ЛАБИРИНТ …аз влязох сам сред лабиринт, от който изхода не знам! Франческо Петрарка І

…аз влязох сам

Франческо Петрарка

Колата спря, Жана загаси фаровете и запали цигара; пушеше бавно с желанието да извлече колкото може повече от тютюна. Погледна нагоре към навъсения, притихнал блок – тяхната спалня бе тъмна. Тя слезе от колата и потъна в зеещия вход.

Щом влезе вкъщи, предпазливо запали лампата и едва не припадна: Михаил седеше на спалнята с лице към прозореца и гледаше навън. Пепелникът пред него бе пълен с угарки. Той се обърна бавно към нея:

- Добър вечер.

- Добър вечер! – тя застана пред огледалото. – Вечеря ли?

Той не отговори.

- Бях у Дияна – смотолеви тя. – Извини ме, че… закъснях… Като се разприказвам… Знаеш…

- Знам – каза той, – няма нищо.

- Трябва да си лягаме. Утре ще ставам рано.

- Както искаш.

- Ти няма ли да спиш?

- Не.

Жана облече нощницата си, старателно се зави и утихна. Имаше чувство, че е в непристъпна крепост. Леглото бе ледено и на нея не й се спеше: разтрепера се, една сълза пробягна по лицето й и се приюти в устните; тя плачеше тихо, покорно, всеотдайно. Михаил пушеше. Тишината нахално бе седнала между тях и той се опита да я прогони:

- Заспа ли?

- Не мога, нещо съм нервна тази нощ.

Пак дойде тишината, но сега беше плаха и седеше неловко.

Жана дълго не заспа. Накрая сънят силно я прегърна, целуна я и тя му се отдаде. Михаил я погледна, после седна на стола с лице към нея, за да я наблюдава като спи. Ноздрите й неравномерно поемаха въздуха, устата й бе полуотворена, а езикът шаваше неспокойно като при целувка.

Жана сънуваше Николай: той се луташе из мрачни тунели, по чиито стени с древни рисунки на любовни сцени се стичаше кръв и изпълваше издълбаните в основата надписи на непознат език; просъскваха змии и уплашени прилепи пронизваха тъмнината. Любимият носеше златна верига на кълбо, която размотаваше като навлизаше все по-навътре в Лабиринта. Зад един ъгъл пътят му спря пред каменна сцена, където властваше потискаща тишина, като в гробница. В средата й се възправяше мраморен жертвеник, почернял от кръв, а около него – онемели – се хилеха черепи. Неочаквано силен рев разтърси подземието, така че камъните пропукаха и чудовище с глава на бик се нахвърли върху Николай. Той бързо извади двуостър меч и се възправи срещу звяра, от чиито ноздри капеше пяна. Щом двамата се вкопчиха един в друг, сцената се разцепи и за миг те се оттласнаха като се гледаха дълго и злобно, с бездънна омраза. Мускулесто и силно, тялото на чудовището беше с огромни женски гърди, а лицето му беше…лицето на Михаил. Изведнъж Николай заби меча в гърдите на врага си, който нададе детски писък и… Жана се събуди трепереща и обляна в пот – мъжът й не бе до нея. Потресена и объркана, тя го откри заспал на стола с глава, клюмнала в шепите. Навсякъде около него имаше пепел. Все още вцепенена от съня си, тя не посмя да го събуди – поизчисти, пи вода и пак се мушна в самотното си легло, но до сутринта не можа да мигне, сякаш лежеше върху жарава. Пред очите й изплуваха спомени, скъпи и незабравими, които мислите й украсяваха и постоянно поднасяха на възбуденото й съзнание. Връзката й с Николай, почнала преди няколко месеца като на шега, вихрено набираше сили и помиташе разума, задръжките и спокойствието, приспиваше съвестта и изпълваше живота, буйно пулсиращ в сърцата и неукротимно бушуващ в телата им, заразени със сладострастие и неистова виталност.

