НЕПОЗНАТАТА – НЕПОЗНАТИЯТ

Дните прелитаха над града еднообразни, дълги, с неизменен грим от умора и равнодушие. Прелитаха дните и вледеняваха кръвта на Димо Мръчков, убиваха мислите му, посребряваха косите, а времето, застинало в прашния кабинет, се криеше в кантонерката, подаваше се крадешком от големите овехтели папки и той все не можеше да го открие. Затрупан с изчисляването на заплати, премии, приходи и други дела, главният счетоводител забравяше за себе си, стапяше се и се превръщаше в една от многото цифри, които пъплеха като мравки по книжата и се скупчваха в мравуняците на отчетите, списъците и безкрайните обяснения за неволни грешки. Животът задъхано препускаше към своя край и в шеметния му галоп за Мръчков нямаше никаква почивка.

В един от многото дни на вратата се почука и влезе касиерката, възрастна и кокетна жена, поздрави своя началник и му изтърси две понаедряли папки: те се тръшнаха уморено, вдигайки прах, но така и не предизвикаха интерес у изострения като на мъртвец нос на счетоводителя, който само погледна подчинената си с усмивката на безобиден гризач. Тази усмивка зарази дебелите й устни: те бавно се разтегнаха с поразяващото самочувствие за своя чар:

- Прегледай днес и тези двете!

- Май много станаха – опита се да възрази Мръчков.

- За енергичен млад мъж не е много.

- Така ли смяташ?

- Свикнала съм да смятам…

- Е, да, ние всички смятаме – той хвърли ироничен поглед към книжата, обградили го в плътен обръч от заплашително мълчание. – Само не можем да сметнем гостуването си на земята – този не особено уютен хотел.

- И не ни трябва – очите на касиерката го изгледаха мазно и алчно. Тя се обърна мигновено към вратата, зад която се плъзнаха леки, предпазливи стъпки и прошепна: - Знаеш ли какво е ставало вчера у Петрови? “Апокалипсис сега”. Нашият мил колега направо от нощна смяна се завлякъл с две финландки на “Дюните”. Другото как да е, ами и премията одрънкал с тия шафрантии.

Мръчков рисуваше нещо върху един приходен касов ордер и слушаше разсеяно, защото всеки ден касиерката влизаше по един и същ начин, хвърляше едни и същи папки и разказваше едни и същи клюки в различни вариации, които животът предлагаше, а уродливото въображение обогатяваше. Старата кокетка се увличаше в глупави и пикантни подробности, бърбореше неспирно и “събеседникът” й, изнервен и съсипан, рисуваше, за да не изкрещи от ярост. Той не можеше да я изгони, защото вродената му деликатност го възпираше, а досадницата знаеше това. Днес от ордера го гледаше миловидна и ефирна жена, пълен антипод на надвесилата се над главата му клюкарка, странна и загадъчна; жени като нея в действителност нямаше или е имало много, много отдавна в библейско време. Касиерката най-после забеляза рисунката и учудено подхвърли:

- Сигурно финландките са били като тази…

- Едва ли – процеди счетоводителят, - тази жена съществува само в моята фантазия. Аз никога не съм я виждал.

- Тъй, тъй – вие, мъжете, все не сте виждали, все по въображение, а всъщност – само по спомени… Палавници такива!… - досадницата намигна и реши да нанесе съкрушителния си удар за днес: - Знаеш ли, че Костов има жабешки ципи на краката си?

- Глупости.

- Видели са го в банята. И Галя, талиманката, дето от два месеца ходи с него, потвърди същото.

- Босева, при началника! – секретарката рязко беше отворила вратата и касиерката подскочи от сепването, изгледа с презрение умело гримираната й маска, съживена само от черни игриви очи и двете напуснаха кабинета на Мръчков, който така и не откри времето, неумолимия враг на жените, загнездило се в бръчките по лицата им и посивелите слепоочия, откъдето на можеха да го прогонят козметиката и ефикасните бои за коса.

