Стъпка напред джони ериксон-тада

"Когато майка ми била само на 16 г., един познат алкохолик, няколко години по-голям от нея, я заплашил, че ще убие родителите й, ако не се омъжи за него и тя го направила. Той бил маниак и я биел до кръв, когато се напиел. Израснахме в голяма бедност в една ферма в Тенеси и майка ми трябваше да работи много на полето, за да имаме какво да ядем... Спомням си как веднъж мама събра нас, децата, и избягахме на хълмовете зад къщата. Мислех, че татко ни гони с пушката само защото си играе на каубои и индианци (бях толкова малка). Но когато видях страха по лицето на мама, разбрах, че е наистина. По-късно през нощта, когато татко бе заспал мъртво пиян и нямаше повече опасност, се прибрахме обратно в къщата...

Друг път, когато беше отново пиян, той ни нареди всички покрай стената, насочи заредената пушка към нас и каза, че щял да ни убие един по един, а после да се самоубие. Ако не беше минал един съсед и не се беше намесил, сега сигурно щяхме да сме мъртви. Татко се удави, когато бях на седем години.

Дори когато мама се омъжи втори път и се преместихме да живеем на север, нещастията като че ли ни следваха. И тук насочваха оръжие към мама. А преди две години, когато работеше в един магазин, трима крадци я завързали, запушили й устата, заключили я в тоалетната и опрели нож в гърлото й. Казали, че ако изпищи, ще я убият...

От девет седмици тя е в болница, страда от болестта "Рейнодс". При тази болест ръцете и пръстите на краката стават съвсем черни и болят като измръзнали. През цялото време не може да спи от болки -- толкова са силни, че не може да търпи дори допира на чаршафа до пръстите си. Когато левият й крак разви гангрена, мислеха, че трябва да го отрежат, но успяха да го спасят... Трябваше обаче да ампутират три пръста от лявата й ръка, до първата става. Ние всички уповаваме на Бога, но понякога наистина става много тежко."

Може ли дори и най-зрелият християнин да обясни изцяло целта на Бога в тези неща? Но това не е всичко! Братовчедката на Стив продължава да разказва за сериозните здравословни проблеми и операции на втория си баща, за счупеното при автомобилна катастрофа рамо на брат й, заради което дясната му ръка се е обездвижила, и за своите собствени операции от рак. Но последният епизод, който споделя, е най-непонятният. Това станало във фермата й рано една сутрин през август, 1975 година:

"Изпратих съпруга си Бъди и децата. Като се облякох за работа, слязох долу. Трябваше да мина през кухненската врата, за да излезна навън. Като влизах в кухнята, се стреснах, защото видях човек, облегнат на пералнята. Когато се обърна към мен, познах момчето от фермата на половин километър от нас.

-- Какво правиш тук? -- попитах, като се учудих защо не беше почукал. Обикновено кучетата лаят, когато дойде непознат, но днес не ги бях чула. Той не отговори нито дума, само ме погледна объркано и втренчено. После показа нож в ръката си и тръгна към мен.

Отскочих назад и започнах да пищя, но той продължи да се приближава. Накрая спря точно пред мен и ме намушка с ножа отдясно. Почувствах топлата течност да се стича и сложих ръка върху раната, за да не изгубя много кръв. Но това не помогна, защото той започна да ме мушка навсякъде. През цялото време крещях: "Защо?! Защо?!" Когато се опитах да взема кухненския нож, за да се защитя, чекмеджето се измъкна и падна на пода. Най-ужасното беше, че виждах собствената си кръв по целия под. Строполих се на земята, и след известно време, което ми се стори като векове, той най-накрая си тръгна.

Успях да се напрегна и започнах да се влача към телефона, за да повикам помощ. Но като чух кухненската врата да се отваря зад мен, разбрах, че всъщност той изобщо не си е тръгвал, а е чакал навън да види какво ще направя. Сърцето ми се сви. Знаех, че никога няма да стигна до телефона.

-- Този път ще те убия -- каза той съвсем хладнокръвно. После вдигна ножа и отново започна да ме мушка. След като сряза китката ми и ме разряза зад коляното, той започна да забива много пъти ножа в стомаха ми. Не мога да го опиша с думи!