Всичко всъщност започна от един рожден ден, където я завлече приятелката й Соня. Михаил пак го нямаше, а тя не искаше да скучае в пустия си дом, защото самотата все повече я ужасяваше и довеждаше до лудост. Рожденият ден й допадна: танцуваха, шегуваха се, пийнаха и двойките полека-лека започнаха да се усамотяват из полутъмните стаи, като се прегръщаха и си шепнеха, отмалели от нежност и желание, сякаш невидим вълшебник докосваше душите, за да излеят цялата си любов една на друга, но с езика на телата.

През цялото време Николай ги развличаше – нея и Соня. Соня го хареса: често го хващаше за ръката, галеше небрежно косите му и му хвърляше многообещаващи погледи. Нейното държане възмути Жана, която мразеше любовните авантюри. За нея Николай не беше нищо повече от едно забавно момче. Затова и съвсем естествено прие поканата му да й покаже някаква “ценна” картина в спалнята. Тя искаше да се отпусне и да се весели, за да забрави кошмара на пустия си дом сред тази шумна компания. Соня бе заинтригувана от един напорист коцкар със солидни бицепси и не забеляза кога те се измъкнаха от стаята. Пък и тъмнината им помогна.

Полумракът в спалнята й подейства много възбуждащо и Жана неволно потръпна. Николай застана до прозореца – мълчалив и загадъчен. От обикновено момче сега той се превърна във фантом, привидение, изкусител. Удивена, тя го гледаше, а тъмнината пълзеше наоколо и я разделяше от него, после като вълна я тласкаше към светлината, струяща от прозореца, и отново я отдалечаваше… Несъзнателно тя посегна и запали лампата – магията веднага се стопи, но искрици от нея се скриха в очите им и очакваха тъмнината пак да ги разпали.

- Къде е картината? – прошепна Жана и се учуди на своята плахост. – Дойдох да видя картината – повтори тя по-твърдо и настойчиво.

- Тя е зад теб – глухо отвърна той, - с е г а е зад теб…

Жана се обърна и – възхитен – погледът й потъна в една репродукция по “Вълната” на Хокусай. Тя остана смаяна пред това неочаквано откровение: душата й – малка лодка, люшкаща се в разбуненото море, бягаше от огнената гръд на вулкана Фуджи, но съдбата с драконовата си лапа възпираше бягството й, като вещаеше смърт и разруха. Дълго не можеше да се откъсне от шедьовъра, защото не й се вярваше, че е творение на човешката ръка, но несъмнено се лъжеше – човешката ръка го бе извяла от възторга и божественото озарение на душата.

Докато, притаила дъх, тя съзерцаваше картината, тъмнината пак нахлу в стаята, а заедно с нея, сякаш бяха слети, една топла ръка докосна косите й, а друга погали дясната й страна. Жана рязко се извърна, защото не очакваше това от него, ала магията на нощта възпря импулса й. Но колко по-изненадана беше, щом разбра, че не може да избяга от спалнята, че не иска да избяга, че очите му я стопляха и мъжкото тяло, пленило я в прегръдката си, притежава кощунствена власт над волята й. Той я целуна. Тя понечи да се отдръпне, да се изтръгне от ръцете му и Николай я пусна. Тя се взря в очите му, но за нейно учудване сега сама го прегърна и целуна. Отново го отблъсна и пак се спусна на гърдите му – объркана и щастлива… Той я взе на ръце и я положи на леглото. Тя се съпротивляваше, но слабо, с желание за поражение. Ръката му напусна лицето и се сгуши между гърдите й, спря се на сърцето и продължи към дългите бедра. Когато достигна края на бедрата, Жана трепна и задиша учестено – още малко и нямаше да се овладее:

- Не трябва! Моля те! Не…

Той я целуна. Тя рязко стана, оправи дрехите си, но пак го прегърна отчаяно и диво:

- Недей, мили, недей! – едва дишаше.

