Стоян георгиев

Данте

В ъгъла – по-близо до вратата – се процеждаше слаба светлина и очертаваше жълта нимба, която открояваше рошавата брада на осветителя Грозев и искрящите му черни очи, внимателно взиращи се в останалите физиономии. Съседът му, реквизиторът Горчивкин – по-слабо осветен – беше по-сресан, огладен и грижливо обръснат, толкова грижливо, че бузите му изглеждаха гланцирани. Срещу тях седяха две застаряващи дами, развличани от сух очилат младеж, който наскоро се бе оженил и от една година смайваше читателите на местния вестник с непоносимо “оригиналните” си статии. Той пиеше коняк, дамите – вермут, а Грозев и Горчивкин - водка, понеже се опасяваха, че конякът вреди на черния дроб.

- Здравко, как е жената? – питаше Цецито, дребна и прегърбена, като пресилено се смееше и го хващаше, уж случайно, за ръката, напипвайки неспокойния му пулс.

- Добре е. Сега следва в Пловдив българска филология – отвърна Здравко и преглътна малко трудно, защото присъствието на двете дами го съблазняваше.

- В Пловдив ли? И моята племенница учи там. Тя е голяма работа и жена ти сигурно я познава.

Здравко се почеса по главата, после по бедрата.

- И ти си сам сега?! – удиви се Сончето, на която димът открояваше единствено овалния бюст.

- Ергенуваш си, но и тя сигурно не кротува – Цецито намигна закачливо. – Шегувам се бе, не го взимай за материал!

- Бъди спокойна! За мен спиритуалната изневяра в брачния контракт е по-убийствена от сексуалната, а това може да бъде материал за една екстравагантна статия: “Разводът като девиация в духовната хармония и…”

- Оригинално – прекъсна го Цецито, усетила, че трябва да смени темата, за да не се удави сред дълбочините на вдъхновената му мисъл, но в това време в заведението влезе Славейко – едроглав, дребен и закачлив, - който веднага привлече вниманието й.

Той седна на бара, опря крака в него и си поръча водка.

- Този е пак с тия протрити дънки! – просъска Цецито на останалите си събеседници толкова високо, че Славейко я чу, но нищо не каза – само лицето му пламна и се открои дори на червената барова светлина.

Горчивкин и Грозев разговаряха тихо помежду си и думите й ги прекъснаха – те се обърнаха към нея в недоумение.

- Казвам, че този е пак с дрипите си! – почти изкрещя тя, като видя, че не я разбират.

Двамата кимнаха небрежно и продължиха разговора си, а Цецито се засегна и реши на всяка цена да ги отплесне от него.

- Научихте ли – засия тя, - че синът на Петър Рогачев (Рогачев беше известна личност в града) се оженил?

- Че той не е ли още малък? – учуди се Горчивкин.

- Наистина – каза Здравко – малограмажен е все още.

- Така е, но приятелката му надула корема преждевременно – тя се разсмя. – Жилнал я и се подула.

- И какво прави сега Рогачев? – попита Горчивкин.

- Блъска си рогата – отвърна Цецито, - както винаги. Жена му скрила паспорта на сина и не разрешавала женитба, но сега Рогачев искал да бъде мъж на място…

- За пръв път – прекъсна я Сончето.

- …след като цял живот я делил с кой ли не, и отсякъл: “Незабавна сватба!”

- Удар! – каза Горчивкин.

- Който може да доведе да апокалиптична апоплексия – допълни Здравко.

В това време Славейко, който внимателно изслуша мъглявите за него думи на Здравко, се обърна към Горчивкин:

- Горчивкин, ами ние кога ще викаме: “Горчиво, Горчивкин!”?

- Има време – намуси се реквизиторът.

- Знам, че има, ама гърлото ми пресъхна от чакане.

- Като са ти сухи джобовете!… - изсъска Цецито.

- От такива като тебе са сухи.

- Не се заяждай с човека, бе! Защо да бърза? – сопна се тя, като беше се приближила до Горчивкин и многозначително потриваше коляното си о крака му.

- Не бърза, защото обича бързите. Знам аз.

