Стоян георгиев

В един зимен следобед Димо Мръчков седеше сам на дивана в панелния си хол. Той запали цигара и усети мраз в сърцето си. Откакто позна душата си, откакто надникна в себе си, светът настръхна срещу него като квачка над безпомощното пиленце, решило, че е вече време да изкукурига; откакто се прости със страха си и се докосна до незнайната сила, създала вселената, откакто имаше смелостта, като древния Авраам, да отвърне без колебание на Божия зов и да извика “Ето Ме!” всичко се обърка: времето изгуби нормалния си ход, хората изплуваха от благовидните си черупки и земята засия в естествения си вид, както в деня на сътворението си. У него възкръсна великата хармония на вечната мистерия на битието. И тогава разбра думите на Спасителя, че в Царството Небесно “няма време”.

Но странно защо, сега всички човечета, сякаш са се наговорили, започнаха да го нападат като глутница бездомни кучета: колегите му се присмиваха и го считаха за луд, жените го гледаха с подигравка и съжаление, “благоверната му” съвсем явно му изневеряваше с един водопроводчик, “човек сериозен и с пари”, както тя самата се изразяваше, децата му се страхуваха от него, а началникът му изобщо не го понасяше и не разговаряше с него. Касиeрката вече не влизаше при счетоводителя и разпространяваше слуха, че е нещастно влюбен в някаква “разпасана” стюардеса и си е загубил ума, който в “интерес на истината” никак не бил много.

Докато пушеше, Мръчков се рееше из небитието, когато му се стори, че в цигарения дим зърна душата си, но тя веднага изчезна и само леко му махна с ръка. Нима и Тя го изоставяше? Възможно ли бе?!

Той заразглежда холовия си интериор: ето поолющения бюфет, който си купиха две години след сватбата – колко тичане, връзки и рушвети бяха необходими, за да се сдобият с него; ами гарнитурата, за която едва не замръзна в един склад, където го беше вързал “свой човек” да чака цял ден в средата на януари; ами малката масичка, за която обиколи и почерпи около десетина дърводелци, понеже капризната му жена все не харесваше изработката… На масичката лежеше разтворена книга, зарязана явно от дъщеря му, веднага щом приятелките й са я поканили на “терен”. Едната страница на книгата беше илюстрирана. Мръчков й хвърли бегъл поглед. Той добре я познаваше, но сега тя го порази като болезнено откровение: закръглен и набит българин, мустаклия, с широк пояс и огромни потури, увенчан с малко калпаче над кръгла късоврата глава, стискаше в ръката си кървав нож и гузно гледаше жертвата си, просната в краката му. Убитият, на средна възраст, облечен с костюм, имаше издължена и съразмерна фигура, беше с брадичка, с аристократичен профил и фини черти на лицето, издаващи чиста и благородна душа. Той примирено беше склопил очи. Българските Дон Кихот и Санчо Панса, но в жесток вариант, като всичко, което се случваше на тази малка и изстрадала земица. Сега Мръчков видя, че времето е спряло и не можеше да тръгне. Смъртта отваряше вратите към безкрая, “…за да има живот вечен…”^*

Цигарата догаряше и между треперещите пръсти димеше само филтърът като изтеглен щифт на бомба. Душата му пак махна с ръка, втурна се към него и блесна ослепителна светлина. Времето го нямаше, нямаше го вече и Димо Мръчков. Непознатата беше съблазнила непознатия.

На другия ден познатите побързаха да погребат нещастното тяло, за да забравят за странния луд, който търсеше времето, а откри себе си.

