І. Непосредствена приложимост

І. Непосредствена приложимост

В Международното право въпросът за неговото съотношение с вътрешното право на суверенните държави е оставен изцяло на тяхната свободна преценка. Всяка държава сама, чрез вътрешните си правни норми (най-често от конституционен ранг) урежда приложението на международноправните норми и съотношението им с вътрешноправните. В зависимост от разрешенията, които са възприети в различните страни, националните правни системи се делят на дуалистични (които възприемат международното право като отделен правопорядък, който съществува вън и независимо от националния и отделните негови източници могат да имат приложение в съответната държава само след като и доколкото бъдат възпроизведени – чрез рецепция или трансформация – във вътрешни правни норми – т.е. нямат самостоятелно приложение), и монистични (при които международноправните норми се прилагат като такива – без рецепция или трансформация – от органите и спрямо правните субекти на съответната държава).

Една част от ДЧ на ЕС се придържат към теорията на дуализма³⁰¹. Правото на ЕС, обаче, изисква монистичен подход към своите норми и го налага на всички ДЧ.³⁰² СЕО ясно установява, че “за разлика от обикновените международни договори, ДЕИО създава самостоятелен правен ред, интегриран в правните системи на държавите-членки още от влизането в сила на договора и задължителен за техните правораздавателни органи”³⁰³ и подчертава, че “Общностният правен ред... става неделима част... от правни ред, приложим на територията на всяка от държавите-членки”.³⁰⁴
Така установената непосредствена приложимост на общностните правни норми има няколко съществени наднационални проявления:

1. Всеки източник на Правото на ЕС – от момента на влизането си в сила – става действащо право за и във всяка ДЧ. Неговият задължителен характер и приложение не се нуждаят от никакви допълнителни правни действия на държавата за обвързване или привеждане в изпълнение³⁰⁵, познати по отношение на Международното право (имплементация или въвеждане, публикуване в национално издание и т.н.).³⁰⁶ Нещо повече – Съдът на ЕО изрично е определил като “забранени” всякакви национални правни мерки, обуславящи или опосредяващи действието и приложението на общностните правни норми³⁰⁷. Забраната се изразява най-вече в недопускане на възможност национален съдия да откаже да приложи общностна норма заради порок на вътрешната процедура по въвеждането й във вътрешното право или на самият акт, приет за целта, или пък заради противоречие с по-висша норма на вътрешното право (поради което непосредствената приложимост следва да се разглежда в непосредствена връзка с принципа за примата, какъвто е и нашият подход тук).

Разбира се, известно разграничение между различните правни източници не може да не бъде отбелязано. УД по форма са класически международни договори – за тях не може да не се приложат (макар и само по вътрешни конституционни причини) националните процедури по ангажиране и с оглед влизането в сила и действието им. За да се обвърже действително една държава с такъв договор, тя трябва да спази собствените си разпоредби за целта. В монистичните ДЧ проблем не възниква – те признават действието на международните договори във вътрешното им право именно като такива по силата на своята ратификация. Спрямо ДЧ с дуалистична система СЕО е бил “безпощаден” – той отказва да приеме, че осъществената рецепция има за резултат трансформиране на общностните норми (УД) във вътрешни, и счита, че те следва да се прилагат като общностни³⁰⁸. Италианският конституционен съд изрично установява, че “фундаменталното изискване за равнопоставеност и за правна сигурност предполага общностните норми да бъдат ...напълно и задължително ефикасни и непосредствено приложени във всички държави-членки, без да са нужни закони за реципиране и адаптиране...”³⁰⁹

По отношение на Производните източници на Правото на ЕОи уредбата също предполага разграничение. За регламентите уредбата е очевидна – чл.249 ги определя като непосредствено приложими и поставя тяхното действие в зависимост единствено от публикуването им в общностния Официален вестник. В монистичните ДЧ това не поражда никакъв проблем³¹⁰. В дуалистичните държави органите за конституционен надзор са се произнесли изрично в този смисъл³¹¹...