- Че кой не ги обича? – отвърна Цецито.

Барманът дойде, прибра празните бутилки и смени пепелниците.

- Мишо, ти си бил голям мъж, бе – подкачи го Цецито. – Цял атлет.

Мишо, който беше еднакво широк в раменете и в кръста, а в профил приличаше на дюля, неловко се усмихна.

- Не го закачай! Той е улегнал мъж – подхвърли Славейко.

- Ако му легна, ще видим дали е улегнал.

- Недей – каза Горчивкин, - бойлерът му ще изгори.

Всички се изсмяха. Барманът се скри зад една врата, зяпаща любопитно от лявата част на бара, и я затвори. Славейко започна внимателно да се взира в лицето си – съзерцаващо го от насрещното огледало – и се чудеше защо е толкова черно и с тъмночервени нюанси. Грозев, мълчалив като сфинкс, пушеше цигара след цигара и другите се страхуваха да нарушат заплашителното му пустинно безмълвие, защото усещаха, че той е зрител, гледащ ги от невероятна височина, а те – като артисти в древногръцки амфитеатър – се стремяха да не го забелязват. Цецито, усетила, че при Горчивкин, жадно разсъбличащ с въображението си пищното Сонче, няма да има успех, се обърна към Здравко, повдигайки коляно, при което червената й пола смаяно отстъпи пред порива на отпуснатото бедро да се оголи и омае късогледия му поглед.

- Здравко, разбрах, че се занимаваш с източна поезия?

- Има нещо такова – отвърна той важно, като фиксираше колелцата дим, излизащи от устата му, и се любуваше на идеалната им затворена линия.

- Наскоро четох някой си…как беше…аха – Кафез.

- Сигурно е Хафез – усмихна се очилатият.

- Същият – Цецито леко се сконфузи, пак показа кафявите си зъби, разтегляйки сластно устни, и още повече оголи бедрото си.

- Отдавна би трябвало да те напъхат в кафеза и оттам да чуруликаш – подхвърли зад гърба й Славейко.

- Ти по-скоро ще отидеш там, както почесваш езичето си и търгуваш с валута, че да гукаш като славейче – отвърна тя, после се обърна към Здравко, добила благо изражение, и продължи: - Колко интересно подрежда редовете този Хафез! Само като ги видиш, не може да не ги прочетеш. Едните написал нормално, следващите – малко по-надясно, трети – мушнал отстрани. Такива интересни фигурки. Много оригинално!

- Така е – потвърди Здравко и с такова задоволство изпусна дима, като че беше самият Хафез.

- Жалко, че е арабин.

- Защо?! Европеецът не може да сътвори такива поетични перли: изящни, мъдри, дълбоки…

- Прав си, прав си – Цецито най-после докосна мършавия му крак и той усети как го облива чувствена лава, извираща от сърцето му, като от кратер.

- Каква поезия! – Здравко се въодушеви – сега повече от прелестите на Цецито, отколкото от бейтите на Хафез – и очилата му подскочиха, сякаш искаха да се залепят на невидимия таван, за да огледат всичко оттам. – Завладява, хваща за душата…

- Ти за душата не ги хващаш, а някъде другаде – забеляза Славейко.

- Престнани! – ядоса се Цецито, чието магнетично бедро, посипано с червена светлина, бе привлякло потната длан на Здравко.

- Не се разпалвай толкова де, още не си в леглото! – отвърна опонентът й.

- Продължавай – каза Цецито на Здравко, като обърна гръб на Славейко.

Сега Горчивкин, който старателно изследваше бюста на мълчаливото Сонче, реши, че трябва да осуети раздора, като се намеси и каже нещо интелигентно:

- Знаете ли, напоследък много сериозно започна да се изследва досието на Шекспир. Той май наистина не е написал нищо. Изглежда зад името му се крие компания интелектуалци.

- Прав си – подкрепи го Здравко. – Невъзможно е човек да бъде толкова умен.

- И неизчерпаем – философски въздъхна Горчивкин.

- Представете си – продължи очилатият: - някакъв посредствен артист – едва завършил училище в Стратфорд, избягал от жена си, бил касапин… Забележете – касапин…

- Отвратително – намръщи се Цецито.

