Стоян георгиев

Велико Бълбуков вече няколко дни работеше над новия си роман. Сюжетът се разплиташе и нижеше по всички закони на жанра и, против всички закони на здравия човешки разум, довеждаше героя до трагична главоблъсканица.

Велико Бълбуков преподаваше български език в една гимназия и беше създателят на няколко нещастни творби, успели да се появят в печата за негова гордост и забава на читателите. Той отдавна, като буйно и игриво ручейче, подхранваше пълноводната река на родната литература.

Героят на романа му, заплетен в роклята на една леконравна жена, изтерзан от измяната на съпругата си и озверен от късогледството на колектива, стигаше до въпроса за самоубийство. Към самоубийство, всъщност, го подтиква фактът, че в обедната му порция фасул в работническия стол е намерил сачма от лагер, което го убеждава в заговора, замесен срещу него от хищните колеги. Той излиза на балкона на своя апартамент, кацнал на осмия етаж, и решава да подскочи във въздуха.

Стигайки до този момент, Бълбуков цял потреперваше и струйки пот забълбукваха по него.

Той пишеше нощем. Пишеше много. Според него, колкото по-обемист е романът, толкова по-хубав бе той.

Трагедията на творбата се постигаше чрез високо напрегнатия и коварен миг, когато надвесилият се над парапета герой е стреснат от гърмежа на пистолета-играчка, подскачащ в ръцете на невръстния му син, и действително процепва въздуха с порива си към смъртта. Детето се разплаква, току-що пристигналата съпруга – също! Изобщо трагедия!

Велико Бълбуков искаше да прокара свой път в литературата и затова използваше всякакви похвати. Най-важното в произведенията бе действието, напрежението, също и ефектните изрази като: “Нощта притисна дома му, обсеби го, погали екземата, покълнала в сърцето му, което туптеше като скакалец, решен да хвръкне.”

Когато творбата беше завършена, Бълбуков я прочете на няколко сбирки на литературния кръжок. На последния сеанс всички бяха възхитени и обвзети от завист към талантливия си колега, който не пропусна възможността да се изпъчи и дръпне за вратовръзката. След едноминутно мълчание, един от присъстващите – колегата Цончо – каза, че имал връзки в местното литературно списание и предложи на Бълбуков да издадат романа на “порции”. “Творецът” най-мило му благодари и дори го чукна по върха на обувката с огромния си чепик, като гордо се огледа. Прелъстително белите зъбки на усмихнатите колежки му напомниха зъбатите мишки от книжките на синчето му.

Бълбуков беше женен. На това той винаги гледаше с някакво недоумение, което с течение на годините се изпаряваше. Беше и мнителен. Понякога му се струваше, че в главата му се получава ехо, затова избягваше разговорите с когото и да било, докато отново се съвземеше.

Жена му беше с твърд характер, добре сложена и не търпеше възражения. Тя постоянно му натякваше да не си губи времето с “цапане на хартия”, а да се залови за нещо сериозно – да направи вила, шофьорски курс да изкара, градинка да обърне. “Няма само чашки и жени да обръщаш! Направи нещо свястно!” – просъскваше тя и мяташе демоничен поглед.

Бълбуков се опитваше да проникне в душата й, да я разтърси, но не успяваше. Уверен в звездата си на гениален писател, той приемаше живота си стоически и твърдеше, че това е необходимо за всеки “титан на мисълта”. “Титаните на мисълта” се излюпвали на труден, деспотичен семеен терен. В кабинета му стоеше портретът на Сократ, в когото бе вперил меланхоличен поглед Шекспир. Между тях бе лепнат надписът “Можеш това, което искаш!”, а под него имаше друг, сътворен от Бълбуков: “Но не искаш това, което можеш!”. Смятайки го за свое изключително постижение, той не пропускаше нито един гост без да му покаже това творение. В стаята имаше портрети и на разни знаменитости, включително на един усмихнат кон, получил награда на някакво състезание. Обикновено той пишеше, вдъхновяван от диско музика, чрез която улавяше сърдечните ритми на своите герои – супермени с надути бицепси и дългобедри дами с щръкнали бюстове.

Романът, прочетен току-що от колегите му, се отличаваше от досегашните. Той бе стъпка към новото и Бълбуков се опияняваше от успеха. Вечерта дори се осмели да почерпи някои от кръжока – по-точно Драгослава, Станчо и Цончо. Последните двама, след като приютиха в отпуснатите си кореми по две чаши водка и един коняк, напуснаха барчето.

Щом остана насаме с колежката, Бълбуков се поотпусна, размърда се и поръча две чаши “Мартини”.