По-интересен и сложен е въпросът за директивите – тяхното прилагане по идея предполага приемането на съответни правни мерки от страна на ДЧ. Същественото е, обаче, че става дума именно за мерки (действия или актове) по приложението, т.е. по изпълнението на съответната директива, а не по въвеждането й във вътрешното право.³¹² Самата директива като общностен правен източник също се ползва от принципа за непосредствена приложимост – и става действащо право в ДЧ (до които е адресирана) само по силата на приемането и обнародването й по реда, определен в УД – без да зависи в никаква степен от национални мерки. Необходимите национални мерки – които самата директива предполага или понякога конкретно предписва – са мерки единствено по нейното изпълнение – не и мерки по “въвеждане”, “имплементация”, “рецепция” на директивата, от които да зависи нейното действие³¹³ (именно това разграничение позволява при определени предпоставки да се установи дори наличието на директен ефект на отделни разпоредби на директива – виж по-надолу...)

В не по-малка степен същото се отнася и за решенията, както и за другите източници на Общностното право в широк смисъл (виж по-горе...).

2. Всяка правна норма на правото на ЕС става именно като такава приложима на територията на всяка ДЧ, без да е необходимо нито дори допустимо трансформирането й във вътрешноправна норма. Това е необходимо, за да може нейната задължителност и валидност да се преценяват единствено с оглед установените общностни критерии за това – респ. преценката да се прави единствено от компетентния за това съд (а именно Общностният съд, не и националният – който има компетентността да прилага общностната норма, но не и да преценява валидността й, като на помощ му е предоставена практиката на СЕО и процедурата за преюдициални запитвания).
...Според Джон Ъшър “принципът за директната приложимост... може да е имал за цел да освободи ДЧ от необходимостта да приемат мерки по имплементацията на всеки от многобройните общностни актове, но на практика е довел до забраняването на такива мерки.³¹⁴

ІІ. ПРИМАТ
Принципът за примата е навярно най-яркото проявление на наднационалния характер на Общностното право – още повече, че той се урежда именно от самото това Общностно право³¹⁵ – това е така да се каже “самопровъзгласен” («autoconsacré») принцип...³¹⁶ УД не съдържат изрична разпоредба, която да урежда съотношението на техните норми (още по-малко на всички Общностни правни норми) с вътрешните норми на ДЧ.³¹⁷

Провъзгласяването на принципа се прави (разбира се...) от СЕО в решението му по делото Costa с/ENEL от 1964 г. В него СЕО установява, че интегрирането на Общностните правни норми във вътрешното право на всяка ДЧ предполага невъзможност тя да може да се позовава срещу него на своя последваща едностранна правна норма³¹⁸. Според него изричният текст на чл.249 относно регламентите категорично отхвърля подобна възможност³¹⁹. ДЧ осъществяват чрез УД прехвърляне на компетенции, пълноценното упражняване на които би било невъзможно или застрашено, ако ДЧ можеха да противопоставят на общностните норми свои едностранни вътрешни разпоредби³²⁰. Най-сетне, изискването за еднакво приложение на общностните норми във всички ДЧ е несъвместимо с възможността всяка от тях да може със свой вътрешен акт да обуславя или променя действието на общностна норма³²¹.

СЕО обобщава ясно и недвусмислено, че “правото на Договора (за ЕИО – б.м.А.С.), произтичащо от един автономен източник, поради своята специфична оригинална природа, не би могло да бъде юридически противопоставено на норма на вътрешното право, каквато и да е тя, без да загуби своя общностен характер и без да бъде поставена под въпрос правната основа на самата Общност”³²².

Принципът на примата – видно и от мотивите на СЕО – е логична и естествена последица от уникалния характер на Общностното право.³²³ Най-просто казано, то не би могло да бъде друго, освен приматно над вътрешното право³²⁴ – обратното би означавало да е затруднено или невъзможно еднообразното му прилагане, а с това – създаването на единна правна общност и постигането на интеграция. Обратното би означавало също така и обезсмисляне на осъщественото чрез УД предоставяне на властнически компетенции от ДЧ на ЕОи, (което при това в някои материи стига до степен на пълен отказ на суверенните държави от самостоятелни компетенции!), а също и компрометиране на възможността за директен ефект на общностните норми.

Логично необходим и неизбежен, принципът на примата предвижда Правото на ЕОи, което се интегрира във вътрешното право на всички ДЧ³²⁵ и е непосредствено приложимо на цялата им територия, в случай на противоречие, да има предимство пред нормите на вътрешното право.

