І. Съдържание на наднационалността

А. Очертаване на съдържанието

И подчертава по-нататък, че “тази Европа, чийто проект Хъсерл чертае през 1935 г., е трябвало да се изгражда в противовес на двата тоталитаризма, които набират сила... Днешна Европа, такава, каквато я виждаме, слабичка в известен смисъл, все още бъбреща и колебаеща се относно различните аспекти на тази необходима наднационалност, се е изграждала първо в противовес на фашизма, после на Сталинизма – и това не бива да се забравя.” ⁹⁹

Вече стана дума по-горе, че според френския делегат на Конгреса на Европа в Хага през май 1948 г. Александър Марк, под “наднационален характер“ на един орган следва да се разбира пълна независимост (спрямо държавите и техните политическите лица). Самата формулировка в декларацията от 9 май разкрива разбирането на наднационалността на органа като положение “над-държавите”, които са обвързани от неговите актове, но обратно – те на него не могат да му влияят.

В работните дебати преди сключването на ДЕОВС се обсъждат въпроси относно обхвата на наднационалните компетенции на ВО, така че те да не противоречат на поети по-рано международноправни ангажименти на договарящите се страни и по-специално по отношение на ОСМТ (ГАТТ) – днес СТО. В хода на обсъжданията делегатите от “големите” държави Франция, Италия и Германия изразяват схващане, че наднационалния характер на ВО се изразява във възможността му да приема задължителни за ДЧ “препоръки” (което съответства на регламентите по чл.189 (дн.249) ДЕО – виж по-долу ....) делегатите от “малките” държави Белгия, Холандия и Люксембург, обаче, виждат наднационалността по-скоро във възможността за сключване на международни договори с трети страни.¹⁰⁰

Интересен спор в рамките на същите дебати възниква между френския и германския представител относно това дали начинът на избиране на състава на Общото събрание има отношение към неговия наднационален характер или не, като първият приема, че този орган няма да има наднационален характер, ако съставът му се излъчва от националните парламенти, а не във всеобщи избори, докато за втория това разграничение е без значение за наднационалния характер на органа, още повече че и за членовете на ВО не е предвидено да се избират пряко от избирателите.¹⁰¹

По-нататък обсъжданията в националните парламенти позволяват да се откроят други различия във вижданията – по повод ратификацията на проекта германското правителство приема, че наднационалният характер на Общността (впрочем, и в този политически текст става дума за наднационален характер именно на Общността, а не просто за един от органите й или само за неговите функции!) се изразява най-вече в това, че членовете на ВО не действат като представители на своите държави, а като представители на Общността “в един европейски смисъл” ¹⁰². По повод ратификацията на ДЕИО пак немското правителство посочва в мотивите на вносителя, че: “Квинтесенцията на договора е създаването на Европейската икономическа общност като наднационална общност, овластена със собствени суверенни права...”¹⁰³, което отново потвърждава схващането, че отсъствието на изрична употреба на понятието “наднационален” не намалява действителното разгръщане на неговото съдържание в рамките на ЕИО, а и на създадената заедно с нея и по съвсем аналогичен модел ЕОАЕ.

Първата задълбочена дефиниция на понятието дава Пол Ройтер¹⁰⁴ в изследването си върху ЕОВС.¹⁰⁵ Според него понятието се състои от кумулативна съвкупност от 3 белега – независимост спрямо националните правителства (което само по себе си не е нещо ново в Международното право, а е познато от редица съществували дотогава органи или организации, като международните съдилища, МОТ и др.), трансфер на компетенции в полза на организацията (разглеждан като създаване на нова обща компетентност чрез сливането на националните компетенции) и наличие на директна връзка между нейните органи и частните лица в ДЧ (където Ройтер вижда в ЕОВС “забележителна революция”). Тези три елемента са изведени в анализите и на редица други автори, проследени от Клаус фон Линдайнер-Вилдау.¹⁰⁶

Гугенхайм посочва и един четвърти критерий – според него наднационалната организация трябва да има сравнително широки материални компетенции и дори говори за упражняване на функции, които по-рано са били резервирани за държавите, което води до тяхното (на държавите!) политическо сливане...¹⁰⁷ Други автори настояват това да се отнася за области “от висша важност”¹⁰⁸, или пък че не се отнася за институции с предимно техническо предназначение (като Световната метеорологична организация, СЗО и др.), а трети подчертава политическия характер на общностите като предпоставка за тяхната наднационалност¹⁰⁹. Както правилно посочва Клаус фон Линдайнер-Вилдау, целите или сферата на дейност не бива да се намесват, материалните характеристики не бива да се смесват с правните”.¹¹⁰

Друг често изтъкван в науката критерий е действието на наднационалния орган (организация) като постоянен, което трябва да се разбира не само като непредвиждане в учредителния акт на възможност за разпускане на организацията или оттегляне от нея (какъвто, впрочем, формално погледнато е случаят и с ЕОи), но и като осъществяване на трансфер на компетенции (“трансфер на суверенитет”) завинаги, окончателно и необратимо... или поне за много дълъг период от време (като например ЕОВС за 50 г. или ЕОАЕ и ЕИО без срок!)¹¹¹

Върху пет елемента акцентира през 50-те години Ги Еро: самостоятелност и независимост (изразяващи се в отсъствие на императивен мандат), определяне на състава без участието на правителствата; взимане на решенията с мнозинство и без право на вето; властта да обвързва (не само държавите, но и пряко да обвързва субектите на вътрешното им право) и накрая персоналното проявление на тази власт спрямо частните субекти.¹¹² Това разбиране най-общо е възприето от мнозина, като Шнойнер добавя установяването на вътрешна съдебна система в наднационалната организация.¹¹³

Посочването на множество критерии – кумулативно или алтернативно изискуеми, за да е налице наднационалност, стига и до крайности...¹¹⁴

Интересно е да се отбележи и виждането (споменато и по-горе), според което същината на наднационалността е във възможността на организацията да събира директно данъци, за си осигурява необходимите ресурси (какъвто е случаят с ЕОи и събирания от тях процент от ДДС, независимо от запазената свобода на отделните ДЧ да определят размера и условията за събирането му).