ИЗГНАНИЦИ

А най-вече имайте усърдна любов

един към други, защото “любовта покрива

много грехове”.
Първо съборно послание

на Св. ап. Петра, гл.4, ст.8

Митническият инспектор запали цигара и погледна отсрещния пилон с развения червен флаг, увенчан с бял полумесец и звезда, сякаш паднала от небесния свод, осеян с милиони, милиони звезди, безстрастно наблюдаващи човешкото суетене на граничния пункт. Младежът, окован в униформата си, на която луната дискретно осветяваше звездните му пагони, погледна и разярения лъв, над чиято глава също властваше огромна алена звезда, изглеждаща по-голяма от всички останали. Дали от нощния хлад, който се просмукваше от околните борови гори, дали от преумората и приближаващия се сън, прогонван от виковете на колегите му и пътниците, той неволно потръпна и тръгна надолу по пътя да разгледа кервана от хора, които масово напускаха земята, където са се родили, отраснали и погребали костите на предците си. Вестниците твърдяха, че те са обикновени български “туристи” с мюсюлманско вероизповедание, странно защо пътуващи с цялата си покъщнина. Автобуси, препълнени с битови уреди: телевизори, хладилници, печки и перални, вързопи и бохчи; леки коли с претоварени багажници; камиони, които сякаш щяха да се разпаднат от неимоверния си товар – се нижеха в безкрайна редица.

Митническият инспектор беше идеалист, заклет патриот и малко наивен. Той вярваше, че всичко е в реда на нещата, защото такава беше държавната политика. “Покръстването” се представяше като закономерен и напълно естествен акт, невъзприет нормално поради фанатизма на потърпевшите. Науката и изкуството, като две мощни патерици, също подкрепяха далновидната политика на държавните глави. Припомняйки петвековното робство на народа си, той виждаше в настоящите събития само едно закъсняло възмездие на историята. Младостта е доверчива – дали поради липса на опит, дали от присъщия й идеализъм, а може би и поради представи и принципи, внушени от ловки идеолози.

Инспекторът поздрави свой колега, закръглен и нисичък, чиито огромни очила постоянно се свличаха върху незначителния му нос, сякаш липсваха уши, които да ги задържат. Той беше разхвърлил багажа на един брадясал пътник, с кафяви потури и омазнено кепе.

Колегата току-що бе открил в пояса на нещастника пет пачки по хиляда лева, “недекларирани по установения ред”, и се чудеше акт ли да му състави или да го “подсети”, че може да си пътува само с трите пачки, като другите две се скътат на топло в дебелото му митничарско яке с огромни джобове. Така нямаше да има проблеми и за двамата. Странното беше в това, че пътникът едва ли бе запознат с “установения ред”, а младежът недоумяваше кой е установил този ред и по каква логика, но все пак реши, че държавата по-добре знае защо се грижи повече за българския лев, отколкото за съдбата на поданиците си.

Той продължи пътя си надолу, тактично оставяйки колегата си да работи спокойно, за да не сбърка нещо в сложната митническа материя. Мина покрай един автобус, от който пътничките бяха слезли и се свиваха от нощния студ, защото бяха само по шалвари, с бели забрадки и тънки сини манти, а повечето от тях – с чехли, обути на бос крак, поради непоносимите юлски жеги. Тук, в планината, нощите бяха много студени и те като хора от равнината – идваха от Варненско и Бургаско – не бяха предвидили това и трепереха от бавно спускащата се мъгла.

- Ама че харем се е заформил! – младият човек се обърна изненадан, защото тази саркастична забележка долетя зад гърба му и принадлежеше не на кой да е, а на самия му началник: дребен пълничък човек, надарен с пъргавината на лалугер и погледа на орел.

Инспекторът, притеснен от присъствието му, се усмихна и извади ръце от джобовете си.

- Редки екземпляри, а Мавров?!

- Наистина – редки – потвърди подчиненият.

- Ти направи ли акт тази вечер?

- Още не съм, другарю началник – измънка той.

- Какво чакаш – звездите от небето ли да паднат?! Действай! – и с лекотата на пантера, шефът продължи нагоре към осветения пункт, за да се посгрее с “едно” уиски без лед и някоя пикантна клюка от хрониките на учреждението, на която подчинените винаги се смееха до сълзи, доказвайки му колко велик, умен и всемогъщ е той.