Разбира се, това не означава “тотален примат” – това е един своеобразен функционален примат. Въпросът за примата е възможен само в областите, само по въпросите, по които съществува Общностно право – т.е. само в материите, уредени по един или друг начин в УД. И при това само когато възникне противоречие между националната общностната уредба на една и съща материя. Според редица автори (предимно от прецедентната правна система) това означава, че на практика приматът е възможен и необходим единствено по отношение на общностните норми с директен ефект³²⁶ (които са значително по-малката част – виж по-долу...). Това, обаче, не означава, че идеята за примата е свързана единствено с нормите на регламентите.³²⁷ Тя се отнася също за нормите с директен ефект на директивите и решенията³²⁸, а, разбира се, и на Учредителните договори.

В същото време, обаче, повечето автори не делят нормите, ползващи се от принципа на примата, в зависимост от годността им да обвързват директно частните субекти в ДЧ (за особеностите и съдържанието на “директния ефект” – виж подробно по-долу ….). Исаак и Бланке (както и редица други автори³²⁹) не правят такова разделение: “Общностният правен ред се налага над вътрешния в своята цялост. Това означава, първо, че приматът засяга всички общностни норми (“правото, произтичащо от договора”), били те първични или производни…, директно приложими или не.”³³⁰

Вътрешната логика на създаването на Общностите³³¹ (и на присъединяването към тях на нови ДЧ) е свързана с желанието и стремежа на суверенните държави да изградят механизъм – правен и икономически – който да им позволи по-успешно да постигат общите си цели, отколкото биха могли по отделно...³³² Поради това те следва да се съгласят³³³ по въпросите, по които са предвидили овластяване на новите Общности, за да действат вместо самите тях, общностните мерки да имат необходимата им ефикасност – което логично включва да се налагат над евентуално противоречащи им национални мерки. Брийли и Хоскинс са категорични: “СЕО ясно разглежда принципа за примата на Общностното право като необходим резултат от уникалния статус на Общността като наднационална организация, упражняваща суверенни права, прехвърлени от държавите-членки”!³³⁴

Логическият обхват на идеята за примата предполага едва тройна неограниченост. От една страна приматът не може да бъде ограничен по сила – общностната норма не може да търпи никакво противоречие³³⁵ – нито пълно, нито частично, нито трайно, нито дори временно (освен в случаите по изключение, които са изрично предвидени и допуснати в същото това Общностно право).³³⁶

От друга страна приматът не може да бъде ограничен и по форма – той не приема отричането на която и да било общностна норма от каквато и да е по вид или ранг вътрешна норма именно заради характера й на вътрешна, едностранна – и като такава противоречаща на идеята за единство в тълкуването и прилагането на общностното право. Поради това принципът на примата предвижда надмощие на всяка³³⁷ Общностна норма³³⁸ (норма на Първичното, на Производното право или в по-специфичните източници, които разгледахме) над всяка вътрешна норма на ДЧ³³⁹ – както законова или подзаконова, така и от най-висок конституционен ранг. Иначе казано, в случай на противоречие дори националните конституции няма да се прилагат³⁴⁰ (разбира се, в такива случаи всяка ДЧ следва своевременно да предприеме съответни изменения в Конституцията си, за да не попада в абсурдната ситуация на дерогиране на основния закон – за множеството подобни примери виж по-надолу...) Приматът е израз на съотношението между Общностното право в неговата цялост и вътрешното право на всяка ДЧ в неговата цялост.³⁴¹ При това обхватът на двете цялости си зависи само от тях. Общностното право не се интересува от това кои и какви са вътрешните правни норми – то просто не приема правна норма, установена извън него – от една държава или от някой неин орган или автономно образувание³⁴² – да ограничава приложението му. И обратно – националното право не може да се произнася по това какъв да е обхвата на общностната правна цялост – коя норма ще се счита за общностна решава самото Общностно право...

...Впрочем същата е и логиката да не може въпросът за съотношението на Общностното право и вътрешното да бъде оставен за уреждане от... вътрешното – евентуални различия в уредбата – дори чисто редакционни – отново биха ни върнали до проблема за еднаквостта и единството на Общностния правен ред по цялата територия на Общността.

На трето място, приматът не търпи и никакви времеви изключения – авторите подчертават, че общностната норма само с влизането с в сила прави “автоматично”! неприложима всяка несъответна й вътрешна норма.³⁴³ Именно от момента на влизането на приматната общностна норма в сила се “преклудира” и приемането на нови противоречащи вътрешни правни норми.