Той само я гледаше с черните си, топли и малко насмешливи очи. Тя го разбра – беше увлечен. Ужасно увлечен.

- Друг път непременно ще сме… ще бъдем заедно! Сега е неудобно…

Тя говореше открито, не обмисляше думите. В нея изведнъж се бе вселила друга душа – безгрижна и пряма.

“Така започна…” – спомняше си Жана в самотното си легло.
След работа тя отиваше при него и щом той я прегърнеше забравяше всичко, дори себе си… Любовта й превръщаше света в красива приказка, където тя искаше да остане завинаги, прислонена до обичливото си момче.

Николай приготвяше сандвичи и кафе, изваждаше бутилка коняк и двамата дълго прекарваха в леглото, докато нощта целунеше прозореца и той знеше, че трябва да се разделят. Тя взимаше душ, изпушваше последната цигара и си отиваше. Запалваше колата и бързаше да се прибере, за да каже на мъжа си, че е била на гости, но той много добре знаеше, че го лъже.

Характерът на Михаил представляваше вечна борба между изумяващо спокойствие и неудържима избухливост, дирижирана от подлата мнителност – досадна, коварна и много силна. Спасение от нея той намираше единствено в алкохола. Често мъртвопиян, седеше зачервен и гледаше пред себе си, като се мъчеше да види нещо, явяващо се само в такива мигове, за да се стопи в замъгления му поглед и изчезне завинаги.

Когато се запознаха, Жана току-що бе завършила гимназия и почти нямаше опит в любовта. Първата нощ, първата любовна нощ в нейния живот й откри нов свят, толкова различен и красив, който я докосна искрено и нежно, приласка я до топлата си гръд и тя му се подчини с отзивчивото си, всеотдайно сърце, подчини му се, както се подчинява влюбената жена. Не се съмняваше, че бе влюбена. След една година се ожениха и тогава…

Тогава разбра, че няма да стане майка. Вината бе негова, че не й каза преди брака. Обичаше я, много я обичаше и не й каза. Накрая й довери тайната си, която непрестанно го измъчваше: семето му е безплодно. В нощта, когато й призна това, тя се смути и отрезви. Нима наистина нямаше да роди дете? Почувства, че се разярява като звяр в клетка, в която може би ще умре. Разбра, че е излъгана. Щастието взе да й се изплъзва като пясък в ръката. Тази нощ тя не заспа, той – също.
Няколко пъти ходиха с Николай на ресорант в едно градче от южното крайбрежие. Оркестърът беше добър, масите – застлани с бели покривки и хората спокойно разговаряха. Винаги имаше много хора. Двамата слушаха своята песен, в която влюбено момче не можеше да каже на любимата си колко я обича. Песента беше блудкава, но те я харесваха, защото им въздействаше, защото бяха заедно и се обичаха. Той винаги си поръчваше водка, а тя - “Мартини” и ако имаха повече пари – вечеряха. После се качваха в колата й и нощта ги приютяваше.

В една лятна нощ те се разхождаха из морската градина – алеите мълчаха тъжни, лампите не светеха. Тъмнината се стелеше примамлива и заплашителна, обгръщаше ги, поглъщаше ги и отстъпваше само пред рева на морето, което се бореше с нея с цялата си мощ. Щом го наближиха, то утихна, сякаш им се любуваше и се опитваше да ги приласкае. Те мълчаха и тя стисна ръката му:

- О, скъпи… Измъчваш ме… Как ме измъчваш!…

Той я погледна учудено:

- Нима имам вид на мъчител?

- Преди да те срещна, правех впечатление на непревзимаема крепост, а сега… - тя махна с ръка – не вярвам на това.

- Сега пак си непревзимаема, но аз знам как да те завладея.

- Завладей ме! – И тя силно го прегърна.

Той я целуваше буйно, до самозабрава.

- Притисни ме силно…Задуши ме!… Искам да ме задушиш…

… Зърна

бисерна сълза луната.

