Наднационален институционен механизъм

І. Наднационални правомощия

• 
  Регламенти – уникални в международното право актове – задължителни в своята цялост като за самите ДЧ, така и вътре в тях – за частните лица.
  
• 
  Решения – актове, приемани от редица от органите, и по своето действие биват два вида:
  

= ненормативни – (наричани още “индивидуални”) – актове, задължителни в своята цялост за своите адресати – като техни адресати могат да бъдат ФЮЛ в ДЧ.

• 
  Директиви – особено интересен вид актове, също като че ли без аналог в МП – адресирани винаги до една или повече ДЧ и безусловно задължителни за тях. Предписват дължимия от съответната ДЧ резултат, като й оставят свобода на преценка как (с какви средства) да го постигне – и определят задължителен срок за изпълнение (изтичането на който е свързано със значими последици...).
  
• 
  Предвидена е възможност за приемане на още два вида актове – препоръки и становища, за които е безспорно, че нямат нормативен характер и не са правнообвързващи актове⁴³⁰. Въпреки това, обаче, практиката на СЕО приема, че ДЧ са длъжни да се съобразяват с тях в своите действия!
  

Всичко това несъмнено засяга суверенитета на членуващите под-чинени държави. За да бъде то възможно, те са създали необходимите конституционни предпоставки (виж по-долу...).

Нещо повече – според СЕО подобни действия от страна на ДЧ не само не са изискуеми, но са и нежелателни като противоречащи на Общностното право, т.е. забранени по смисъла на чл.10 ДЕО⁴³² за зачитането на принципа на добрата воля.

4. Към посочените актове трябва да добавим и още една категория – дори йерархично по-високостоящи – актове на Общностите. По силата на чл. 310 ДЕО, чл.206 ДЕОАЕ и чл.6 ДЕОВС ⁴³³, Общностите могат да сключват – сами! – международни договори. Имайки самостоятелна международна правосубектност, ЕОи са изрично овластени в редица области да сключват валидни международни договори с трети страни – държави или други МО.

Тези договори стават част от Правото на ЕО – и то от т.нар. “Първично право” – и са задължителни за всички ДЧ, за самите ЕО – и всички техни органи, и за ФЮЛ в ДЧ. Нещо повече – като част от това “Първично право”, те имат предимство и пред цялата система от други актове на институциите – т.нар. “Вторично” или “Производно право” на ЕО, които споменахме по-нагоре.

5. Още нещо много важно – ЕОи имат възможност да набират сами своя бюджет – посочвано не веднъж от различни автори като важна отлика на наднационалните организации. (Чл.268 ДЕО урежда “приходи и разходи на Общността”, които трябва “да бъдат вписани в бюджета”, а според чл.269 този бюджет “се финансира изцяло от собствени средства”!⁴³⁴ Подобен смисъл имат и разпоредбите на чл.170 и 171 на ДЕОАЕ.⁴³⁵)

Системата от органи на ЕОи е необичайно голяма (май най-голямата и разнообразна сред всички МО) – което логично съответства на огромния по сила и особено по обхват кръг правомощия и функции, с които са натоварени.

Разбираемо е, че нито е възможно, нито би могло да е необходимо, всички тези органи да притежават всички или дори повечето от посочените възможни белези на наднационалността.

Напълно достатъчно, за да разглеждаме самите Общности като наднационални организации, е че някои от техните органи – при това основните! – имат отчетливи наднационални характеристики.

- Той може да приема всички разгледани по горе актове с наднационален характер. (При това в множество на брой области, някои от които изключително съществени и значително засягащи държавния суверенитет).

- Това, обаче, не е достатъчно, за да бъде разглеждан като истински наднационален орган. Той има посочените наднационални характеристики, но други много важни такива очевидно му липсват. На първо място: СМ няма постоянен състав, респ. изобщо не може да става дума за мандат;

- СМ се състои от лица, чието правно положение е пълна противоположност на идеята за независимост от ДЧ – в СМ заседават безусловно ангажирани представители на ДЧ, при това на високо (министерско!) правителствено равнище. За тях нито е предвидено, нито е мислено изискване за независимост – обратно, замисълът и особено развитието през годините (след ЕОВС, където СМ е второстепенен орган, до ЕИО и ЕОАЕ, където основната (законодателна) власт вече е прехвърлена на него) на този орган разкрива същността му като орган на правителственото представителство.