ДЧ и техните органи не могат да приемат и последващи актове (норми), противоречащи на норма от Общностното право.³⁴⁸ За тях важи безусловното задължение, установено в чл.10 ДЕО³⁴⁹. СЕО е категоричен: “приложението на Общностното право налага на всички компетентни национални органи забрана да прилагат национална правна норма, противоречаща на несъвместима с Договора и във всеки конкретен случай да вземат всички мерки за улесняване на ефективното приложение на Общностното право”³⁵⁰.

Националният съдия е длъжен да – на своя отговорност, ако е необходимо – да откаже приложението на всяка вътрешна правна норма, предходна или последваща влизането в сила на Общностната, с която е в противоречие. Неприложима ще е и всяка вътрешна разпоредба или практика, която пречи на националния съдия да остави без действие друга норма, противоречаща на Общностна.³⁵¹

Неприложимостта засяга освен това не само всяка пряко противоречаща вътрешна норма, но и всяка вътрешна норма, която се отнася до приложното поле на общностната разпоредба³⁵² - т.е. не само когато противоречието е пряко, но и когато е “индиректно или потенциално”³⁵³. Особено показателна е забраната за сключване на международни договори от една ДЧ с трети страни в материи, в които уредбата се установява изключително на общностно равнище (като напр. селското стопанство) – дори когато формално няма никакво противоречие!...³⁵⁴

СЕО отива още по-нататък в своята наднационална дързост – той задължава националния съдия, по повод установено противоречие между общностна норма и национален закон, да спре/суспендира незабавно изпълнението/приложението на този закон, дори ако по вътрешното си право няма право на това³⁵⁵!

Брийли и Хоскинс подчертават, че “принципът на примата не се ограничава само до преценката на националния съдия – той се прилага също и спрямо всички държавни административни органи”³⁵⁶ – те не по-малко са длъжни да откажат приложение на противоречаща на Общностна норма вътрешна разпоредба, както и да вземат всички необходими мерки, за да осигурят пълното и ефикасно приложение на Общностната норма.

Разбира се, Общностното право не налага изрично ДЧ да отменят изрично противоречащите му свои разпоредби – за него е достатъчно да ги счита за неприложими³⁵⁷. Литературата обаче извежда аргументи за задължението на една ДЧ, в която действа противоречащ на Общностна норма закон, не просто да го счита за неприложим, а и да го отмени, за да не се създава двойнствена уредба и несигурност за частните лица³⁵⁸.

Когато става дума за норми от конституционен ранг, обаче, противоречието става твърде болезнено – и всяка ДЧ следва в израз на уважение към вътрешния си правен ред, да измени съответните конституционни разпоредби, за да не се поставя в положение някаква “висша сила” да оставя без приложение формално валидни норми на Основния закон...³⁵⁹

...Действителната ефективност на Общностния принцип за примата над вътрешното право е скрепена с широка възможност за санкциониране на неспазването му от ДЧ (вкл. от техни държавни органи или регионални власти).³⁶⁰


ІІ. Директен ефект

“Директният ефект...се описва като крайъгълен камък на конституционната еволюция и без неговото дефиниране правата, установени от ДЕО,

Принципът на примата, разгледан по-горе, е в пряка връзка с принципа за директния ефект.³⁶³ Директният ефект е една от най-съществените наднационални отлики на Правото на ЕС. Уникалната възможност частни лица в ДЧ да черпят права директно от норми на правото, създадено от Общностите, независимо от участието на своите държави в приемането му или от отношението им към него (респ. към самите норми), отличава може би в най-голяма степен интеграционните правни норми от всички останали норми в международното право и в най-голяма степен оправдава разглеждането им като “самостоятелен правен ред”...

В същото време въпросът за директния ефект на общностните норми е навярно и един от най-сложните в европейското право – от една страна поради неговото огромно практическо значение (както за самите Общности при изпълнението на техните задачи, така и още повече за самите физически или юридически лица в ДЧ, оказали се преки субекти на общностната правна уредба), от друга поради твърде съществените особености на самия принцип, както, разбира се, и поради факта, че и тук самите УД запазват гордо мълчание и разработването на принципа се осъществява от Съда на ЕО в изключително изобилна практика. Най-сетне сложността е продиктувана и от това, че за разлика от принципите за непосредствена приложимост и примат, принципът за директен ефект на практика не се отнася нито до всички норми на Общностното право, нито дори до всички негови източници – а само до онези норми, респ. източници, които отговарят на определен набор от критерии, установен в практиката на СЕО.³⁶⁴

В същото време, обаче, въпросът за директния ефект е от особена важност за нашето изследване, тъй като носи несъмнено наднационално измерение – с уникалната в международното право възможност на частните лица в една суверенна държава да черпят права направо от правен източници, някои от които приети вън и независимо от нея...