- И този пройдоха ще създаде “Хамлет” и “Отело”?!

- Изключено – потвърди с компетентност Горчивкин.

- Несъмнено е бил мошеник! – пропищя и Сончето.

- Зад името на Шекспир се криел Франсоа Бекон или – както го наричали англичаните – Френсис Бейкън. Съмняват се още в някои – например Бен Джонсън…

- Нямало е Шекспир – прекъсна го Цецито. – Ясно е.

- Във всичко това – обади се и Грозев, който през цялото време ги слушаше и наблюдаваше с интерес, - аз виждам ръката на някой тщеславен маниак, който не могъл да достигне гения и го отрекъл. Така става винаги.

Той замълча и разговорът секна, като по даден знак. Стана неловко. Грозев беше умен и уважаван, а сега изведнъж зае доста странна позиция. Той ги изгледа поред, както следовател изучава заподозрените в някакво престъпление. Погледът му беше тежък и всеки имаше чувството, че от него нищо не може да се скрие. Горчивкин се почеса по гланцираните бузи, Здравко намести очилата си и се взря в осветителя, Цецито придърпа полата си до средата на бедрото, а Сончето се сниши и скри бюста си. Славейко се обърна, огледа компанията и каза:

- Грозев е прав, че Шекспир си е гений!

- Философ! – каза с презрение Цецито, за която опонентът й трябваше да понесе злобата, полагаща се на Грозев. – Прост сценичен работник си, а нависоко летиш!

- Добре, че не съм циничен работник.

- Ако бях простак, досега да съм използвал физическата интервенция – каза Здравко и погледна към Цецито, която отново бе започнала да разголва бедрото си.

- Че какво ти пречи? Умът ли?

- Келеш – процеди Здравко, - болен от интелектуална девственост!

Но Славейко вече се бе обърнал към огледалото и пак се чудеше защо лицето му е с червен оттенък. После допи чашата си и замълча за дълго.

Грозев гледаше пред себе си и събеседниците му се губеха в цигарената мъгла като сенки, дошли незнайно откъде, с които – по някаква странна логика – той седи, разговаря дори, и които винаги остават далечни и нереални. Димът около тях така ги обгръщаше, че те изглеждаха като част от него.

“Невероятно – мислеше той: - те си бъбрят, сплетничат, флиртуват, а аз съм на хиляди светлинни години от тях. Някога вярвах, че животът е играчка за мошениците, клада за умните и назидание за глупците, а сега димът обгръща всичко – той се озърна наоколо. – Но това е невъзможно! Струва ми се, че димят не няколко цигари, а адски огньове, в които някога са вярвали, че се мъчат нещастните сенки. Като че ли сме в преддверието на друг живот – той се усмихна иронично, - където все още прониква светлина от белия свят.”

Грозев се обърна, за да види скъпернически процеждащата се от процепа на вратата светлина, която се плъзгаше по тила му, облизваше гланцираните бузи на Горчивкин и се отразяваше зловещо в очилата на Здравко. Сега журналистът наподобяваше алозавър, какъвто може да се срещне в книгите по палеонтология, представящи винаги и несъразмерния му скелет на огромен гущер. Дамите бяха неосветени и загадъчни като допотопни животни, които някога Ной, въпреки наставленията на Бога, сметнал за излишно да вземе в ковчега си и само цигарите им мъждукаха, разголвайки за миг жалките им лица. Горчивкин – голям гланциран археоптерикс – бе разперил “крилете” си над Сончето, като забиваше ноктите на неутолимата си страст в сочния й бюст; щом желанието му се преситеше с презрялата плът, той щеше незабавно да отлети, за да се впие в някоя по-крехка жертва.

“Странно – продължаваше да мисли Грозев, - май че губя представа за реалността. Не съм и предполагал, че тези екземпляри, които виждам всеки ден и не забелязвам, могат да бъдат толкова загадъчни сега – в играта на светлини и сенки. Сякаш не са те, а тяхната същност, скрита от светлината, страхуваща се от всепроникващия й, всевиждащ лъч, и излязла съвсем свободно сред тази мъгла, с която ловко си играе…”

Докато той размишляваше, нещо гладко и твърдо се удари в пода и го сепна. Беше темето на Славейко, когото Здравко вдигна, отбелязвайки не без удоволствие:

- Първият по метода на отпадането.

