Стоян георгиев

Всичко щяло да свърши дотук, ако провидението не бе накарало Елена да се поразходи из гората, за да размисли над предложението за женитба. Щом Бог види, че Сатаната иска да скрие истината и оскверни душите, той винаги я дарява с неземно сияние, та и слепецът да я съзре.

Както се разхождала замислена и се молела Богу да й помогне в тежкото за нея изпитание, Елена дочула нечие стенание, което понякога се превръщало в ръмжене, сякаш се давели диви зверове. Изплашена, девойката се втурнала по посока на тайнствените звуци, но спряла вцепенена, щом зърнала Каля и Иван, вкопчени във вечния танц на сластта, дирижиран от дявола. Като видяла бъдещия си жених в прегръдките на яката и едрогърдеста вдовица, тя едва не припаднала, като че небето се продънило и божията ръка разкъсала розовия воал пред очите й, за да й покаже зловещото лице на Сатаната, безпощадният изкусител и враг на човешкия род. Потръпнала чистата душа на Елена, като гледала телата и не вярвала на очите си. Все едно, че виждала ада.

В нея нещо се скъсало и тя побягнала от това сборище на нечисти духове; храстите и клоните на дърветата се протягали да я задържат в юдола на греха, но тя бягала, бягала и – като древния Лот – не поглеждала назад. Храстите разранили нозете й, клоните раздрали дрехите й, но тя все бягала, бягала, докато се добрала до църквата и коленичила пред Исус.

…Когато скала се срутва в пропастта – виждаме, лавина ли запълзи по планината – чуваме, светкавицата ни заслепява, а бурята ни плаши. Колко по-ужасна е бурята в една душа, която нито виждаме, нито чуваме и често цял живот не забелязваме, докато смъртта я отнесе с невъзмутимото си безразличие? Колко по-страшна е тази буря и колко е тиха!

…Такава буря връхлетяла клетото момиче, коленичило в пустата църква пред олтара на Спасителя, под благия му поглед и всеопрощаваща десница. Дълго се молила тя на кроткия Исус пак да дойде, за да отвори каменните саркофази, където дяволът е погребал човешките сърца, затрупвайки ги с непосилното бреме на страстите, суетата, лъжата и подлостта. Сълзи се стичали по лицето й, свещите пращели и се носел мирис на тамян в святата тишина на божия дом, а дебелите прашни книги на аналоя мълчали, сякаш криели някаква тайна. Накрая изтерзаната душа на девойката се поуспокоила, поолекнало на сърцето й и тя се прибрала у дома.

Оттогава за нея настанали тежки дни и безсънни нощи: често й се присънвали прегръщащите се любовници; тя се събуждала, пламнала в огън, и дълго не можела да заспи – изтерзана и объркана. Денем, докато мислела за предложението на Иван, в съзнанието й изплували голите тела и чистото изворче до тях, което, притихнало, се вслушвало в стенанията им.

Съмнението, че бъдещият й съпруг може да прегръща жени като Каля, забило в невинното й сърце отровното жило на ревността. Тя не познавала тайната бездна на живота, не разбирала опасните му завои към кладата, където вечно гори човешкото сърце, не знаела, че водата на цялата земя не може да я угаси, а сам човекът не ще се спаси от адските й пламъци.

Иван бил безверник и летял безцелно като камъка, който българският селянин захвърля с дасада от нивата си, където е посял семената на своята надежда. Душата на Елена се бунтувала срещу човека без вяра, лесно податлив на умствената си гордост и всякакви заблуди и пороци; Иван бил хубав и възпитан момък, бъдещ царски офицер, но тя решила да му откаже и разбие всичките му очаквания.

На уговорената среща му заявила, че няма да се омъжи за безбожник, като нищо не споменала за вдовицата. Иван се засмял и отвърнал, че това не е причина за отговора й, а най-наивно суеверие, което е недопустимо за едно образовано момиче като нея.

“Аз не мога да се омъжа за Вас! – казала хубавата Елена. – Върху вярата човек зида къщата на своя живот, само тя устоява на съдбата и може да я сломи; където няма вяра – няма любов, и радост, и чест; избуяват като плевели измамата и егоизма в транливата градина на безверието. Простете, но не мога да свържа живота си с Вас!”

