Стоян георгиев

Днес морето беше тихо и ласкаво като Марина: тя носеше неговото име, то – нейната красота. Издълженото й тяло, с лек кафеникав тен, бе лениво изтегнато на черния пясък и Боян я съзерцаваше с нескрито задоволство, защото от няколко дни се чувстваше щастлив. Щастието се раждаше от това хубаво и сочно тяло, от допира с него и топлината на устните. И от усмивката. Най-вече от усмивката. Главно от усмивката. Сега изгревът и залезът го впечатляваха, дишаше свободно и приливът го опияняваше. Светът беше красив, а времето – бързолетно.

Преди Марина имаше много други жени, но всичките бяха еднакво високомерни и егоцентрични, ужасно досадни и скучни с вечните си глупави превземки; преди за Боян любовта беше иронично название за краткотрайните му интимни връзки, прашен архаизъм за сексуалните му партнъорки, за които най важното бяха удобството, веселието и възможността да се любят колкото се може повече. “Това е животът!” - произнасяха на френски, минавайки пред негодниците за интелектуални дами. Досаждаха му и той ги изоставяше, но те продължаваха да го преследват с безкрайните си суетни амбиции и смешно честолюбие. Душата му - отхвърлена и самотна - настойчиво заявяваше съществуването си в гневни изблици и неудовлетвореност.

Тогава се запозна с Марина и всичко се промени. Той обичаше! Обичаше силно и всеотдайно. За първи път се почувства щастлив в обятията на тази нежна и шеговита жена, получавайки безценен дар – своите духовни права над живота.

Около двамата имаше много тела с най разнообразни цветове, изгаряния и мускули: дебели, кльощави, космати, голи като дъждовни червеи, грациозни, сякаш изляти от бронз женски фигури, изсипани мъжки коремчета, колосани бюстове и лениви изражения. Повечето изглеждаха разхвърляни по брега като талпи, други се разхождаха, подскачаха във водата и образуваха една невъобразима маса, наподобяваща стадо тюлени.

Марина отвори очите си, които слънчевите лъчи нахално затваряха, и се обърна към него:

- Как си, мили? Денят е хубав, нали?

- Ние също сме хубави.

- Всичко е хубаво! Когато съм с теб, всичко е хубаво. Вярваш ли ми?

- Старая се.

Той я погали по лицето, оправи косите й и бързо целуна капризно изрязаните й устни, които се разтвориха в очарователна усмивка:

- Много си мил! – после му прошепна в ухото: - Обичам те!

Разсмя се и започна да го отрупва с пясък, докато отвън остана само главата му. Той не помръдваше като труп, когото обкичват с цветя. После изведнъж се изтръгна от своя пясъчен ковчег и я прегърна; целуна я нежно зад ухото и кожата й настръхна, сякаш русите косъмчета по тялото й искаха да се изтръгнат от него. Тя пак се излегна по гръб, поставяйки ръцете си зад тила, а овалните й гърди се устремиха нагоре, към Боян. Той също се излегна до нея, само че надясно, като подпря главата си с длан.

- Марина! – каза той и се учуди, че бе произнесъл името й без да знае защо. – Марина! – повтори Боян, като се наслаждаваше на благозвучието му, - моя морска жена!

- Ставаш поетичен – усмихна се тя.

- Никакъв не ставам, Марина. Ако досега съм ставал някой, сега съм си аз. Разбираш ли? Аз! Боян Лечев – 29 годишен, здрав донякъде, умен в рамките на нормалното и идиот в бездънността на битието си.

- Странна е нашата връзка, не мислиш ли? Усещам, че всичко е някак по-различно. Аз, която обичах да замайвам главите на нещастните мъжлета, съм слаба, когато ти ме гледаш.

- Между нас, Марина, между теб и мен, има нещо… Никога не съм си представял, че някой може така да повлияе на нрава ми, както ти.

- Мили мой, това между нас е едно нагло и приятно чувство…

- Страхувам се от чувствата, Марина.

- Но не можеш да ги избегнеш. Те са част от живота, те даже го управляват.

- Обичам те, Марина! Сигурен съм, сега съм сигурен, че…

- Какво?

- …това е…любовта.

Тя замълча и запали цигара:

- Не вярвах, че ще я срещна, защото тя е изтъркана монета, минала през портфейлите на разни нищожества, през космати, вонящи на насилие ръце, през пухкави длани, мазни от подлост, през пожълтели от тютюн пръсти с оръфани и криви нокти. Любовта! О, колко мерзост крият чрез нея!