Попита ме дали съпругът ми си е в къщи и аз изхълцах:

-- Да, и всеки момент ще слезе!

Но тъй като не се появи никой, той разбра, че съм излъгала и ме нападна отново. Успях да изкрещя:

-- Вече ме уби! Защо просто не ме оставиш?!

Тогава, съвсем спокойно, той изтри устата си с ръкав, обърна се и си отиде.

Отслабвах все повече и повече, защото губех кръв, но знаех, че трябва да изчакам да се отдалечи преди да предприема нещо този път. Вече изпадах в несвяст, но тогава Бог ми даде сила да се изправя и да се довлека до телефона. Натиснах нулата и успях само да кажа на оператора най-важното, след което пред очите ми падна черна пелена и загубих съзнание.

Казаха ми, че два дни не са знаели дали ще оживея. Направили са ми около петдесет шева по цялото тяло. Трябваше да ми махнат далака и да оперират черния дроб, панкреаса и белия дроб, който не функционираше."

Стив ми разказа, че след като прекарал само месец в арест с облекчен режим, нападателят бил изпратен в психиатрична клиника, като дори му разрешавали в събота и неделя да се прибира вкъщи. Четиринадесет месеца по-късно го освободили. Въпреки че Бог дал на братовчедката на Стив забележителна сила да прости на нападателя си без да таи горчивина, днес, три години по-късно, тя все още изпитва последствията от инцидента. Когато нощем иска да отиде до тоалетната, тя първо събужда съпруга си, защото се страхува да мине сама по тъмния коридор.

Когато чух историята на тази млада жена, аз застинах от неразбиране. Може ли някой да обясни това нещо? Тя ще чувства този ужас цял живот. Братовчедката на Стив бе казала, че семейството й се сплотило след инцидента. Това също някак си я доближило повече до Бога.

Но въпреки че технически някой може да посочи всичко това като една причина Бог да допусне да се случат тези неща, едва ли би било достатъчно. Тя вече е била близо до Бога и е имала сравнително добър семеен живот. Ясно е, че Божиите цели не са били просто да повиши с няколко степени здравината на добрия им семеен християнски живот. Много по-леко изпитание също би послужило за това. Какво ли е имал предвид Бог? Тежестта на въпросите изглеждаше по-голяма от тази на отговорите.

Ако щях да работя със страдащи хора, преди всичко трябваше да зная разрешението на проблеми като тези. Но как да помогна на другите да разберат това, което самата аз не разбирах?

Винаги ще съм благодарна за книгата, която Бог изпрати в живота ми горе-долу по това време и за която без колебание казвам, че е сред най-добрите, които съм чела. В "Познаването на Бога" Дж. И. Пакър включва малка глава със заглавие "Божията мъдрост и нашата". Там той също разисква проблема за неспособността ни да разберем причините, които влага Бог зад всяко нещо, което се случва.

"Погрешно е да се предположи..., че дарът на мъдростта се състои... в способността да се разбере защо Бог е допуснал възникването на всеки отделен случай и какво възнамерява да прави в следващия случай."

Какво има предвид той, като казва, че е погрешно? Мъдростта не е ли способност винаги да разбираме намеренията на Бога?

"Хората чувстват, че ако наистина са близо до Бога, така че Той да може да им дава мъдрост даром, тогава... биха различили действителното предназначение на всичко, което им се случва -- би им било ясно как във всеки момент Бог е съгласувал всичко за тяхно добро... Ако останат объркани, те си го обясняват със своята липса на духовност."

Мисли точно като мен! Дали този човек не чете мислите ми?

"Такива хора изучават дълго... чудят се защо Бог е допуснал да им се случи това или онова... или каква е поуката... Християните... могат да стигнат до лудост от това напразно изследване."21

Амин! Аз самата също съм на път да полудея. Значи той казва, че не винаги можем да разбираме мислите на Бога? Охо! -- мислех си аз. Ако това не е мъдрост, тогава кое е? В следващите няколко страници се съдържаха отговори, които действително промениха живота ми и които ме накараха да започна сама да продължа да търся в Библията.