За Шарл дьо Више най-същественото за една наднационална институция е нейните решения да са “непосредствени” като израз на директното осъществяване на правата й спрямо лицата в отделните държави. Шварценбег пък посочва този белег като отличителен за федералната форма спрямо конфедералната, в която най-висшата власт влиза в отношения само с конфедерираните правителства.¹¹⁶ Дам пък съчетава двата белега – наднационален е който упражнява суверенни права директно спрямо лицата в държавите, и който в същото време е независим от техните правителства.¹¹⁷

За Марогер наднационална е организацията, на която държавите са предоставили част от своя суверенитет, за да го упражнява вместо тях. Според Шюле държавите преоткриват тези свои права, но на по-висше равнище. Редица анализатори, сред които самият Робер Шуман, виждат наднационалната организация “по средата на пътя” между междудържавното (международното) и федеративното – тя е преминала стадия на международните организации, без още да е станала нова федерална държава.¹¹⁸ За Улман наднационален е “онзи орган, който взима решения, задължителни за суверенните държави дори против тяхната воля”!¹¹⁹

Според Жан-Луис Бианко и Жан-Мишел Северино “се появяват форми на регионално и световно управление, които притежават белези на наднационалността: мултипликацията на регионалните организации, сред които Европа е най-развитият пример, е първият фактор за ерозията на класическите национални суверенитети. От друга страна, краят на студената война позволи развитието на мултилатерализма – ООН, ...трансформирането на ГАТТ в СТО, притежаваща свой правосъден орган,... и увеличаването на организациите, създаващи технически норми, са все признаци за създаването на едно наднационално ниво” ¹²⁰.

Френският министър на отбраната през 2000 г. Ален Ришар разбира наднационалността като “по-висша власт, взимаща с мнозинство решения, които ангажират...” (и, разбира се, отбелязва, че по отношение на въоръжените сили “никой не би приел такова нещо, то дори не е поставено на обсъждане” ¹²¹

Според Халюк Гюнугур¹²² наднационалната организация е създадена с международен договор, в нейна полза държавите-членки паралелно са прехвърлили своя суверенитет. Тя може с мнозинство да приема правни норми, задължително обвързващи държавите-членки и имащи директен ефект във вътрешното им право.

Жак Робер, почетен президент на университета Париж-2 и бивш член на Конституционния съвет на Франция, през 2000 г. анализира: “Повече или по-малко, ние вече сме в една наднационална организация – регионална рамка, общи постоянни органи, изпълнителен орган на високо ниво, изборен дискусионен орган, съд. Следователно, кои са четирите характеристики на наднационалността? Първо, изпълнителен орган, който може да издава норми и решения в своята компетентност; второ – изпълнителна власт, упражнявана било с единодушие, било, все по-често, с квалифицирано или обикновено мнозинство; трето – приемането на мерки, задължителни за държавите без особени формалности по приемането; накрая – разпоредбите и решенията имат примат над тези на държавите на тяхна територия. Следователно ние сме преминали стадия на конфедерацията, която – както всички знаем, действа на основата на единодушие. Подминали сме го, защото конфедеративните органи нямат нормативна власт, но не сме още истинска федерална структура, защото федерацията има държавен характер, а ЕС все още не е държава. Но етапът, наречен наднационалност, е пред-федеративен, и ние вървим – искаме или не – към една структура, която ще бъде все повече и повече федерална.”¹²³
Б. Белези на наднационалността

След като проследихме накратко разнообразието от виждания за това какво е – или какво не е – наднационалността, можем да направим опит за систематизация на онези нейни основни белези, които можем да приемем за безспорни или поне за в значителна степен аргументирани и които като такива имат съществено значение за изясняване на същността на ЕОи и ЕС и отражението й в националните конституции.

Вече сякаш се разкри, че наднационалността не може да се сведе до една-единствена отличителна характеристика на един орган или организация. Навярно когато говорим за наднационалност е по-уместно да мислим съвкупност от признаци.¹²⁴ Тази съвкупност може да бъде динамична – един или повече от признаците да са изразени в по-голяма степен, а други в по-малка или да отсъстват. От това ще се определя степента на наднационалност.
В доктрината като че ли се очертава разбирането за наднационалния характер на всеки от средните признаци/белези:
1. Най-важният белег на наднационалността е позицията “над” – очевидно над държавата, което означава над нейната воля, над нейната власт и суверенитета й, над нейния правопорядък (вътрешен и дори международен).¹²⁵

а/ Това “над” се отнася за държавата в нейната цялост – над волята й (тя не влияе върху приемането на нормата или нормата може да се приеме и въпреки волята й), над компетенциите й (независими дали одобрява или не – нормата е задължителна за нея и то непосредствено, без никакво допълнително нейно произнасяне), над суверенитета й (тя вече не може да прави всичко. Всъщност в международното право държавата никога не е можела законно да прави “всичко” – защото другите държави я ограничават. Тя е можела да прави (относително) всичко във вътрешната си сфера. Поставена (поставила се! – сама и доброволно) под наднационалната власт, тя вече не може да прави дори онова “всичко”, което по-рано е можела. По-подробно виж по-долу, Втора част).

б/ Редом с това несъмнено и “над” органите й (те са длъжни да изпълняват нарежданията “от по-горе”) – и над вътрешните й правни източници (принципът за примата оставя без приложение всеки вътрешен правен източник – какъвто и да е, дори Конституцията!, който противоречи на – който и да е! – общностен (наднационален). Но общностният акт не е обявен за наднационален, за да има примат. Обратно – на общностния акт му е признат примат и това ни позволява да го определяме като наднационален. Затова и самата наднационалност определяме не като атрибут, не като правомощие, не като дадено качество – а като състояние. Затова дори в договорите, в които изобщо не става дума за наднационалност – ДЕИО и ДЕОАЕ – ние приемаме, че имат наднационални органи и сами представляват цяла наднационална система.)

Според Виржини Ноблькур именно “в ефикасността на нормативната власт доктрината открива наднационалния характер”.¹²⁶

Според Морис Кроаса, именно с примата на Общностното право над вътрешното, изрично установен от СЕО в решението му по делото Simental през 1987 г., “без съмнение федералната интеграция, наднационалността, е най-силна, с приемането, без изрично позоваване, на немския принцип “федералното (разбирай Общностното) право подчинява това на държавите в случай на конфликт”.¹²⁷

в/ И накрая – но може би най-отличително и поради това навярно и най-важно – “над” гражданите й, над вътрешните й субекти – ФЮЛ (които са преки адресати на наднационалните норми – приети там някъде далеч, високо, над хоризонта на държавността, те като слънчевите лъчи стигат до всекиго долу – всеки човек, всяка фирма – и всеки орган в държавата – държавен или местен...)

Според Клаус фон Линдайнер-Вилдау “наднационалната организация трябва да бъде уредена по такъв начин, че да не бъде ограничена само спрямо държавите, а най-вече нейните решения да могат да се отнасят пряко до частните лица.”¹²⁸ Очевидно такъв е случаят с Учредителните договори, които според СЕО се ползват с примат над всякакво вътрешно право,¹²⁹ регламентите, които са задължителни за всички правни субекти (очевидно и за ФЮЛ в ДЧ) в своята цялост, и решенията, адресирани до частни лица и задължителни за тях. Несъмнено в тези случаи общностните правни норми изцяло удовлетворяват това разбиране за наднационалност. Нещо повече – в това отношение те са като че ли най-наднационалните актове в цялото международно право...