Мършава колежка, с две големи звезди на пагоните, къса коса и резки движения, задърпала за шлифера пътничка на средна възраст, искаше да й направи личен преглед, за да открие валутата, която тя бе сигурна, че клетата жена е скрила у себе си и дори – ако беше необходимо за целта – “да разрови и задника й”. Грозната сцена накара младия наивник да продължи към нескончаемата върволица от коли, хора и човешки съдби.

- Как е, приятел? – черен старшина, с метнат през рамо автомат, с изпъкнали скули и почти животински черти на лицето, пресече пътя му.

Между двамата отдавна съществуваше безпричинна неприязън, породила се спонтанно като всички велики чувства. Този старшина се прочу, когато през зимата наби една пияна полякиня и се гордееше изключително със своя подвиг, за който дори и Херакъл не би могъл да мечтае.

- Какво ще ги правим тези туристи? Аз викам да мушна пълнителя, че да им тегля един-два откоса. Тъкмо ще ви спестя писането. То вий цели фермани дращите.

- Държавна политика – отвърна инспекторът, като бързаше да се отдалечи от досадника. – Какво да се прави?

- Я не се прави на луд, тарикат такъв! – извика зад него скулестото животно, но той вече се спущаше по-надолу по пътя и му се струваше, че навлиза в някакъв друг, съвсем непознат свят.

Много от пътниците бяха изпопасали в колите и автобусите, други – запалили огньове в канавките – се грееха, трети ядяха и в очите на всички се таеше огромно страдание, примесено с учудване. На инспектора му стана тягостно и някак съвестно за тия клетници, прокудени от домовете си на произвола на случайността, провидението и държавните чиновници. Имаше нещо ненормално и призрачно в сгърчаните им треперещи тела, в самотните им низвергнати души, в разбитите им съдби.

“Коя сила тласка хората към злото? – мислеше инспекторът, чийто патриотизъм взе да избледнява пред нерадостната гледка. – Присъщо ли е то на човешката душа, изявявайки се само в екстремни ситуации или се поражда от определена среда и обществен климат? Не е ли рожба единствено на грубия, безсмислен егоизъм, на духовно невежество и слепота?…”

Потънал в мислите си, той се спря до лека кола “Мосвич”, с отрупан багажник, от която бързо излезе млад мъж с митнически декларации в ръце и се обърна към него:

- Извинявайте, не знам как да ги попълня?

Инспекторът му обясни всичко най-подробно, като му подхвърли:

- Първото пътуване и то по такъв повод.

Човекът се сконфузи и трепна, сякаш някой го шибна с коприва по ръцете, после бавно извади смачкан пакет цигари и запали. Митничарят отказа предложената му цигара.

- Лош повод…Всъщност историята е доста…объркана… Връщам се оня ден от работа – работя на асфалтовата база до селото ни – и докато мина през кръчмата да се почерпя с приятелите и поговорим за…”покръстването”, чувам страшен шум, сякаш дузина самосвали се втурнаха към селото, но долових и тракане на вериги. Скочихме всички и що да видим – танкове!… Косите ми настръхнаха като на таралеж. “Почна се!” – си рекох и хукнах към къщи. Хукнаха и другите.

Танковете преградиха пътя за селото, после наскачаха ония ми ти барети, разлютени офицери, войници с автомати и кучета като биволи. Тръгнаха по къщите с едни големи именници и тежки ритници. Блъскат по вратите и: “Хасане, Иван ставаш ли?” Как да смени човек името си – от камък дърво става ли?! Чудни хора! “Вашта мамица – крещи като луд охранен майор, - пет века сме ви търпяли! В турска вяра сте ни насилвали! На ви сега!”И току-виж някоя барета ти стоварила юмрук по празната глава, сякаш тя е виновна за всичко.