- Може би е така – отвърна той, като съзерцаваше морето, отразено в сините й, присмехулни очи. – Днес сякаш се страхуваме от чистите си пориви, а душата е безсмъртна. Без нея сме само подвижни купчини месо.

- Ставаш философ.

- Обичам те, Марина. Останалото няма значение.

- Няма значение – повтори тя унесено. – На нас ни провървя, мили мой. Ние сме почти щастливци.

- Ние с м е щастливци.

- Представяш ли си – възкликна Марина, - колко отчаяни самотници има по земята! Виж тези около нас: колко от тях с а обичани, колко познават любовта, на колко животът е студен и въобще не се замислят над нищо? За колко любовта е приоритет на ученическата възраст – нещо забавно, отминало и смешно? Ежедневието свирепо изсмуква чувствата и поривите… Нищо не остава, освен…

- Освен какво?

- Освен… надеждата, надеждата, че до смъртта все ще я срещнат.

- Любовта ли?

Тя не отговори.

Двамата замълчаха. Боян също се излегна по гръб и затвори очи. Представяше си колко хубаво би било да бъде винаги с Марина, да я усеща до себе си – нощем в постелята и денем у дома. Усмивката й ще разпръсква сивотата на дните, които досега са си отивали тихо, незабелязано, засрамени, че са били пусти като сърцето му. Уют, топлота и нежност щяха да изпълнят живота му, ведро спокойствие и смислен труд, а после – деца: обикновени, но силни семейни радости. Малко щастие… Семейни работи! Нямаше начин да не се стигне до брака – той беше неизбежен, както беше неизбежна любовта и някои други последствия от нея. Какво пък: една топла ръка и ласкава дума, едно всеотдайно тяло и весела душа бяха много повече от фалшивата ергенска “свобода”, атакувана от тъпа самотност.

Така мислеше Боян, докато слънчевите лъчи се разхождаха от лицето до глезените му и сладостно го напичаха. Лекият полъх на морето, което също се бе сгорещило и въздишаше от досада, ги прогонваше за миг, но те пак идваха. Боян погали с благоговение корема на Марина: в тази пропаст пропадаха мъжките желания и възкръсваха от нея като феникс, добили плътски очертания. Каква загадка е животът! Любовта го създава и пак тя с ридание го изпраща.

Боян отново се обърна надясно и целуна шията на Марина. Тя замърка лениво и отвори очи.

- Марина, искаш ли тази есен? - той се взря в очите й.

- Искам.

- Наистина, Марина! Марина – той стисна ръцете й, - ще бъде хубаво…

- Сигурно.

- Ще имаме дом – хубав и уреден, деца и…

- И още какво?

- Нашите нощи.

Внезапно около тях всичко се промени: слънцето вече не прежуряше, а галеше, грозните и отпуснати тела станаха по-стройни, и небето изглеждаше вълшебно. Двамата чувстваха как кипи кръвта им, как огромно вълнение възбуди душите им, как надеждата ги целуна силно и страстно. Думите бяха излишни, бледи и ненужни. Мелодията на радостта, в която участваха и небето, и морето, и слънцето, и хората, звучеше само у тях и напираше в устните, очите и ръцете им, стиснати до болка. Възторгът танцуваше в телата им, сякаш искаше да се налудува на воля и ги понесе към необятната синева. Поне душите им да стигнеха дотам.

- Искаш ли да поплуваме? - Марина вече бе станала и го теглеше за ръка към морето.

- Вярно, че трябва да се поохладим - усмихна се Боян.

Тя вече тичаше към водата; когато я наближи, потопи краката си в нея.

- Малко е хладничка.

- Нищо, постепенно ще свикнеш

Той започна да бяга във водата, докато потъна до гърдите, гмурна се, след това се изправи, разтърси мократа си глава и се обърна да види къде е тя. Марина наплискваше тялото си и бавно навлизаше в морето, което неуверено прегръщаше тънката й талия. После се гмурна, разтърси русите си коси и каза:

- Искаш ли да поплуваме навътре? Морето е тихо – няма вълничка.

- Добре, но първо да позагреем.

Те изплуваха бързо около петдесет метра. После поразтърсиха телата си. Той я целуна.

- След такава загрявка бих преплувала цялото море! – усмихна се тя.