- Разбираш ли, Драже, изведнъж ми хрумна да…. – той щракна с пръсти, като търсеше проклетата дума, кокетираща с езика му и най-после я улови: - да дисекцирам душите ни – душата на теб, на мен… Колко труд, колко безсънни нощи…

- Не ти ли се сърди жената? – лукаво намигна Драгослава.

- Ами…. – измънка Бълбуков и замълча. – Душата! Тя липсва на нашите колеги: няма душа при тях, няма живот, актуалност няма. Пък и едни анемични книжлета – където първата страница, там и последната. Епос трябва тук, епос! Съвременникът ни е цял хладилник, натъпкан с емоции.

Бълбуков се сепна. Образът на хладилника му се стори оригинален; той извади писателския си бележник, сгушен във вътрешния джоб на сивото му сако, и надраска един Х, което веднага бе отразено в аналитичния мозък на Драгослава:

- Това е геният! Главата му е винаги пълна с идеи и образи.

- Ех и ти! – Бълбуков я тупна по лявото бедро, при което ушите му се зачервиха и поразмърдаха. – Вода ми подливаш. Бива ли тъй!

- Аз от уважение към теб бе, Вели!… Я поръчай два коняка!

Бълбуков ги поръча.

- Ами твоите работи, Драже, как вървят? Поетически цикъл бе почнала?…

Драгослава замълча, загледана в масата.

- Почнала бях, но закъсах – вдъхновението ми бяга.

- Тогава да те вдъхновявам аз! – Бълбуков се понаду и ухили.

Донесоха коняците.

- Драже, можеш ли да сътвориш стихове в момента?

- Атмосферата е малко сива и задушна, но ще опитам. Ще ги посветя на теб!

Драгослава пак загледа масата, по-точно украсената й с две мазни петна покривка; очите й бяха изпъкнали и неподвижни, като на риба. След поетично мълчание, тя започна да рецитира:

Тя погледна коняка.

Бълбуков слушаше и се пулеше:

- Божествено, Драже, божествено! Истинско хайку!

Той я целуна.

- Ти си гениална! И това посвещаваш на мен!

Драгослава се усмихна снизходително.

- Господи колко съм щастлив! На мен! Драже, ти си чудесно момиче!

- Какво момиче съм аз?! При този семеен живот?…

- Не се шегувай. Такава жена!… - той замълча.

В това време в барчето влезе един неудачник – брадясал, с износени дрехи и меланхоличен поглед. Сред пишещите си събратя той беше известен като Кольо Лудия, защото прекаленото му чистосърдечие, откровеност и доброта не му позволяваха да се любува на римуваните си рожби по страниците на местния печат.

Кольо се огледа и зърна физиономията на Велико, който, щом го видя, се сниши зад Драгослава и занарежда поверително:

- Дано не ме засече този нещастник! Веднага ще се лепне за мен и не мога се отърва!

- Какъв е той?

- Поет, но все още нищо не е издал. Представяш ли си?!

Кольо се насочи към тях.

- Край! Видя ме – изстена Велико, - няма спасение!

- Здравей, бай Велко! – поздрави го той.

- Велико съм! Все забравяш, че съм Велико!

- Е добре – Велико.

Кольо седна на масата и вдъхновението на Бълбуков спадна. Идваше му да хване за яката натрапника и да го изхвърли, но пред Драгослава му беше някак неудобно. Той замълча, взе да сумти и да го поглежда многозначително, ала поетът, вглъбен в себе си, му отвръщаше с безразличие и това още повече го раздразни.

Един невероятно услужлив келнер веднага дойде при тях и Кольо си поръча ракия и кутия цигари.

- Да… - каза той, - това е потресаващо!

- Кое?! – със затаена злоба попита Велико.

- Това, че хората се осъждат един друг. Представяш ли си! Осъждат се, критикуват, злословят. Как може някой да ме осъжда, щом не възприема света като мен, а всеки се счита за прав, защото мисли само като себе си – винаги по един и същ начин. И целият живот е едно непрекъснато осъждане, което в крайна сметка е фалшиво.

- Има и вечни ценности – подхвърли предизвикателно Бълбуков.

Драгослава ги наблюдаваше полуусмихната, пушеше важно и изглеждаше загадъчно саблазнителна.

- Вечни ценности! Какви вечни ценности, щом земята не е вечна, да не говорим за нещастните хорица – Кольо го изгледа мрачно. – Ако имаше вечни ценности, щеше ли да има критика?… Знам, че намекваш за неотпечатаните ми стихове. Вие всички сте негодници! Моята поезия е тук – той докосна гърдите си – и ще остане не в някоя разръфана пожълтяла книжка, а в песните и сърцата.

- Наистина ли! – разсмя се Велико.