- Начинът на вземане на решенията в СМ обаче ни връща към един от елементите на идеята за наднационалност. Еволюцията на неговата уредба през десетилетията очевидно върви в търсената от нас посока – от първоначално практикуваното единодушие по на практика всички въпроси, към преодоляване на т.нар. “демократичен дефицит” и възприемането на принципа за решаване с мнозинство по все по-голям кръг (вече значително преимуществен) въпроси, а проектът за нов Конституционен договор предвижда принципно установяване на гласуване с мнозинство и ограничаване на гласуването с единодушие до малко на брой случаи по изключение.⁴³⁶

- Разбира се, редно е да се посочи, че преходът към гласуване с мнозинство все още не е – и не се очертава скоро да бъде! – извървян до най-демократичния му край: изискуемото мнозинство за взимане на решения в СМ все още е твърде високо (т.нар. “квалифицирано” мнозинство от 62 гласа от 87 възможни, което при това се засилва до “двойно квалифицирано” – подадени от поне 10 ДЧ – когато трябва да се приемат актове, които не са предложени от ЕК... Реформата от Ница не промени засиления характер на квалифицираното мнозинство...⁴³⁷

- Има и още един проблем: дори гласуването с мнозинство е деформирано: освен че е засилено, че е едно високо квалифицирано мнозинство (между 2/3 и ¾ от гласовете – 62/87), но и гласовете на отделните държави не са равни, а е приложено изкуствено оразмеряване на гласовете, което дава на отделни държави (петте най-големи) на практика възможност да налагат волята си над останалите 10 дори при гласуване с мнозинство. Това е още едно очевидно отклонение от чистата идея за наднационално демократично гласуване.

- Редно е, обаче, да напомним и за запазената чрез т.нар. “Люксембургски компромис” възможност за налагане на “вето” (виж по-горе....). Тя ясно потвърждава разбирането на Марожер, че “няма място за наднационална власт, докато “политиката” е в играта”...⁴³⁸ Вярно е, че от приемането му насам, този “компромис” никога не е бил използван, но... възможността не е отменена... Това намалява наднационалния характер на органа.

Съществената идея за преодоляване на гласуването с единодушие и преминаване към гласуване с мнозинство – един от белезите за наднационалност – е предизвиквала дълго време ожесточена съпротива. Според Исаак и Бланке “френското правителство считаше единодушието за последна крепост срещу “наднационалната инвазия”,⁴³⁹ което е в основата и на предизвиканата от Франция “криза на празния стол”, довела и до Компромиса от Люксембург.
Б. Най-специфичният орган на ЕОи от международноправна гледна точка е Европейската комисия. Едва ли ще бъде прибързано, ако още в началото приемем, че тя е най-наднационалният орган на ЕОи – а с това и в цялото международно право!

При това ЕК е продължение на ВО от ДЕОВС – а Клаус фон Линдайнер-Вилдау е категоричен, че “ВО отговаря във всяко отношение на критериите на принципа за “наднационалност”. Той е самата идея за наднационален орган.”⁴⁴⁰

- Както вече стана дума, според чл.9 на ДЕОВС членовете на ВО осъществяват “наднационални функции”, което ни позволи да заключим, че разбирането на общностния законодател всъщност приема, че наднационални са функции на самия ВО, от което логично следва, че като наднационален (по този критерий) може да се разглежда и самият той.

Ако обърнем нещата съобразно изведените тук критерии – тези функции са (окачествени като) наднационални, защото включват правото да се приемат обвързващи правни актове, задължителни при това не само за самите ДЧ, но и за частните субекти в тях (предприятия от отрасъла).

Те са наднационални, защото както приемането им (напълно свободно, без никакво участие на отделните ДЧ), така и влизането им в сила, действието и изпълнението им, не зависи по никакъв начин от преценката на ДЧ.