Първо подхванаха ходжата, а той Корана държи като имане и го не пуща. ”Аз съм стар човек, другарю майор – казва, - лошо не съм струвал, хората съм лекувал… Името си не сменям, нито вярата!…” Един приклад зад врата и го отведоха някъде. Повече не го видяхме. “Ще стрелям! – вика майорът. – Хич не ми се туткайте!” Той и чичо ми на кръв се гледат и аха-аха да се сдавят като вълци, но в това време проехтя картечен откос: Рашид-едноокият се опитал да избяга през обръча и му видяха сметката… Все едно самият ад беше слязъл на земята и нито Мохамед, нито Исус можеха да ни спасят.

Едно войниче, както стоеше с насочен автомат, припадна и взе да вика: “Не мога, другарю майор, не мога…” “Какво не можеш бе, пикльо такъв, - ерчи се като петел майорът – или искаш в дисципа да те натикам!” Онуй подскача като заклана кокошка, хвърли автомата, лежи и рита, рита – не може да спре, дорде не излезе пяна от устата му. После утихна. Двама от баретите го занесоха при танковете и го положиха на земята. Слънцето взе да напича, устата ми пресъхна, а не ни пускат да мръднем от мегдана, дето ни закараха като стадо овце.

- Ти покръсти ли се?

- Покръстих се – една сълза се проточи по брадясалата му буза и капна върху димящата цигара, - какво да правя?… Две деца имам – едното на пет годинки момиченце, а другото – пеленаче още – момче … - той посочи с очи колата си.

Едва сега, въпреки тъмнината, инспекторът различи в колата силуета на млада жена, на чиито гърди беше заспало малко пухкаво ангелче, а зад него, положило главица на седалката, очарователно момиченце с две рижави плитчици.

- Защо стана така, другарю инспектор, тъй и не разбрах… Мирно и тихо си живеех: къща си построих – дом, дето се вика, голям, кола си купих, не съм мързелив, с жена ми се погаждахме, зло никому не съм сторил и…ето ти изведнъж –нещастие… Тежко ми е, другарю…

- Сега къде отиваш?

- В Бурса.

- При познати ли?

- Имам братовчед там. Изсели се преди десет години. Тогава беше друго – не като сега… Заможен човек бил станал, ама…сигурно за нас боб хвърля, дето имате една приказка… Вятър… Мъка ми е, мъка… Костите на дядо ми лежат в тази земя, а чичо ми…чичо…

- Какво?

- Обеси се – не издържа. Обеси се на черешата в двора си. “Как – казва - аз от Мехмед – Недко да стана? Не мога – казва, - не мога! Все едно сърцето ми да изкарат!”… Такива работи…

- Странно – едва изрече митничарят, чийто патриотизъм отлетя, сякаш издухан от силния вятър, който огъваше до земята върхарите на дърветата и шибаше храстите.

В съзнанието му изплуваха двете отрязани ръце на бивш регент и министър-председател, окачени отстрани на ковчега, до насеченото му от ятагани лице, обезобразеното тяло на друг министър-председател, изкуственото око на един удушен поет и изпита погнуса, която се плисна в душата му като помия.

- И друго има… Онези отсреща – пътникът посочи с глава пилона, - разправят, изроди били – полицаите и митничарите.

- Защо? – попита смаян инспекторът.

- Сигурно няма да пропуснат да помърсуват с жена ми, а може и на мен да посегнат…

Инспекторът се отдръпна мигом, като от прокажен, защото тези думи, изречени толкова примирено и безнадеждно, разтърсиха всички фибри на душата му.

- Е, сбогом, другарю инспектор… Дано никога да не идвате на нашия хал…

Пътникът хвърли фаса си и се запъти към колата, а митничарят тръгна обратно към осветения пункт и чувстваше, че тялото му се тресе – дали от студ или отвращение, той не можеше да разбере. Звездите, изцъклени като очите на мъртвец, трепереха от страх.