- Сигурен съм! Впрочем и това е пезия: моят живот е поезия! Има поети, които само мътят стихосберки, а други са поети по душа. Но ти, бай Велко (Велико се намръщи), ти тези неща никога няма да разбереш.

- Като няма да ги разбера, не ми ги говори и толкова!

- Виждам, че искаш да се отървеш от мен, но няма да си отида. Няма къде да отида, няма с кого да поговоря, няма кой да ме обича, защото съм фаталист, неудачник, нещастник…

- Трагедия! – подхвърли иронично Бълбуков.

Кольо го изгледа продължително, а после изрече бавно, като отделяше фразите:

- Понесъл си пак свойта самота,

споделяш я с дървета и звезди,

в сърцето тя ревнува радостта,

която вечността за теб роди.

После стана и, преди да си тръгне, добави:

- Некадърник!

Бълбуков, потресен от това неочаквано презрение, се изчерви, защото му стана неловко от Дрогослава:

- Сама виждаш, че е луд и не си заслужава да говорим за него.

- Все пак е хубав мъж…

- Хм… Може би…Но…

- Макар че не се държа културно.

- Точно така – некултурен, вулгарен, прост…селянин! Добре, че не ми поиска пари. Този нещастник до края на живота си нищо няма да отпечата и съвсем ще се пропие. Сигурен съм, защото такива “творци” като него са ми добре познати. Но да минем на нещо по-интересно – той се приближи по-плътно до Драгослава: - Драже, ти нали имаше едно бяло кученце?

- Кое? Пуделчето ли?

- Същото. Как се казваше?

- Калиопа.

- Какво поетично име! Винаги съм твърдял, че имаш вкус.

- При мене е.

- Научих, че е полезно да се храни с гущерчета – по-добре се смилала храната и се заглаждал косъмът.

- Колко си начетен!

- Писателят трябва да знае всичко. Ако мога да издам този роман, ще си построя вила, ще се уединя в нея и ще тракам на машината да побъркване.

- Предприемчив си.

Тези думи минаха край ушите на Бълбуков, приласкан от друга мисъл:

- Хм. Знаеш ли, че Кръстев пак се развежда?

- Наистина ли? Защо?

- Жена му не се прибрала две нощи, той издивял и…развод.

- Гледай ти! Ние, чувствителните, поетични натури, цял живот се блъскаме с един…партньор, а този въшкар Кръстев вече четири смени. Не стига, че пелтечи и тикове има, ами и пак ще се развежда.

- Права си! Моята усойница едва я трая. Все ми трие на главата, че от писането полза няма. На нея й дай за дрехи и ядене да мисли. Нищо друго. Как мога да живея с такъв човек, ми кажи? Как мога? Да имам такава свръхчувствителност и да попадна на такова чудовище!

Бълбуков се беше понапил, Драгослава също бе замаяна.

- Да ти кажа и аз с моя много-много не се разбирам!. Говори ми, че съм била некадърна и съм си губела времето. Вместо това, трябвало повече за децата да се грижа. Гледай го ти! Че коя поетеса се е грижила за децата си?! Сафо не е имала деца, а любовници. На мен деца не ми трябват. Трябват ми емоции, романи!

- Господи, как се съсипваш! – почти изкрещя Бълбуков и привлече любопитството на съседните маси.

- И ти, Вели, признаваш, че пиша хубаво. А ти, ти повече разбираш от моя от изкуството и кул-ту-ра-та.

Бълбуков се оригна:

- Разбира се, Драже, разбира се.

Изведнъж той просия и запремига, осенен от прекрасна идея. Ръката му небрежно обходи здравата и набита талия на Драгослава, краката му отмаляха, нещо чукна коленете му, после сърцето, чиито удари завладяха сърцето с такава ярост, че щяха да ги пръснат. Той прошепна:

- Ти сама виждаш, Драже, как този скучен, глупав живот прахосва нашите дни, подарени ни от времето…

Бълбуков се подпря на масата – беше много пиян. Драгослава, замаяна и спокойна, бе обзета от необяснимо доволство.

- И тъй – продължи Бълбуков, - аз искам да направим един договор с тебе, тъй като съм позакъсал по женската част… - той се усмихна предизвикателно, притегляйки я към себе си и тя не се възпротиви – горда, че ръката на такъв талантлив мъж опасва талията й. – Ако ти си сигурна във функциите си на жена, няма да бъде лошо… - той пак се усмихна – хм… Просто договор… Приятелска помощ… Нали ме разбираш? Договор.

Драгослава наведе глава, стараейки се да изглежда сконфузена и изненадана, но когато алкохолът я атакува по-силно и настойчиво, както и ръката на Бълбуков, тя само промълви:

- Може.