По-нататък, обаче, разбирането на Клаус фон Линдайнер-Вилдау учудва. Според него “ако наднационалният орган адресира всички свои правни актове само до държавите-членки, ако упражнява своята “наднационална” власт само посредством отношения с държавите, очевидно задължителната сила на неговите “наднационални” актове не ангажира пряко другиго, освен самите държави. Частните лица в тях, физическите и юридическите лица, щом като не са адресати на актовете, остават и извън отношенията на субординация”.¹³⁰

Това твърдение е озадачаващо. Общностните директиви например са актове на органите на Общностите, чрез които те изразяват своя обвързваща воля – но обвързваща само по отношение на ДЧ. Чрез директиви не могат да се уреждат задължения за частноправни субекти. Т.е. те като че ли са точно това, за което пише Клаус фон Линдайнер-Вилдау. Дали обаче е точно така? Наистина директивата¹³¹ е правен акт, задължителен само за своите адресати, а такива могат да бъдат само една или повече ДЧ. Ала има и още нещо: всеки един такъв акт предписва на адресатите си – държави-членки – определено поведение, постигането на определен резултат. И – най-важното в случая – определя срок за това! Наистина, щом държавата изпълни възложеното й задължение, правната сфера на частните лица ще бъде засегната от нейните собствени правни мерки, а не от разпоредбите на директивата, която ги е предписала. Но какво става в обратния случай – когато ДЧ не изпълни директивата в указания срок? Клаус фон Линдайнер-Вилдау приема, че в този случай “реализацията на волята на наднационалния орган е затруднена и забавена до степен да загуби своята ефикасност”. Но учудващо пропуска да анализира откритата пред частните лица възможност да потърсят по съдебен път – и то пред националните си съдилища! – реализация на права, които черпят директно от неизпълнената в срок директива. Т.е. те имат възможност да черпят права от наднационалния акт въпреки волята на ДЧ, която е отказала (“пропуснала”) да го изпълни! Та това е една в много голяма степен директна връзка между наднационалния орган и частните лица в ДЧ. И съдебната практика изобилства на такива примери – до степен, че е станало възможно формулирането на целия набор от обективни изисквания, които трябва да са налице, за да може частно лице да черпи права в отношенията си с държавата (при това своя или чужда!) от неизпълнена от нея в предвидения срок директива...

...Накрая Клаус фон Линдайнер-Вилдау посочва още нещо, което съвсем изненадва – когато говори за останалите случаи, когато наднационалният орган директно може да обвързва частните лица, той посочва, че: “именно тази “непосредствена”, тази директна власт на наднационалния орган над частните лица подчертава независимостта на наднационалния орган спрямо влиянието на държавата...” Според нас непосредствената възможност за властване на наднационалния орган над частните лица в една държава е израз много по-скоро на обема на неговата наднационална власт, т.е. на неговата власт над държавата, а не на независимостта му от нея, тъй като, както видяхме по-горе, един орган може едновременно да разполага с такава власт (някои резолюции на СС на ООН???), но да е в пълна степен зависим от ДЧ (като СМ, когато приема задължителни регламенти, но само с единодушие и с напълно зависим от ДЧ състав...)
2. Вторият елемент е независимостта.

За да е действително и ефикасно това “над”, е необходимо този, който е “над” във формирането на волята си и в изразяването и налагането й, да е независим и непрепятстван от този, който е “под”. Това изисква:

“За да съответства на базовия принцип на наднационалността: да се намали до минимум влиянието на държавите върху формирането на волята на наднационалния орган... – пише Клаус фон Линдайнер-Вилдау – е необходимо лицата, съставляващи органа и участващи във формирането на неговата воля, да не бъдат обвързани от (техни – б.м.А.С.) инструкции и органът като такъв да е независим по отношение на държавите и най-вече на правителствата им.”¹³²

Такива органи очевидно ще бъдат ЕК в най-голяма степен, СЕО и ПИС, Сметната палата (виж по-долу как са съставени), но това няма да се отнася до Съвета¹³³ и в твърде малка степен ще е валидно за ЕЦБ.

Както, обаче, много правилно отбелязва по-надолу Клаус фон Линдайнер-Вилдау, “идеята за такава уставна независимост на наднационалния орган на теория е ясна и проста. Приложението и правната й конкретизация, обаче, пораждат определени проблеми: очевидно не е достатъчно в даден договор да е установено, че ДЧ нямат право да дават инструкции на членовете на наднационалния орган... От гледна точка на самите лица пък, е също така недостатъчно да им се забрани да получават такива инструкции или да бъдат задължени да мислят само за “общия интерес на Общността”. Една такава разпоредба може да послужи само като основа за реализиране на въпросния принцип”.¹³⁴

Не е необходима подробна аргументация, че на практика абсолютна независимост е трудно постижима, по ред причини. (Това се отнася дори за членовете на ЕК, при определянето на които правителствата на ДЧ водят дълги и изключително тежи преговори, които редица автори определят направо като “пазарлъци” не само за символичния престиж чий гражданин ще е председателят на Комисията, но и най-вече за това чии точно граждани ще са “независимите комисари”, които ще отговарят за чувствителните сектори като селско стопанство, енергетика, външна търговия и т.н. Апропо, навярно именно това съдържание на преговорите предполага те да бъдат твърде тайни... А и последните примери за подозрително сериозната борба на някои ДЧ да имат непременно член в ЕК, допълват картината...)

Като възможни средства за гарантиране или защита на независимостта на членовете на независимия орган той посочва¹³⁵ имунитета на независимия експерт – както международен (в държавата, където органа заседава), така и най-вече в собствената му страна; несъвместимостта на мандата с други административни или политически функции или всякакви професионални дейности; най-вече членовете на органа да не бъдат назначавани с индивидуален акт на държавата, на която са граждани, а най-малкото с общ акт на всички ДЧ. И не на последно място поставя въпроса за защита не само срещу директното въздействие (срещу което са насочени изброените мерки), но и срещу т.нар. “индиректно въздействие” – като например вълненията на лицето относно бъдещото му повторно предлагане и назначаване (срещу което Вилдау посочва като средство установяването на един относително по-дълъг мандат, без да посочва счита ли 5-годишния мандат на членовете на ЕК за такъв или именно обратното – за недостатъчно дълъг...)