Свещеникът се усмихна доволно, очилата му възторжено блеснаха, а устните примляснаха; той взе свитък хартия и, взирайки се в дребния неравен ръкопис, продължи нравоучителната си история:

- И така пътищата на Иван и Елена се разделили и времето заличило спомена им един за друг. Както казва народът: “Очи, които не се виждат – забравят се!” След няколко месеца, в ужасни мъки, починала Христина; брат й, дошъл да прибере тялото, потърсил отново Елена, но домът на Марин Андреев бил безлюден, защото семейството се преселило в столицата. Времената били размирни, наближавали войните и хората плъзнали по цялата българска земя – кой да търси поминък, кой – покровители, кой – сигурност. Иван не могъл нито да види Елена, нито да я открие, и не след дълго я забравил.

Но неведоми са пътищата господни и за нас – простосмъртните – те си остават вечна тайна.

Започнала Балканската война. Иван, произведен в чин подпоручик, участвал с частта си в обсадата на Чаталджа. Във взвода му имало много католици от Пловдивските села и Свищовско, чисти и простодушни чада на Света майка Църквата. Като всеки безверник, Иван често ги подигравал заради “суеверието” им. Накрая един случай разбил невежеството му и го уверил в Божието провидение.

Този ден, от сутринта, към българските позиции валяла огнена градушка от снаряди, която безмилостно косяла войниците. Бойците на Иван, залегнали в окопите, се взирали в непристъпната крепост, а в душите им духът и страхът водели кървава битка. Изправен в траншеята, той сякаш нехаел за опасностите от обстрела. Изведнъж страшен тътен разтърсил земята и го изхвърлил на няколко метра от огневата линия. Войниците веднага се втурнали да приберат подпоручика, чиято куртка била плувнала в кръв, а той не можел дори да помръдне. Иван гледал небето, пронизано със синя болка, и стискал зъби, а над главата му се надвесила Смъртта, отвратителна старица с коса, каквато я бил виждал по стенописите при редките си влизания в църква.

Душата му се разлюляла и се заблъскала в решетките на надупченото тяло, като птица в клетка, и искала да излети. Страхът, вечният надзирател, държал сърцето-катинар в ръцете си и не го пущал. Завъртял ключа на волята, седнал пред “затвора” и, мълчалив, гледал със съжаление душата. Нещастната пленница търсела своя Спасител, стенела и се мятала като прокълната, но като не го открила нито в решетките, нито в надзирателя, нито в катинара и ключа, нито в небето, нито в слънцето и земята – запяла молитви, изпълнени със страст и тъга, запяла химни към своя Бог, защото както природата в детето посяга към млечната гръд на майката, така и душата знае вечния път към Отеца; молела го тя да я спаси от оковите на страха и косата на Смъртта, да й помогне да надделее света и пак да се възроди в смъртното човешко тяло, но с безсмъртна любов към Него.

После тя притихнала с отчаяно примирение, сякаш се вслушвала в думите, долетели от небесата: “…изцели душата ми, защото съгреших пред Тебе”.¹

Иван гледал Смъртта в очите, докато войниците търсели санитарите под непрестанния обстрел: тя вдигнала косата и замахнала с нея, но блеснал огнен лъч и косата замръзнална. В един миг архангелът, пратил зловещата гостенка, извикал гневно, като разперил криле над ранения: “Махни се! Бог му дарява живот сега и завинаги!” Смъртта веднага отлетяла, яхнала косата си, която глухо издрънчала в съзнанието на подпоручика.

Щом войниците го положили на носилка, небето се залюляло пред очите му, мечът на архангел Михаил го разсякъл на две и мрак обгърнал душата на Иван.

Когато се свестил, той сякаш се намерил в ада сред безброй стенещи бойци – умиращи и ранени, а това бил един лазарет-чистилище за сестрите-евхаристинки, които го обслужвали, като се грижели за спасението на живота или душите на пострадалите. Пред него, беззъба, се усмихвала Смъртта, точейки косата си и той затворил очи. Дълго лежал така, докато божията светлина не докоснала взора му, за да види пред себе си хубавото лице на млада евхаристинка, която му се сторила позната. Сърцето му забило лудо и той със сетни сили помолил паметта си за помощ, но от напрежението отново изпаднал в безсъзнание.

Тук малко ще се отклоня, за да ти разкрия каква е земната мисия на тези сестри.

Евхаристията, издигната от тях за духовно знаме, е велико тайнство.