Той поръча уиски. След като изпразниха чашите, станаха – вече солидно пияни – и се заклатиха към един блок, в чийто таван Бълбуков предвидливо беше наел неголяма стая с легло и порнографски снимки по стените, размесени с портрети на писатели. Отскоро бе решил да твори тук – в този чуден кът, откъдето се виждаха покривите на околните отпуснати и апатични сгради.

Щом влязоха вътре, заключиха и веднага се хвърлиха на леглото, в чиито обятия се отдадоха на бурна любов. Скоро заспаха.

На другия ден се събудиха към обяд и до здрач прекараха в леглото; после вечеряха в луксозен ресторант и се разходиха край морето: бяха много щастливи и изпълнени с надежди. Морските вълни се блъскаха в брега и зашеметени се връщаха назад, а стенанията им раждаха блаженство у “влюбените”, които гледаха луната и дълго се прегръщаха. Две сродни души се съчетаваха под ласките на нощта и правеха планове за съвместна творческа дейност. За семействата си бяха забравили, но те ги помнеха и още на другия ден доказаха това по най-убедителен начин.

Когато Бълбуков се завърна, “усойницата” му беше изгорила новия раман – апогея на творческия му гений. От него нямаше копия, а у “автора” беше останал само епилогът, четен на последната сбирка на кръжока.

- Ще те убия! – крещеше той. – Ще те убия! Какво си направила!!!

- А ти какво си направил?!

- Душа нямаш ли!

- Душа съм нямала! А ти, понеже имаш, се помъкна с онази…

- За нея няма да говориш! Забранявам ти!

- Глупак! Щом някоя си развее полата и пощурява! Ако не беше детето, досега да съм си хванала някой свестен мъж!…

Накрая Бълбуков се окупира в кабинета си и всичко утихна. След няколко дни, когато той се съвзе и пак започна да пише романа по всички закони на жанра, бе сключено примирие и “щастливото” семейство отново запълзя по пътя на времето.

Драгослава се разведе и започна да се заседява из барчета и ресторанти на лов за романи. С Бълбуков не се виждаха.

Трагедия!

Всичко беше отвратително нормално.

БЕЗ КЪСМЕТ

Съдията Иван Дичев погледна съдебните заседатели, седнали от двете му страни, които постоянно ровеха из книжата, струпани в ъглите на огромната, застлана със зелено сукно маса, за да даде ход на делото. Те раболепно кимнаха в знак на съгласие. Бяха мъже на средна възраст, внушаващи респект с умело охранените си, закръглени тела и миловидно оформени коремчета. На съседната масичка секретарката веднага се надвеси над машината със завидна готовност да записва всяка думо от настоящото дело, както гмуркачът се хвърля в морето, уверен, че ще измъкне от дъното му безценен бисер, скътан в твърдата мидена черупка, каквато беше черупката на уликите, подозренията, фактите и съмненията.

Съдията намести очилата си, приглади прошарените си коси и се обърна към призованите, седнали в двата края на първата пейка.

- Моля ищецът и ответницата да заемат местата си! – Дичев отвори папката с бракоразводното дело и се взря с любопитство в страните, които веднага застанаха зад полусферичните решетъчни банки за даване на показания.

Погледът му бе привлечен от магнетичната осанка да ответницата: около тридесетгодишна жена с къса черна пола и кожено яке, излъчваща заедно с възбудителния парфюм непреодолимо очарование и сексапил.

“Каква лъвица!” – помисли съдията.

После очилата му се втренчиха в неугледния и смачкан вид на съпруга й: дребен човечец със сиво костюмче и кафява вратовръзка.

“Нещастник!” – заключи Дичев.

- Иван Димитров Георгиев: роден през 1950г., тридесет и три годишен, образование - средно специално, женен, неосъждан, работещ в НХК като началник цех, завели сте бракоразводно дело срещу законната си съпруга Анелия Стефанова Георгиева, в което твърдите, че същата неведнъж ви е изневерявала с вашия приятел Слави Христов Славов, свидетел по делото, като е имала интимни отношения с него от една година. Потвърждавате ли обвинението си?

- Да – отвърна плахо съпругът.

- Анелия Стефанова Георгиева: тридесетгодишна, образование – средно, неосъждана, работеща като фризьорка. Вие, като съпруга на ищеца, приемате ли обвинението за вярно? Отговаря ли то на истината?

Ответницата се опита да изглежда сконфузена, но веднага отговори:

- Слави ме обича смъртоносно. Какво бих могла да направя? Вярно е, че от една година имам интимни отношения с него.

“Щях да се учудя, ако не беше така!” – отбеляза с ирония съдията.