Едва след това, като “друг принципен елемент на наднационалността” Клаус фон Линдайнер-Вилдау приема възможността: “наднационалната институция да може да приема правни актове, които са задължителни и които влизат в сила без допълнителна вътрешноправна процедура”, което той нарича “автоматична задължителна сила”. Според него този елемент “допълва другите елементи на наднационалността, които се отнасят до начина на формиране на волята”.¹³⁶

Изглежда нещата стоят по точно обратния начин – правната сила на актовете, които органът приема, когато е по-голяма (примат) от силата на вътрешните (собствените) актове на държавите, е в най-голяма степен критерий за неговата наднационалност, над-поставеност. Едва след това имат значение критерии като това дали тези по-висши по сила актове са формирани независимо от волята на държавите. Тъкмо поради това приемаме, че в международното право по принцип присъства наднационален елемент – подчиняването на държавите на външна воля – било доброволно, било в някаква степен принудително (като напр. спрямо актовете на СС на ООН). И въпросът как е формирана тази воля се поставя едва за да определим, че когато тя е формирана свободно, извън и дори против волята на държавите, тя е в още по-голяма степен наднационална – и тогава можем да стигнем и до идеята, че самият орган, който я формира, има наднационален характер, а дори и самата организация, чийто е органът, може да бъде определена като наднационална!

Тъкмо поради това навярно най-силният аргумент за наднационалността на ЕОи или поне на техните органи е разпоредбата на чл.249 ДЕО, според който актовете на Общностните институции имат задължителна сила, а някои от тях са задължителни не само за (директивите), но и във държавите-членки (регламентите и решенията)¹³⁷.

Дори само наличието на този текст е достатъчно основание да разглеждаме ЕОи като наднационални общности – за първи път в международното право суверенни държави предоставят на една международна организация правото да приема (чрез своите органи) правни актове, обвързващи не само самите тях (самите ДЧ), но и техните граждани, и то непосредствено, без никаква допълнителна санкция от самите ДЧ. Иначе казано – според така определения основен критерий за наднационалност – правната сила на актовете на ЕОи, приети от техните органи, е най-голямата, позната в международното право. И макар да се съгласихме с Клаус фон Линдайнер-Вилдау, че не новостта и пионерството е разграничителният критерий на наднационалността, констатираме, че тези общности са наднационални именно защото имат най-висока степен на задължителност на актовете.

Едва на второ място се поставя аргументът, че освен това някои от тези актове могат да бъдат приемани от орган на ЕОи, който е също така в най-голяма степен в международното право независим от държавите – а именно Европейската комисия.

Можем да добавим като несъмнено наднационален орган и СЕО (и ПИС) – но при тях не се очертава някаква принципна особеност – и другите познати ни международни съдилища са с независим състав (съдиите в МС на ООН или ЕСПЧ също не са представители на своите държави – макар наистина да са предложени от тях), техните решения имат задължителна сила за страните и подлежат на изпълнение от и във суверенните държави. Може би при СЕО откриваме отлика към по-висока степен на наднационалност в две насоки – задължителността на решенията им като прецедентно право за всички правни субекти в ЕОи, не само за страните по делото!, и особено ролята на техните обвързващи тълкувателни решения като общозадължителен правен източник.¹³⁸

Самият Клаус фон Линдайнер-Вилдау е категоричен: “възможността наднационалният орган да ангажира държавата дори без тя изобщо да се произнесе е conditio sine qua non на субординираните отношения. Без такава задължителна и автоматична сила не би било оправдано да се говори за “наднационалност”.

След една такава логична и категорична констатация, буди учудване защо самият той остава верен на схващането си, впрочем сякаш противоречиво, че не това, а начинът на формиране на волята за приемане на акта, който ще се ползва от тази сила, е основната характеристика на наднационалността...

Още повече, че другаде той сам приема за наднационален СМ¹³⁹ – орган, който не отговаря на посочената от него “основна характеристика” – независимост на формирането на състава и на волята му. Но затова пък определено отговаря на разгледаната тук като най-важна характеристика на наднационалността – възможността да приема наднационални актове, които задължават държавите, без те да могат нито да се произнасят по-нататък, нито да опосредяват действието им.

В своя задълбочен анализ, Клаус фон Линдайнер-Вилдау поставя въпроса за начина на формиране на волята на органа на първо място сред критериите за наднационалност. За него най-чувствителният въпрос тук е този за единодушието. Исторически именно единодушието (с различните му разновидности – било всички “за”, било нито един “против) е било основен начин за взимане на решения – както в Обществото на народите и други организации, така и в самите ЕО, където, макар формално текстът на чл.205 да определя мнозинството като основен начин на вземане на решения, първоначално и дълго време на практика по всички важни въпроси решенията са се вземали с единодушие, респ. са били невъзможни, ако такова не се постигне... Едва по-късно усилията за преодоляване на “демократичния дефицит” във функционирането на общностните институции довежда до възможността по определени (първоначално твърде ограничен, постепенно все по-широк кръг) въпроси, решенията да се вземат с мнозинство, вместо с единодушие (като това мнозинство е силно завишено – между 2/3 и ¾ от гласовете, подадени в определени случаи от поне 2/3 от държавите¹⁴¹). Едва с Договора от Ница се предвижда взимането на решения с мнозинство (макар и все така квалифицирано и при това силно завишено) да бъде наистина основно правило (макар квалифицирано или с особености – за мнозинствата виж по-долу) – но следва да се има пред вид, че тези разпоредби на ДН ще започнат да се прилагат едва след 1 януари 2005 г...

Според него “имайки пред вид базовия принцип на наднационалността – създаването на задължения без или дори против волята на държавите-членки – първата черта на принципа за наднационалността се характеризира следователно с приемането на решения с мнозинство, или, негативно погледнато, с отсъствието на задължително изискване за единодушие”.¹⁴²

Авторът сам разбира, че подобно твърдение за “първа черта на наднационалността” може да бъде оспорвано, но полемизира с аргументи, които според мен не са най-съществените, като например, че и преди ЕОи в МП е било познато взимането на решения с мнозинство, а не с единодушие. Много по-съществен е аргументът, че едва ли ще е налице толкова принципна разлика между едно гласуване с единодушие и едно гласуване с твърде високо мнозинство, което на практика силно се доближава до единодушието (3/4, 4/5 и т.н.). При него наистина една държава трудно би могла да наложи волята си, но няколко, представляващи иначе малцинство, заедно биха могли, което отново ни връща към въпроса за независимостта от държавите при формирането на волята. Можем без колебание да приемем, че степента на опростен демократизъм при взимането на решения от един орган е критерий за степента на неговата наднационалност – колкото по-демократично (с по-просто мнозинство) взима решенията си един орган, толкова по-наднационален ще е той. Не можем, обаче, да приемем този критерий за водещ при общото окачествяване на органа като наднационален, дори по простата логика, че по-съществени от въпроса как формира волята си, са въпросите каква воля формира (обвързваща ли е тя и доколко?) и доколко е обективно независим във формирането й е от държавите (защото ако един орган се състои от наистина независими от държавите експерти дори да взима решенията си с единодушие, гласът на един или няколко от членовете му няма да е признак на влияние на държавите и зависимост от тях, което противоречи на идеята за наднационалност! Нима ако очевидно наднационалната по състав и по правна силна на решенията й Европейска комисия трябваше да взима решения с единодушие, това ще се да се разглежда като съществена пречка, за да я считаме за наднационален орган? Е, наистина, щеше в някаква степен да накърнява безспорната и наднационалност – но едва ли повече... И обратно – дали в много по-голяма степен от начина на гласуване в ЕК не следва да ни притеснява начина на съставянето й, който макар да внушава идеята за независимост, разкрива значителни пробойни, които поставят членовете на ЕК в политическа или чисто човешка зависимост (ако не обвързаност, най-малкото свързаност), със своите държави... За това виж по-подробно – по-надолу.)¹⁴³