Пред стълбите на пункта, под огромен бетонен навес, служител на ГКПП удряше с невероятна бързина печати на паспортите и като конвейер изплюваше пътниците в граничната зона, а тя вече едва ги побираше. Той се стараеше да запази темното си на работа, защото такива бяха нарежданията “отгоре”, пък и петдоларовите банкноти, мушнати предвидливо в паспортите, които разсеяно приютяваше в джоба на сакото си, внасяха своя достоен дял в съзнателното изпълнение на “служебните му задължения”.

Преди да отвори остъклената врата на пунка, наивният инспектор още веднъж погледна лъва, изправен пред големия каменен надпис: “НАРОДНА РЕПУБЛИКА…” Той изглеждаше още по-разярен, че над царствената му глава, увенчана досега с единствено достойната за нея корона, са му лепнали обикновена плебейска петолъчка и сякаш се протягаше да я разкъса и запокити към спуснатата желязна бариера – жълта на червени ивици.

Когато инспекторът влезе в огромната мраморна сграда, видя, че около една от масите бяха насядали по-възрастните служители, обградили шефа си в коленопреклонен обръч, и пиеха кафе, заливайки се от смях. Най-близо до него, застаряваща колежка кокетно твърдеше, че един път за любовници не е нормално и че “в тези неща наваксване няма”. Шефът, червен като петолъчката, много се смееше и само повтаряше:

- Толкова път само за един път – не си струва…

После с наслада лапваше някое захарче, като опитомена циркова мечка, и всмукваше от дългата си ментолова цигара. На масата небрежно бяха хвърлени ключовете му, прихванати от неизменния му ключодържател, на който бяха изобразени три маймунки, насядали една до друга: първата беше закрила с лапи очите си, втората – устата, а третата – запушила ушите си. Инспекторът се вгледа в ключодържателя, след това погледът му срещна лукавите очички на шефа и в един миг той се почувства като четвърта маймунка. Тази светкавична мисъл, блеснала в подсъзнанието му, го порази.

Той влезе в стаята, където бяха касите и документите, както и необходимият служебен инвентар. Сух мургав митничар се караше на някакъв “турист”, като го убеждаваше, че парите му, току-що преброени от него, са били 13, а не 15 хиляди. Наивният инспектор с очите си видя двете пачки, скрити под митническите упътвания на гръцки език.

- Ако продължаваш да ми опъваш нервите, ще ти друсна една глоба и акт за обида на служебно лице! – скръцна със зъби колегата.

Митническият инспектор с четирите малки звезди на пагоните си нямаше сили да се възмути, защото такава беше държавната политика.

Марк Нофлър

Докато гледаше кръжащия хеликоптер, Борис си спомняше как преди десет месеца влязоха с Павел през портала на казармата: изплашени, потиснати, с обръснати глави и тревожни погледи. Всички около тях също бяха с обръснати глави и също бяха стъписани. Отначало и двамата не можеха да различат братята си по оръжие, дотолкова всички си приличаха: и в прическите, и в дрехите, и в шеметното окръгляне, и в постоянния глад. Бяха като едно унифицирано и скучно семейство, като монаси в будистки манастир. Всяка жена, която се мернеше в поделението, независимо от възрастта си, им изглеждаше богиня. Тук и най-невзрачната представителка на нежния пол повдигаше самочувствието си много осезателно. Школниците рядко успяваха да се свържат с някоя сърдечна и отзивчива плевенчанка, а войниците от стария район на школата утоляваха нагона си с уличници и циганки, които прекарваха нелегално по една-две седмици в някой забутан склад, където им носеха храна и ползваха услугите.

Хеликоптерът правеше поредния си кръг над стърнището, служещо за скокове с парашут на школниците от разузнавателна рота. В средата му имаше червен кръст от два брезента като ориентир за приземяване.