Секретарката спря за миг да печата, хвърли любопитен поглед към жената и пак заби глава в машината, чиито клавиши тракаха като зъбите на гладно хищно животно.

Съдебният заседател Тонев, седнал отдясно на съдията, разглеждаше снимка на гола жена и си мислеше колко много прилича на ответницата, а колегата му Гугутски, седнал отляво, изчисляваше на едно листче сумите, необходими за обзавеждането на хола и спалнята му. Съдията се обърна към тях за въпроси, но и двамата, потънали в заниманията си, само вдигнаха рамене, че нещата са очебийни и няма нужда от повече протакане. Тогава бе дадена думата на адвоката, който след сочна пледоария за морала и правото на женското сърце, завърши с думите:

- Моля да проявите разбиране, другарю съдия, като се има предвид, че тук става дума за една дълбока любовна връзка от духовно-еротично естество!

“Май е само еротично естество” – помисли съдията и каза на съпрузите да седнат, за да отстъпят място на свидетеля.

Още щом влезе Слави, мустакат мъж с дънкено яке, ищецът и ответницата си хвърлиха дълги, изпитателни погледи, докато той се изправи пред лицето на Темида.

- Предупреждавам ви да говорите истината и само истината, защото лъжесвидетелството е строго наказуемо.

След това съдията го призова да разкаже как е започнала връзката му със съпругата на неговия приятел.

- Много просто – допаднахме си по характер. Тя е хубава жена, а аз съм здрав мъж. Логично беше да се стигне дотам.

За миг настъпи тишина. Съпругът, забил поглед в краката си, кършеше пръсти, съдията приглади косите си, секретарката спря да печата, а ответницата, вирнала изящната си брадичка, гледаше през прозореца.

- Защо да е логично? – попита внезапно Тонев, който се взираше в съпрузите, чиито погледи преди малко му се сториха доста подозрителни. – Къде се срещахте?

- Ами различно – отвърна свидетелят, - но най-често у тях.

- Кога?

Тонев закри с един лист порноснимката, за да не я види обърналия се към него съдия.

-Щом сте се любили през деня, трябва добре да познавате прелестите на възлюбената си.

- Естествено – усмихна се Слави.

Усмихна се и ответницата, усмихна се и съдията, а накрая всички.

- Щом я познавате толкова добре, забелязали ли сте някакви отличителни белези по нея?

- Какви белези? – смути се свидетелят.

- Естествено не от ухапвания на комар. Нещо, което ви е направило впечатление – бенки, например?

- Нищо не съм забелязал – свидетелят преглътна трудно и се изпоти.

- Другарю съдия – обърна се Тонев към Дичев, - настоявам да се направи личен преглед на ответницата, за да се проверят – той прониза зловещо с погледа си Слави – показанията на свидетеля.

- Смятам, че не е необходимо – опита се да възрази адвокатът.

- Това решаваме ние, другарю адвокат! – просъска съдията, който никак не обичаше адвокатите и ги смяташе за лакеи. - Тонев, повикай вещото лице и свидетелката!

Съдебният заседател се вдигна тежко от мястото си и с тромава, но самоуверена походка излезе от залата, където настъпи неловка тишина. Съпрузите вече не си шушукаха, а се взираха напрегнато в гърба на свидетеля и лицето на съдията.

След десет минути Тонев се върна с две жени на средна възраст, които веднага излязоха с ответницата. Ищецът явно много се притесни, защото постоянно кършеше пръстите си, пукащи неприятно в тишината на съдебната зала. Слави беше навел глава и съзерцаваше решетките на банката, а в очите на секретарката се кикотеше ехидство.

Не след дълго трите жени се върнаха и вещото лице подаде на съдията един протокол, който той бавно и отчетливо прочете:

- “При личния преглед на Анелия Стефанова Георгиева, извършен на 05.03.1983 г., беше констатирано, че същата има белег от цезарово сечение от раждането на второто си дете през 1981г. в Окръжна болница – Бургас…”

- Отиде ми апартаментът! – неочаквано извика ответницата и избяга от залата.