Още дълго в тишината

мълчаливо там стояха,

нежни думи си мълвяха –

в него – храма на земята,

любовта и красотата.

После се прибраха. Тя бе щастлива от задъбочаването на връзката им и угнетена да смърт, защото сега раздялата изглеждаше немислима и жестока. През нощта с трепет се вслушваше във всички шумове навън и в гласа на топлия вятър, който се бе появил.

Жана попадна в лабиринт от чувства, от който дори нишката на Ариадна не би я извела, а какво оставаше за женското й сърце, разбито от любов и състрадание. Някога тя се учудваше на слабите и плахите, които животът объркваше и смазваше, а сега се оплете в мрежа от дилеми и не можеше да я разкъса. Двама мъже се бяха надвесили над сърцето й като над извор, за да изпият нежността му и утолят любовната си жажда, за да се опиянят от мъжката си сила и се хвърлят в хаоса, от който някога Бог бе създал света и човека.

Единият – вече с прошарени коси, жилав, як, изпечен от морски вятър с дъх на сол и мечти – отдавна, много отдавна беше тръгнал с нея от пристанището на младостта й, за да я отнесе до кея на старостта, когато пръстта и пясъкът щяха да приберат отново телата, изтръгнати от духа в порива му към вечността. Увлякъл незабележимите частици, той беше сътворил форми, които да го следват в забавленията му, докато се налудува като момче.

Другият – млад, свободен и дързък като вятър, безгрижен като него, безотговорен като него, омайващ като песен, нахален като вихър – огън и страст.

Първият й поднасяше тишина и уют, а вторият – пожара на телата и страха на душите, напрежението и сладостта на откраднатия плод, сластта и безсрамието.

Едно дете вероятно би решило дилемата, би потушило страстта, би я извисило, би я погълнало в безкрайната си чистота; то би смекчило строгостта на дълга и би го превърнало в необходим и неотразимо мил навик. Тогава животът сам щеше да разнищи възела, но сега…

Михаил изоставаше от съперника си, все повече се отдалечаваше от сърцето на Жана, все повече се срастваше с пустия им дом, а Николай все повече я обсебваше с кощунствените си прегръдки и дяволска власт и примката на страха и въпросите все по-силно се затягаше около душата й. Мъжът й стваше все по-раздразнителен, обвинявайки съдбата за своята мъка, която всяка вечер давеше в алкохол.

От няколко седмици той ходеше редовно да му бият инжекции за активизиране на сперматозоидите. Инжекциите бяха вносни и шумно рекламирани и Михаил тайно се надяваше да се излекува.

Една нощ се приближи мълчаливо до Жана, прегърна я и я повали на спалнята. На нея й беше неприятно, но замълча, докато той настървено я обладаваше. Тя затвори очи, за да не го гледа, ала в телесния си екстаз произнесе името на любимия си:

“Ники – зовеше го тя, - Ники!…”, но изведнъж усети, че мъжът й скочи, сякаш някой го шибна с камшик. Тя отвори очи и срещна погледа му, в който унижението за миг бе изместено от униние. Мълчаха, втренчени един в друг, с ярост и болка. На Жана й дожаля за него, но не намери думи, с които да го утеши или поне да се оправдае с някоя лъжа. Думите ги нямаше, защото я нямаше лъжата: сега внезапно бе дошъл часът на истината, за да ослепи като светкавица безкрайните черни подмоли на лабиринта, часът на желаната и вечно забравяна истина.

- Знам всичко – каза Михаил, като наметна халата си, - няма защо да се притесняваш…

- Досещах се – отвърна тя и също скри тялото си в широкия пеньоар.

Пак замълчаха. Жана докосна с пръсти устните си, като човек в мигновено прозрение, сепнат от нещо красиво, неуловимо и вечно.

- Не зависеше от мен – каза тя сухо и осъзна, че гласът й звучи глупаво и оскърбително.