Беше лято, юли месец. Отрупаните с плод вишни, сливи и праскови в околните градини бяха свели немощно клони. Ухаеше на прясно окосена трева и цветя, бръмчаха пчели, прелитаха пеперуди; ухаеше на живот и възторг, между които едва доловимо се промъкваха леност и доволство. На единия край на стърнището, близо до шосето, бяха опънати успоредно три дълги брезента с наредени на тях скатани парашути за онези, които тепърва щяха да скачат. В хеликоптера се качваха по четирима, подбрани по тежест и проверени за наличието на всички атрибути към парашута. Духаше приятен летен ветрец, топъл и галещ.

При всеки кръг хеликоптерът изхвърляше от утробата си по един парашут, който веднага се отваряше под небесния купол. Често се налагаше школниците да бъдат наистина изхвърляни от машината, защото гледката отгоре ги впеценяваше и те не можеха да скочат, ако някой офицер не ги изтласкаше през вратата. Парашутите засега се отваряха автоматично, защото усещането при скок от хеликоптер беше като пропадане в пропаст, а школниците нямаха нито опит, нито сериозна подготовка и донякъде играеха ролята на пушечно месо.

Капитан Иванов, силен и груб мъж, който ги запознаваше с устройството на парашута и им показваше как се скатава, се смяташе за изключително оригинален и умен, както и за несравним женкар. “Много уруспии се навъдиха напоследък – казваше той полуусмихнат, - защото истинските мъже останахме малко. Не стигаме вече на женското племе.” Когато сгъваше парашута върху дългата маса в учебния си кабинет и школниците, гологлави, отегчени и изпотени, го наблюдаваха, затаили дъх, капитанът пак не пропускаше да прояви остроумието си: “Шуми като женска фуста, нали? Ако никъде не шуми, като го скатаеш, значи в небето, както и в леглото, нямаш проблеми.” Борис си спомни и оня летен ден, когато го бяха намерили гол на улицата, с пистолет на гърдите, изхвърлен през прозореца на една прочута дама. Шест месеца лежа в кома, но силното му тяло надделя и се възстанови. Всъщност капитан Иванов беше по-известен с прозвището Иван Кочът, защото обясняваше техниката на скока точно и лаконично: “Затваряш очите и скачаш като коч!” Тогава школниците се учеха да се приземяват от каросерията на една грохнала и полуразбита “Прага” и нищо не разбираха от дълбокомислената му инструкция.

Те се страхуваха. Бяха около седмица на лагер и всеки ден се надяваха да скачат, а всяка нощ заспиваха с чувството, че може да е последна в живота им. Първо ги възпря дъждът, който за няколко дни беше окупирал земята и я оплождаше с живителното си семе, после силният вятър, който искаше да го прогони, за да се наслади на потъналата в нега и напъпила от влага изкусителка, накрая хеликоптерите бяха повредени, а школниците само тръпнеха в очакване. От дългия поход до лагера краката им бяха разранени и пареха жестоко, а жегата в палатките и навън направо ги разкапваше.

Хеликоптерът се приземи и капитан Иванов, с червен анцуг и рупор в ръка, се затича към него. Поговори оживено с пилота, след това се върна при четиримата школници с паршути на гръб и каски на главите, готови за скок. Той преглеждаше оборудването им, като даваше последни наставления. Когато стигна до Борис, откри, че е без нож и го накара да си потърси. Неговото място зае Павел. Двамата приятели си стиснаха ръце и си пожелаха успех. Хеликоптерът ревеше яростно като гладно чудовище, готово да погълне цялата разузнавателна рота, заедно с командния състав и всичкото й снаряжение. Четворката се качи и машината плавно се отлепи от земята, набирайки височина.

Свалил парашута и каската си, Борис седна под отрупани с плод вишни, които му се струваха опръскани с кръв. Загледан в хеликоптера, той си спомняше колко премеждия бяха преживели заедно с Павел, колко разочарования и възторзи ги свързваха. На похода по Ботевите стъпки ротният се опита да накаже Павел за своеволието и независимостта му, качества недопустими за колективната казармена психика, и му заповяда да носи един немалък речен камък. После, за да не го обвинят в извращение, го накара да го хвърли, но той отказа. Накрая го положи в едно дере, но изостана от ротата, върна се, взе го и го скри в мешката си. След похода го сложиха в стаята си в учебния корпус и бележеха на него с резки дните до уволнението. Ротният и взводният го видяха и разпоредиха на Павел да го изхвърли извън поделението. Той изпълни нереждането, после пак взе камъка и го скри в горичката до школата, като всеки ден нанасяше резката. Борис често си мислеше, че и светът е казарма със свои неумолими закони и човек, подобно камъкът, трябва да устоява, въпреки резките и раните, на времето и съдбата. Павел бе решил на уволнението да подари робинзоновския си календар на ротния, но дотогава имаше още три месеца.

А сега хеликоптерът беше застинал за миг, сякаш наблюдаваше как първият парашут се отвори благополучно, политайки към земята. Школниците отдъхнаха с облекчение. Те изживяваха всеки скок, защото се страхуваха и, макар че от време на време се караха и биеха, все пак се чувстваха братя по оръжие.

Хеликоптерът, огромно зелено насекомо, отново се завъртя, слънцето се издигна и взе да прежуря, а школниците оживено разговаряха, окуражаваха се един друг, разхождаха се или късаха вишни и сливи от дърветата. Капитан Иванов постоянно даваше наставления с рупора си, спокоен и уверен в благополучното приключване на занятието.

Това беше втори скок. Първият ротата направи преди два дни от самолет “ИЛ-14”. Борис си спомни как ротният го изблъска от машината, как се завъртя във въздуха, как пред очите му проблясна слънцето – огнено кълбо – и как внезапно се почувства безтегловен между небето и земята. Първата му мисъл беше, че се е закачил на крилото на самолета и се страхуваше да погледне нагоре, но щом видя парашутния купол над главата си, въздъхна успокоен. Пред смаяните му очи земята изплува като новородена в цялото си великолепие, излъчваща хармония, непреодолим чар и топлота, а прелестите й, свежи и безсмъртни, възбуждаха вечното желание за живот и красота. Като я наближи, той имаше чувството, че тя лети стремглаво към него със страшна сила, но преди да осъзнае това, падна на краката си, а после напред. Развика се от радост, че е жив и преодолял страха си.

Вторият школник също летеше благополучно към червения кръст сред стърнището и умело управляваше парашута. Той беше от взвода на въздушните разузнавачи и имаше около 250 скока. Изглеждаше виртуоз и почти не се страхуваше. Хеликоптерът пак се отдалечи над слънчогледовата нива, за да се върне след малко над стърнището, където трябваше да се приземи третият школник.

Много горчивина имаше в казармения живот, но също весели случки и незабравими истории, които са възможни само тук и след години мъжете, на чашка, често си ги спомнят. Веднъж ротният нахълта в помещението, когато бяха изпили една туба с ракия, и дневалният, станал да рапортува, по заповед да застане на един крак, се срути в нозете на офицера. Двама от школниците се бяха опитали да насекат горящата печка на филета, а друг беше строшил огледалото в умивалника, защото бе възмутен от голата си глава, украсена в “цивилизацията” с игрив перчем.

Единият от взводните, когото наричаха “Линейката”, заради подвижността и пъргавината му, беше “пекан” и до дъното на душата си мразеше службата, тъй като “на времето” кандидатствал във военното училище и го приели, но го поканили и във ВИФ, където също бил подал документите си. Той беше спортувал хандбал и имаше стегната фигура, за разлика от повечето си добре охранени и закръглени колеги. Генералът на военното училище му заявил, че в армията влизане има, но излизане не. “Нещо като хотел “Калифорния”!” – усмихваше се с горчивина капитанът. Веднъж през лятото, школниците от втори взвод, излезли на обучение в живописните и романтични околности на школата, видели колата на “Линейката” в затънтено място, която се клатела подозрително. Те я наобиколили и го съзрели в любовно опиянение с една дама. “Дава й бърза помощ!” – разсмели се натрапниците, хвърлили димка под колата и избягали, следвани от заканите му. Въпреки че понякога проявяваше излишна строгост, школниците го обичаха, защото беше шегаджия и много чувствителен.

Третия парашутист също се преземи успешно. Оставаше да скочи само Павел. Сърцето на Борис заби участено като картечен откос, той стана и започна с напрегнато внимание и тревога да наблюдава хеликоптера, размахал криле като допотопен птеродактил.

Павел полетя към земята. Парашутът му се отвори, но няколко преплетени върви го бяха разполовили и той не можеше нито да се изпълни с въздух, нито да намали скоростта.

- Този ще се убие – каза капитан Иванов.

Павел летеше към земята като ранена птица.

- Този май наистина ще се убие! – изтръпна капитанът, затича се към червиния кръст, като викаше от рупора: - Отваряй запасния! Отваряй запасния!

Борис също затича след офицера с подкосени крака.

- Отваряй запасния! – крещеше капитанът. – Отваряй запасния!

Запасният парашут се разтвори като огромна бяла медуза, но на малка височина и не успя да се изпълни с въздух. Когато Борис дотърча до кръста, Павел беше в безсъзнание: каската му пукната, от устата течеше кръв, а устните бяха побелели.

Капитан Иванов се разпореди да донесат брезент, за да вдигнат ранения в хеликоптера, който веднага отлетя към града.

Едва сега болка, силна, пронизваща, непоносима, разтърси Борис и той изпадна в ярост, хвърли каската си, която в паниката беше взел със себе си, изрита я и се развика:

- Нещастници, заради вас стана всичко!… Шапки имате, но нищо под тях…Хвърляте ни ей така – без опит, без подготовка… Вие сте престъпници!…

Задавяше се от болката, изливаща се в потоци от гневни думи, във водопад от ярост срещу ограничените офицери.

- Я да мълчиш, че ще те дам на военен съд! – прониза го с погледа си капитан Иванов.

- Където искаш ме давай, но вие сте престъпници! Невежи и тъпи нещастници… Никакви офицери не сте, а истински кочове… Втори скок е това, втори скок!… А после: “…загинал, изпълнявайки служебния си дълг към родината…” Какво ще ги стоплят родителите му кухите ви фрази?! Не ви ща нито парашутите, нито каските! – той пак ритна каската си, която отхвръкна в нивата и печално издрънча, като бръснарския леген на Дон Кихот, използван за шлем в битките му със злото.

Няколко школници оградиха Борис и искаха да го дръпнат настрана, като го хващаха за ръцете и през кръста, за да го успокоят.

- В дисципа ще те натикам, момченце – пенеше се капитан Иванов, - в дисципа ще те натикам, да ме запомниш!

Кавгата ставаше ожесточена.

- Повече няма да скачам! – извика Борис. – Не вярвам нито на патриотизма, нито на професионализма ви. Какви офицери сте вие – прости държавни чиновници… Само планчета за занятия пишете, които я проведете, я не – и то некадърно. На миналото учение едва не избихте цяла рота. И Павел е ваша жертва, като много други!…

Останалите офицери, дошли до червения кръст, само мълчаха и сумтяха недоволно. Очите на “Линейката” бяха насълзени.

Слънцето прежуряше, сякаш искаше да стопи и земята, и хората, които се чувстваха в преддверието на ада.

- Няма родина, няма дълг, няма чест и достойнство – има само хора! – крещеше Борис, като отиваше към брезентите с разхвърляни по тях парашути, където школниците бяха почнали да събират инвентара на ротата и – потресени и съкрушени – се готвеха да се прибират в поделението.