпаднал в алкохолна еуфория, разля една чашка на масата, където жена му веднага сложи салфетка.

- За умрелите, Бог да ги прости! – каза кръстникът. – И те са жадни.

Всички замълчаха за миг, загледани пред себе си, а после Петър продължи разказа си:

- Слушайте какво ми се случи веднъж, преди години, като бях още млад моряк. Спряхме в Гибралтар. Като всички моряци по света и ние се навряхме в един бар: по стените с рибарски мрежи. По едно време излезе някаква в розов пеньоар и взе да прави стриптийз - хвърли пеньоара и остана само по бикини. Всички реват, американците хвърлят долари. Тя се завъртя няколко пъти като руля, хвана се за мрежите и почна да извива едни осморки със задника си, а той – стегнат като пионерско барабанче. Аз, нали съм си сексуален гангстер, веднага изтръпнах. По едно време гледам я тази, че се приближава към мене и ми взима очилата (бях оставил летните си очила на масата), усмихна се, потърка си ги в зърната, а те - кози крачета, после ги напъха в бикините си и ме накара да ги извадя, като си ги натърка на онова място, което мъжът най-лесно открива у жената. Всички се хилят и ме подканват, а капитанът и помполитът ме гледат като вампири дали ще се поддам на вражата агитация. Но аз останах твърд като Гибралтарската скала, докато онази рунтавелка ми върна кепенците. Такива ми ти работи.

- Широк свят – интересен свят! – въздъхна кръстникът.

- Ако искате, да пуснем някоя видеокасета – предложи кумицата.

- Може, може. Сигурно е интересно – подкрепи я кръстницата, на която разговорът никак не се нравеше. Тя тайно настъпа мъжа си няколко пъти по крака, но той така се беше захласнал и напил, че въобще не й обърна внимание.

Петър включи видеокасетофона и пусна една криминална касета. Филмът беше изтъкан от убийства, изнасилвания, кръв и загадки: умни и безстрашни следователи преследваха кръвожадни и хитри престъпници, създавайки невероятно напрежение у смаяните зрители, чийто живот им предлагаше само ежедневна сивота, подплатена с потискащо еднообразие.

Всички бяха доста пийнали и докато се втренчваха в екрана на цветния телевизор, постепенно започнаха да се прозяват и отпускат. Кръстникът дори се поизлегна на дивана. Петър пусна една порнокасета, за да посъбуди гостите си. Кръстницата веднага се възмути и заяви, че й се гади от подобни “ мръсонии “, като излезе на терасата да подиша чист въздух. Кръстникът напротив, ококори очи, изправи се и съзерцаваше екрана без да мигне, а там – на арената на страстта – се разиграваха потресаващо еротични сцени. Всичко онова, което фалшивото благоприличие ревниво скриваше, тук се отприщваше в цялата си стихия: нагонът събуждаше животното в човека, но по някакъв необясним начин го отдалечаваше невероятно далеч от него, защото – въпреки нелепите и донякъде смешни пози – в човешките тела и термоядреното им привличане имаше толкова много красота и възбуда, че кръстникът дори престана да диша. Жена му влезе пак в стаята, седна на фотьойла до него, като се стремеше да не гледа филма, който – противно на волята – силно привличаше любопитството й. Кумците гледаха спокойно и без особено вълнение сцените, защото явно бяха въртели касетата безброй пъти.

Петър отиде в спалнята и там заспа, понеже съвсем се бе напил и всичко около него се разливаше на едри, могъщи вълни, които го обливаха отвсякъде, сякаш беше в морето и безнадеждно потъваше, без да може да се спаси. Жена му – от куртоазия – остана с гостите да гледа филма, който много й допадаше. Кръстницата също взе да се прозява и да посбутва съпруга си да тръгват, но той, притеглен от мощния магнит на видеофилма, не се помръдваше. Накрая тя престана да го подканя, изпъна краката си на една табуретка и полека-лека заспа.

Кръстникът не виждаше нищо, освен филма. Обаче с перифернато си зрение забеляза, че жена му спи, обронила глава на облегалката на фотьойла, а на другия фотьойл кумицата съсредоточено гледаше филма. Тя също беше обтегнала краката си на табуретка и през отворения й пеньоар надничаха стройните й голи бедра. Тъмнината и касетата действаха жестоко възбудително. За миг кръстникът се почувства неудобно, но алкохолът, плъзнал като младо вино в жилите му, залепи ръката му за голите бедра на кумицата.

- Кръстник, какво ти става?! – тихо промълви тя и отмести ръката му.

- Става онова, което проваля мъжете – прошепна той. – Моля те!

- Ама ние сме … почти роднини!

- Оня палавник род не признава!

Той вече се бе долепил до нея и ръката му пропълзя като гущер в пазвата й, бързо обходи двата й твърди хълма, чиито върхове щръкнаха като рогцата на охлюв.

- Ама… - опита се да каже тя, но филмът, тъмнината и алкохолът й подействаха много пикантно и тя замълча.

- Тихо, само не говори! – прошепна пак кръстникът.

Той я притегли към себе си, а пред очите му се сменяха съблазнителните картини от филма, които го влудяваха. Пеньоарът й падна, голите й бедра опряха о раменете му и диванът заскърца с учестен ритъм; двамата бяха забравили всичко и плуваха в отвъдния свят на насладата, където нямаше нито време, нито живот, нито смърт, а само възторг. Филмът наелектризираше тъмнината и телата замираха в екстаз. Кумицата изстена от наслада и се отпусна. Кръстникът се отдръпна, облече се и седна на дивана, докато тя закопчаваше пеньоара си.

От облегалката на другия фотьойл завистливо и хищно ги гледаха две учудени, потресени очи, а сцените от видеофилма продължаваха да се сменят като мимолетни сенки.