- Проклет под! – ядоса се пострадалият. – Как смее да ме удря по черепа!

Той напипа на главата си две подутини – като рогца – и се разлюти така, че нищо повече не можа да каже. После се кротна на бара и заспа.

- Главата явно му е натежала, каквато е голяма - подхвърли Горчивкин и веднага бе награден с усмивка от Сончето.

Мишо, видял и чул всичко, напомни, че е време да затваря. Обещаха му, че като допият чашите – “ще се изпарят”. Когато бързо и старателно ги изпразниха, Цецито предложи да тръгват и ставайки, опъна блузата си, за да подчертае щръкналия си бюст, незабелязан и недооценен досега, поради прегърбената й фигура. Другите също станаха и облякоха саката и шлиферите си. Мишо държеше вратата отворена и мълчаливо ги изпращаше.

- Няма ли да вземете и Славейко? – попита той.

- Подаряваме ти го! – отвърна Цецито, която беше последна. Преди да излезе, тя го целуна мимоходом и - задавяйки се от смях – се скри в тъмнината.

Славейко бе увиснал на високия стол и Мишо го гледаше в недоумение, като се почесваше по тила.

Щом се отдалечиха от театъра, Сончето хвана Горчивкин подръка, а Цецито – Здравко. Грозев вървеше пред тях, с ръце в джобовете на белия си шлифер. Здравко гледаше ясното небе и звездите му приличаха на конфети, които – неизвестно защо – светят.

- Какво търсиш бе, сладур? – Цецито го щипна по бузата, както се щипва малко дете, и се усмихна предизвикателно. – Злато? Звездите сигурно са златни… И ти си златен!

- Имам златен зъб – каза Здравко.

- Шегоубиец! – засмя се по-силно Цецито, като изпълни важен стратегически ход, опирайки гърдите си о него.

Сончето и Горчивкин мълчаха. Той предвкусваше плодовете на страстта, които щеше да му поднесе и тази нощ, приличаща на много други – с малката разлика, че жените не бяха едни и същи.

Грозев също гледаше как небето намигаше на земята със звездните си очи, протягаше се да я целуне, но все не успяваше и тази вечно неосъществима целувка отмерваше епохите с непонятна небрежност; тази целувка беше родила човека, осъден да живее във времето, да мечтае за безкрая на звездния си баща и да обича земната си майка, с която трудно се разделяше.

Изведнъж пред Грозев се изпречи една липа. Стори му се, че някой нарочно я постави на пътя, за да вкопчи погледа му в некролога, залепен на нея.

- Преди седмица беше жив – каза той на приближилите се двойки. – Заедно се напихме и спахме с две…, а сега – умрял. Да не повярваш.

Главата му увисна, сякаш жилите на врата бяха отрязани и тя с нежелание се държеше за омръзналото й вече тяло.

- Приятел ли ти беше? – попита Горчивкин.

- Познат. Изглежда се е блъснал в някоя кола. Много пиеше.

- Всичко става на този свят – въздъхна Сончето.

- Нищо не става. Това е ужасното!

Грозев замълча.

Не че беше пиян – на пиене той издържаше; не беше и от некролога – умрелият бе просто познат, пък и смъртта не беше най-страшното за него. Друго не му даваше покой и смразяваше лицето му: някаква мисъл, залутана в дебрите на душата, постоянно изблъсквана там от алкохола и жените; някакъв дебнещ враг, застрашаващ безметежното съществуване; отчаян вик, заглушаван от напрежението и празнотата на ежедневието; болка, лекувана със суета и фалшив блясък.

- Мислили ли сте какво е Нищото?

- Не мисли! – каза властно Горчивкин. – Мисълта убива.

- Все пак, какво е Нищото?

- Нищо – каза отегчена Цецито.

- Не, то е нещо! – прокънтя в ушите им суровият и назидателен глас на Грозев.

- Невъзможно – каза уверено Здравко, като пак наместваше очилата си. – Нищото е противоположност на нещото.

- Но Нищото, все пак, е нещо. Щом говорим за него, щом го членуваме, значи съществува, значи е нещо.

- Как ще съществува, като го няма! – очилата на Здравко пак искаха да подскочат нагоре, но големите му щръкнали уши ги възпряха.

- Ако бяхме обърнали по още една чаша – каза Цецито, - щяхме да станем нищо, като оня глупак Славейко.

- Нищото – намеси се и Сончето – си е нищо.

- Правилно – потвърди Горчивкин, загледан в бюста й, който му изглеждаше сътворен от два огромни балона.

- Не – упорстваше Грозев, - щом го има, значи е нещо. Има го това нищо и толкова! Дори го усещам. Има го! – разпали се той.

- Това са софизми – каза Здравко, - чисти игрословици.

- Не е така! – отвърна Грозев. – Това не е ребус за скучаещи дами, а…

- Оставете тези глупости! По-добре да се прибираме, че ако продължаваме да дърдорим и нищото не ще ни спаси – подхвърли Цецито, отегчена до крайна степен и възмутена от Грозев. – Здравко, ще ме изпратиш, нали?

Здравко я прегърна и тя се уви – като змия – около мършавата му снага. Сончето и Горчивкин също си тръгнаха и щом се поотдалечиха, Грозев видя как с настървение се целунаха под едно старо клонесто дърво.

Когато остана сам, той се опря на стълба с разписанието на автобусите и запали цигара. Беше вече към два часа и излезе лек ветрец, който прегръщаше дърветата, чиито върхове се люлееха и недоволно шумяха, а после се унасяха в сън. На Грозев му се стори, че очакваният автобус никога не е минавал оттука и никога няма да мине. Затова той седна на една пейка и започна да се озърта учудено наоколо. После се загледа в осветения плочник, кръстоса крака и замря, сякаш бе намерил това, което търсеше. Но какво бе то? Какво?

Може би нищо.

ИЛЮЗИЯ

Блясък на мълния, блясък на меч и

блясък на женски очи: - три измами.

Защото мълнията е високо, мечът може

да спре, а жената не иска да убива.

Но всеки се бои.

И - третото е най-страшно.
Николай Райнов

Тази вечер Станилова пак имаше представление и Валентин Ников, седнал на третия ред по средата, отново я съзерцаваше в ролята на Елмира. Актрисата беше около тридесетгодишна жена -елегантна и съблазнителна. Вече пета вечер той гледаше “Тартюф” и след всеки спектакъл поднасяше на Елмира букет от червени карамфили, като се надяваше, че тя вече го е запомнила и сега бе решил да я атакува фронтално, защото сърцето и плътта му силно я желаеха.

Валентин Ников беше женен от няколко години, вече не си спомняше колко, пък и не се замисляше над това: имаше чуството, че се е родил женен, че очарованието от първите срещи с жена му никога не е било и че тя винаги е била заядлива и студена. Унищожени от ежедневието, мечтите, надеждите и желанията бяха удавени в дълбока пъплеща скука, обсебила вселената.

Актрисата Станилова за пореден път възкресяваше инженера Валентин Ников, въвличайки го в един възвишен и красив свят. Колко необикновена беше тя: грациозна, фина, изтънчена; от нея лъхаше вечност и предизвикателство към смъртта. Валентин се любуваше на стройната й осанка: овалните й гърди и дълги бедра го караха да притаява дъх, а игривите черни очи запалваха кръвта му и повличаха духа в ефирния и непостижим свят на изкуството и любовта, които тази жена му поднасяше вече пета нощ с нежни ръце и неизменна усмивка. Той много искаше да я види по-отблизо, да я погали, да се слее с нея. Тя беше спасителен фар в мрака на дните му. Нощта, декорите и светлините на рампата му връщаха живота, загубен в скандали, студенина, безразличие и монотонното съскане на времето, неизменната коса на смъртта. Понякога му се искаше да си отиде от този свят, за да не вижда повече мазната физиономия на шефа си, безстрастния поглед на жена си, коварството на колегите си, но не знаеше как да го направи, защото беше вързан с хиляди малки, почти незабележими, връвчици, както Гъливър от лилипутите, за дома си, за предприятието, за страната, за вечния краговрат на живота. Ако имаше смелост, би се самоубил, но и това не помагаше. Къде беше изходът? Вероятно в ръцете на Елмира, протегнати към потресения Оргон, който дори не предполагаше за лицемерието Тартюф.

Щом представлението свърши, Валентин изтича на сцената и отново поднесе букета си, като се взря в сияещите от щастие очи на актрисата, приемаща бурни аплодисменти. Червената й рокля и черни чорапи, както и шнолата в косите й, му подействаха разяряващо. Слязал сред зрителите, инженерът още дълго съзерцаваше веригата покланящи се артисти и най-вече средата й, където Станилова фокусираше погледите. Като стадо животни, прекосиха съзнанието му невзрачните колежки с досадните си клюки. Колко далече бяха те от красотата тук, от тържеството на изкуството, от грацията на тази класическа самка! Полека-лека залата се опразни и Валентин остана за малко сам в нея. Тишината му се стори нелепа: налегна го униние, но мисълта за срещата със Станилова го измъкна от него, а заедно с това и от пустата зала.

Когато той влезе в гримьорната, завари там цялото семейство на Оргон, чиято лекомислена съпруга бе небрежно кръстосала крака, опряна на отрупана с цветя масичка. Валентин съзря най-отгоре червените си карамфили и надигналата се топла вълна от задоволство зачерви лицето му. Артистите, които обсъждаха представлението, очакваха, че непознатият ще си тръгне веднага, оставяйки ги спокойно да продължат разговора си, но той не помръдваше, с поглед впит в Станилова, и дори не премигваше, като змия, хипнотизираща жертвата си. Накрая режисьорът, брадат мъж с очила, загуби търпение:

- Търсите ли някого?

- Вече го открих – отвърна несъзнателно Ников, като пронизваше Елмира с рапирата на пъстрите си очи.

- Станилова, пак тебе търсят! След всяко представление все се мъкнат разни поклонници…

- Има защо – отвърна акрисата.

- По-добре ги кани направо у вас! Тук все пак е… театър.

- Тъкмо затова.

Артистите се разсмяха.

Режисьорът, който се беше ядосал не на шега, предложи да слязат в барчето, за да продължат разговора си. След няколко минути Оргоновата фамилия шумно напусна гримьорната, където останаха само Елмира и развълнуваният й обожател.

- Извинете ме, че се получи така, но просто исках… исках да изразя възхищението си от Вас!

- Няма нищо. Те са такива досадници, че няма да те оставят на мира, докато не ги настъпиш. Като навсякъде.

Станилова замълча, загледана в цветята, после запали цигара.

Валентин разглеждаше внимателно малко повяхналото й лице, което обаче по-силно привличаше мъжките желания, както узрелият плод – апетита ни. Черната вълна на разпуснатите й коси се разливаше върху облегалката на стола. Забелязала любопитния му поглед, актрисата изпъна десния си крак, облицован с фин черен чорап, и той веднага оцени по достойнство този важен атрибут от арсенала на Венера. Черният цвят оформяше добре крака, като контрастираше на голата част от бедрото, разпалвайки желанията на инженера.

- За кой ли път ми поднесохте цветя? – попита тя.

- За пети.

- Невероятно за една провинциална актриса.

- Но не и за една истинска жена.

- Ласкаете ме.

- Без ласкателства жените изсъхват като безплодни дървета.

- Аз съм безплодно дърво.

- Не вярвам.

- Вярно е – нямам нито мъж, нито деца.

- Но имате кариера, обожатели… Изкуството… Дарявате хиляди хора с плодовете на изкуството.

- Пък и аз съм хубав плод, нали? – тя му намигна, като изпъчи бюста си, който изглеждаше невероятно огромен.

Валентин едва се овладяваше да не скочи върху тази подлудяваща го грация, която си играеше с него, издевателстваше над мъжкото му търпение и се усмихваше.