Останал сам, счетоводителят се опита да се задълбочи отново в монотонния си и безценен труд, но мозъкът му постоянно тракаше като развален часовник без стрелки, също като онзи, който някога в горестната си самота беше нарисувал Сезан, и не му даваше покой:

- На Дерменджиев – 30 дни платен отпуск и 5 болнични, 56 часа нощен труд, 10 лв. за неоново осветление, 10 лв. за владеене на чужд език – очите му едва се ориентираха сред мъглата на цифрите, безучастни и невъзмутими, а в главата като ехо прокънтяваха мислите и удряха с чук нажежените мозъчни гънки. – Какво ли е правил цели 30 дни: вкъщи мивка ли е изливал, на вилата домати ли е садил или бостан обирал? По дяволите, не знам какво се работи сега на полето. Остава и на бригада да ни засилят, сякаш друга работа нямаме… Пет дни болнични. От какво е боледувал: с жена си ли се е счепкал като Петров, трипер ли е пипнал или ангина го е повалила? Крехко същество е мъжът!… А за този нощен труд колко ли пъти е кръшнал с някоя кръшна полякиня? И защо да му плащаме неон, когато е проспал времето си? По дяволите времето! Какво ли пък е то, щом не мога да го видя?! Измислица някаква… Нищо не разбирам. Защо Костов да има жабешки крака?!… Да не е заченат в блато?… Каква глупост!… Ние всички сме в блато – квакаме си и се радваме, че щъркелът е надалеч… Какво да правя? – Гледай си книжата! Не е необходимо да мислиш. За това си има началник – той да търси времето, а ти изчислявай само заплатите и отчитай приходите. Ясно ли е? – Добре де, тогава защо ми е този мозък, само да събирам цифри ли и да го оставям да закърнява? – Пак взе да философстваш… Я виж Лолов, какво тлъста заплата му се очертава този месец. Хитрец е той, току-тъй не се натиска на секретарката. – Стига, нека касиерката се занимава с тези глупости. - Ама все пак любопитно е!…

- Наистина е любопитно – каза някой и Мръчков изведнъж се сепна, защото в бурния порой на мислите му се вля нежното бълбукане на едно поточе, погалило слуха му съвсем осезателно.

Срещу него седеше млада жена, излъчваща неземно ухание и любов и му стана някак весело и…страшно. Откъде дойде тя, защо не я усети, не е ли видение, за каквото наскоро бе чел в книга по парапсихология? У нея имаше нещо загадъчно.

- Извинете, кого търсите?

- Тебе, естествено – усмивката й беше подкупваща.

- Не си спомням да сме се срещали или познаваме…

- Срещали сме се, но че не се познаваме е вярно.

Димо Мръчков се поизчерви и гърбът му овлажня. Той машинално попипа възела на вратовръзката си, прегледа един ордер с контирани приходи, механично го обърна и боязливо погледна непознатата, защото от гърба на ордера му се усмихваше пак тя.

-А къде, къде сме се срещали? – удивен попита счетоводителят.

- У вас, разбира се.

- Как така у нас!?

- В дома ти.

- Но това е невъзможно! – потта изби по челото на чиновника и се стече към изящния възел на вратовръзката му. Такова нещо досега не се бе случвало с него. Каква наглост! Съвсем непозната посетителка, а се държи така фамилиарно. Всъщност тя въобще не беше нагла. Напротив, изглеждаше почтена млада жена, дори плаха, но неимоверно красива. По-красива жена Мръчков не познаваше: касиерката и секретарката сега му се сториха като крокодили.

- Аз никога не съм ви виждал – счетоводителят стана по-самоуверен – и не ще ви позволя да ме шантажирате. – Той доби оня надут вид, който винаги приемаше, когато работеше с клиенти: - Давате ли си сметка, че юридически вашето изявление е подсъдимо?

- Може би, но тъй като сме заедно всеки ден и всяка нощ, не ни остава нищо…

- По-тихо!… - Мръчков стана, рязко отвори вратата на кабинета си и огледа коридора. – Моля ви, по-тихо… Тук всичко се научава за секунди.

- Извинявай.

- Странна жена сте вие: нахълтвате незнайно как и започвате да говорите разни нелепости. Ами ако някой чуе! Знаете ли какво ще стане? Жена ми ще ми създаде проблем.

- Тя често го прави.

- Всеки ден.

- Е, това е неприятно – тя замълча за миг. – Защото пренебрегна мен заради нея, а тя…

- Знам я по-добре от вас – Мръчков я погледна съучастнически, хвана я небрежно за ръката и като се убеди, че е топла и нежна женска ръка, се поуспокои и седна по-близо до нея: - И все пак аз не те познавам.

- Всяка нощ съм при теб…

- По-тихо…

- Бдя над теб, докато спиш.

- Но коя си ти? – очите на счетоводителя се отвориха широко като две големи нули.

- Не се ли досети?!

- Не мога. Въобще не мога!

- Аз съм твоята д у ш а.