Редом с това именно директният ефект на Общностните норми е този, по повод който националните съдии се превръщат в съдии по Общностното правото – т.е. натоварва съдиите в една суверенна държава да прилагат право, което е прието вън и независимо от нейната воля!³⁶⁵

...Накратко казано, директният ефект е такова състояния на дадена общностна правна норма, при което тя е годна да породи права, респ. задължения, за частните лица пред съдилищата на ДЧ. Всяко такова лице може да се позове на тези си права пред всеки национален съд – и пред всеки национален орган – държавен или орган на местната власт³⁶⁶ в отношенията си с други лица или с държавата. Професорите Исаак и Бланке цитират Р. Льокур³⁶⁷, според когото директният ефект е “правото на всяко лице да поиска от своя съдия да приложи спрямо него Общностните договори, регламенти, директиви или решения. Това е задължението на съдията да приложи тези текстове, независимо от законодателството на своята държава”.³⁶⁸

Доктрината за директния ефект е изведена за първи път в решението по делото Van Gend en Loos.³⁶⁹ Оправданието на директния ефект е в самия характер на общностния правопорядък – “собствените цели на интеграцията предполагат по принцип директен ефект”³⁷⁰ на правните норми, които я уреждат. СЕО установява, че Общностното право е не просто самостоятелен правен ред, но и е по принцип (с оглед целите на Договора) годно да създава права и задължения за частните лица в ДЧ – независимо дали те са преки адресати на неговите норми или не.³⁷¹

Наднационалният характер на директния ефект е очевиден. Исаак и Бланке отбелязват, че “директният ефект е най-просто – но и не по-малко – годността (на една норма – б.м.) да бъде източник на законност, действащ в националния правен ред, или още по-точно, да бъде правен източник на национална територия.”³⁷²

Решението на СЕО по делото Van Gend en Loos е продължение на традиционното разглеждане на въпроса за директния ефект на нормите на международното право,³⁷³ според което един международен договор обикновено урежда отношения между държави, но може да предвиди права или задължения за частните лица, които са адресати на съответните му норми³⁷⁴ – т.нар. самоизпълняеми норми (autoexécutoire, self-executing) (примерите с международните договори в областта на правата на човека са многобройни и не единствени). По повод Общностните договори (в случая ДЕИО) СЕО установява, че частните лица могат да черпят от тях индивидуални права, дори когато не са адресати на съответната норма (в случая се претендира, че нормата на чл.12 ДЕИО, нов чл.25 ДЕО, установява задължения за ДЧ и следователно има само тях като адресати).³⁷⁵

“Обратно на международните договори от класически тип, Общностните договори предоставят на частните лица права, които националните правораздавателни органи трябва да защитават, не само когато съответната норма изрично ги определя като нейни адресати, но и когато тя възлага на ДЧ едно достатъчно определено задължение”.³⁷⁶

Въпросът за “достатъчната определеност” се оказва част от въпроса кога, при какви предпоставки, една норма ще може да се счита за годна да предостави директно на едно физическо или юридическо лице определено индивидуално право.

Всъщност, СЕО установява в практиката си, че правото на ЕО в своята съвкупност е предназначено да уреди една съвкупност от отношения по задължителен за държавите и частните лица начин, т.е. то е по идея годно да въздейства върху патримониума на частните лица в ДЧ. На практика, обаче, поради богатството и многообразието на общностната правна уредба – видове източници и видове норми – не всяка общностна норма е годна да породи права или задължения за частните лица.³⁷⁷ Така се установяват две неща:

- че преценката на директния ефект се прави винаги с оглед една конкретна норма, която подлежи на изпълнение.³⁷⁸ Правоприлагащият, а в крайна сметка правораздаващият орган е този, който трябва да прецени дали съответната общностна норма е годна да предостави права или да възложи задължения на едно физическо или юридическо лице в една ДЧ – т.е. дали има директен ефект.