- Знам – прошепна той, - зависеше от мен… Впрочем и от мен не зависеше.

Жана поиска нежно и завинаги да го прегърне и притисне до измъченото си сърце, но й беше неловко.

- Добре – каза мъжът й, - човек се влюбва – това е… нормално… Обществените норми вечно са в конфликт с природните закони, като и с нашите желания. Ако погледнем философски, ще видим, че нищо изключително не е станало…

Той не довърши думите си, защото болката и обидата го задавиха. За нея, обаче, нищо не беше естествено, защото не можеше да гледа философски и се измъчваше. Тя не вярваше на думите, а на душата му, която стенеше като умираща мечта.

- Нека забравим това момче и заживеем като нормално семейство…

- Без деца! – изкрещя тя и разбра, че сгреши.

Михаил стоеше като мумия; после запали цигара и се обърна към прозореца. Тази нощ истината ликуваше, но нейният триумф беше пирова победа. Лъжата гледаше смаяна мъжа и жената и зъзнеше от студ като самотната луна в небесата и кораловите звезди на морското дъно.

От няколко дни Жана бе замряла в горестна надежда, а умът й се страхуваше да разгадае все още неясните признаци на дългоочакваната бременност: постоянно се чувстваше отпаднала, имаше световъртеж и й се гадеше. Душата й обаче з н а е ш е, че в утробата й вече живее плодът, който щеше да заздрави основите на дома, да сгрее семейното гнездо и възроди любовта в сърцето й. Сега можеше да съзерцава слънчевия изгрев над морето и отново да се ражда в прегръдките на природата.

Лекарският преглед потвърди надеждите й. Тя искаше да литне към Михаил, да го зарадва, да го прегърне и стопли, но щом му съобщи благата вест, той остана ням и безчувствен – все едно, че нищо не се бе случило. Жана изтръпна, сякаш докосна айсберг – смутена, огорчена, обезверена… Устните й само промълвиха: “Защо?” и сълзите удавиха думите. Тя се хвърли към стената, ноктите й се впиха в нея, а лицето й остави влажни бразди, докато се свличаше на пода, скимтейки от болка и обида.

Михаил запали цигара и изсъска:

- Само не ми казвай, че е мое, кучко такава!…

Отчаяна, жената ридаеше с разпилени по пода коси; цялото й тяло се гърчеше от нервен пристъп и трепереше като бездомната й унизена душа.

- Аз не го искам това копеле, ясно ли е!… - Михаил изпсува, излезе и блъсна вратата.

Жана се разрида неудържимо и се затресе в конвулсии…

Тя изплакваше болката си само на Николай, но щом научи, че може преждевременно да стане баща, момчето се стресна и започна да се крие, все по-рядко се виждаха, а накрая я помоли да пометне с жалкия глас на страхливеца. Разхождаха се край морето, когато той я помоли. Изненадана, тя се обърна към него, погледна глупавото изражение на лицето му, чиито хубави черти се бяха превърнали в жалка карикатура. Понечи да избяга, но краката й не можеха да се помръднат. Накрая събра сили и хукна. Успя да се довлече до едно закътано място и щом видя, че е сама, заплака горестно и неудържимо. После седна на един камък и дълго гледа как вълните се разбиваха в нозете й. Николай не я спря, нито по-късно я потърси.

Потресена до лудост, Жана реши да го забрави и да не мисли за него, но как можеше да изтрие от паметта си изгарящите очи, прегръдките и нежните думи; нали плодът на любовта им, приютил се до сърцето й, щеше да възкръсне в безгрижния смях на едно дете… Не се съмняваше, че той е бащата, защото го обичаше. Безплодието на Михаил, както й нашепваха интуицията и омразата, щеше да изчезне със свършека на дните му. Николай се бе втурнал метежно в живота си, бе го преобразил, бе му дал смисъл и пълнота, но и за него любовта бе поле за защита на честта и свободата му… Тя тежко би понесла предателството, ако в утробата й онова малко и все още неоформено същество не й вдъхваше надежда и желание за живот; там то щеше да мине всички етапи на човешката еволюция и се роди, за да започне много по-трудната и бавна еволюция на духа, която протичаше милиони години.