Мръчков изтръпна, като че мравунякът от цифри полази по гърба му. Апокалиптичен ужас скова сърцето му, макар че това беше само една нищо и никаква женица, която може би се шегуваше. Не друго, а споменът за душата го потресе. Да, той все пак я имаше – своята душа: единственото сигурно нещо, което още притежаваше на този печален свят и което беше забравил. Сякаш към него, с бавни инквизиторски стъпки, пристъпи неоткриваемото време.

Счетоводителят се взираше в изящното лице на непознатата, което все повече му заприличваше на неговото, като че се оглеждаше в криво огледало, придало на смръщения му лик очарователен женски образ. Тънката ципа на реалността, отделяща го от света, внезапно се скъса, стопи се и вече нищо не му изглеждаше чудно, а напълно естествено. Двамата се гледаха хипнотично, като добри познати, които съдбата е свързала, но житейските трусове са принудили да се позабравят. Папките и списъците за аванса, както и отговорите на многобройните доноси, се бяха пръснали по пода като непотребна смет. Вещите в кабинета на счетоводителя изплуваха в странна светлина – той се удиви и затаи дъх, защото времето, пришпорило живота, беше спряло в сияещите очи на душата му.

Захласнат, Мръчков не усети стъпките в коридора, наближили вратата му, не усети рязкото й отваряне, нито дребната фигура на началника си, който го гледаше изумен. И имаше защо: счетоводителят, зяпнал стената срещу него, книжата разхвърляни, а е средата на декември и трябва да се прави отчет за годината.

- Какво става, Мръчков?! Каква е тази анархия?

- Говоря с душата си – унесено прошепна подчиненият, все още упоен от странната си среща.

- Какви са тези глупости! Душа… Сега ми се обаждаха от София: искат отчет за фирмата, която изнасяше козметиката. До два часа да си готов!

Вратата се затръшна и пантите подскочиха от болка. Счетоводителят беше не по-малко потресен, отколкото от срещата с душата си. Боже господи, какви са тези нелепости! Ама че ден! Той погледна календара: ами да – днес е вторник, 16 число. Оставаше и да му върви. Внезапно в разпаленото му въображение началникът и душата му се вкопчиха в силна прегръдка, после се разделиха, той се опита да я удуши, но тя се засмя и се стопи между пръстите му. Началникът се вкамени със зейнала като топовно гърло уста, от която излитаха ужасени викове.

За пръв път от години насам, главният счетоводител спря да смята и се замисли, но не за касиерката и секретарката, нито за Лолов, финландките, блатото и жабешките крака, а за своята душа, единствената светлина в непрогледната сивота на дните му. Неусетно у него бликна вселенска радост, незнайно откъде и от какво, радост внезапна и поривиста, която набра сили и го окуражи. Началникът вече не изглеждаше толкова страшен, постепенно се смали и се превърна в жалък гном, а важните му разпореждания от София не бяха нищо повече от илюзорно главозамайване. Какво можем да внасяме и изнасяме, когато освен душата си не притежаваме нищо?!

Мръчков подреди книжата си и се опита да работи, но не успя, а тялото му, отмаляло и изтощено, трепереше като бездомно куче.

Вечерта, когато счетоводителят, уморен и съсипан, се прибираше към дома си, той изпитваше странното чувство, че у него е настъпила метаморфоза, че тялото, движещо се механично към сивия и разкопан жилищен комплекс, не е неговото, а някакво допотопно същество, напълно излишно в огромния свят на хората. И непознато. Сърцето му равномерно туптеше, като добре нагласен часовник, и разливаше спокойствие. Там се бе скътала душата, не по-голяма от микронна част от косъма – съвсем, съвсем незабележима, но тази божествена прашинка задвижваше цялото онова същество, което себеподобните му наричаха Димо Мръчков, онова същество, извършващо енергетично взаимодействие с природните феномени и примирено, изпълнено с надежди и страхове, препускаше с галопиращото време в грозното пространство на битието си. Душата-прашинка го задвижваше така, както преди много космически мигове бе задвижила огромните динозаври, някогашните господари на земята. Времето!… Ето че то пак изскочи като кошмар по пътя на Мръчков.

“Има ли го това време или го няма – измислица ли е то или съществува, спуснато свише от небесата?… Като си помисля как шефът ми си пие уискито с потракващи ледени кристалчета в компанията на някоя руса мръсница и как на банкета се изпика в саксията с фикуса, а аз – времето, та времето… Нещо не съм в ред. И коя беше тази шантонерка, представяща се за душата ми?…”

- Аз пак съм тук – чу той познатия шепот в ухото си.