Разбира се, това, че ЕК е своеобразно продължение на ВО, не означава че тя го копира точно – това едва ли би било и възможно. По отношение на законодателната (по-добре е “регламентиращата”) власт, развитието на уредбата на Общностите като че ли е сменила посоката си – след ВО, комисиите в ЕОАЕ и ЕИО нямат същата законодателна власт. Основателно може да се постави въпросът – дали при това положение определението за функциите на ВО като “наднационални” ще важи и за функциите на ЕК, след като е видоизменена най-съществената от тях? Иначе казано – самостоятелното притежаване на цялата законодателна власт ли е основният критерий за наднационалност на един властови орган и ако да – то единственият критерий ли е? Според нас и на двата въпроса следва да се отговори отрицателно. Същественото – и уникалното – за органите на ЕОи, е че те притежават право сами да създават обвързващи ДЧ – че и техните граждани – правни норми – и като такива ги разглеждаме като наднационални (над-държавни). Това че един орган притежава сам подобна власт, го прави забележително наднационален, но... обратното – когато един орган не е единствения с подобна власт - не намалява основанията да го разглеждаме като наднационален. Наистина ЕК в ЕОАЕ и ЕИО вече не е единственият, наистина не е и основният законодателен орган в ЕОи – но тя Е законодателен орган, тя МОЖЕ да приема задължителни за ДЧ и техните граждани правни актове (както в случаите на възлагане от СМ, така и по своя собствена преценка в друг немалък брой случаи!). Да, отчитано единствено по този критерий, ЕК не е най-наднационалният орган в ЕО – но е един от отчетливо наднационалните! Навярно най-силен аргумент представлява ЕП – с придобиването на реална законодателна власт – макар и не основната, и дори без възможност да я упражнява сам – ЕП несъмнено се нареди сред органите на ЕОи с видим наднационален характер. Т.е. по този критерий се нареди до СМ, ЕЦБ и... ЕК!

Извън тази важна, може би принципна, но не и премахваща наднационалните характеристики на органа променя, ЕК запазва в общи линии характера на компетенциите на ВО. И доколкото нямаме основания да считаме, че единствено разгледана компетентност – в онзи й вид! – е била основание функциите на ВО в съвкупност да бъдат определени като наднационални (ако би било обратното, то текстът би определял като наднационална единствено тази функция – и толкова!), то можем да приемем, че ЕК притежава наднационални функции.

Колкото до приеманите от ЕК актове – в общи линии е валидно посоченото вече за актовете на Съвета – ЕК може да приема всички актове, които и Съвета. Някои от тях (регламентите) тя най-често приема по делегация, но в немалки случаи и сама е овластена да прави това.

- Прилагайки по-нататък приетите по-горе критерии, ЕК е наднационален и по своя състав – състои се не от представители на ДЧ, а от независими именно от тях експерти. Наднационален е и по начина на съставянето си – по обща воля между ДЧ. Взети са мерки и срещу възможните “индиректни зависимости” – членовете на ЕК имат сравнително дълъг мандат – 5 г., ползват се с имунитет, и др.

• 
  Нещо повече – ЕК има забележителни наднационални характеристики по отношение на състава си! Той се определя по предложение на националните правителства, но основното изискване към назначените за членове на Комисията е независимостта. Те са задължени да не търсят и да не получават каквито и да е инструкции от своите правителства или от който и да е друг орган, както и да не изпълняват никакви дейности, несъвместими с функцията им на членове на Комисията. Тяхната основна задача е да работят за интереса на Общностите, на интеграционния процес – при пълна независимост! (Макар да приемаме, че подобна пълна независимост обективно е трудно постижима, категоричността на самото изискване е несъмнен признак за отчетливата наднационалност на Европейската комисия.
  

ЕП е един несъмнено уникален орган на европейската интеграция. Неговата уникалност произтича от поне четири забележителни особености:

- ЕП е първият в Международното право орган на международна организация, чийто състав се избира пряко от народите на членуващите държави и то по чисто политически ред;

- ЕП е първият орган на международна организация, който е овластен да създава задължителни правни норми, без да се състои от овластени представители на правителствата;

- ЕП е първият орган в Международното право, чийто състав е в максимална възможна степен независим от правителствата, респ. от държавите. Неговите членове се избират директно от гражданите на ДЧ във всеобщи преки избори по партийни листи (с изключение на Обединеното кралство, където избирателната система е мажоритарна);

- ЕП е единственият международен орган, който взима решенията си с мнозинство по-опростено дори от обикновеното⁴⁴².