- Искате ли да отидем някъде, да пийнем по нещо, да си поговорим? – предложи той и усети, че гърлото му съхне.

- По принцип съм съгласна, ако се държите прилично! – тя се разсмя и го изгледа предизвикателно, като вълчица.

После Валентин излезе от стаята, а след час двамата седяха в луксозен ресторант и инженерът усещаше как хищните колене на актрисата окупираха десния му крак, докато гримираното й лице се усмихваше зад цигарена мъгла. Няколко опечалени музиканти измъчваха слуха им с жални трели, сякаш тази нощ нямаше да получат тлъсто възнаграждение и да завербуват някоя и друга локална метреса. Ников се опитваше да насочи разговора към духовни сфери, но Станилова явно нямаше желание за това.

- Изкуството сигурно Ви помага да понасяте по-леко живота?

- Той не е бреме, за да се понася – той се живее, миличък.

- Имах предвид сивотата му?

- Изкуството да ми помага?! Глупости. Изкуството е сам да си помагаш. Винаги. Ето днес такава плесница извъртях на оня глупак Оргон, когато искаше да ме опипа в гримьорната.

- Исках да кажа, че все пак водите някакъв духовен живот: Шекспир, Молиер…

- Водя любовен живот ли, а Шекспир и Молиер не ми вършат никаква работа. Направили са каквото могат, но и добре са си поживели.

- А мен всичко ме гнети и исках да поговоря с един човек на изкуството, човек, който живее над пошлото ежедневие…

Станилова, чиито желания се бяха събудили и изострили от алкохола, отвърна след кратко мълчание:

- Бихме могли да поговорим, но тук обстановката не ме предразполага – тя изпусна кълбо дим в лицето на инженера. – Да отидем у нас да пийнем по едно кафе!

Валентин Ников се учуди на бързото си постижение и веднага се съгласи да тръгне с нея.

Щом влязоха в апартамента й, тя го прегърна с жар и страстно го целуна. Победен от обятията й, обожателят се предаде, а после тъмнината погълна тръпнещите от наслада тела, като се вслушваше само в любовните им стенания и скърцането на спалнята. Уморени и отмалели от екстаз, накрая те заспаха под балдахина на нощта.

Сутринта, преди зазоряване, Ников се събуди и дълго стоя, загледан в голото тяло на актрисата – бяло и издължено. Левият крак бе опрял пода и от гърдите й стърчаха двете кафеникави зърна. Устата беше полуотворена, а главата й с разрошена коса бе паднала надясно като захвърлена вещ. Той пак се възмути от странната природна незавършеност на женското тяло, създадено сякаш за допълнение на идеалната мъжка фигура.

Инженерът бе поразен. Каква беше тази магия на изкуството? Неговата жрица не се различаваше от всяка друга жена в леглото. Колко привлекателност, чар и съблазън излъчваше снощи тя в задимения ресторант под блудкавите песни на състава и после във възбуждащия полумрак на спалнята, с който лунната светлина страстно се сливаше и боричкаше, а звездите в далечината закачливо намигаха и си шепнеха пикантни клюки.

Но сега илюзията бе мъртва, а истината – досадна.

Къде е изходът? Сиво, скучно, пусто, а красотата е толкова нетрайна: бял гребен на вълна в морето на живота. “Не – каза си Ников, - изход няма.“ Той погледна пак довчерашния си кумир, погледна довчера обещаващите спасение ръце с кървавочервени нокти, погледна полуотпуснатото, но все още стройно и хубаво тяло – и се отврати. Тя спеше непробудно съня на здравото животно, като че цяла вечност беше в летаргия.

Валентин се обърна към прозореза и изгряващото слънце го заслепи. То яростно се бореше с нощта и от кървавата им битка небето се багреше в яркочервено. Поразително красив беше този вихър на природата! Не му е необходимо нито червило, нито грим – той винаги е очарователен.

Изгряваше Зора на Хоризонта и Обсебваше Далечината, където се откриваше мамещ път в необятно и поривисто пространство.

Зад него Станилова се протегна и се събуди.