Съпругът й хукна да я успокоява, а свидетелят остана и съкрушен си призна всичко:

- Другарю съдия, исках да помогна на приятелите си и затова лъжесвидетелствувах пред Вас. Никога не съм се докосвал до Анелия, макар че тя е хубава жена. Аз много ги ценя и двамата, за да си позволя такова нещо… Те са женени от шест години и имат две деца. С хиляда зора успяха да си купят една мизерна гарсониера, в която са като в дядовата ръкавичка и се прескачат като скакалци. След година-две дъщеря им ще тръгне на училище и ще настъпи Второто пришествие, както казват поповете. От предприятието си Ваньо успя да си уреди двустаен апартамент. Не е кой знае колко голям – 60 квадрата, но в сравнение с гарсониерата е истински дворец. А вие, като юрист, знаете, че според нашите закони – то това закони ли са въобще! – те не могат да притежават две жилища, придобити след брака. Ваньо вече беше решил да удари кръста на гарсониерата, но Анито го насмете: “Аз – казва – искам и двата!” Права е, естествено, но пък и законите се изправиха пред нас като Китайската стена. И нали жената си е хитро същество, измисли да се разведе, а аз да съм свидетел по делото, представяйки се за прелъстител. Това бил единственият начин да се преборим със закона и да запазим жилищата. Много се опъвах, но с приятеля ми се напихме два пъти и на третия – капитулирах, а пък Анелия все ми повтаря: “Златен паметник ще ти вдигнем, ако го направиш!”…И ето – направих го, но ударихме на камък. Какво да се прави, другарю съдия, то нашето ако е живот… Да строиш жилище в България е все едно да съзиждаш египетска пирамида – тъкмо я направиш и си готов за нея… Добре поне, че има хубавици като Анелия! Между нас казано, ако не беше “на мой приятел си жена”, не бих й простил.

- Шерше ла фам! – подхвърли иронично Гугутски.

Съдията и Тонев се разсмяха, както и всички в залата, и го оправдаха.

ИМАНЕТО

От голямата разкошна къща на някогашния бургаски адвокат Папазов бяха останали само оголените стени, с тапети на сини райета и цветя, по които още личаха белите правоъгълници, заемани от картини и портрети. Покривът вече го нямаше, нямаше ги и прозорците, а рамките им и касите на вратите отдавна бяха извадени и подредени отстрани да скелета на дома. Лишен от плътта си, отнесла в небитието хиляди събития, чувства и страсти, той изглеждаше потискащо самотен.

Двамата работници – Георги и Иван, - облечени в избелели и надупчени дочени панталони и куртки, с големи платнени ръкавици, разчистваха последните дъски от пода, както и някои паднали керемиди и тухли, за да изглозгат като хиени остатъците плът от скелета на къщата, подготвайки я за последната й среща с булдозера. Всеки от тях носеше по една тесла, окачена на дясното му бедро на специално пришит страничен джоб. С тях те почистваха тухлите от цимента и ги подреждаха до дома на грамада, напомняща за древен олтар, на който са се извършвали кървави жертвоприношения.

Георги, набит здравеняк, си свирукаше игриви мелодийки, задявайки се постоянно с мършавия си мълчалив колега, който работеше механично и отсечено, като робот.

- Какво си се умислил като бръснарски каиш?

Иван само изпухтя и започна да одялква някаква тухла.

- Чуден човек си ти – сутрин се сърдиш на себе си, а следобед - на другите! Май пак на някоя булка искаш да скроиш сукмана на голо!… Пък може и да си болен. Всичко се случва. Иди на доктор. “Болен съм, докторе – кажи, - наведа се надолу – свят ми се вий, изправя се нагоре – ракия ми се пий.” Така е като пиеше ракия по половин тенекия.

Иван пак изпухтя, пъхна теслата в джоба си и седна в ъгъла да отдъхне.

- Почини си, почини. Като те гледам, вече потен вода пиеш… Опасен човек си – змия хващаш, работа не хващаш!

- Май взе много да говориш! – поядоса се Иван.

Георги промърмори, все едно че не го е чул:

- Я да видя аз защо тук стената е издута като шкембето на шефа?

Той отиде до южната стена, в чиято основа имаше странна издатина, облепена отгоре с тапет, пред която явно е стояла тежка мебел. Георги я удари с теслата и тя откънтя на кухо. Заинтригуван, той пак я удари, разсипа се мазилка с разкъсан тапет и от стената зейна гърлото на едно глинено гърне, зазидано в нея. Разтреперан, работникът мигновено бръкна в него, но изгледа колегата си с дълбоко разочарование:

- Празно… По дяволите!

Иван го изгледа уж безстрастно, но веднага скочи и бръкна с две ръце в гърнето, но - уви! – то наистина беше празно.

- Без късмет сме – процеди той – и туйто! Пари при пари отиват, не при такива въшкари като нас.

- Море и мъка – заключи с униние Георги. – Когато морето има пяна – нямаме лъжица, когато пък имаме лъжица – пяна няма. Това си е.

Изведнъж той се огледа наоколо, обърна се към четирите голи стени, бързо погледна небето и прошепна:

- Давай да го махаме, че видят ли го – от пандиза няма да излезем!

- Прав си – сепна се Иван, - дай да го изкъртим!