- Къде? – озърна се Мръчков, усетил дъха й по лицето си, после я видя пред себе си в ослепително бяла рокля. – Моля те, ще ни срещне някой съсед или жена ми… Отиди си, недей да вървиш с мен, не ме преследвай. Отиди си, скрий се, изчезни!…

- Но никой не ме вижда, освен теб. Аз съм твоя и само твоя. Аз съм по-добрата ти половина…

- Но аз нямам нищо свое: гледам родителите си, издържам децата си, грижа се за жена ми. Аз сам за себе си не съществувам. Освен това съм дребен чиновник, нищожен началник на стара мома и залязваща фльорца. Кой съм аз, какво знача?

- Но ти си част от вселената, ти си индивид, субект, личност. Ти си Димо Мръчков, ти си един бъдещ гений, цар, светец…

- Аз – светец! Ти се шегуваш.

- Но това ще стане след хиляди години – не сега, нито утре – в следващия живот.

- Кой следващ живот? Аз не вярвам в него, пък и времето вечно ме препъва. Кажи ми как мога да го открия? Сякаш е спряло, а толкова бързо лети.

- Защото дните ти са еднакви.

- С кого говориш, скъпи? – жена му го дърпаше за ръкава и бъдещият “светец” мигновено излезе от обаятелния унес на душата си, попадайки в желязната хватка на неумолимото си ежедневие.

- А-а, с никой, нещо много работа имах днес.

- Преуморен ли си?

- Доста…

Вечерта премина както всички останали вечери в живота на Мръчков: сериозна вечеря в малката кухничка, в чийто северен ъгъл бе избил мухъл, а по пода профучаваха тлъсти хлебарки, и обсъждане от жена му на най-авангардните клюки.

- Знаеш ли – почти се задъхваше тя, - нашата управителка каква рокля си е купила?! Очите ми останаха в нея. Като вземеш аванса, ще си купя същата. На мен дори повече ще ми отива, защото съм по-слаба от нея.

Мръчков нищо не каза, само лицето му потъмня, а пред очите му проблясна кървава светкавица, но той благоразумно овладя гнева си и надигна чашата ракия, замезвайки с кисело зеле, просмукано от най-разнообразни нитрати. Може би те бяха единственото разнообразие в живота му.

- Нищо не казваш, а ми сумтиш като вол. Че кажи си мнението поне! Или нямаш мнение?!

- Това са си твои проблеми – решавай ги сама.

- Как така мои проблеми?! – подскочи жена му. – Значи аз вече не те интересувам? Значи към жената, която ти роди две деца и още те търпи, не изпитваш никакъв интерес?! Добре тогава… А за другите имаш мнение – към старата мома, дето се гизди като коледна елха и всяка сутрин ти поднася клюките с кафето, имаш интерес! Само към мен нямаш, така ли?!

Децибелите застрашително се увеличиха, но Мръчков гледаше безстрастно развихрящата се буря, защото напълно споделяше народната поговорка: ”Чушка ако не люти, краставица ако не горчи, жена ако не гълчи и мъж ако не мълчи – в този свят прокопсия няма.” Той знаеше сценария наизуст: жена му след малко щеше да се разреве, да се затръшка, да наблъска чиниите в мивката, да изгони децата да спят, а после щеше да го помоли да й прости, защото си била внушила, че вече не я обича. Така и стана.

- А знаеш ли, че дъщерята на нашата колежка Мимито – започна тя поуспокоена, като палеше цигарата си, - дето миналата година й изгоря апартаментът, си хванала нов любовник, някакъв англичанин, и май щяла да запрашва на Запад.

- Щом може.

- Как няма да може, като е тъпкана с валута: то не бяха чужденец, не бяха два – араби ли не щеш, гърци ли не щеш, цигани!…

Мръчков също бе запалил цигара и пухтеше от досада, която заедно с дима изпълваше цялата кухня. Жилището му се състоеше от три стаи: едната беше за децата, другата – гостна, а третата – домашното кафене – кухнята. Повечето време прекарваха в нея, а вечерите – пред цветния телевизор, единственото око към света. Тази нощ пак гледаха поредния филм от бразилския сериал, където бушуваха бурни страсти, пламтящи из екзотични пейзажи и се случваха най-фантастични събития. После си легнаха и щом се увериха, че децата са заспали, се опитаха да възкресят някои еротични сцени от филма върху импровизираната си диван-спалня, но не успяха, защото акробатиката беше механична, територията – позната, а главният артист заспа след първия сеанс. Накрая двамата утихнаха с гръб един към друг, като той леко похъркваше, а тя фино проквичаваше в тишината на святия дом.

Мръчков обикновено нищо не сънуваше, освен своя началник, който и насън много му се караше или водеше с него дълги поучителни беседи. Тази нощ обаче, както никога, той беше с бял костюм и бавно се приближаваше към счетоводителя от голяма далечина. Щом дойде по-близо, чиновникът видя, че това не бе началникът, а неговата душа. Той се опита да извика, но се събуди, плувнал в пот и стиснал отбранително завивките си. В един миг косата му щръкна: на отсрещния фотьойл, леко изтегната, седеше Тя и любопитно го гледаше.

ІІІ

Димо Мръчков ставаше все по-затворен и загадъчен, както за касиерката, така и за останалите си колеги. С когото и да заговореше, където и да погледнеше, откриваше душата си. Тя винаги беше с него: понякога я виждаше как се усмихва от очите на събеседниците му, независимо дали това бяха колеги, клиенти, жени с минало или началникът му. Той все повече привикваше с приятното й присъствие, все повече изпитваше необходимост да я съзерцава, да вдъхва божествения й аромат, да беседва с нея, откривайки хиляди тайни и загадки, които никога не бе предполагал, че се таят в скромната му особа. За някои от тях интуитивно се беше досещал, но това се случваше рядко, в малкото мигове на безумие, с каквито не изобилства затвореният български живот, изпълнен “с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата…”^*

Постепенно главният счетоводител започна да израства в собствените си очи, да се оценява като личност, да придобива чувство за собствено достойнство и да мисли самостоятелно върху житейските проблеми. Дори взе да предлага далновидни реорганизации в службата, а те, естествено, не се понравиха на “висшето” ръководство, счело, че навлизайки в неговите приоритети, Мръчков трябва окончателно да е полудял или да е скрит метежник. И понеже второто трудно се свързваше с плахата му натура, шефът го обяви за малоумен. Откритието му се повтори веднага от секретарката и цялото учреждение само за няколко часа се убеди в изключителната компетентност на началника относно човешките характери, за която дори Теофраст би му завидял.

- Като всеки простосмъртен, ти си непознат за себе си – твърдеше душата, докато се разхождаше с него, когато на връщане от работа той минаваше през морската градина. - Мислиш си, че си едно, а всъщност си съвсем друго. Хиляди енергии, вибриращи във вселената, се срещат в твоето сърце, свиват го, разпускат го, пулсират в него, както някога в яйцето, в което се зароди космическият живот; то изпраща любовните си послания на тялото, задвижва го и субектът Димо Мръчков се възправя в цялото си величие пред лицето на своя Създател.

- А къде си ти, спътнице моя, сред тези енергии, клетки и вибрации, къде си ти, изкусителна непозната?

- Аз съм вечното движение, аз съм неспирният устрем на Бога да твори и усъвършенства творението си. Любовта е моето оръжие, с което съм създала изкуството, музиката и науката, за да не потънат нещастните образи и подобия Божии в грубата прегръдка на материята и да забравят дворците на небесния си баща. Без мен няма нищо, освен пустота: без мен няма любов, без любовта няма живот, а само небитие. Ти сега си по-жив от всички други “непознати”, чиито сърца са сковани от леда на омразата и невежеството. Приживе те са сомнамбули, които вятърът на съдбата върти като есенни листа на рулетката на живота. Обикновено печели само Бог и някой избраник като теб.

- Нима съм избраник! Защо?

- Това само Той знае.

- Какъв избраник съм аз, щом всички са убедени, че съм луд. Аз загубих авторитет, приятели, семеен уют – всичко.

- Ти спечели, защото видя истината, но какво ти разбира къртицата от слънчева светлина!…

Те вървяха край морето. То с настървение ръфаше брега и зъбите му – пенливи вълни – поглъщаха черния пясък в дълбините му. В небето други вълни – ята гларуси – се впиваха в зеленикавата водна плът и мигновено се устремяваха към залязващото слънце, руменеещо свенливо под ласките на нахалния вятър, който го ухажваше с луд порив и неутолимо желание.

- Всеки човек е едно море – каза душата, - зависи дали можеш да плуваш в него.

- И дали ще се осмелиш - добави Мръчков.

IV

Докато те двамата се разхождаха край морето, съпругата на Мръчков споделяше опасенията си с един познат лекар-психиатър:

- Постоянно гледа стената, докторе, и си говори. Сам си говори… - очите й се ококориха, за да изразят невероятния ужас от поведението на счетоводителя. – Веднъж ми призна, че говорел с душата си. Това ме смая. И най-важното не беше пиян – проверих… От една седмица не ме е докосвал – тя се попричерви и кръстоса крака, - и не знам какво да правя. Направо ад! Напълно нормален си беше досега…

Докторът, с важен вид на всезнаещ, поглади брадичката си и промълви:

- Вероятно е преживял някакъв стрес. Трябва да го прегледам, за да установя причината за странното му поведение.

На другия ден Мръчков, изтощен от натякванията на жена си, отиде при лекаря. Последният го огледа с безразличие, дори не прояви обикновен човешки интерес към съдбата на себеподобния си. Не откри нищо изключително и поразтелно у този леко закръглен човек с прошарени коси, освен детски наивния поглед, ала все пак го взе профилактично за десет дни в “жълтия дом”. Нежеланият престой на Мръчков в болничното заведение го измъчваше много, но с помощта на своята душа, той намери някаква особена прелест в смирението пред човешкото страдание, над което преди рядко се замисляше и не обръщаше внимание.

Вестта за постъпването му в психиатрията затвърди окончателно мнението на колегите му за непогрешимостта на шефа. Касиерката лицемерно скърбеше за него и одумваше жена му. Името му не слизаше от устата на служителите в учреждението. Някои от тях се кълняха, че “засичали” съпругата му с един и същ мъж с брада и коремче в различни заведения и дискретни хотели. Мълвата за нещастието на Мръчков плъзна като чумна епидемия в провинциалния град и се превърна в щекотлива тема за разговор на скучаещите му жители. И както винаги, заинтригуваните и любопитни българи решиха, че в основата на тази драма лежи финансова злоупотреба, свързана с любовна авантюра.

След излизането от “жълтия дом”, счетоводителят прекара по лекарско предписание още двадесет дни в дома си, като беседваше денонощно с душата си, докато жена му се убеди, че е неспасяем и престана да му обръща внимание. Както и той на нея.

Хармонията на световната истина постепенно завладяваше сърцето на Димо Мръчков и с течение на времето той се превръщаше в странно отрицание на човешката природа. Много въпроси намериха своя отговор, зловещи дилеми – елиминирането си. Образът на космоса и хората коренно се промени, но един проблем продължаваше да човърка изстрадалия чиновник – проблемът за времето. Никой не можеше да го реши. За да се справи с него, Мръчков се хвърли в обятията на книгите и започна да чете с ненаситна страст всеобща история, физика, астрономически списания, биографии на велики личности, но така и не получи задоволителен отговор на мъчителния си въпрос, който, като червей-корояд, неспирно човъркаше нажеженото му съзнание. Душата му заяви, че времето е абсолютна мистерия, невъзможна за разгадаване, докато човек диша въздуха на тая земя, но счетоводителят искаше да открие истината сега, за да се освободи от бремето на съмненията и болезненото любопитство на ума си.

Накрая той се обърна за помощ към философията, царицата на всички науки, но и тя го остави посред пътя, без удовлетворяващо обяснение. От голите теоретични построения не олекваше на сърцето му, което отказваше да поеме поднесената му от мисълта сухоежбина, плод на отвлечени спекулации и рационални лабиринти: не му помогнаха нито Кант, нито Хегел, нито останалите философи. Накрая умът му заседна в знаменитата фраза на великия гръцки мъдрец: “Знам, че нищо не знам!”. Затъна умът му като в блато и въобще не можеше да се измъкне оттам. “Колко по-леко щеше да ми бъде сега, ако имах жабешки крачета!” – с ирония си мислеше той.

Беше му непоносимо тежко – не го радваше вече нито връщането му към привичното ежедневие в стаята на главния счетоводител в престижното учреждение, нито лицемерно-любезното отношение на шефа към него след излизането му от болницата, нито усърдието на жена му, нито училищните успехи на децата му, нито ухажването на енергичната секретарка. Всичко това го отвращаваше до погнуса.

Призракът на времето започна да го преследва като натрапчив кошмар. Жестоката мистерия не даваше покой нито на дните му, нито на съня му. Измъчваше го неутолимото желание да намери разковничето на неоткриваемото време, а също и на човешкото битие.