• 
  Очевидно един орган е в по-малка степен наднационален, ако (стига да има изобщо други белези на наднационалност) взема решения само с единодушие или има възможност за вето. Ще е по-малко наднационален и органът, чийто състав се определя пряко или под силното влияние на правителствата. И обратно, той ще е в по-голяма степен наднационален, когато съставът му се определя от правителствата, но чрез постигане на общо съгласие помежду им (както е за ЕК), което ограничава възможността за самостоятелно въздействие на всяко едно от тях. Най-наднационален ще е органът, когато съставът му се определя напълно извън волята на националните правителства – най-добре от независимо избирателно тяло, което, колкото е по-широко, толкова е по-наднационално (понеже говорим за народи, можем да кажем без-национално). Това ще рече, че степента на демократизъм при формирането на един международен орган е пряк критерий за неговата наднационалност. В този смисъл, най-широкото възможно избирателно тяло – съвкупността от всички членуващи народи, формиращи едно “европейско политическо тяло”, при това облечено в общата униформа на европейското гражданство, обуславя и възможно най-наднационалното формиране на състава на един международен орган – какъвто е уникалният в това отношение ЕП. По своя начин на формиране, това е най-наднационалният орган в света...
  

Редом с това, обаче, ни интересува колко висока е и степента на независимост на така овластения от онези, над които има власт. А СС на ООН изобщо не е независим – напротив, той се състои от напълно зависими представители, а процедурно е зависим от правото на вето на няколко държави. Следователно по този критерий (но само дотолкова ще се съгласим с Клаус фон Линдайнер-Вилдау) ООН и СС не са изобщо наднационални...

По-нататък – колкото е по-голяма задължителността на актовете, толкова по-наднационален е този, който ги издава. Най-наднационален е онзи, чиито актове са безусловно задължителни. Тук СС/ООН пак е наравно с ЕОи в определени случаи.

Но следващият критерий – колкото е по-широк (по-дълбок навътре в правната сфера на суверенните държави) обхватът на задължителността, т.е. възможността за действие (въздействие) на актовете на един орган/организация, толкова е по-висока тяхната наднационалност. Най-висока степен на наднационалност ще има онзи, чиито актове са задължителни за всички субекти – не само самите държави, но и техните вътрешни субекти – ФЮЛ. Тук актовете на СС на ООН са много назад, а актовете на ЕОи се разкриват невиждана за МП степен на наднационалност.

Навярно всеки опит за завършено и еднозначно очертаване на рамки на разбирането за наднационалност ще бъде повлиян от субективната преценка на анализатора, поради което според другиго ще е и непълен, и не винаги съвсем точен – и поради това търпящ критика. Аз самият си позволих тук деликатно да изразя несъгласие с отделни виждания или формулировки на иначе доста цялостното и коректно изследване и изводи на Клаус фон Линдайнер-Вилдау.

1. 
   Има властови ресурс, поставен над властовия ресурс (и волята) на суверенната държава (членуваща или не). Този властови ресурс се проявява във:
   

• 
  възможност за приемане на правни актове, обвързващи суверенните държави (членуващи или не, както е в СС на ООН)
  
• 
  невъзможност на суверенните държави да осуетят или обусловят влизането в сила, действието или приложението на тези правни актове чрез самостоятелен правен акт (т.е. отсъствие на изискване за одобряване, ратификация, въвеждане или имплементация във вътрешното право)
  
• 
  простиране на обвързването “навътре” в държавата и засягане и на нейните вътрешни субекти – частните лица (ФЮЛ) – което е най-голяма степен на наднационалност на външния акт.
  

2. 
   Самият този орган/организация да е независим от суверенните държави (членуващи или не), което се проявява при:
   

• 
  Членовете на органа да не са представители на своите държави, още по-малко с императивен мандат.
  
• 
  По-добре изобщо да е невъзможно държавата да налага волята си при определянето на състава на органа;
  
• 
  най-добре тя изобщо да не участва в определянето на състава му (като при ЕП).
  

• 
  невъзможност за налагане на вето – дори когато не се гласува с единодушие;
  
• 
  гласуване с мнозинство (и неприлагане на изискване за взимане на решения с единодушие);
  
• 
  това мнозинство да е колкото се може по-демократично, най-демократично е простото мнозинство (обикновено или поне абсолютно) – ЕП се избира по най-демократичен начин и гласува по най-демократичен начин! (Навярно може да се приеме, че той е наднационалният орган в света...)
  
• 
  преодоляване на другите възможни зависимости на членовете на органа от държавите (индиректни зависимости – кратък мандат и вълнения дали ще бъде предложен отново; имунитет в държавата по седалището и в своята държава за служебните си дейности; привилегии от дипломатически характер; широки изисквания за несъвместимост на мандата – с никакви други дейности или членства – политически, административни, стопански, професионални, обществени... и др. Впрочем, може би може да се помисли дали ограничаването на броя на мандатите само до един не е допълнителна гаранция срещу възможни индиректни зависимости – когато един човек знае, че дори да се старае да угажда, не може да бъде предложен от доволната държава повторно за поста си, навярно ще е по-склонен да работи за общото благо и да не търси нейното благоволение... И обратно – в органите, в чието съставяне държавите вземат по-малко участие, по-големият брой възможни мандати или изобщо липсата на ограничение – като в СЕО – е като че ли пък гаранция, че служенето на обществения интерес може да те остави по-дълго на поста и да те освободи от трудния въпрос какво те очаква след края на единствения или последния възможен мандат...)
  

ІІ. Особености на наднационалността

1. Наднационалността не е “над-националност”. Съдържанието на понятието – очертано исторически и научно – няма отношение към въпроса за нацията и нейното положение на “под-чиненост” някому. То има пред вид единствено и само над-държавноста, положението на поставеност над една, а най-често над няколко (в ЕС вече 25!) самостоятелни (суверенни?...) държави.