Те припряно заблъскаха с теслите тухлите около гърнето, опитвайки се да го измъкнат, но тъкмо когато то се разклати, усетиха, че някой ги гледа. Обърнаха се и двамата, за да видят зад гърба си ухилената физиономия на бригадира:

- Злато, а? Гърненце със златни бобови зрънца или със златни детелинки?

- Вятър и мъгла! – сопна се Георги. – Празно беше.

- Тия ги разправяй на някоя ученичка без поличка – не на мен! Предлагам да делим по равно, иначе не ви виждам – от пандиза няма да излезете.

- Нищо нямаше, ти казвам – по-меко отвърна Георги и ръцете му се разтрепераха.

- Е, добре. Да не кажете после, че съм бил подлец!

И докато те му обяснят ситуацията, той вече бе напуснал обекта и бързаше към управлението да съобщи новината на дебелия си шеф.

Дебелият шеф преглеждаше отчета за тримесечието и се удивляваше на активността на “ресора” си. От разхвърляните по масивното му бюро книжа човек можеше да остане с впечатлението, че всички къщи в Бургас се събарят, отстъпвайки площи на кекавите панелни красавици. Същото впечатление той би добил, ако се запознаеше с погребалните регистри, според които жителите на града масово измират, а нови не се раждат. Родилните сводки пък даваха смайваща информация за огромен брой новородени, сякаш очарователните артистични бургазлийки не правеха нищо друго, освен да раждат. Странно устроен свят, в който всичко беше възможно и нищо не учудваше.

- Какво си се запъхтял, Насе, като разгонен бик? Да няма пожар? – попита небрежно шефът без да вдигне глава от книжата.

- По-страшно, другарю началник!

- Какво по-страшно – земетресение или наводнение?

- Още по-страшно – имане!

- Какво имане?! – дебелият шеф с неочаквана за него пъргавина вдигна шкембето си и го подпря на бюрото.

- Иван и Георги откриха имане… в едно гърне, зазидано в стената…

- Къде е то? – преглътна шумно слюнката си шефът. – Къде?

- Кое? Гърнето ли?

- Имането! – изкрещя шефът и книжата, заедно с бригадира, потрепераха.

- Не знам, другарю началник… Чопнали са го тези хубостници…

- Как така?! – шефът заплашително свъси вежди. – Къде е имането?

- Нека да Ви разкажа, другарю началник!… Към обед виждам, исках да кажа – дочувам, че нещо се спотайват и мълчат… Подозрително е точно на обяд… Добре ги знаете нашите хора: когато говорят – лъжат, а щом мълчат – крадат…

- Знам, знам – шефът нетърпеливо се измъкна от стола и тежко, като мечок, пристъпи към бригадира.

- Сигурен съм, че са го откраднали до шушка… Поне една жълтица да бяха оставили от кумова срама!

- Разбойници, крадци, мошеници! – шефът удари с юмрук по масата, а бригадирът се сниши и не смееше да диша, като че бе заклещен в едно врящо гърне, откъдето не можеше да излезе. – Веднага им кажи да дойдат при мен!

- Отивам! – бригадирът се засили към вратата, но, преди да излезе, внезапно се спря: - Надявам се, че няма да ме забравите, другарю началник!

- Върви, върви! – отвърна нетърпеливо шефът.

Бригадирът изхвърча от стаята с бързината на стършел, а след половин час в нея влязоха двамата “иманяри”.

- Така значи – започна дебелият шеф: - намираме имане, гърне в стената, народно богатство, както се казва, вероятно с историческа стойност и веднага си го прибираме. Че поне една жълтица оставете за мостра! Знаете ли наказанието за такова деяние, за такова престъпление, защото това си е чисто престъпление?

- Но, другарю началник – каза Георги, - гърнето беше празно.

- Сега няма да се лъжем я. Кой ще зазижда празно гърне в стената? Трябва да е луд, а доколкото знам адвокатът Папазов въобще не е бил луд, защото е имал много пари. Разбрахте ли, фукари такива?

- Но, другарю началник – опита да се включи и Иван, озадачен от желязната логика на шефа си, - наистина беше празно.

- Туй го разправяй на балдъзата си, когато жена ти е на почивка, не на мене. От стара коза яре съм аз. Но като дойдат ония от криминалния отдел ще ви видя тогава каква песен ще ми запеете: “Канят ме, мамо, на тежка сватба…”

- Другарю началник, дайте да не се стига дотам!… Да не разлайваме напразно кучетата! – предложи примирително Георги. – Не е справедливо…

- А като отмъкнахте държавното имане, справедливо ли беше? Повече няма какво да говорим. Излезте сега отвън да почакате следователите!

Работниците напуснаха омърлушени кабинета му, а шефът измъкна от бюрото си шише уиски и си наля една чашка, която изпи на един дъх, после се избърса с опакото на дланта и изпръхтя.

Следователите, уведомени от него, дойдоха след час. И двамата бяха костюмирани, изглеждаха сериозни и безкомпромисни. Те извикаха “иманярите”, огледаха ги, както се оглеждат животни за продан, после извадиха бланките с протоколите за разпит и започнаха да задават въпроси.

Георги и Иван отговаряха чистосърдечно, по съвест, а това още повече засили подозрението около тях. Следователите окончателно се “убедиха”, че двамата са отмъкнали предполагаемото съкровище от златни монети и заявиха, че ако в срок от една седмица не бъдат възстановени “жълтиците”, “иманярите” ги очакват най-строги наказания, а вероятно и затвор.

Двамата обвиняеми – учудени, разярени и отчаяни – напуснаха стаята на дебелия шеф и нахълтаха в най-близката кръчма, където до вечерта се напиха смъртоносно, върнаха се по домовете, набиха жените си и и си легнаха съкрушени и безсилни, като трупове.

На другия ден те не отидоха на работа, а в кръчмата – помислиха, пийнаха, пак помислиха и тръгнаха да търсят връзки, дано се измъкнат от зловещия обръч на клеветата. Но нищо не откриха и вечерта пак влязоха в кръчмата, напиха се и щом се прибраха, рухнаха в леглата, без да могат да набият жените си.

На третия ден обаче майките им – стари приятелки от момуването си на село – ги привикаха, докато бяха трезви, и ги разпитаха за душевните им мъки. Георги и Иван бяха толкова отчаяни, че изповядаха всичко на стариците.

След като ги утешиха, майките се усамотиха на една пейка пред жилищния блок, за да изготвят стратегия за разгромяването на “безкомпромисния” враг. И двете бяха вдовици, облечени в тъмни дрехи; закръглени и словоохотливи, те излъчваха онази благост и доброта, която жените придобиват на преклонна възраст, щом страстите на плътта отстъпят пред любовния екстаз на душата.

- Слушай, Злато – започна майката на Георги, - от тези разбойници отърване няма, ти знаеш. Вземат ли някой за мишена, кръвта му изпиват и окото им няма да мигне.

- Знам, Пено, знам. Нали на кака Йовка завлякоха момчето, дето беше напсувало оня правешки дръвник. Ама какво да правим?Сами жени сме, поне дядовците ни да бяха живи. А те, горките, гният вече!

- Всички ще изгнием, ами дай да направим нещо за децата, че ония копои като нищо ще ги тикнат в дранголника и тогава…Снахите не ги мисля – ще си поживеят, ами внучетата, …тях кой ще ги погали клетите?

- Чудна работа, ма сестро! В царско време живяхме, мъжете ни на фронта ходиха, ама такава прокопсия, като при тия гладни шумкари, не съм виждала. Не стига, че всичко ни взеха, оядоха се като въшки, ами сега и кожата ни искат да одерат…

- Като каза “царско време”, че се сетих. Знаеш ли, аз имам едни пендари от свекърва ми… Даде ми ги, като се оженихме с Коста. На теб не ти ли се намират някъде пендари? Зер по-заможни бяхте…

- Право да ти кажа, имам и аз едни алтъни; бях ги нарекла на внучките за гердани и пръстени, ама нямали са късмет…

- Остави сега герданите! Да даваме, каквото имаме на синчетата, та дано кандисат ония кръвопийци!

Взели това важно решение, двете жени още вечерта дадоха на синовете си пендарите и алтъните и ги посъветваха как да постъпят с представителите на “народната власт”. Шест златни монети отделиха за дебелия шеф с благословията “дано се задави бивола му с бивол!”

На четвъртия ден Георги и Иван си признаха “вината” и дадоха пендарите и алтъните. Следователите злорадо се усмихнаха, уверени за пореден път в професионалния си гений. Най-широка бе усмивката на дебелия шеф, защото шестте алтъна приятно натежаваха в джоба му. Следователите също се облажиха от меда на имането, макар и в по-скромен размер. “Провинените” бяха напълно реабилитирани и бурята им се размина само с едно “строго мъмрене”.

Георги и Иван пак започнаха да събарят голямата разкошна къща на някогашния бургаски адвокат Папазов, но сега бяха съсредоточени и мълчаливи – нито си свирукаха, нито се шегуваха. Само отмерено и механично, като програмирани роботи, редяха тухлите на грамада, напомняща за древен олтар, на който някога първобитните племена извършвали кървави жертвоприношения.