- Не, аз ще го родя и отгледам това дете, защото е мое… Бог ми го праща – едва произнесе тя, - защото Той е бащата на всички…

Жената несъмнено знаеше истината: бащата на всички щедро бе пръснал любовта си в човешките сърца и… където семената му покълваха се раждаха само велики дела, правда и милосърдие, а където почвата бе още камениста и суха, Той изпращаше несгоди и страдания, за да я напоят със сълзите на душата и разбият камъните, за да покълне семето му и се върне с благослов пак на Него.

- Ще отгледам това дете – промълви Жана, - ако ще светът да се срути и ме затрупа сред развалините си…

След няколко месеца й се роди синче: нарече го Божидар – единствената радост в живота й. Най-после тя стана майка и вече не беше нито любовница, нито съпруга, а просто ж е н а…


ІІІ

Млечнобяла мъгла беше притиснала града, който се втренчваше в нея с електрическите си очи: влажно, мрачно и неприветливо, чак душата изтръпва и зъзне от студ.

Михаил се скиташе с блеснали от алкохола очи и сърце, разядено от съмнение и ревност. Като неуморими досадници, те го поддържаха от двете страни и му шепнеха: “Глупак, това дете не от теб – няма нито една твоя черта.” – “То е от другия, от онова момче, с което жена ти спи от две години.” – “Не бъди наивен, не отглеждай чуждо семе!” – “Ти си рогоносец, забавен рогоносец; как ли се смеят в леглото, щом се сетят за теб! Само си представи…”

Михаил разхлаби яката си и вдиша дълбоко влажния въздух – наоколо всичко шеметно се завъртя, а небето се надвеси, за да обладае земята. Но къде беше небето – над треперещия от ярост мъж се стелеше само мъглата – гробовен саван, - която все по-упорито се просмукваше в душата му и я размътваше. “Рогоносец, рогоносец!” – крещеше ревността и го изпепеляваше.

Като око на звяр просветна по пътя му входът на подземна кръмча; той видя как огромно чудовище с глава на бик и женски гърди му отвори вратата и го покани да го последва по стръмни каменни стълби, лъкатушещи все по-надолу и по-надолу, сякаш нямаха край. Залитайки и опирайки се на стените, Михаил успя да се довлече до първата маса и си поръча чаша ракия. Озърна се за водача си, но страшилището като че се бе стопило в цигарения дим.

Щом поръча ракията, той съгледа до себе си яка жена с предизвикателни форми и грозна усмивка, която му донесе обичайната доза, както обикновено. Тя отдавна познаваше редовния си клиент: знаеше пиянството му, навиците му, парите му, проблемите му по-добре от всеки друг; знаеше всичко за него и умело го лъжеше и използваше; знаеше, че я харесва и понеже винаги беше пиян, нарочно разпалваше похотта му. Келнерката и сега завъртя налятата си снага около него, намигна му и змийски го клъвна с въпроса:

- Защо пак си оклюмал? Да не би жена ти нов любовник да е забърсала?

Той само я погледна отчаяно и вдигна чашата си.

- Откога ти казвам да удариш и ти нещо, ама то от твойто пиене ред не остава…

Келнерката се разсмя, пак се завъртя, че чак гърдите й се разтресоха и отиде на друга маса, където я повикаха за поръчка.

Михаил остана сам, вторачен в ракията и безчувствен като статуя. Отпи солидна глътка и за миг усети, че някой седи до него, но той не можеше да го види. Не го виждаше, но в съзнанието му ясно изплува образът на изгубения водач; той усети как рогата му го докоснаха, усети дъха му, усети как женските му гърди, твърди като камък, се пъхаха в дланите му и го разпалваха. Михаил разтърка чело и пак съгледа до себе си келнерката, която, притиснала бюста си о него, го дърпаше за ръката:

- Хайде, ставай и си тръгвай! Трябва да затваряме. Хайде, че моят ме чака и вече сигурно ме псува на поразия… Все мисли, че някой го замества по това време… Глупави сте вие, мъжете, ама много сте глупави… Хайде, хайде, стига си се подпирал на масата…

Михаил почувства парещия й дъх по лицето си и изпита непреодолимо желание да я обладае. Стисна гърдите й, а тя гърлено се разсмя и се отдръпна:

- Хайде, омитай се, че като те гледам за нищо не ставаш, само дето ще ме разгорещиш, а пожара пак моят ще го гаси…

Той я хвана за рамото.

- Чакай, искам да те питам нещо?…

- Щом е за питане – питай, ама по-бързо…

- Ако жена ти, например, вземе и роди дете от любовника си, а ти си мъж – какво ще направиш?… Кажи ми, какво ще направиш?…

- Де да бях мъж… Ама глупави сте вие, казах ти. Че коя жена е сигурна от кого е детето й?! Но на мъжа си всяка се кълне, че е от него, да не го убие истината…

- Да го убие, да го убие – взе да се надига Михаил, стиснал чашата в ръка, - да го убие, но кого?…

- Не ти казах “да го убие”… Хайде, омитай се… Няма да го убие като му каже я… Пък и какво значение има от кого е – нали е дете, нали се радва на живота, продължава го… Щом ти не можеш, нека друг го свърши, какво лошо има?!… Подарък ти прави човекът. Все едно, че наполвина детето е твое…

- Млъкни, курво нещастна! – изкрещя Михаил, яростно я блъсна и строши чашата в пода. – Ще го убия, ще го убия!…

- Мръсник! – закрещя келнерката. – Кого блъскаш бе, простак импотентен?!… Всяка вечер се наливаш като бъчва… Че коя жена ще поиска дете от тебе?!…

Но Михаил вече не я чуваше, а се клатушкаше нагоре по безкрайните стълби след водача с бичите рога, който му махаше да побърза, защото навън бе паднала нощта и пак се стелеше мъгла.

Жана кърмеше детето и с инстинктивен ужас се взираше в мъглата навън. Михаил все още го нямаше. С първобитна умора нощта се свличаше над града и невидимото й тяло го притискаше, както мъката душата й. Детето унесено сучеше и печката хвърляше последни отблясъци върху панеления таван.

В тишината на дома се извършваше великото тайнство на живота, на единението на майката с плода, на безсмъртната природа с нейните рожби. Като земна Богородица с Младенеца бяха Жана и вкопченото в нея дете, създадени да възкресяват живота и да го изстрадат, за да пребъде той - вечната Школа на Бога, където душата идва на изпитания: дано открие – сред много грехове и страдания – истината и да я следва.

С най-възвишения образ на любовта – Майката и Синът – Бог пак възсъздаваше в необятния театър на света непостижимата си обич към човека, това странно творение, побрало в сърцето си цялата красота и несъвършенство на мирозданието му.

Нежната идилия обаче внезапно бе разтърсена от трясъка на входната врата, която рязко се отвори и, докато Жана положи детето до себе си и стане, в стаята нахълта пияният й съпруг.

- Мръсница! – изрева той. – Мръсница… си ти… и копелето ти!…

От стената отчаяно го гледаше иконата на Христа с трънения венец, докато той присъстваше към нея и в очите му се усмихваше смъртта. Тя се отдръпна ужасена и сграбчи детето – то изплака и плахо се сгуши в пазвата й. Последното, което Жана видя, докато още можеше да вижда, беше едно рогато чудовище с бича глава и женски гърди: то неистово изрева с гласа на Михаил и се стовари върху нея, а подсъзнанието й, сковано от страх, се мъчеше да си спомни откъде го познава…

После млечнобяла мъгла потули всичко.