Някъде по това време попаднах на историята на Йов -- класическият пример за човек в страдание. Ако изобщо някой е искал да разбере причините за своето положение, това е Йов. Семейството му било убито, имуществото -- опропастено и разграбено, тялото му -- покрито с циреи. До последните пет глави в книгата Бог не се явява на сцената, за да отговори на въпросите и предизвикателствата на Йов и приятелите му. А когато накрая го прави, знаете ли каква причина изтъква пред Йов за страданието, което той претърпява? Никаква! Нито една дума! Бог не кара Йов да седне, за да му обясни: "Слушай внимателно да ти разкажа защо допуснах да ти се случи всичко това. Виж сега, Моят план е..." Всъщност Бог е толкова далече от мисълта да отговаря на въпросите на Йов, че казва: "Стани, Йове. Аз имам да ти задам няколко въпроса!"

В следващите четири глави Бог описва подробно изумителното величие на собствените Си дела в природата, а след това пита Йов дали може да се сравни с Него. Господ картинно разказва за сътворението на света, за величието на звездите и пространството, за силата на вола, за мощта на коня, за чудесата на животинските инстинкти и за начина, по който земята снабдява с храна всяко живо същество.

"Без съмнение, ти знаеш, го осмива Бог, защото тогаз си се родил и голямо е числото на твоите дни!" (Йов 38:21)

Сякаш виждах как Йов се свива, докато Господ му говори (самата аз потръпнах). Защо говори така на Йов? -- се чудех. Всички тези описания на Божията мъдрост и сила в природата са наистина интересни. Но какво общо имат с изпитанията на Йов? Йов никога не е претендирал, че е създал света. Никога не е казвал, че може да обясни навиците на дивите животни. Защо Бог говори за това? Йов не се е преструвал, че познава всички тайни на житейския цикъл, на раждането и смъртта. Той само иска Бог да му помогне да разбере причините за загубата на семейството му и на имотите му, за циреите по тялото му.

Продължих да чета. Още природни сцени. Още описания на величието на Бога. Още реплики на Бога от рода на: "Знаеш ли времето, когато... раждат кошутите?... Издигаш ли гласа си до облаците, за да те покрият с изобилни води?... Схванал ли си широчината на земята? Кажи, ако си разбрал всичко това."

Все още изглеждаше твърде объркано. Но като стигнах до четиридесетата глава, проблясна светлина. Бог накрая задава на Йов въпрос, който сякаш обяснява това, към което Той Се е стремил през цялото време: "Тоя, който е изобличил Всемогъщия, ще се бори ли с Него? Тоя, който се препира с Бога, нека отговори на всичко това... Опаши сега кръста си като мъж; Аз ще те попитам, а ти ми изявявай. Дори не ще ли допускаш Моята съдба? Ще осъдиш ли Мене, за да оправдаеш себе си?" (Йов 40:1,7,8)

Ето какво било! Бог знае, че когато Йов пита "защо?", той всъщност Му иска сметка за Неговите дела. Изглежда толкова невинно, а в известен смисъл да изискваш такива отговори от Бога е все едно да се поставяш над Него. Колко абсурдно! Ние, също като Йов, понякога мислим, че Бог не се отнася справедливо с нас. Държим се така, сякаш на небето има някакъв въображаем съд, на който Бог трябва да отговаря дали е бил достатъчно "коректен" с нас. Но забравяме, че самият Бог Е съдът: Той е създал справедливостта. С какво можем да сравним Неговата "коректност"? Неговите действия са толкова справедливи, че просто няма какво да поставим над тях.22

Обърнете внимание на великата мъдрост и сила на Бога, изявени в чудесните Му творения. Как може такъв Бог да е длъжен да отговаря на някакъв жалък смъртен като Йов, който дори не може да започне да измерва неизмеримото величие на Бога? И както казва Бог в Еремия 49:19: "Кой е подобен на Мене? И кой ще ми определи времето за съд?" Все едно, че Бог казва: "Йове, щом не можеш да разбереш нещата, които правя в природата, какво ти дава право да Ме изпитваш за духовните неща, които още по-трудно се разбират?"

Когато Йов осъзнава това, Йов успява само да промълви: "Турям ръката си на устата си. Веднъж съм говорил и не ща да отговарям вече" (Йов 40:4,5).

Защо се чувства така? За първи път той вижда какъв е Бог в действителност. Покланял Му се е през целия си живот, но сега за първи път осъзнава Кой е наистина -- и колко е ограничена представата му за Него. Йов изразява това така: "Слушал бях за Тебе със слушането на ухото, но сега окото ми Те вижда. Затова отричам се от думите си, и се кая в пръст и пепел" (Йов 42:5).

Мислите ми се върнаха от положението на Йов към моето собствено. Бях благодарна за нещата, които можах да видя от гледна точка на Бог. Но, като Йов, все още имах въпроси, на които не беше отговорено. Какво да мисля за нещата, които Бог не е открил? Как да се отнасям към тях?

Изведнъж разбрах. Библията ни казва да се доверим на нашия Бог дотолкова, че да Му уповаваме от все сърце, без да разчитаме на собственото си ограничено разбиране (Притчи 3:5).

Бог вече е доказал доколко можем да вярваме на любовта Му, изпращайки Христос да умре за нас. Това не е ли достатъчно? Не и за мен. Винаги съм искала да бъда вътре и да гледам навън -- да седя с Господа в наблюдателната Му кула, вместо долу в земната бъркотия. Не можех да Му се доверя, ако не съм горе да виждам всичко!

Колко съм подценявала своя Господ и Създател през всичките тези години! Как съм се осмелявала да предположа, че всемогъщият Бог ми дължи обяснения! Дали поради факта, че съм Го "уважила", като съм станала християнка, Той сега трябва да съгласува всичко с мен? Длъжен ли е Господарят на вселената да ми показва как изпитанията на всеки човек се вместват в мозайката на живота? Никога ли не съм чела във Второзаконие 29:29, че "скритото принадлежи на Господа нашия Бог"?

Какво ме е карало да мисля, че дори и Той да ми беше разкрил всичките Си пътища, аз щях да ги разбера? Все едно да наливаш столитрови тайни в мозък с вместимост един литър. Ами че дори великият апостол Павел признава, че въпреки че никога не се отчайва, той често е в недоумение (II Коринтяни 4:8). Не е ли казал Бог: "Както небето е по-високо от земята, така и... Моите помисли -- от вашите помисли" (Исая 55:9). Не пише ли един от старозаветните автори: "Както не знаеш как се движи духът, нито как се образуват костите в утробата на непраздната, така не знаеш и делата на Бога, Който прави всичко" (Еклесиаст 11:5)? Всъщност цялата книга Еклисиаст е написана, за да убеди хора като мен, че само Бог държи ключовете на тайните на живота и че не открива всички от тях! "Положил е вечността в тяхното сърце, без обаче да може човек да издири отначало до край делото, което е направил Бог" (Еклесиаст 3:11).

Ако умът на Бога беше толкова ограничен, че да мога да го разбера, тогава Той не би бил Бог! Колко заблудена съм била!

Върнах се назад към онези ранни дни, когато изучавах Божието Слово и когато елементите от мозайката на моето страдание бяха започнали да се събират. Колко прекрасно беше това първо вкусване от мъдростта! Няма нищо по-хубаво от това, да погледнеш на трудностите си от гледната точка на Бога. Но каква грешка съм допускала, като съм мислила, че ще мога някога да наредя цялата мозайка. Защото мъдростта се състои в нещо повече от това да видиш проблемите си през очите на Бога

Тя означава да Му се доверяваш дори когато изглежда, че елементите на мозайката изобщо не пасват.

КОГАТО ВСИЧКО СЕ ПОДРЕЖДА

-- Мм? -- вдигна поглед от книгата Шерил.

-- Облаците навън -- повторих. -- Погледни.

Шерил се облегна на рамото ми и се загледа в красивото пространство от пухкави талази. Здрачаваше се и облачният пейзаж бе най-красивият, който някога бяхме виждали -- тъмновиолетови, светлорозови, мъгляво сини, яркооранжеви облаци -- цяла небесна планинска верига се бе нагиздила панорамно на фона на залязващото слънце.

-- На какво ти напомня? -- попитах.

-- На планини -- каза тя. -- Пухкави планини в милиони цветове.

-- Знам -- отвърнах, втренчила поглед в гледката. -- Можеш да повярваш, че ще те задържат, ако скочиш върху тях.

Но няма да те задържат. Колкото и красиви да са, колкото и здрави да изглеждат, тези облаци не са нищо повече от нетрайна мъгла и пара. Кълбета дим. Днес са тук, утре ги няма.

Замислих се за живота ни на земята и за това, което Библията казва за него. "Що е животът ви? Защото вие сте пара, която се явява и после изчезва" (Яков 4:14). Огледах се из вътрешността на самолета. Стюардеси поднасяха напитки. Бизнесмени четяха "Уолстрийт Джърнъл". Майки с бебета. Туристи с тенис ракети. Някои дремеха. Други гледаха през прозорците. Летяха за търговски срещи, на отпуски, при внуци.

Някакси не изглежда като пара, която изчезва бързо, помислих. Наистина не си представяме, че един ден всичко ще свърши, нали? Ако Бог не ни беше казал нещо друго, щяхме да си въобразяваме, че този житейски парад ще продължава вечно.

Но той ще свърши. Този живот не е вечен.

Нито пък е най-хубавият живот, който би могъл да съществува. Добрите неща на земята са просто предобрази на по-хубавите, които ще видим на небето. Така е с моите картини. Рисувам сцени от природата около себе си, но рисунките са само скици, слаб опит да пресъздам това, което виждам. Със сив молив имитирам нещата, които Бог е нарисувал с неизброима палитра от цветове. Рисунките ми, затворени в скицника, никога не ще могат да отразят напълно необятната природа, която Бог е създал около нас. И точно както картините отразяват приятно, но несъвършено природата, която виждаме, така и земята, която познаваме, е само предварителна скица на славата, която един ден ще се открие. Реалността -- последната картина -- се намира на небето.

Нашият проблем е в това, че твърде здраво сме се "хванали" за "реалността" на живота.

"Само месец и ще си пия лимонада на плажовете във Флорида" -- мечтае преуморената секретарка.

"Още три седмици и ще се махнем оттук!" -- мисли единадесетокласникът в очакване на завършването си.

"Не е ли най-прекрасният човек на земята!" -- въздиша сгодената девойка.

"Ако само получа това повишение!" -- крои планове издигащият се изпълнителен директор.

Но когато получим това, което искаме, то рядко се оказва толкова прекрасно, колкото сме си го представяли. Дългоочакваната ваканция свършва -- къса и твърде скъпа. Домашните работи в гимназията изглеждат като детска игра пред задачите в университета. "Най-прекрасният човек на земята" се оказва рицар със спукана броня. Повишението в работата донася напрежение и главоболие. Добрите неща в живота рядко са толкова задоволителни, колкото сме очаквали. Но дори и да се окажат такива, те никога не траят достатъчно дълго.

Ето защо в Библията Бог ни казва, че трябва да очакваме в сърцата си небето (Колосяни 3:2; I Петрово 1:13). Удоволствията на живота не са предназначени да ни задоволят. Те просто служат да изострят апетита ни за това, което ще дойде -- и да ни запалят и вдъхновят, докато пътешестваме по земята в посока към небето. "По дългия път нашият Отец ни кани на ободряваща почивка в приятни и удобни пристани, но не би ни поощрил да бъркаме пристаните с дома си."23 Проблемът е, че ние ги бъркаме. Трудно е да мислим за небето, когато то изглежда толкова далеч. Освен това, за да стигнем до там, трябва да сме умрели. Кой иска да мисли за това!? Затова Бог ни помага, като ни принуждава да мислим за другия живот. Прави го по начин, който обикновено не ни харесва, но за който после сме благодарни. През 17 век Самуел Ръдърфорд описва тази помощ:

"Ако преди време Бог ми беше казал, че ще ме направи колкото може по-щастлив на тази земя и че трябва да започне, като първо ми осакати крака или ръката и ме отдели от всичките ми източници на забавления, бих взел това за много странен начин за изпълнение на целта Му. И все пак, дори и тук се проявява Неговата мъдрост! Защото, ако видите човек, затворен в стая, да се кланя на няколко лампи и да се радва на светлината им и искате да направите този човек истински щастлив, би трябвало да започнете, като първо изгасите всичките му лампи, а после вдигнете капаците на прозорците, за да пуснете небесната светлина."24

Точно това направи Бог с мен, като допусна да си счупя врата. Той угаси лампите в живота ми, които осветяваха настоящето и го правеха толкова привлекателно. Мрачното отчаяние, което последва, не беше много вълнуващо, но наистина допринесе да оживеят нещата, които Библията казва за небето. Един ден, когато Исус се върне, Бог ще отвори небесните прозорци. В сърцето ми няма и сянка от съмнение, че така ще бъда много по-развълнувана и готова за това, отколкото ако бях на крака. Както виждате, страданието ни подготвя за небето.

Как? Кара ни да желаем да отидем там. Счупените вратове и ръце, разбитите домове, съкрушените сърца -- тези неща разпръсват илюзиите, че земята може да "изпълни обещанията си". Когато разберем, че надеждите, които сме хранили, няма да се осъществят, че мъртвият ни любим си е отишъл завинаги от този живот, че никога няма да бъдем толкова красиви и известни и да имаме такива успехи или слава, каквито някога сме си представяли, всичко това ще издигне погледите ни нагоре. То премества очите ни от този свят, който Бог знае, че така или иначе, никога няма да ни задоволи, и ги насочва към бъдещия живот. Небето става наша страст.

Когато мисля за копнежа по небето, си спомням Рик Сполдинг -- 23-годишен паралитик, който ми писа скоро след като прочел първата ми книга. Писмата му бяха толкова изпълнени с радост и любов към Господа, че насърчаваха всички, които ги четяха. Мислех си, че бих се радвала да се запозная с него. Може би щях да науча повече за болестта му, а и бихме могли да споделим духовни прозрения или да поговорим "професионално" за инвалидни колички.

На 4 юли 1976 г. ми се удаде възможност да посетя Рик. Мои приятели ме бяха поканили за няколко дни във Филаделфия, където трябваше да говоря на няколко конференции. Нямахме нищо запланувано за следобеда, когато се честваше 200-годишнината от независимостта на Съединените Щати. Тогава си спомнихме от писмата на Рик, че със семейството му живеят във Вали Фордж, недалеч от мястото, където се намирахме. Обадихме се по телефона и попитахме дали бихме могли да ги посетим. След няколко минути вече бяхме на път.

Когато пристигнахме в къщата, г-жа Сполдинг ни повика настрана, за да ни обясни състоянието на Рик и да ни подготви за срещата с него.

-- На петнайсет години Рик се замеси в някакъв юмручен бой в училище -- разказа тя. -- Паднал, ударил си главата в пода на гимнастическия салон и от това изпадна в кома. Като дойде на себе си, вече беше парализиран.

Е, помислих си аз, значи е парализиран. И аз съм парализирана.

Но тя продължи да описва колко парализиран е той. Вижте, аз мога да движа раменете си. Мога да движа част от мускулите на бицепсите си. Мога да се усмихвам и да говоря. Но Рик не можел да прави нищо такова. Най-много можел да си обръща главата и да мига с очи. Отнело му месеци да научи дори това.

-- Трябва да се опитате да разбирате какво казва, като мига -- предупреди ни тя. После влязохме.

Харесахме Рик от момента, в който го видяхме. Лежеше в шезлонг, не можеше да дъвче храната си, нито да изрече дума. Но очите му говореха! Докато общувахме (това не беше нормален разговор), се научих да питам така, че той най-лесно да може да отговаря -- задавах въпроси, на които да може да мигне в знак за "да" или "не".

Родителите на Рик ни разказаха за метода, който открили Рик да може да съставя пълни изречения. Беше една таблица с азбуката. Когато Рик искаше да напише някоя дума, майка му наблюдаваше как посочва с очи дясната или лявата страна на таблицата. После той поглеждаше нагоре, напред или надолу, за да посочи кой ред му трябва. Накрая майка му прочиташе на глас всяка буква от този ред, докато той мигнеше. Тя записваше правилната буква, а той започваше да търси следващата.

Като използвал тази таблица, за да пише курсови работи и слушал уроците си на касети, Рик завършил гимназия и вече караше втора година в университет. Тук той получил една шестица, една четворка и всичко останало -- петици! (Единствената му четворка била от първия семестър по руски език. После я поправил на петица.)