На прощалната вечеря със своите ученици, Исус им поверил завет, който те пренесли през годините на мъченичеството си и предали на бъдещите апостоли: “Виното е моята кръв – казал Той, - а хлябът – моята плът! Аз винаги ще съм във вас и вие все ще ме търсите!” И те разбрали, че Бог е навсякъде и ги гледа през учудените очи на детето, приласкава ги с жадната прегръдка на жената и им се усмихва снизходително с беззъбата старческа усмивка. Той е всичко и няма нищо друго, освен Него.

Само че Пътят е дълъг и трънлив, и Отецът ще принесе в жертва любимия си Син, за да съгради основите на тяхното духовно възкресение. Бог се жертва, за да създаде света, Той жертва и Сина си за спасението на човеците. И грешният простосмъртен трябва да принесе жертва, за да заслужи любовта Му: отшелникът – насладите, подлецът – съвестта, майката – младостта, творецът – спокойствието си.

Сестрите-евхаристинки ежечасно и ежеминутно благодарели на Бога за милосърдието му към хората и – бидейки негови слугини - изпълнявали благородната си мисия, като служели на болните и недъгавите, подкрепяли бедните и обучавали децата им.

През войната бойците с признателност гледали белите им пелерини, в които те приличали на ангели божии; в лазаретите те пристъпвали като неземни привидения от света на вечното блаженство, излъчващи увереност, и надеждата покълвала в сърцата на клетите момци.

В един такъв лазарет била и Елена Андреева, която се замонашила, приемайки духовното име сестра Имелда, винаги тиха и в непрестанен унес от общението си с Бога.

По повеление на божията воля през един ноемврийски следобед на 1912 година, тя открила в лазарета ранения Иван. Сърцето й веднага го познало и трепнало от вълнение: с окървавеното лице на подпоручика в душата й нахлули отдавна погребани спомени от мирския й живот, когато се сблъсквала с каменното му безверие. За миг я приласкала плахата надежда, че войната обърнала много сърца към пътя на вярата, защото само страданието може да насочи гордата душа към забравените божествени селения. Иван се сепнал, като познал в смирената евхаристинка единствената си любов, стиснал ръката й и промълвил:

“Сестро,… съдбата пак ни срещна… Сестро… Елена, ти беше права – без вяра човекът е животно, без бог той е ненужна вещ, купчина пръст, камък…”

“Боли ли те?” – попитала сестра Имелда, като превързвала ръката му.

“Душата ме боли, Елена… Твоята вяра, сестро… твоята вяра ще победи смъртта и злото… Цяла война ми беше нужна, за да открия истината, която ти, девойка още, знаеше тогава…”

“Аз вярвах…”

“Елена… Елена…”

“Сега съм сестра Имелда – божия слугиня и майка на страдащите.”

“Странно име – сестра Имелда!”

“Странно ли – страните на монахинята пламнали, - няма нищо странно… Аз приех духовното си име от една италианска девица, прочула се с евхаристичното чудо, предизвикано от непоколебимата й вяра. Тя живяла много отдавна – преди шестотин години – и се наричала Имелда Ламбертини, по-късно удостоена като Блажена. Ето какво се случило с нея:

В навечерието на Възнесение сестрите-доминиканки от манастира “Св. Мария Магдалена” във Валдипиетра, където съвсем млада постъпила и девойката Имелда, се молели да бъдат опростени греховете им, за да се изправят невинни като ангели пред лицето на небесния си Отец. На Имелда, понеже била много млада, не й позволили да приеме причастие и, горчиво ридаейки, тя коленичила в един тъмен ъгъл на църквата със свещ в ръка, като горещо се молела Богу да бъде опростена и приета в лоното му, където незлобиви херувими постоянно се радват на безкрайната му любов и доброта.

Изведнъж над олтара, където били монахините, изгряла с неземно сияние една остия, т.е. причастие, и заслепила всички. Смаяни и вцепенени, сестрите бързо се закръстили, а свещеникът, който ги причестявал, прибрал остията на златен дискос и с нея причестил сестра Ламбертини, защото видял, че чудото е плод на сърдечната й молитва и несправедливо понесена болка. Оттогава сестра Имелда станала Имелда Блажена. Не след дълго, едва тринадесетгодишна, тя починала и се възнесла в рая заради чистото си сърце и непоклатима вяра.”

Сестра Имелда замълчала, сякаш се колебаела дали да продължи, но после леко се усмихнала и казала: “Такава е историята на тази свята девица, на този земен ангел, но за себе си аз свързвам името й, както и своята съдба с едно чудно растение – имела. То не расте на свой корен, а се вклинява в някое могъщо дърво като дъба; вклинява се и по-късно разцъфтява в пищни бели цветове, а хората го берат за плодородие, като се стараят да не падне на земята, за да не го омърсят. Така и аз отраснах от божието милосърдие и разцъфтях, предвещавайки богати плодове. Аз съм едно духовно дете, което ежеминутно расте. Поклонниците на Сатаната късали имела на разюзданите си оргии, стремейки се да го омърсят, но така и не успели…”

“Хубаво име! - проронили пресъхналите устни на Иван. – Хубава жена – хубаво име! – Той стиснал ръката й: - Сестра Имелда, нали няма да умра?! Кажи ми, че няма да умра!”

“Човек никога не умира – тихо промълвила Елена, - умира само безверникът.”

Тя положила мокра кърпа на горящото му чело и поднесла чаша вода към попуканите му устни. Иван целунал ръката й, после я задържал до сърцето си, за да усети пробудената му за нов живот душа и дълго съзерцавал топлите й черни очи, в които искрял огънят на любовта. Елена, сменила почернелите му от кръв превръзки, нежно погалила косите му и изведнъж за тях лазаретът, войниците и светът изчезнали, стопени от горещите им погледи; те не чували вече стенанията на ранените; полетели като волни души към райските градини, където ги очаквал благият им Отец, изгонил ги преди хиляди години оттам заради умствената им гордост.

В божествения храм били само Той и Тя – мъжът и пресветата Дева, човекът и неговата Душа, вечно влюбени, вечно търсещи се, вечно копнеещи един за друг, но разделени от океан заблуди, грехове, страдания и страсти. Иван и Елена, безверникът и сестра Имелда почувствали, че са чакали тази среща от векове; тяхната предвечна мечта да се открият се осъществила в един кратък и безкраен миг на духовно извисяване и неземно сливане на душите. Те не се срещнали в тайнството на брака, където в непрестанно съединение на телата си щели да търсят хармонията на сърцата, като едва ли биха утолили глада им за красота и любов. По скоро телата – задоволени и сити, умовете – горди и надменни, щели постоянно да ръфат частица по частица чистотата на сърцата им, докато се вкаменят и остареят, откривайки пред мрачното лоно на смъртта, че са загубили всякаква надежда за сливане с Отеца си.

Колко святи били минутите на вихрения танц на душите, на нежните им ласки и топли пулсации в задушния и мръсен лазарет!

Иван пак целунал ръката на сестра Имелда: “Ти победи, Елена, ти – тихата и скромна божия дъщеря, ти – сестрата на ангелите, твоята вяра победи! Ти вършиш по-голям подвиг от славните ни генерали, защото те са само слепи оръдия на гениалния божествен план, в който всички ние участваме. Злото с оръдия няма да се унищожи, а с любов и милосърдие…”

Още много дни се грижела тя за новия си възлюбен “во Христе”, много нощи бдяла над главата му, за да прогони Смъртта – тази стара вещица, - ако пак се осмели да изкушава душата му. За него тя била като ангел-хранител и той започнал да чувства неимоверен прилив на сили от светлото присъствие на тази всеотдайна евхаристинка.

Много дни те прекарали в разговори за суетата на света и силата на вярата, докато накрая Иван, като безумеца Савел, прогледнал за истината и повел борба с безверието и скептицизма – изкусителните козни на Сатаната. Душата му, окрилена от любовта на хубавата девойка, закалена от страданията на плътта и разочарована от тленността на света, се хранела с възвишени помисли, с небесната манна на радостта и постепенно започнала да ражда безсмъртни плодове, достойни да бъдат поднесени пред жертвения олтар на Всевишния.

…Така вярата на сестра Имелда спасила едно объркано и нещастно сърце, защото нейната вяра, вярата на всички нас – правоверните християни – е непоклатимият стълп, където Исус ще построи вселенската Църква, за да приеме Тя с благоговеен трепет небесния си жених.

Отецът затвори последната страница и ме погледна с безкрайно умиление през големите си очила. Имах чувството, че през тях ме гледаха очите на целия свят и ми се усмихваха с любов и снизхождение.