2. Поради това наднационалността е невъзможна (немислима) в рамките на държавата – разбирането за “наднационално” не се отнасят за нещо, което стои над нацията като етнически феномен, а само и единствено до нейната държава (която може и да не е само на една нация, а на повече от един етнически компонент, като в многонационалните държави или в държавите, които не се разглеждат непременно като “национални” или “еднонационални” или “държави-нации” – Швейцария, Белгия, Обединеното кралство, Индия, особено интересният пример на САЩ, която е несъмнено мултиетническа държава, но като че ли вече ясно се очертава като еднонационална – с признаването на новата, богата на примеси, но все пак ясно обособима американска нация).

3. Въпросът за наднационалността, впрочем, не се и поставя по повод рамките на една държава – освен когато дадени автори търсят неговите измерения в посока към федералната държава или федералния тип наддържавно образувание (каквито примери посочихме). В случаите на федеративно обединение, обаче, следва ясно да се постави въпросът – представлява ли новото обединение самостоятелен правен субект с държавни характеристики или не. Ако пред нас е обединение от държави, което само по себе си представлява държава (федерална – САЩ, Германия, Австрия и др.) или конфедерална (в миналото Швейцария, Съветския съюз, Съюзна република Югославия), то следва да говорим просто за една нова държава, която сама по себе си може да бъде или да не бъде поставена в под-чинено положение спрямо друг “наднационален” субект (какъвто е случаят с посочените Германия, Австрия в ЕС и т.н.) Самата федерална държавна организация естествено съдържа редица от признаците на наднационалността – тя е дори нещо повече – тя по самата си същност е наднационална, защото е образувание, вътрешното предназначение, собственият смисъл (la raison d’être) на което е да бъде над съставляващите го държави. Това е случай, който не попада в обхвата на нашия интерес – установената тук наднационалност е една федеративна наднационалност – и е по-редно да говорим просто за федеративност (или когато има основания – за конфедеративност), без да използваме термина наднационалност.

Разбира се, въпросът може да се постави по повод бъдещото конституционно устройство на ЕС. Ако неговото реформиране продължи в посока, която постепенно доведе до превръщането му в до такава степен наднационално образувание, че то да е по-близко до идеята за федеративност/конфедеративност, тогава употребата на понятието наднационален ще стане излишна – ЕС ще е отишъл по-нататък! (Но дали това е и “по-нагоре” в еволютивно отношение е друг въпрос... Защото може да се приеме, че именно тази хибридна, компромисна интеграционна форма, каквато са наднационалните организации ЕОи и ЕС, е по-модерна, по-прогресивна, от познатите ни – пък били те и модернизирани – модели на междудържавно федериране/конфедериране, които биха могли да се разглеждат и като крачка назад в еволюцията и можем смело да предвидим, че са малко вероятна перспектива...)

В този смисъл можем да приемем най-общо виждането на Шуман за наднационалните организации като междинни образувания – като творение, което се намира “по средата на пътя”¹⁴⁶ между държавата с нейното международно право и федерацията с нейното вътрешно право. (Но пък като кажем “път”, се предполага, че той е извървян до средата и предстои да се продължи нататък, а току-що сякаш приехме, че това може би не е така, следователно е по-добре да кажем просто “по средата” или да мислим дори за компромис над двете крайни точки – националната държава и федеративната държава. Впрочем – тук се очертава още едно противоречие – федеративната държава не е непременно алтернатива на националната в смисъл на едно-национална. Германия е федеративна държава, но едва ли може аргументирано да се твърди, че не е еднонационална... По-интересен е въпросът за федеративните държави, които са плури-езични – но дали са и плури-национални? – като Швейцария, Белгия и т.н. С неподценима острота стои въпросът за държави като България, които са традиционни еднонационални и едноезикови държави, ала в които присъстват значителни компактни маси население, което носи различно етническо или дори национално самосъзнание – например турско. Впрочем, присъствието – при това несъмнено трайно! – на няколко – според някои над 3! – милиона турци в Германия не поставя ли аналогичен въпрос? Словенците са само 2 милиона и всички приехме за естествено да имат своя самостоятелна – национална? – държава. Македонците са още по-малко, но също имат независима държава, при това е доста спорно дали изобщо може да се говори за македонска нация, доколкото науката предполага, че това са регионални българи – но самата България първа призна новата държава и омекоти или поне отложи спора...)

4. Наднационалността следователно е възможна – и ни интересува – само в международното право. “Наднационалността” на една федеративна държава е вътрешно право – и дори не е нужно да се нарича наднационалност. Наднационалност има тогава, когато извън държавата (унитарна, федеративна или конфедеративна, едно- или плури-национална) се създава и действа нещо, което има властови ресурс да налага воля над тази на държавата, без самото то да представлява нова държава.

За наднационалност говорим по отношение само на онези международни организации (или поне отделни органи), които се отличават от останалите международни организации (и органи) по няколко основни критерия (за наднационалност). Колкото повече от тези критерии са задоволени – толкова по-наднационална е една организация или орган. В този смисъл най-вече ЕОи отговарят на тези критерии (но също не изцяло на всички) – и затова ги разглеждаме като най-наднационални и търсим последиците от това...

5. Самото международно право не е между-народно, а е между-държавно. То се създава от основните свои субекти – суверенните държави. Както редица автори посочват, самото то носи белези на наднационалност – всяко сключване на международен договор и поемане на определени международни ангажименти е съпроводено с подчиняване на държавата на нечия друга – да кажем обща – воля, и редом с това с ограничаване – повече или по-малко значимо, на обхвата, на размаха на нейния суверенитет. Достатъчен – а далеч не единствен, горе вече разгледахме няколко – е примерът с ООН и особено неговият СС, чиито актове се приемат без или дори против волята на отделни държави-членки, но са безусловно задължителни както за всички тях (с единствената особеност за 5-те свръх-изключения от общо 190 членуващи) и дори за нечленуващи държави!...

6. Наличието на наднационални характеристики на международното право е логично и естествено – но то не е достатъчно, за да определяме самото международно право като наднационално. Обратно – наднационалността трябва да бъде търсена там, където степенна на наситеност на тези характеристики е по-голяма. Иначе казано – наднационални са онези организации на международното право, в които белезите на наднационалността са по-засилени. Самият СЕО в своето решение по делото Van Gend en Loos определя Общностния правопорядък като нов правен ред “в международното право”.¹⁴⁷ Сиреч новите организации възникват и живеят в средата на международното право (извън вътрешната сфера на държавите друга среда няма), създават се чрез неговите типични инструменти (международните договори), приемат неговите типични форми (международни организации с типичните им характеристики – предмет, учредителен акт, вътрешноустройствени актове, органи, юридически персоналитет, имущество и т.н.), осъществяват се във външните си отношения с останалия (международноправен) свят чрез неговите инструменти – международните договори (с други международни организации или с държави). Отликата им от останалите субекти на международното право е само (ала именно!) в степента на наднационалност. Ако в МП има елементи на наднационалност, ако в отделни организации на МП (като ООН с неговите съдилища, СТО, МОТ и др.) има видими белези на наднационалност (но не толкова много, че да определим самите организации за наднационални) – то у тези 3 МО – Европейските общности – тези белези са толкова много, че ги отличават съществено от всички останали и просто позволяват да определим самите Общности като наднационални организации.