Вън от съмнение е, че и четирите споменати особености разкриват отчетлив наднационален характер. Те характеризират ЕП като орган в максимална степен независим от ДЧ, следващ максимално демократична процедура за вземане на решения и във висока степен овластен да приема задължителни за ДЧ правни норми.

Към това можем да добавим и резултатите от следваната вече няколко десетилетия тенденция за преодоляване на т.нар. “демократичен дефицит”, при която чрез увеличаване на реалната властова тежест и нормотворческа компетентност на ЕП, след разширяването на приложението на процедурата по съвместно приемане на актове след ДА и ДН се стигна до изравняване на ЕП със СМ по редица въпроси. Можем да отбележим (макар все още да не е действащо право, тази разпоредба не поражда никакви спорове) и уредбата на ЕП съгласно проекта за нов Конституционен договор на ЕС, при която той е равнопоставен основен нормотворчески орган на ЕС!⁴⁴³

Още през 1970 г. Клаус фон Линдайнер-Вилдау определя ЕП като “напълно “наднационален” по начина си на действие”⁴⁴⁴. Професорите Исаак и Бланки посочват, че всеобщите преки предизвикват враждебността на голистите, които ги възприемат като “символ на наднационалността”...⁴⁴⁵
Г. СЪДЪТ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ.

Наднационалността на международните съдебни органи е тяхна традиционна характеристика. По идея международните съдилища имат състав, по възможност максимално независим от държавите. Решенията, които международните съдилища взимат, са задължителни. Процедурата за вземане на решения по презумпция е демократична.

Съдът на Европейските общности не представлява изключение в това отношение. Той е изграден и функционира по типичния за един международен правораздавателен орган начин – съдиите дължат пълна независимост и безпристрастност, за целта се ползват с имунитет, назначават се със сравнително дълъг мандат (6 г.) и могат да бъдат преизбирани, взимат решения с мнозинство, заседанията им са публични и т.н. Доколкото съществува по-забележителна наднационална особеност, тя е свързана не с начина на изграждане и функциониране, а с уникално широката му компетентност и някои уникални процесуални особености:

- Съдът на ЕО упражнява широко и трите характерни за един национален съд видове съдебна компетентност – правораздавателна, тълкувателна и консултативна – нещо без аналог в международното право.

- Той осъществява едновременно (и безпрецедентно) функциите на международен, конституционен, административен и граждански съд.

Специално внимание заслужават два факта: СЕО е компетентен да се произнася (и да отменя!) по актовете на основните органи на ЕО (институциите, без СП, и ЕЦБ) или по тяхното бездействие и, освен това, гледа дела по граждански искове или административни жалби на частноправни субекти! Не се нуждае от подробна аргументация защо считаме тези два факта за особено ярък пример за наднационалност.

Заслужава да се отбележи и особено съществената роля и значение на тълкувателните решения на СЕО, които не само го характеризира и като конституционен съд, но и които са задължителни за всички органи на ЕС, за всички ДЧ и техните органи и дори за всички частноправни субекти в тях – като самите тълкувани норми. (В доктрината се отбелязва, че “още в първите години СЕО се проявява като мощен творец на право” (law-maker)...⁴⁴⁶

Навярно самостоятелно внимание изисква правомощието на СЕО да осъществява контрол над ДЧ за спазването на Общностното право. При това този контрол се осъществява по иск както на друга ДЧ, така и на Общностите (чрез своя наднационален орган за съблюдаване на общностната законност – Комисията).

Накрая следва да отбележим, че със създаването през 1989 г. на Първоинстанционния съд, което довежда до двуинстанционно производство по някои категории дела, и особено с реформата от Ница, която предвижда възможност за създаване на специализирани съдебни отделения и уреждане на триинстанционно производство по гледаните от тях дела, се постига изграждане на една наднационална правораздавателна конструкция, която няма нито прецедент, нито аналог в Международното право...
Д. СМЕТНАТА ПАЛАТА.

Петата по ред институция на ЕОи сама по себе си е уникална – тя няма аналог в другите международни организации! СП е независим орган за финансов контрол в ЕОи, също отличаващ се с висока степен на наднационалност.