Започнаха да плуват успоредно един до друг. Плуваха брус. Тя го изпълняваше превъзходно: ръцете й сякаш галеха водата, а тялото й се извиваше като екзотична риба, която винаги се изплъзва от мрежата на рибаря.

Боян плуваше по-слабо. Той бе сам в морето с русалката, оплела със златните си коси хладното му и невъзмутимо сърце, но тя, за разлика от другите, имаше стройни крака, които не можеха да бъдат отминати спокойно от нито едно мъжко око; дори аскетът не би останал равнодушен към грацията й, с която никоя русалка не можеше да се сравни.

- Плуваш много хубаво.

-Учих се като малка. Обичам водата. Изпитвам истинско удоволствие да се отпусна в нея и да забравя всичко.

- Дори мен?

- Не, ти винаги си в мен. Ти си като въздуха, който вдишвам, за да не се удавя. Ако те нямаше, сигурно щях да се удавя.

Боян се обърна и погледна сушата: бяха изплували около километър и брегът се мержелееше като опъната жълта лента, по която се разхождаха много двукраки същества, цяло море от двукраки същества, море на сушата - мъничко и жалко. Струваше му се, че е отвъд човешкия свят, смален пред очите му, че се е разтворил във вечността.

Водата гъделичкаше телата на плувците, тръпнещи от наслада: беше приятно да се отпуснеш и да се почувстваш безплътен, а душата, чиито фибри са вълните, се люшка волна и безкрайна.

Влюбените се радваха на щастието си, чиито свидетели бяха само морето и небето, които обещаваха, че то ще бъде вечно като самите тях и безпределно като красотата в сърцата им.

Боян се приближи до Марина и я целуна. В ласкавото и чисто море те бяха свободни, както първите хора след сътворението. Може би само Адам и Ева са били толкова щастливи, когато са се открили като мъж и жена в градините на рая. Какво безумно блаженство да изпиташ любовта чрез плътта и душата си, да усетиш онова упойващо чувство на пълнота, придало идеална завършеност и хармония на живота: възторг, любов, вечност, безкрай, полет…

- Обичам те, любов моя, моя морска жена!…

Тя плуваше усмихната и унесена. Слънцето галеше телата им и закачливо намигаше с хилядите си отражения, разпръснати като вълшебни стъкълца в морето. Както Афродита се беше родила от морската пяна, така и любовта им се раждаше от танца на вълните, защото тя беше навсякъде, защото беше сътворила света, но само посветените и влюбените знаеха това.

- Да се връщаме ли? – попита той.

- Да се връщаме, макар че ми се иска да остана завинаги с теб…в морето.

Заплуваха обратно – бавно и с нежелание. Подухна вятър и вълните надигнаха глави, разтърсиха белите си гриви и забушуваха.

- Страхувам се, мили.

- Защо?

Брегът се мержелееше като пясъчна пустиня, над която е прелетял стихиен пожар, опустошил и дървета, и къщи, и хора, и сърца. За миг в съзнанието на Боян изплува пясъчният ковчег и той потръпна от суеверен страх. Колкото повече приближаваше брега, му ставаше все по-тягостно и непоносимо.

Като огромна гробница му изглеждаше брегът, където всичко бе превърнато в пясък: мъртъв, ням, изгарящ. Морето отблъскваше постоянните му набези, които незабележимо откъсваха части от живата му плът. Тази вечна борба, ожесточена и безмилосна, се водеше от векове, от времето, когато Бог беше отделил твърда от водата и живота от смъртта, но хората не виждаха нищо, влюбени в мимолетното си щастие, дребнави грижи и жалки надежди.

Мощна вълна удари Боян в тила като лапа; щом тя се отдръпна, той изплува, пое въздух, но усети, че десният му крак се вдърви и пронизващата болка сякаш разкъса цялото му тяло. Изпита ужас, защото брегът беше отчайващо далеч, а той бе забравил да вземе игла, както правеше обикновено. Опита се да плува така, но не успя, започна да изостава от Марина, като упорито продължаваше да се бори с тежкото и неуловимо тяло на морето.

- Какво става, мили! Зле ли си? - извика тя, като заплува бързо към него. Опита се да го хване, но той натежа и се изплъзна от прегръдката й.

-Схвана ми се кракът, а нямам игла…

- Опитай се да се отпуснеш. Поеми въздух и се отпусни

Боян се опита да се отпусне, но беше толкова напрегнат, че веднага започна да потъва. Тя пак го хвана с лявата си ръка, като с дясната силно и отчаяно загребваше. Изплуваха така около двадесет метра, но той отново се изплъзна от прегръдката й, започвайки да потъва. Тя успя със сетни сили да го задържи на повърхността.

Болката от схванатия крак го разтърси апокалиптично, пронизвайки всичките му сетива. “Не, това никога не може да се случи с мен!” - помисли той, докато отново потъваше, повлечен от хищния апетит на пясъка, който, стаен под водата, искаше да я погълне и създаде вечен покой и безметежност, покоя на пустинята.

Боян се опитваше да загребва с ръце, но пясъкът го привличаше като магнит и теглеше към загадъчните морски дълбини, пълни с изгубени богатства, потънали кораби и кости на удавници. Брегът се мержелееше в далечината: зловещ и изгарящ. Хубавото и жестоко слънце царуваше над безкрайната дълбочина на небето, чиято чистота потискаше.

Телата на влюбените, вкопчени едно в друго, се бяха отпуснали за миг, колкото да наберат сили за титаничната борба със съдбата си. Всъщност това беше едно тяло, което отчаяно се бореше за щастието отново да съзерцава немилостивото слънце. Мускулите се бяха изтощили, нервите не издържаха. Оставаше волята. Непоколебимото човешко желание за победа. Но нима можем да направим чудо, за да се спасим от нелепостите на този свят?!

Изведнъж Боян видя как брегът и слънцето се сляха в огромно жълто кълбо, което избухна и ужасните му лъчи го блъснаха в главата. Някъде далече надничаше невъзмутимото небе.

Той загуби съзнание. Ужасена, Марина се опита да го задържи, като го дърпаше нагоре, но безуспешно: мокрите му ръце се изплъзваха от нейните. Тя ги стискаше силно, до болка, но пак ги изпускаше.

- Не се предавай, обич моя… Моля те, моля те…

Сълзи бликнаха от очите й, тя го прегърна с отчаяние и любов, започна да го целува, като повтаряше: ”Обич моя, моля те, моля те!…” Водата искаше да ги задържи на нежната си, пулсираща от живот гръд, но дъното ги зовеше неудържимо, за да ги погълне в студените си подземия, където бродеше само смъртта. Заложила хищните си мрежи като паяк, тя дебнеше с настървение да улови някоя нещастна душа.

Марина не можа да задържи тялото на любимия, което потъна бързо. Зелената вода го погълна толкова естествено, сякаш той й принадлежеше, така както принадлежеше вече на вечността.

Отчаяна, Марина замаха с ръка към брега за помощ, опита се да извика, но не успя, а и нямаше кой да я чуе и види. Спасителите бяха унесени в занимателен разговор с две млади чехкини и жадно изследваха сочните им прелести.

Тя остана вцепенена. В миг се осъзна и се гмурна да извади тялото на любимия. Студената вода прониза като с игла нежната й кожа. Дълбочината беше голяма и нищо не се виждаше. Едва след упорито търсене тя съзря тялото. Опита се да го измъкне на повърхността, но не успя, защото въздухът й свърши и трябваше да изплува.

Тогава чу зад себе си гласове. Бяха спасителите. Когато я изтеглиха в лодката, загуби съзнание. Двамата мъже се посуетиха, потърсиха тялото на удавника, но не го откриха и се върнаха.

Само слънцето грееше надменно. Лъчите му пробиваха зелената водна маса, галеха безжизненото тяло, потънало в пясъчния си ковчег, но то вече не чувстваше топлината им.

В един хубав ден, каквито има само през есента, реших да поразсея самотата си, разхождайки се из малкото планинско градче, където бях командирован по служба. Но уви, градчето изглеждаше по-самотно и пусто от мен, така че скуката ни беше взаимна – нито то мен разсея, нито аз него обикнах. Тишината се бе изтегнала лениво из калдаръмените му улички и само песните на птиците я обезпокояваха в следобедната й дрямка. Природата загадъчно мълчеше, сякаш слушаше легендата за своето сътворение, нашепвана от вятъра.

Магазините бяха затворени, къщите, сгушени една в друга, мълчаха, нямаше никакви минувачи. В самотната си разходка се спрях пред отворената порта на голяма църква, в чието дворче имаше смокиново дърво и много цветя. Тази отворена порта ме привлече. Прекачих прага й и се озовах в красивия кораб на църквата, сред който стоеше слабичък човек с очила и черни одежди на католически свещеник. Той най-вежливо ме поздрави и между нас се проведе непринуден разговор за Бога и вярата.

- Безверието убива човешката душа, вярата е живителният дъжд, който я напоява, давайки й сила и издържливост. Свещеник съм от две години: жена ми почина, дъщерите ми се задомиха и аз останах сам, сам с Бога, за когото жадувах от детството си. Нямах възможност да изуча Свещените писания, семейството ни беше бедно и 30 години трябваше да се боря със земята. Едва сега, на старини, се сбъдна мечтата ми, защото вярвах.

Свещеникът прояви голямо доверие към мен и ме покани в стаята си, разположена в преддверието на църквата, където живееше и работеше: малката дървена маса беше отрупана с книги, тетрадки и вестници; чернови на проповеди съжителстваха с писма от всички посоки на света, скътали в себе си мъките и възторзите на хиляди сърца, докоснати от божественото сияние и любов. По стените висяха сцени от разпятието на Христа, Дева Мария с младенеца и портрет на папа Йоан-Павел ІІ.

Свещеникът ми прочете едно свое интервю, отпечетано в местния вестник, и след като поговорихме за католицизма, православието и “невежите” протестанти, той извади малка розова тетрадка с прегънати и почернели ъгли и ме погледна усмихнат.

- Какво е това, отче? – попитах.

- Това са истински истории от този край, записани от вярващи хора, които са доказателство за силата на вярата и неизчерпаемото милосърдие и любов на Бога към своите чада. Ще ти прочета един от тях за събития от началото на века.

… Нашият край никога не е бил от най-богатите – земята не е плодородна и хората са се прехранвали главно от скотовъдство. Някои от по-бедните са търсели работа в града. В града се установил с многобройната си челяд и някой си Марин Андреев, като оставил в родното си селце, скътано в Айтоския балкан, само един неголям чифлик. Марин имал четирима сина и една дъщеря Елена, любимка на сърцето му, хрисима и хубава, като сълза. От къщи – в Девическото училище, оттам – в църквата, после пак у дома: в този затворен свят, в тази света троица, преминавал животът й. Набожна и добра, тя се стремяла към Бога с цялата си душа. Нямала никакви приятелки, освен една болнава и недъгава бургазлийка, изпратена от родителите си в планинското градче, която живеела при леля си, омъжена отдавна тук. Казвала се Христина и от време на време при нея идвал брат й Иван, който й носел необходимите вещи и пари от дома, както и най-новите вести от окръжния град.

Напоследък обаче Христина забелязала, че брат й започнал да идва все по-често и скоро разбрала, че причината за това била Елена, най-близката й приятелка. Иван хвърлял погледи като стрели към скромната и хубава девойка.

Христина се зарадвала на зараждащата се любов между Елена и брат й, но радостта бързо отстъпила място на завистта, завистта на болния и недъгавия към здравия и жизнения, която смазва душата като воденичен камък. Тя добре познавала брат си, убеден атеист и бонвиван, разглезен от жените и гуляите, уморен и циничен, и, уж за да предпази приятелката си от прелъстителните му козове, една привечер, когато двете седели на двора под отрупаното с плодове смокиново дърво и се любували на залеза, й разкрила характера на Иван и тайните на разгулния му живот.

Елена била смаяна от изповедта й, разкриваща несретата на една заблудена и объркана, обезверена душа. Домъчняло й за Иван, за неговото невежество, но не казала нищо. Дали в сърцето й се събудила човешката нежност и състрадание към ближния или любовта на жената, чиято плът и душа се узрели за ласки и топлота, никой не може да каже.

А Иван идвал все по-често и по-често, разхождал се със сестра си и Елена, като все повече се привързвал към девойката. Общуването с нея му доставяло възвишена духовна радост. Той се страхувал да я докосне, дотолкова бил поразен от чистотата и непорочността й. Както измъкналият се от тресавището иска да се потопи в кристалните води на планинската река, така и душата жажда любов и красота, защото затова и Бог я праща на земята, за да търси красота.

Свещеникът въздъхна, намести очилата си, наплюнчи пръст и отгърна следващата страница.

- Загадка е душата на мъжа, където чистият порив воюва със страстта, любовта със сладострастието, нежността с похотта. Колко е трудно да се укротят тези стихии и де се помирят. Те вечно спорят за права и никоя не отстъпва. В мъжкото сърце винаги има по една Мина и Лора, които пият кръвта му.

Открил детската чистота на душата си, дарена му от Бога, в очите на тази чиста и хрисима девойка, Иван й се любувал като на нежно цвете, окъпано в роса, което не смеел да откъсне с мръсните ръце на своята страст. Бил объркан, не знаел какво да прави – минал през обятията на градските метреси и проститутки, той не можел да намери пътя към едно невинно, неопитно момиче, което желаел и към което неспирно се стремяло сърцето му. Самата девствена природа застанала пред него и той не знаел как да я приеме, да я прегърне, да се слее с нея.

Накрая решил и една вечер, когато слънцето се скрило зад планината, той почукал на портата на Марин Андреев с намерението да поиска ръката на хубавата Елена.

Свещеникът пак въздъхна, загледа се замислено пред себе си и най-неочаквано ме запита:

- Как мислиш, какво се е случило?…

- Не знам, отче…

- Случило се е това, което се случва, щом се срещнат ангелът и демонът – разрив…

Той отново се надвеси над ръкописа и продължи:

- Марин Андреев с радост поканил знатния гост у дома си, почерпил го, нахранил го, поговорил с него за земята, за търговията, за обучението му в юнкерското училище и политиката. Часовете течели неусетно, наближила полунощ, а Иван нито си тръгвал, нито казвал защо е дошъл, макар всички да се досещали, но от благоприличие мълчали. Накрая, след като си пийнал доста, той поискал ръката на Елена. Марин Андреев благодарил за оказаната чест, но отговорил: “Скъпи момко, почтено е твоето намерение и аз го виждам в очите ти, но нашият дом си има своите закони: тук всеки решава сам, според сърцето и разума си. Ако е писано Елена да живее с тебе, нека тя сама направи своя избор.” Той кимнал към дъщеря си, а тя - поруменяла - навела глава и избягала в стаята си. Иван се поклонил на Марин Андреев, който бащински го потупал по рамото и му рекъл: "След една неделя пак заповядай у нас, да получиш отговора на моята девойка! Дано сърцето й намери пътя към твоето, както твойте очи към нейната хубост.” Иван се разделил с любезните стопани и се прибрал при леля си.

…Но не му било писано да прегръща хубавата Елена и да пие от кристалния ручей на душата й, защото една среща погубила надеждите му.

Живеела в градчето вдовица на име Каля. Мъжът й бил починал отдавна: простудил се зиме в една река и за ден-два се споминал. Тя имала две дъщери, за които се грижела сама. Криво-ляво преживявали. Веднъж Каля била отишла в гората за гъби и билки, когато видяла Иван да се разхожда замислен, да гали дърветата и да им шепне гальовно като влюбен. Усамотен в дълбоката гора, той бленувал щастие с любимата девойка и гадаел отговора й. Вдовицата го съзряла отдалеч, незабелязано се приближила до него и със затаен дъх гледала как той измил лицето си на едно изворче, как разкопчал юнкерския си мундир, как капчици се стекли по мускулестия му врат, а силните му ръце нежно галели откъснато дъбово листо. Снажното мъжко тяло възбудило всяка частица на незадоволената й, алчна за ласки и жадна за обладание, плът; тя не се сдържала и, тласната от парливото си желание, внезапно се появила пред него. Макар Иван да идвал често в градчето, той не познавал вдовицата, но веднага се почувствали близки, сякаш са живели заедно от векове. Нищо не си казали. Каля го целунала така зашеметяващо, че момъкът забравил за любовта си, за женитбата и света около себе си, изтървал дъбовото листо в изворчето, което го приласкало като лодка на гръдта си, и потънал в прегръдките на сладострастието и хаоса. Любели се диво, докато припаднал здрач и слънцето изпратило прощалната си целувка на света. После Иван се прибрал при леля си, а Каля – при децата си. Срещата им, наситила телата, но непробудила душите, скоро била забравена и от двамата, като всички случайни срещи; за Иван тя била нещо естествено, с което отдавна бил свикнал в бурния житейски въртоп на града, а за вдовицата била само още една поредна възможност от многото, които й предоставяла съдбата за удовлетворение на плътските й желания и утеха за ранната смърт на мъжа й.