7. Тяхната наднационалност не е същността им – тук можем да не се съгласим с Клаус фон Линдайнер-Вилдау – ЕОи не са създадени, за да бъдат наднационални. Това е вярно за федеративните държави – те се създават именно за да бъдат някаква система от отношения, която стои над компетентността и властта на отделните включени и с това под-чинени държави. Федерацията се създава, за да властва над федерираните – нерядко по договорен, но много по-често в историята по насилствен път...

Общностите не се създават, за да властват над създаващите ги държави. Напротив – тяхното овластяване е последица, функция от задачите, заложени при създаването им. Интеграционните общности са създадени, за да допринесат за задоволяването на определени общи интереси, изброени ясно подробно във встъпителните текстове на всеки от УД – и сред тях такива като повишаване качеството на живота, на стандарта, намаляване на цените, повишаване на конкуренцията и т.н.¹⁴⁸ За да могат Общностите да осъществят тези цели, са им нужни средства за действие, нужни са им инструменти. Тези инструменти са предоставените им правомощия. Но тези правомощия са предоставени винаги конкретно – и те могат да ги използват само в рамките на целите, определени с договорите – а не напълно свободно както преценят. Това е още едно доказателство – Общностите не са наднационални и като такива – свободни да властват, защото те са значително ограничени – целево ограничени – в своето властване. Обратно – Общностите са овластени, за да могат да са полезни – и именно тази им овластеност, макар и ограничена само в определени области, и в техните рамки – само да необходимото за постигането на целите – ни позволява да ги разглеждаме като наднационални, да ги мислим за такива, защото никъде другаде в международното право такова голямо овластяване не е правено...

Следователно можем да приемем, че наднационалността не е същност на ЕО, а техен най-отличителен белег, по-точно даже сумата от техните отличителни белези. Онова, с което ЕОи са различни от другите МО, е именно онова, което ни позволява да ги наричаме наднационални – единствени в такава висока степен наднационални в цялото МП.

Но те си остават част от това МП. Излязат ли изцяло от него – отиват към “края на пътя”, към федеративната държава – което всъщност е връщане в началото му – те ще бъдат една от многото държави – пък била и федеративна, каквито има десетки други. Следователно този път е кръгов. И пак затова не трябва да се разглежда като път, а като над-растване, като нещо извън – ново и различно. А какво ще стане в действителност предстои да видим...

8. Наднационалността е състояние, факт, а не е качество, което веднъж се проявява, а друг път не. Тя е положение – в йерархичното пространство, тя е състояние на по-силност. По-силният е обективно по-силен от по-слабия и това не зависи от въпроса дали ще си използва силата или не. То е състояние на по-силност. Особеността е в това, че подчинените държави могат свободно да излязат от това състояние и да се върнат там, където всички са (е, поне формално-юридически...) равни и над тях (над държавата) няма никой. И обратно – докато тя има изгода, интерес, осъзната нужда да стои в това положение – а това очевидно е така, защото тя сама го е измислила, искала и създала! – ще остане в това положение.

9. ЕОи не са първите международни организации с наднационални характеристики – преди тях или редом с тях съществуват редица други, в устройството или функционирането на които могат да бъдат открити редица от елементите на онова, което приемаме да наричаме “наднационалност”.

10. Изобщо “пионерството” не е предпоставка за наднационалност – може би всички белези на наднационалността, откриваеми у ЕОи, са откриваеми по отделно и в други международни органи или организации.

11. Тъкмо поради това най-съществената отлика на ЕОи е не притежаването на несрещани по-рано наднационални белези, а притежаването на несрещана по-рано наситеност (комбинация) на наднационални белези,¹⁴⁹ което води до извода, че понеже притежават най-голямо изобилие от кумулативни наднационални характеристики, ЕОи могат да бъдат разглеждани като най-наднационалните международни организации.

12. От това следва и още нещо – наднационалността не е “твърдо тяло” – тя е комплекс от характеристики, поради което може да бъде степенувана. Тя е като времето – то никога не е еднозначно – само добро или само лошо... Така едни международни органи или организации, притежаващи в по-висока степен определени наднационални белези (макар да речем и не всичките), ще са в по-висока степен наднационални от други, които имат само някои от белезите или в по-ниска степен, но те също ще имат наднационални характеристики, отличаващи ги от други органи, които нямат или имат прекалено бегло някои от тези признаци...

Така ние ще можем да определяме един органи или организации като “наднационални” (Европейската комисия, респ. Европейските общности) – вкл. като “по-наднационални” (като ЕК, респ. ранната ЕОВС) или “по-малко наднационални” (като СМ и ЕП, респ. ЕОАЕ), за други подобна характеристика няма да е приложима – но тях ще можем да определим като “имащи наднационални белези” (като ЕЦБ или СС на ООН и др.), с което основателно ще ги отличаваме от трети, които изобщо нямат такива (като ОС на ООН или пък НАТО).

Подобен е подходът на доктрината и по отношение на понятия като “федерален” или “федерация”. Господства сякаш схващането, че ЕС не е “федеративна” или “конфедеративна” организация, респ. държава (за разлика, да речем от СССР или СФРЮ), но има отчетливи федеративни признаци (общи институции, обща валута, общи стопански политики, гражданство и ред други), които ясно го отличават от ред други, наглед подобни организации (като СИВ и други регионални икономически общности).

Този подход може да бъде продължен – това, че една организация (ООН, ЕС, СТО и др.) не може сама да бъде определена като наднационална, не е пречка да бъде определяна като “организация с наднационални белези” или по-прецизно като “организация, в която някой/някои орган/и са наднационални или имат наднационални черти...

13. Не непременно кумулативното наличие на всички установени белези обаче прави един орган или организация наднационални. Съответно липсата на само един от белезите на наднационалността, обаче, не е достатъчна, за да определим, че един орган не е наднационален. СМ няма наднационален състав – но има много наднационални правомощия и доста наднационален начин на вземане на решения – с мнозинство (освен при изключенията). Обратно – един само белег, ако е във висока степен приложим, е достатъчен да окачествим един орган като наднационален – например ако приема задължителни актове, дори съставът му да е зависим, ще е наднационален орган... Такова е виждането и на Клаус фон Линдайнер-Вилдау (виж по-долу).