• 
  Членовете й са по презумпция независими от ДЧ, назначават се със сравнително дълъг мандат от 6 години и могат да бъдат преназначавани.
  
• 
  Взима решенията си с мнозинство, ДЧ нямат никаква легитимна възможност за влияние.
  
• 
  Актовете й са задължителни за органите на ЕС и за ДЧ.
  

Европейската централна банка е още един уникален наднационален орган в институционната конструкция на европейската интеграция. ⁴⁴⁷

Тя действа в една от сферите на изключителна компетентност на ЕОи – общата валутна политика – и разполага с изключително голяма власт. ЕЦБ е овластена да приема редица особено важни решения и дори да приема нормативни актове, при това нормативни актове с най-висша сила – регламенти.

- Актовете й са задължителни за всички субекти на Общностното право и по своя ранг стоят много високо във вътрешната йерархия на общностните правни източници (ЕЦБ приема изпълнителни регламенти в областите на нейната компетентност когато това и бъде възложено с базов регламент.)

- Членовете й не са обвързани от задължение за независимост – по-голямата част от тях дори са управители на националните централни банки (в по-голяма или по-малка степен все пак независими от националните правителства...). Те се назначават с дълъг мандат от 8 години, но не могат да бъдат преназначавани. Назначават се от правителствата на държавите членки.

- Ръководните й органи вземат решенията си с обикновено мнозинство!

Те не са типични наднационални органи, но разкриват очевидни наднационални белези. Те нямат нормотворческа власт, не взимат управленски решения, още по-малко задължителни за държавите-членки. В същото време, обаче, те са задължителен участник в нормотворческия процес (непоискването на тяхно становище по проект за нормативен акт в редица случаи е съществено процедурно нарушение и основание за отмяна на акта!)

Очевидно наднационален характер има начинът на формирането им – те се състоят от голям брой експерти, които се предлагат от ДЧ, но в никакъв смисъл не са техни представители. Това в най-голяма степен се отнася до Икономическия и социален комитет, обединяващ представители на гражданското общество – на работодателите, синдикатите и свободните професии. Подобен е съставът и на Комитета и заетостта. Членовете на Комитета на регионите са представители на местните и регионални власти в ДЧ, но и те трудно биха могли да бъдат разглеждани като представители на самите държави.

Съставът на Комитетите се назначава с мандат, членовете могат да бъдат преназначавани. Решенията се вземат с мнозинство.

Той не приема задължителни актове, а по-скоро служи като орган за изразяване и договаряне на позициите. По състав е буквално противоположен на всяка идея за независимост – състои се от възможно най-обвързани (и обвързващи!) ДЧ техни представители – които не изразяват своя воля и имат задачата именно да представляват държавите си. Нямат никакъв мандат, което естествено съответства на пълната свобода на всяко правителство и по всяко време да смени своя (!) представител. Нямат собствени правила за мнозинството – задача им е да договорят по всеки проект за акт на Съвета мнозинството, което УД изискват за самия него за приемането на съответния акт.

Подобни характеристики, обаче, има и СМ, за който вече приехме, че въпреки (или поради) особеностите си, може да се разглежда като наднационален орган. Тази теза се подкрепя красноречиво от мнозина. А. Риго, например, установя единство между КОРЕПЕР и “наднационалния законодател” – Съвета на министрите. Според него: КОРЕПЕР е потопен в “наднационален климат”, пи който е налице двойственост между представянето на националните интереси и наднационалната атмосфера, при която търсенето на консенсус е особено силно и с оглед общностния интерес... КОРЕПЕР е орган на Съвета (сам той наднационален законодател), а не едно просто посолство. КОРЕПЕР и Съвета всъщност формират едно цяло. Следователно собствените характеристики на Съвета (наднационален законодател, а не дипломатически орган) не могат да не засегнат и КОРЕПЕР, от което следва една наднационалност, споделена от неговите членове (LEWIS, 1998). Той е единственият комитет, които има хоризонтална компетентност по отношение на всички политики, осъществявани в рамките на ЕС.⁴⁴⁸
Накрая можем да отбележим, че проектът за нов Конституционен договор не изменя проследените наднационални характеристики на основните органи на ЕОи и ЕС...

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ПЪРВА ЧАСТ
Интеграционните общности се създават от суверенни държави. Създават се сред международното право, изградено на основата именно на държавните суверенитети, и посредством неговия класически основен инструмент – международния договор.

Това става по волята и дори по инициативата на суверенните държави – напълно в рамките на своята суверенна международна правоспособност те свободно – и равнопоставено! – се договарят заедно да създадат една (или няколко по-късно) нови формации – нова организация помежду си (разглеждана поради това естествено като международна организация).

Пак така заедно – и посредством традиционно използвания за целта инструмент – учредителния международен договор – те поставят основите на тази организация. С учредителния договор се определят на първо място целите (задачите, предмета) на бъдещата организация. Тя се създава, за да постигне или поне да съдейства, да допринася за постигането на тези именно цели. Както изрично е посочено (чл.5 на ДЕО) тази организация може да действа само за постигането на тези цели и не може да прави нищо извън тяхната логична целева рамка.

За да може, обаче, да постигне тези цели или поне да съдейства за постигането им, тя трябва да получи определени компетенции – да може да прави нещо – било всичко необходимо за постигането на тези цели, било един определен набор от необходими действия.

По обща воля на държавите-създателки, тези нейни компетенции, обаче, са очертани широко – те искат от нея тя да бъде широко ефикасна. До тук няма нищо изненадващо – и ОН, и ООН, и СЕ са замисляни и създадени с надеждата да могат да бъдат широкопрофилни и поради това – широкополезни на човечеството... Затова имат и широки цели, компетенции и дейности.

При Европейските общности, обаче, се появява за първи път нещо ново. Познатите ни дотогава МО като че ли са по-скоро повече или по-малко ефикасно средство, чрез което държавите да решават един или друг проблем, да постигнат една или друга цел. Но именно държавите – чрез и във тези организации!

Създателите на ЕО виждат нещата по принципно нов начин – те възлагат първо на ЕОВС, а след това и на ЕОАЕ и особено на ЕИО, да действат вместо тях! Старата схема – държавите да действат чрез МО е заменена с нова – държавите създават МО, които да действат вместо тях (разбира се, в определени сфери).
Това “вместо” е уникалното ядро на цялата правна специфика на европейската интеграция, на самата идея за интеграция (като сближаване в такава голяма степен, че от досегашното “с общи усилия в общ интерес” се отива към “с нейни (на новата организация) усилия – в общ интерес”). Това “вместо” се изразява във възлагането на Общностите на редица наистина широки по обхват и значими по съдържание правомощия (компетенции). В определени области държавите отиват толкова напред в идеята си за интегриране, в резултат на което друг да върши тяхната работа по-добре, отколкото всяка от тях поотделно, че се стига до цялостно възлагане на управленските функции в цели стопански отрасли или цели области на обществените отношения. В тази материи ДЧ възлагат толкова много “задачи” на новите общности, че се възприема разбирането за “изключителна компетентност”.

Това възлагане, обаче, е един двустранен процес. От една страна, суверенните държави напълно доброволно, свободно и равнопоставено се съгласяват да създадат именно такива организации, да им определят именно такива мащабни цели и да им възложат именно такива големи задачи. Пак така свободно, доброволно и равнопоставено, те се съгласяват да им предоставят необходимият за изпълнението на всичко това инструментариум – широки (в определени области “изключителни”) компетенции, разгърната и богата система от органи, чрез които да осъществяват своите компетенции, и многообразна и авторитетна система от правни актове, в които органите да обличат действията си по осъществяване на общностните компетенции.

Най-накрая, държавите създават и съдебна система, която да контролира как точно се спазва и изпълнява всичко онова, за което те свободно, доброволно и равнопоставено са се договорили – като овластяват тази съдебна система да контролира дори и тях самите дали изпълняват онова, за което са се договорили. И дават на тази съдебна система значителни правомощия!...

Другата страна на процеса, обаче, е насочена навътре. Огромната част от компетенциите, които се предоставят на Общностите, досега са принадлежали на самите ДЧ. Сега те преценяват – свободно, доброволно и равнопоставено – че общият им интерес предполага да не осъществяват тези си правомощия както до сега всяка по отделно и сама (като всяка друга суверенна държава) – а им е по-изгодно (или поне по-лесно) да ги осъществяват съвместно. Това съвместно, обаче, добива невиждана по-рано форма – създават нов правен субект, който да действа ВМЕСТО всяка от държавите. Редом с това, очевидно, всяка от тях се отказва от правото си (след като очевидно няма и такова желание, а то е защото е разбрала, че няма такъв интерес) сама да упражнява въпросните компетенции – и поради това ги предоставя на Общностите, които да ги упражняват ВМЕСТО НЕЯ...

Това е вътрешната (или пък външната) логика на т.нар. “трансфер на компетенции”. Суверенните държави се отказват от някои от своите суверенни компетенции – и суверенно (т.е. свободно, доброволно и равнопоставено, както би трябвало да изглежда всяка суверенна воля) ги предоставят на субектите, които сами те за целта са създали.

От международноправна гледна точка нещата са прости и напълно приемливи – суверенни държави с международен договор се договарят за нещо помежду си. По света има хиляди такива...

За да бъде всичко това приемливо и от вътрешноправна гледна точка, всяка от суверените държави трябва да е съобразила волята си с собствената си правна регламентация, с правната си основа. Иначе казано – нейната свободна воля да предостави част от компетенциите си другиму е логична и легитимна от международна гледна точка, но за да бъде изразена законосъобразно от вътрешна гледна точка, трябва да бъде съобразена с националната правна рамка, основният елемент, постаментът на която е националната Конституция.

Доколкото стана ясно, че всяка държава предоставя на новите общности определени свои компетенции, очевидно тя доброволно се ограничава. Тези компетенции имат властови характер – някои от тях са чисто властови, управленски. Въпросите за властта и управлението, обаче, като че ли са същностни за всеки суверенитет. А неговият обхват и съдържание са очертани в основния закон на всяка държана – Конституцията.

Тя е тази, която позволява на държавата да има воля във външните отношения и определя как точно тази воля да бъде легитимно изразена – от кои органи и при каква процедура. Обикновено това са органи на изпълнителната власт (с или без участието на държавния глава), а процедурата предвижда (изисква) задължително одобрение от основния орган на държавната власт, изразител на народния суверенитет – Парламентът. По правило това одобрение се дава под формата на ратификация, като са възможни известни национални специфики, които тук не са от значение.

Също така, обаче, тя е и тази, която определя – пряко с изричен конституционен текст, или по-често косвено – със своя дух и цялостната уредба, която установява – какво може да съдържа тази “воля” на държавата.

И когато държавната воля, макар и изразена легитимно, поиска да се предоставят на друг субект компетенции и правомощия, която самата конституция е определила като принадлежащи само на нея за вътрешна употреба – като част от разбирането за суверенитет – се стига до положение на противоречие между волята на държавата, изразена в легитимен по форма международен акт, и волята на суверена, изразена в най-висшия за всяка държава правен акт – Конституцията.

За да може държавата легитимно да се обвърже с въпросния международен договор, тя трябва да го съобрази с Конституцията си – но ако т. нар. противоречие засяга същността на неговия предмет, логиката е обратна – ако държавата продължава да има воля за подобно обвързване, трябва да премахне вътрешните си пречки пред него. Т.е да получи санкцията на суверена, който единствен може да определя какво може и какво не може да прави неговата държава – и да определя това чрез инструмент като основния закон, който, впрочем, е учредителен и за самата държава.

Тогава държавата трябва да поиска от суверена да измени “правилата на играта” – защото е в негов интерес...
Ако се върнем върху проблема за наднационалността, “властта за приемане на правни актове, за установяване на права и задължения, по един автономен начин, представлява същностният елемент на суверенитета на държавите”.⁴⁴⁹ Установявайки задължителни правила, които са непосредствено валидни и не изискват ничие друго одобрение, наднационалният орган приема “суверенни актове”.⁴⁵⁰

Очевидно, за да е възможно това, националният конституционен законодател трябва да преформулира (или поне преосмисли) разбирането за суверенитета и да позволи ограничаване – било на самия суверенитет, било на упражняването му – и предоставяне – било на част от суверенитета, било на определени дейности по упражняването му – другиму (на наднационалните Общности).