- тази преценка се извършва на базата на съвкупност от обективни критерии,³⁷⁹ които СЕО в резултат на богата и еволютивна практика³⁸⁰ е свел до няколко: нормата трябва да е ясна, точна (конкретна), пълна, безусловна³⁸¹ и да не се нуждае от никакви допълнителни мерки – общностни или национални³⁸² – по приложението й.³⁸³

Проф. Булюи свежда изискванията до формулата “достатъчно ясни и конкретни” (изведена от СЕО, който говори за “ясни и достатъчно конкретни разпоредби”).³⁸⁴ Проф. Ридо пък приема, че в хода на еволюцията на съдебната практика в единствен критерий за директен ефект се е превърнал безусловният и конкретен характер на съответната разпоредба.³⁸⁵ Професорите Исаак и Бланке пък приемат, че “определящият критерий е бесусловността”.³⁸⁶ Накрая те заключават, че критериите се свеждат до едно изискване от функционален характер – “една норма има директен ефект доколкото нейните характеристики и позволяват да бъде приложена от съда”.³⁸⁷

Проф. Ласок отбелязва, че това е най-вече “способността на нормата да произведе права и задължения, които лицата могат да искат приложат...”³⁸⁸ Тревор Хартли пък заключава, че директно приложимата норма трябва да отговаря на две основни изисквания: да е действащо право за съответния съд (т.е. да е норма, която той следва да приложи) и да е годна да предостави права на частните лица.³⁸⁹ Второто изискване според него означава нормата да е ясна и недвусмислена (!), безусловна и независеща от допълнителна правна норма.³⁹⁰

...Проф. Булюи отбелязва, обаче, че “условията за признаване на директен ефект, определени от СЕО, не се отличават фундаментално от тези, които би приложил един съдия по международното право – тяхното основание се свързва не толкова с волята на държавите-страни по договора, колкото пряко с неговия предмет.” Това той нарича “обективна директна приложимост”, изведена от понятието за Общ пазар.³⁹¹

Редом с това доктрината разграничава няколко вида директен ефект³⁹² в зависимост от насрещнозадълженото лице. Когато една общностна норма поражда права в полза на едно физическо или юридическо лице в отношенията му (“срещу”) друго такова, се приема, че това е норма с “хоризонтален”³⁹³ директен ефект.³⁹⁴ Обратно, когато нормата предоставя на едно физическо или юридическо лице права, противопоставими единствено на държавата³⁹⁵ (на която той е гражданин или друга!), се приема, че е налице “ограничен” или “вертикален” директен ефект³⁹⁶. Такъв именно е случаят с нормата на чл.12 ДЕИО (чл.25 ДЕО), относно която СЕО постановява историческото си решение по делото Van Gend en Loos.

Когато пък една норма е годна да предостави на едно физическо или юридическо лице права едновременно и срещу друго частно лице, и срещу държавата, е налице “пълен”³⁹⁷ директен ефект.³⁹⁸

От друга страна се поставя въпросът кои източници са по принцип годни да съдържат норми с директен ефект. По отношение на УД отговорът е еднозначен и положителен още в първото решение на СЕО, в което е изведен самият принцип – Van Gend en Loos³⁹⁹ – предизвикано относно чл.12 ДЕИО (сега чл. 25 ДЕО). По отношение на регламентите въпросът също е очевидно ясен⁴⁰⁰ – те са единственият правен акт, за който самите УД изрично⁴⁰¹ предвиждат директен ефект.⁴⁰²

Разбира се, най-сложен е въпросът с директивите. Доктрината⁴⁰³ приема, че те по принцип не съдържат норми с директен ефект – вътрешната им логика, предназначението им в рамките на общностната правна система е именно да създават задължения не за частни лица (тъй като никога не могат да бъдат адресирани до такива), нито права в полза на такива лица. Те са предназначени да укажат определен резултат, който ДЧ са длъжни да постигнат с вътрешни правни мерки – и именно тези мерки следва да имат правнообвързващ характер за частните лица на тяхна територия.