14. Наднационалността е характеристика, която не може да бъде предназначена само за международните органи или пък само за международните организации. Съвсем очевидно е, че съществуват отделни органи, които носят ясни наднационални черти. Тези органи могат да бъдат разглеждани като наднационални – или като имащи белези на наднационалност. Но това да не е достатъчно самите организации, чиито органи са, да бъдат окачествени по същия начин. И обратно – възможно е цели организации да имат множество белези – няколко наднационални органа, система от наднационални актове и т.н. – които позволяват да ги окачествим като “наднационални организации”, без това непременно да означава, нито че притежават всички познати белези на наднационалността, нито пък че всичките им органи носят такива белези...

15. От това следва, че степенуването на наднационалността не е неприемливо – и не е признак за терминологична небрежност, ако делим органите или организациите не само на наднационални и не-наднационални (каквито остава да са най-обикновени международни органи или организации), а като свободно ги определяме като “имащи наднационални белези”, “по-наднационални” или “най-наднационални”, ако това е необходимо в рамките на даден анализ. Според нас това обогатява анализа и го прави по-прецизен, а не обратното.

Следователно:

- наднационален може да бъде само международен орган или организация. Не можем да говорим за наднационалност на членовете на орган или на формирование, които нямат близост с идеята за МО или поне за неин орган, където по идея водещ е елементът “международност”, веднага следван от идеята за “правосубектност”. (Тук е особено интересен въпросът за особената правосубектност в МП и във връзка с него – за ЕС. Навярно не може да се говори за наднационалност на такива формирования като нациите или народите, борещи се за независимост, тъй като тенденцията на тяхното развитие не е към създаването на МО, а на държава, т.е. отпада първата посочена предпоставка “международност”. Обратно – въпреки основателното си уподобяване по някои критерии на държава – да рече от федеративен или конфедеративен тип – ЕС като че ли все още (и по замисъл?) стои по-близко до идеята и представата за международна организация... Ако използваме примери от близкото ни минало, ЕС е по-близко до идеята за СИВ, отколкото за СССР, при иначе еднакъв брой – по 15 – членуващи държави и в двете формации...)

- Наднационалността е свързана именно и само с наличието на държави. Над-националното може и следва да бъде търсено само в мисловното пространство над държавното. В този смисъл “наднационалността” следва да се употребява и разбира в смисъла на “над-държавност”, с всички произтичащи от това последици, вече разгледани (поставеност “над”, т.е. в по-силна позиция, спрямо волята на държавата, нейните органи и правопорядък – и, може би най-важното или поне най-рядко срещаното – над нейните вътрешни правни субекти). И обратно – всякакво свързване на идеята за “наднационалното” с идеята за “националното”, разбирана в нейния строг смисъл не като синоним на държавно, а като израз на етническото – е неуместно и неприемливо.

Дял ІІ.

Проявления на наднационалността в конституционната уредба на ЕОи и ЕС

След като в Дял 1 проследихме възникването и съдържанието на понятието за “наднационалност” и установихме основните белези на наднационалността, следва да проследим проявлението на тези белези в интересуващите ни рамки на европейската конструкция – трите Европейски общности и създаденият на тяхна основа през 1993 г. Европейски съюз.

Нещо повече – по горе вече имахме повод да приемем, че ЕОи и ЕС са не просто наднационални формирования, но и са най-наднационалните формирования, които някога са съществували в международното право и които, в същото време, нямат характеристиките на федерална държава.

По-горе приехме и че първият критерий за наднационалност е нормативната власт над държавите – създаването на право, което е задължително за суверените държави и дори за техните частни субекти. Като втори критерий за наднационалност приехме независимостта на организацията или органа, които създават това право, от онези, за които то е задължително (държавите и техните правни субекти). Затова ще проследим наднационалните особености на ЕОи и ЕС като започнем от тяхната нормативна система (Глава 1) – нейните източници (Раздел 1) и принципи (Раздел 2), а след това разгледаме и институционалната им система (Глава 2).

По този начин ще очертаем накратко цялата “конституционна система” (“конституционна харта”¹⁵⁰ или “конституция”¹⁵¹) на Общностите и Съюза – такава, каквато застава пред националните конституции, които трябва да я приемат и да се съобразят с нея (Част втора).

Разбира се, това очертаване на конституционните основи на европейската интеграция не може да бъде нито изчерпателно, нито всестранно – ще разгледаме уникалната европейска конструкция именно от гледна точка на нейната наднационална уникалност – и ще спрем вниманието си предимно върху нейните наднационални особености, които – пряко или косвено – изискват конституционно съобразяване или допускане. Това ще позволи очертаване на “конституционното право на ЕС” от гледна точка на неговата наднационална уникалност.

Защото Европейските общности не просто имат редица наднационални белези – те имат толкова много от тези белези, че самите могат да бъдат определени като наднационални организации.

Нещо повече: ЕОи очевидно имат повече наднационални белези накуп от всяка друга международна организация, съществувала някога – това ни позволява да ги разглеждаме и като най-наднационалните международни организации.

И обратно – това, че имат най-много от тези белези, ни задължава да ги разглеждаме като наднационални организации – затова анализирането на техните особености и особено на тези от особеностите им, които имат пряко конституционно отражение на национално равнище, е необходимо да се направи именно от гледна точка на наднационалността – наднационалността като основна характеристика на ЕОи, като “тяхно ядро”, както пише Клаус фон Линдайнер-Вилдау.

И обратно – това е и най-съществената отлика на ЕОи от всички останали МО, която позволява да ги разглеждаме дори като уникални МО.

Накрая – може да се разсъждава, че навярно ЕОи са твърде близко или дори са достигнали максимално високото възможно ниво на наднационалност – ако се отиде към значително по-голяма по наситеност (не по предметен обхват – там очевидно е възможно включване и на нови области) – напр. още по-голямо ограничаване на ролята на отделните държави и още по-голяма власт над тях – като че ли е възможно да се над-мине наднационалността и да се отиде към пълна власт над държавите, характерна за нова държава – федерална или конфедерална – което, както вече бе отбелязано, навярно може да се разглежда като затваряне на кръга... и връщане към белезите на федеративна държавност...
Глава 1.

Каталог: upload -> files
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Мотиви към законопроекта
files -> Списък на участниците – 22 ученици от икономически професионални гимназии и 3-ма учители
files -> З а п о в е д № от г. На основание чл. 162, ал. 4 от Кодекса за застраховането, образците на отчет
files -> Наредба №23 от 18 декември 2009 Г. За условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка "прилагане на стратегиите за местно развитие" и по мярка "управление на местни инициативни групи
files -> Съдържание увод глава първа. Особености на отразяването на кризата в медийния дискурс
files -> Единни в многообразието замяза на „Еднообразни в разединението”
files -> Заседанието на кабинета, в което участваше и министър Москов продължава

Изтегляне 2.46 Mb.

Сподели с приятели: