Влиянието психология на убеждаването

Комплиментите

Спомняте ли си Джо Джирард, „най-добрият продавач на коли“ в света, който казал, че тайната на неговия успех била в това, клиентите да го харесват?

Той правел нещо, което на пръв поглед изглежда глупаво и скъпо. Всеки месец изпращал на всеки от своите 30 000 бивши клиенти поздравителна картичка, която съдържала лично съобщение. Поздравът за празниците се променял всеки месец (Честита Нова Година, Честит Ден на благодарността и т. н.), но съобщението, отпечатано отпред на картичката било неизменно. То гласяло: „Вие ми харесвате.“ Както самият Джо обяснява: „Нищо друго нямаше на картичките. Нищо, освен моето име. А аз им казвам само, че ги харесвам.“ „Вие ми харесвате.“ Това пристигало по пощата дванайсет пъти в годината, като по часовник. „Вие ми харесвате“, отпечатано върху картичка, която достигала до 30 000 души.

Възможно ли е твърдението, че харесвате някого, направено толкова нелично и с толкова очевидната цел да се продават коли, наистина да върши работа? Така смята Джо Джирард. А човек, който е постигнал такъв успех в работата си, заслужава да му се има доверие. Джо е разбрал една важна истина за човешката природа: ние сме вечно жадни за ласкателства. Въпреки че нашата наивност все пак има граници — особено когато със сигурност знаем, че ласкателят се опитва да ни манипулира, - ние по принцип сме склонни да вярваме на похвалите и на хората, от които те идват, колкото и да са неискрени те понякога.

В Северна Каролина е направен експеримент, който показва колко безпомощни можем да бъдем пред похвалите. Към мъжете, участващи в изследването, е отправен коментар от човек, който има нужда от тяхната помощ. Някои от мъжете получават само положителен коментар, други само отрицателен, а трети - смесица и от двата. Стигнало се до три интересни констатации. Първо, най-харесан от мъжете бил онзи човек, който отправил към тях само похвали. Второ, на това не пречел фактът, че мъжете били съвсем наясно, че ласкателят има за цел да се възползва от техните симпатии. И трето, за разлика от другите видове коментари, съвсем не е нужно похвалата да бъде заслужена. Положителните коментари пораждат симпатии към ласкателя както когато са заслужени, така и когато не са.

Съвсем очевидно е, че ние имаме автоматизирана положителна реакция към комплиментите и лесно можем да станем жертва на някой, който ги използва с явното намерение да си спечели услуга. Щрак, бррр.

В тази светлина разходите за отпечатването и разпращането на 150 000 картички годишно с надпис: „Вие ми харесвате“, вече не изглежда нито толкова скъпо, нито толкова глупаво, колкото преди.

Контакт и сътрудничество

Заради въздействието, което има върху харесването, познатото оказва огромно влияние върху решенията ни относно всякакви въпроси, включително и политиците, които избираме. Както изглежда, изборът на гласоподавателите често се определя от това, че името на някой кандидат им се струва познато. По време ма оспорваните избори в Охайо преди няколко години един кандидате малки шансове да спечели поста па главен прокурор на щата достигна до безспорна победа, като малко преди изборите си смени името на Браун - фамилия с дългогодишни традиции в политиката и Охайо.

Как с възможно такова нещо? Отчасти можем да търсим отговора в безсъзнателния начин, по който познатото спомага за харесването. Ние често не разбираме, че нашето отношение към даден човек или явление е повлияно от това колко пъти сме били изложени на неговото влияние в миналото. При един експеримент например лицата на няколко души били прожектирани на екран, но кадрите преминавали толкова бързо, че по-късно зрителите не могли да си спомнят да са ги виждали. И все пак, колкото по-често дадено лице просветвало на екрана, толкова повече при последвалото общуване зрителите харесвали този човек. И тъй като по-голямата степен на харесване води до по-силно социално влияние, изследваните участници също така били по- склонни да се съгласят с мненията на хората, чийто лица са се появявали на екрана по-често.

На базата на доказателството, че сме по- благоразположени към нещата, с които вече сме имали контакт, някои хора смятат, че „контактният“ подход допринася за подобряване на отношенията между расите. Те твърдят, че дори само когато хора от различен етнически произход се срещат като равни, те по естествен път ще започнат да се харесват повече. Но щом учените проучват на практика интеграцията в училищната среда - мястото, което предлага най-подходящи условия за контактния подход, - те откриват точно противоположния модел. Липсата на разделение в училище, изглежда, по-скоро увеличава предразсъдъците между чернокожи и бели, отколкото да ги намалява.

Ще се спра малко повече на проблема с премахване на разделението в училище. Въпреки добрите намерения на привържениците на метода за изграждане на междурасова хармония чрез най-обикновен контакт, няма голяма вероятност техният подход да се увенчае с успех, защото основанието, на което се базира, е разбрано погрешно.

На първо място, средата в училище не премахва по магически път различията и децата не общуват с представители на другите етнически групи с готовността, с която контактуват с представители на своята собствена група. Години след въвеждането на формалната интеграция в училищата социалната интеграция си остава слаба. Учениците се събират на етническа основа, като в повечето случаи се отделят от останалите групи. Второ, дори и да са налице повече междуетнически взаимодействия, изследванията показват, че запознаването с нещо посредством повторяемост на контактите не води непременно до по-голямо харесване. Всъщност продължителното излагане на присъствие на човек или обект при неприятни обстоятелства като фрустрация, конфликт или съревнование водят до намаляване на харесването74. А типичната американска класна стая поражда точно такива неприятни обстоятелства.

Вижте какво казва психологът Елиот Арънсън, който е повикан като консултант от училищните власти в Остин, щата Тексас. Описанието на неговите впечатления от образователния процес в обикновена класна стая е в сила за почти всяко обществено училище в Съединените щати.

Ето как върви обучението в най-общи линии. Учителят се изправя пред класа и задава въпрос. Между шест и десет деца се протягат от местата си и настойчиво вдигат ръка, нетърпеливи да бъдат посочени и да покажат колко много знаят. Няколко други деца седят тихо, избягват да гледат напред и се опитват да останат невидими. Когато учителят посочи някого, разочарование и обезсърчение се изписват по лицата на нетърпеливите, които са пропуснали шанса да получат одобрението на преподавателя; а по лицата на онези, които не са знаели отговора, ще прочетете облекчение... Тази игра представлява жестока конкуренция, в която залогът е висок, защото децата се състезават за любовта и одобрението на един от двамата или тримата най-важни хора в техния свят.

Освен това подобен учебен процес гарантира, че децата няма да се научат нито да се харесват, нито да се разбират едно друго. Припомнете си преживяното от вас. Ако сте знаели правилния отговор и учителят е посочвал някой друг, вие вероятно сте се надявали, че този ученик ще сгреши и ще получите шанса да покажете своето знание. Ако пък посочен сте били вие и сте сгрешили в отговора или пък изобщо не сте вдигали ръка, за да се състезавате, вероятно сте усетили завист и неприязън спрямо своите съученици, които са знаели отговора. Децата, които пропадат при тази училищна система, стават ревниви и злопаметни спрямо успелите, унижават ги като галеници на учителя или пък прибягват до насилие срещу тях в училищния двор. Успелите ученици, от своя страна, често се отнасят към неуспелите с презрение, като ги наричат „тъпанари“ или „глупаци“.

Това съревнование не позволява на никого да гледа дружелюбно и с приятно чувство на своите съученици.

Трябва ли тогава да се учудваме, че непохватните мерки за премахване на разделението в училищата - чрез насилствено събиране или сливане на училища - повече съдействат за засилването, отколкото за премахването на предразсъдъците. Какво можем да очакваме, при условие че нашите деца осъществяват своите приятни социални контакти и приятелства в границите на своята етническа група, а взаимодействието с другите етнически групи се свежда до настървеното съревнование в класните стаи?

Има ли достъпно решение на този проблем? Една от възможностите е да се приключи с опитите за интегриране на децата в училище. Но това едва ли ще реши проблема. Дори да оставим настрана законите и конституцията, както и разгорещените обществени дебати, които решението ще провокира, има сериозни основания да се поощрява интеграцията в училище. Така например при евентуално разделение в училищата десет пъти се увеличава вероятността успехът на учениците от малцинствата да се нарасне много, вместо да спадне, докато в същото време успехът на белите ученици ще остане същият. Трябва да бъдем наистина внимателни в подхода си към училищното разделение и да не изхвърлим бебето с мръсната вода.

Правилното решение, разбира се, е да го извадим от водата и да го измием. Макар че точно сега въпросното бебе е затънало в мръсната вода на нарастващата враждебност на расистка основа. За щастие, реална надежда да премахнем тази враждебност се появява в изследванията на специалисти в областта на образованието, които предлагат т. нар. „кооперативно учене“. Тъй като голяма част от предразсъдъците в училище произтичат от нарастване на съперничеството с външни за групата членове, предприемат се експериментални форми на обучение, в които централна роля играе не съревнованието, а сътрудничеството.

В лагера. Да вникнем в логиката на кооперативния подход може да ни помогне великолепната, написана преди повече от трийсет години изследователска програма на един учен в областта на социалните науки от турски произход - Музафер Шериф. Заинтригуван от проблема за междуруповите конфликти, Шериф решава да изследва развитието на този процес в летните лагери за момчета. Без момчетата да знаят, че са участници в експеримент, Шериф и неговите сътрудници майсторски манипулирали условията на социалната среда в един лагер и наблюдавали резултатите от това върху взаимоотношенията между групите.

Не били нужни много усилия, за да се предизвикат злите сили. Още щом настанили момчетата в две бунгала, се появило разделението „ние срещу тях“. Кръщаването на двете групи - „Орлите“ и „Гърмящите змии“ - засилило чувството за съперничество. Скоро момчетата започнали целенасочено да принизяват качествата и постиженията на другата група. Но тези прояви на враждебност били нищо в сравнение с онова, което станало, когато експериментаторите въвели състезателни игри. Двете бунгала се състезавали в търсене на съкровища, дърпане на въже и спортни надпревари, които ставали причина за обиди и физически стълкновения. По време на състезанията членовете на другия отбор били наричани „измамници“, „подлеци“, „гадове“. Последвали нападения над чуждото бунгало, кражби и изгаряне на знамената на противоположния отбор, отправяне на заплахи, а схватките в столовата станали нещо обичайно.

В този етап от експеримента Шериф вече бил наясно, че рецептата за създаване на дисхармония е бърза и лесна: просто раздели участниците на групи и ги остави да свършат останалото. След това смеси и подгрей всичко върху постоянния огън на конкуренцията. И целта е постигната: взаимната ненавист кипва!

Експериментаторите се изправили пред далеч по труден проблем, когато започнали да търсят начин да премахнат създадената от тях враждебност. Първо опитали контактния подход, като по-често събирали групите заедно. Но дори когато съвместните дейности били приятни - например гледане на филми или други социални събития, - резултатите били катастрофални. Излетите завършвали със замеряне е храна, ходенето на кино водело до надвикване, в столовата имало разграничителна линия между двете групи, която никой от другата страна не можел да преминава безнаказано. Шериф и хората от екипа му започнали да се тревожат, че подобно на доктор Франкенщайн са създали чудовище, което вече не могат да контролират. И тогава, в самия разгар на конфликта, стигнали до решение, едновременно просто и ефективно.

Изследователите предизвикали поредица от ситуации, в които съревнованието между групите било във вреда на всяка от тях, а сътрудничеството било необходимо и за двете страни. При еднодневна екскурзия „заседнал“ единственият камион, който снабдявал лагера с храна. Тогава момчетата, събрани вкупом, теглели и бутали заедно, докато успели да го изкарат на пътя. При друга ситуация изследователите предизвикали повреда в тръбите, по които водата идвала в лагера от далечен резервоар. Изправени пред обща криза и разбирайки необходимостта от съвместни действия, момчетата се организирали заедно и открили и премахнали проблема още на същия ден. При друг случай, който изисквал сътрудничество, лагеруващите били информирани, че имало възможност да наемат желан от всички филм, но управата нямала достатъчно пари. Осъзнавайки, че единственото решение било да съчетаят силите си, момчетата събрали помежду си парите, с които наели филма, и прекарали необикновено приятна вечер, като се забавлявали заедно.

Резултатите, макар и да не дошли мигновено, били забележителни. Обединените усилия в името на общите цели хвърлили мост над пълната с ненавист пропаст между двете групи. Не след дълго те престанали да се заяждат помежду си, блъскането по опашките изчезнало и момчетата започнали да сядат едно до друго по време на хранене. По-нататък, когато ги помолили да посочат своите най-добри приятели, много момчета не посочили, както по-рано, предимно свои съквартиранти, а и момчета от другата група. Някои дори благодарили на изследователите за възможността да осмислят наново своите приятелства, защото разбрали, че са си променили мнението в сравнение с преди.

При един много показателен случай момчетата се връщали от лагерен огън с общ автобус, нещо, което преди би породило истинска лудница, но сега самите момчета го пожелали. Когато автобусът спрял, за да си починат, момчетата от едната група, в чийто обща каса били останали пет долара, решили да почерпят своите доскоро заклети врагове с млечен шейк!

Причините за този изненадващ обрат се коренят в онези моменти, в които на момчетата се наложило да гледат един на друг като на съюзници, а не като па съперници. Особено важен бил моментът, когато експериментаторите възложили общи цели па групите. Тъкмо сътрудничеството, необходимо за постигането па общите цели, било онова, което най-накрай позволило па конкуриращите се членове на групите да възприемат другите като полезни и добри другари, ценни помощници и приятели. И когато съвместните усилия се увенчали с успех, вече станало невъзможно да се поддържат враждебни чувства към онези, които са допринесли за всеобщия триумф.

Обратно а училище. При расовото напрежение, което последвало премахването на разделението и училищата, някои психолози на образованието започнали да виждат връзката между класната стая и откритията па Шериф. Те разбрали, че ако могат да модифицират опита в училище така, че да включва поне случайни междуетнически контакти, допринасящи за общия успех, тогава вероятно приятелствата между групите ще имат възможност да се разраснат. Въпреки че подобни проекти се провеждали в отделни щати, особено интересен подход в това отношение - обозначен като „подход на пазела" - е развит от Елиот Арънсън и негови колеги от Тексас и Калифорния.

Същността на този начин на обучение се изразявала в това, че от учениците се изисквало да работят заедно, за да овладеят материала за предстоящия изпит. Това се постигало, като в групите, които се оформили, на всеки ученик се давала само част от информацията - едно парче от пъзела, - необходима за успеха на изпита. При тази система учениците трябвало да преподават, редувайки се, като така си помагат един на друг. Всеки се нуждаел от всички останали, за да се представи добре. Като задачите в лагера на Шериф, това усилие, което можело да бъде увенчано с успех само чрез съвместни действия, накарало учениците да бъдат съюзници, вместо врагове.

Когато подходът на пъзела бил изпробван в класове с много силно етническо разделение, той довел до забележителни резултати. Изследванията показват, че в сравнение с другите класове от същото училище, които използвали традиционния метод на конкуренцията, подходът на пъзела увеличил значително приятелствата и намалил предразсъдъците между етническите групи. Освен значителен спад на враждебността това донесло и други важни предимства: при учениците от малцинствата се увеличили самоуважението, положителното отношение към училището и оценките от изпитите. Тяхното самоуважение, желанието им да ходят на училище и оценките им на изпитите били поне толкова високи, колкото и тези на белите деца в обикновените класове.

Постижения като това се нуждаят от по- подробно обяснение. Какво точно се случва в класната стая, което може да обясни резултатите, за постигане на които отдавна бе изоставена всяка надежда в обществените училища? Изследване, направено от Арънсън, ни помага да разберем по-добре как действа този подход. Негов обект са преживяванията на едно момче от мексикански произход на име Карлос, включено в група, в която се прилага подходът на пъзела. Задачата на Карлос била да научи и да представи пред своя екип информация за зрелите години от живота на Джоузеф Пулицър. Всички негови съученици от групата щели да бъдат изпитвани за живота на известния журналист. Ето разказа на Арънсън:

„Карлос не говорел много добре английски, който не му бил майчин език, и понеже често му се подигравали, с течение на времето той се научил да присъства в клас мълчаливо. Може да се каже, че Карлос и преподавателката били се разбрали да мълчат: той да остане анонимен, незабележим в общата суматоха на училищните занимания и да не бъде смущаван от необходимостта да се запъва в отговорите; тя, от своя страна, да не го пита нищо. Нейното решение вероятно се дължало на най-чисти мотиви. Тя не е искала да го унижава или да дава повод на другите деца да му се смеят. Но като не отчитала по никакъв начин присъствието на Карлос, преподавателката на практика го била отписала. За себе си тя била стигнала до извода, че не си струва да се занимава с него - поне това било посланието, което схващали другите деца.

Има тенденция, когато човек постигне подобни положителни резултати, да прояви прекомерен ентусиазъм по отношение на толкова простото решение на един толкова упорит проблем. Но опитът би трябвало да ни подскаже, че подобни проблеми рядко се поддават на просто лечение. Несъмнено, така е и в този случай. Дори в рамките на процесите на кооперативно обучение, проблемите са комплексни. Преди наистина да можем да сме напълно доволни от подхода на пъзела или някой друг подобен подход за обучение за пораждане на положително отношение, трябват още изследвания, за да се определи колко често, в какви дози, при каква възраст и сред какви по вид групи стратегиите за сътрудничество ще дават резултат. Необходимо е също да разберем кой е най-добрият начин учителите да въведат новите методи - в случай че изобщо решат да го направят. В края на краищата, методите за кооперативно обучение не само радикално се отдалечават от традиционния, познат на повечето учители подход, но също така могат да застрашат чувството за собствената значимост на учителя, защото по-голямата част от активността се прехвърля върху учениците. И най-накрая, трябва да сме наясно, че съревнованието също има важен принос. То може да бъде ценен стимул за действие и да играе много важна роля в изграждането на представата за себе си. Затова задачата трябва да бъде не да се премахне съревнованието в училище, а то да престане да бъде единственият метод и редовно да се използва сътрудничество, в което са включени всички етнически групи.

И все пак, въпреки тези оценки, аз се чувствам окуражен от доказателствата до момента. Когато говоря на моите студенти или дори на моите съседи и приятели за възможностите на подходите за кооперативно обучение, аз изпитвам силен оптимизъм. Толкова дълго обществените училища са били източник на обезкуражаващи новини - ниски оценки на изпитите, психическо изчерпване на учителите, нарастваща престъпност и, разбира се, конфликти на расова основа. Сега има поне една светлинка в мрака и аз наистина се вълнувам от това, което може да се направи.

Защо се отклоних толкова към последствията за расовите взаимоотношения от разделението в училищата? Смисълът е да отбележа две неща. Първо, въпреки че познаването на нещо, постигнато чрез продължителен контакт, обикновено води до по-голямо харесване, ако този контакт се свързва с неприятни изживявания, се получава точно обратното.

Следователно, когато деца от различни расови групи са събрани заедно при ожесточеното съревнование в обикновените американски училища, ние вероятно ще видим - и виждаме - засилване на проявите на враждебност. И второ, доказателствата, че обучението в екип спомага за премахване на тази враждебност, са знак за нас колко голямо въздействие оказва сътрудничеството върху процеса на харесване.

Но преди да приемем, че сътрудничеството е мощна сила, която предизвиква харесване, то трябва да бъде подложено, според мен, на още едно последно изпитание. Дали онези, които се нуждаят от нашето съгласие, използват систематично сътрудничеството, за да ни накарат да ги харесаме и да изпълним тяхната молба? Дали го открояват, когато естествено съществува в дадена ситуация? Дали се опитват да го усилят, когато съществува само в слаба степен? И най-показателното от всичко - дали го пораждат, когато липсва?

И както може да се очаква, силата на сътрудничеството преминава този тест с пълен триумф. Професионалистите в измъкването на съгласие винаги опитват да представят нещата така, сякаш заедно с тях работим за едни и същи цели, казват ни, че трябва да „обединим силите си“ за взаимна изгода, че те всъщност са наши съотборници. В това отношение може да се дадат цял куп примери. Повечето от тях са известни - като продавача на коли например, който уж взима наша страна и „води битка“ с шефа си, за да направим ние добра сделка.

За този метод може да се намери една доста впечатляваща илюстрация, случваща се в обстановка, за която малцина от нас биха се сетили веднага - в този случай професионалистите са полицейски следователи, чиято работа е да подтикнат заподозрените да си признаят престъплението.

В последните години съдилищата наложиха редица ограничения върху начина, по който полицията трябва да се отнася към заподозрени престъпници особено когато цели самопризнания. Много процедури, които в миналото са водели до признаване на вината, вече не могат да бъдат използвани заради опасения, че съдията ще ги отхвърли впоследствие. Засега обаче съдилищата не са открили нищо нередно в употребата от полицаите на хитри психологически трикове. Поради тази причина криминалните следователи все повече прилагат стратегии от рода на „Доброто ченге и Лошото ченге“.

„Доброто ченге и Лошото ченге“ действа по следния начин. Да кажем, младеж е заподозрян в грабеж, прочетени са му правата, но той твърди, че е невинен. Бива отведен в стая, където ще го разпитват двама полицаи. Първият от тях - или защото му отива, или защото просто е негов ред - играе ролята на Лошото ченге. Преди още заподозреният да седне, Лошото ченге се нахвърля върху „кучия му син“ с обвинението, че е извършил обира. През останалата част от разпита неговите думи са съпроводени с викове и ръмжене. Той рита стола на заподозрения, за да подчертае яда си. Гледа го, сякаш е пълна отрепка. Ако заподозреният упорства, че е невинен, или просто отказва да отговаря. Лошото ченге побеснява. Heговата ярост расте. Той заплашва, че има приятел в прокуратурата, който ще научи от него, че заподозреният е отказал да съдейства, и ще води делото без капчица милост.

В началото на изпълнението на Лошото ченге неговият партньор, Доброто ченге, стои отстрани. След това обаче постепенно започва да се намесва. Първо се обръща само към Лошото ченге, като се опитва да успокои напиращата ярост: „Спокойно, Франк, спокойно.“ Но Лошото ченге му крещи: „Не ми казвай да се успокоя, докато той ме лъже в очите! Мразя ги тези лъжливи копелета!“ След като е минало още малко време, Доброто ченге казва нещо в полза на заподозрения; „Полека, Франк, той е още хлапе.“ Това не е подкрепа, но в сравнение със словоизлиянията на Лошото ченге, тези думи са като музика за ушите на затворника. Но Лошото ченге си знае своето, „Хлапе ли? Не е хлапе той. Той е един боклук. Това е той, боклук. И ще ти кажа още нещо, Той е на повече от осемнайсет и това ми стига, за да го пратя на тъмно зад решетките,“ Сега вече Доброто ченге започва да говори напрано на младежа, обръща се към него с малкото му име и изтъква смекчаващи вината обстоятелства. „Да знаеш, Кени, че си късметлия, защото никой не е пострадал и ти не си бил въоръжен, Когато се стигне до присъдата, това ще е добре.“ Ако заподозреният продължава да твърди, че е невинен, Лошото ченге прибягва до нова тирада от ругатни и заплахи. Този път обаче Доброто ченге го спира, дава* му дребни нари и му казва: „Добре, Франк, мисля, че е време и за трима ни да пием по едно кафе. Какво ще кажеш да донесеш?“ Когато Лошото ченге излиза, идва ред на Доброто ченге да изиграе своята коронна роля: „Слушай, човече, не знам защо, но моят партньор не те харесва и иска да те закове. И може да го направи, защото ние вече имаме достатъчно доказателства. Той казва истината за прокуратурата. Там не обичат онези, които не ни съдействат. Чакат те пет години, човече, пет години! Хич не ща и да мисля какво ще ти се случи. Ако си признаеш, че си ограбил онова място, преди той да се е върнал, аз ще се погрижа за твоя случай и ще кажа добра дума за теб на прокурора. Ако ни съдействаш, можем да ти помогнем и вместо пет, ще ти дадат две, дори може би една година. Направи услуга и на себе си, и на нас, Кени. Само ми кажи как си го направил и започваме да мислим как да те измъкнем.“ След това обикновено следват пълни самопризнания.

Стратегията „Доброто ченге и Лошото ченге“ е толкова успешна по няколко причини: заплахите на Лошото ченге лесно внушават страх от продължителен престой в затвора; принципът на контраста на възприятието (вж. първа глава) спомага за това, в сравнение с развилнялото се и злобно Лошо ченге, следователят, който играе Доброто ченге, да изглежда като изключително разумен и внимателен човек. И тъй като Доброто ченге се е намесвало непрекъснато в полза на заподозрения - дори се е охарчило за чаша кафе, - правилото за реципрочност притиска младежа да отвърне със съответната услуга. Но най- голямата причина, поради която този метод е ефективен, е, че така се внушава на заподозрения мисълта, че има някой, който е на негова страна, някой, който е загрижен и който работи заедно с него, в негова полза. В повечето случаи на един такъв човек се гледа с повече благоразположение. Освен това, предвид сериозния проблем, в който се оказва замесен заподозреният в кражба, такъв човек изглежда направо като спасител. А стъпката от спасителя до доверения изповедник е само една, и то малка.