На практика, обаче, въпросът се поставя за случаите, когато една директива не е изпълнена в срок⁴⁰⁴ или пък не е изпълнена (приложена) правилно (коректно)⁴⁰⁵. СЕО признава при определени условия “вертикален директен ефект”⁴⁰⁶ – възможност на частните лица да се позоват срещу държавата (разбирана в широк смисъл – като всеки орган, който действа от нейно име, дори и местен⁴⁰⁷ или дори субект, натоварен ad hoc с публична функция⁴⁰⁸) на една неприложена или некоректно приложена директива пред националния си съдия⁴⁰⁹ – те могат да черпят директно от нея правата⁴¹⁰, които биха черпили от националната правна мярка, ако тя бе приета или приета коректно.⁴¹¹

Особено интересно е, че СЕО установява една “тълкувателна приложимост” на всички директиви, според която националният съдия “трябва да тълкува вътрешното право в светлината на всички директиви, дори да нямат директен ефект”.⁴¹²

По въпроса за решенията практиката и теорията не срещат значими затруднения – типичните решения, адресирани до едно частно лице, несъмнено имат правнообвързващо действие спрямо него, т.е. имат директен ефект.⁴¹³ Решенията, адресирани до ДЧ се уподобяват на директиви.⁴¹⁴ Обратно – “нетипичните” нормативни решения по принцип не съдържат норми с директен ефект.

Интересен е въпросът за международните договори на Общностите с трети страни⁴¹⁷ – СЕО допуска, че те могат да съдържат норми с директен ефект.⁴¹⁸

Силно овластените с традиционни държавни компетенции Общности са самостоятелни юридически лица, което е предпоставка за тяхната забележителна наднационалност – те изграждат система от органи, които самостоятелно и независимо от държавите-членки осъществяват обвързваща власт над тях!

Точно в това упражняване на властови функции ВМЕСТО суверенните държави се коренят всички особености на европейската интеграция като процес и на интеграционните общности като конструкция, която да обслужва този процес. Днес, половин век след неговото начало, ние установяваме не само успеха и приемливостта (икономическа, политическа и дори конституционноправна) на този процес, но и осъзнатата и последователно задоволявана нужда от по-нататъшно разширяване на този процес. В същото време също така ясно е разбирането, че запазването именно на наднационалния характер на Общностите (или на Съюза, изграден над тях, съгласно Маастрихт, или вместо тях, съгласно проекта за Конституционен договор) очертава рамките, в които разгръщането на интеграцията е възможно и желано – или желано и възможно. Преминаването на границите на наднационалността, осъществяването на овластяване близко или дори равно по обем на властта на една държава, ще превърне овластения организъм от над-държавен в нео-държавен, федеративен, който вече губи белезите на международно организираната наднационалност.

Тъкмо поради това видът овластяване, характерно за Европейските общности, е точен пример за наднационално овластяване.

Чрез Учредителните договори Общностите са създадени и натоварени да осъществяват – сами или съвместно с ДЧ – типични управленски функции, т.е. типични държавни компетенции. Това предоставяне е изрично и ограничено само в рамките на специалното произнасяне на Договорите.⁴²² Т.е. Общностите имат само предоставена компетентност – и, обратно, нямат обща компетентност, нямат характерната за една държавна формация компетенция за компетенциите.

Това, обаче, не ограничава или намалява наднационалния характер на тази предоставена компетентност. Напротив – именно нейният безпрецедентен в международното право обем, от една страна, и нейната принципна ограниченост като предоставена компетентност и отграниченост от общата компетентност за определяне на компетенциите (характерна за държавата) от друга страна, я определя като наднационална. Ако “наднационалната” общност имаше пълната власт на една държава, тя щеше да бъде... държава, а не наднационална организация (за предпоставките и особеностите на наднационалността виж по-горе Дял І, Глава 2, Раздел 2).

Тези правомощия те осъществяват чрез своите органи, 5 от които, считани за най-важни, се наричат институции⁴²³.

Овластяването на Общностите и техните институции се прави не с една конкретна норма, а във всяка материя по отделно. Юриспруденцията установява, че на практика⁴²⁴ чрез Договорите са извършени два вида овластяване (или предоставяне на два вида компетенции) – изключително и частично (поделени компетенции). И двата вида, обаче, разкриват в еднаква степен наднационалната уникалност на интеграцията и нейните инструменти.

І. Изключителните компетенции на Европейските общности

Изключителното овластяване на Общностите е сравнително ограничено по обхват – до него се “прибягва” в относително малко на брой области (в сравнение с общо над 20-те области на компетентност на ЕО и многото десетки области на компетентност, запазени изцяло за държавите, за техните си “изключителни компетенции”). В същото време, обаче, погледнато откъм ежедневната, практическата значимост на тези области, те са изключително важни, може да се твърди, че това са и житейски най-важните области!

Доктрината приема, че Европейската общност притежава изключителна компетентност да действа изцяло вместо суверенните държави – т.е. да осъществява в пълен обем властта, с която самите те разполагат в съответната материя – в следните материи:

• 
  външна търговия,
  
• 
  селско стопанство и риболов,
  
• 
  защитата на свободната конкуренция на Общностно равнище,
  
• 
  общата валутна политика,
  
• 
  въпросите на 4-те свободи на движение,
  
• 
  въглищата и стоманата – в рамките на компетентността на ЕОВС, а след нейното прекратяване – в рамките на уредбата на 4-те свободи.
  

ІІ. Поделените компетенции

По-интересен от теоретична гледна точка (а и по-проблемен от практическа) е въпросът за областите на поделена компетентност – в тях държавите не са се отказали изцяло от възможността да действат, но също са предоставили много широк кръг правомощия на ЕОи – т.е. също има значително овластяване и значителна наднационална власт. Тези области са много повече на брой и значителни по съдържание.

Паралелното, поделеното упражняване на властовите функции от държавите-членки и Европейската общност се осъществява във всички други области, извън посочените области на изключителна компетентност на ЕО, в които чрез Римския договор ДЧ са предоставили компетентност.

Тяхната наднационалност наглед е прикрита – това са области, в които по принцип държавите-членки запазват своите компетенции. Според принципа за предоставената компетентност, Общностите наглед почти нямат такава в тези области. Ала в една особено кратка добавка, вмъкната в ДЕО с ДМ, се установява един наглед невзрачен, но на практика особено съществен принцип – този за субсидиарното действие на ЕО в областите на поделена компетентност. Според него в тези области по принцип компетентни са държавите членки – независимо, че това са области, които попадат в обхвата на целите на Европейската общност.⁴²⁵ Но тъкмо защото ДЧ са се съгласили със сключването на ДЕО и неговите по-късно изменения, че така формулираните цели на Общността са техни общи цели и са създали тази Общност именно, за да допринася за тяхното постигане – след значителното разширяване на нейните цели и нейния обхват с ДМ, те допускат и дори изрично предвиждат възможността тя да действа вместо (отново ВМЕСТО) ДЧ при определени предпоставки:

- когато за постигането на някоя от целите на Общността е необходимо да се приеме някаква мярка, за приемането на която ДЧ не са я овластили изрично, а са запазили компетентността за себе си, Общността може да по изключение сама да предприеме действия в областите на поделена (паралелна компетентност);

- тя може да направи това само когато необходимите действия не могат да бъдат осъществени достатъчно добре от компетентните ДЧ;

- и само ако предприетите от нея действия могат да допринесат по-добре за постигането на съответната договорна цел – и то именно заради общностния им обхват и ефект (една и съща мярка за всички или няколкото засегнати ДЧ, при това задължителна за всички тях)⁴²⁶.
Принципът за субсидиарността е пренесен и в проекта за нов Конституционен договор за ЕС. Въпреки това, обаче, авторите на договора са предпочели изрично да изброят и систематизират видовете компетентност,⁴²⁷ предоставена на Съюза и освен известни корекции в досега утвърденото разпределение между изключителна и поделена компетентност, са установили и един трети вид – компетентност за осъществяване на действия за подкрепа на усилията (мерките) на ДЧ.⁴²⁸
Раздел 2.

Каталог: upload -> files
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Списък на участниците – 22 ученици от икономически професионални гимназии и 3-ма учители
files -> З а п о в е д № от г. На основание чл. 162, ал. 4 от Кодекса за застраховането, образците на отчет
files -> Наредба №23 от 18 декември 2009 Г. За условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "управление на местни инициативни групи
files -> Съдържание увод глава първа. Особености на отразяването на кризата в медийния дискурс
files -> Единни в многообразието замяза на „Еднообразни в разединението”
files -> Заседанието на кабинета, в което участваше и министър Москов продължава

Изтегляне 2.46 Mb.

Сподели с приятели: