Възрастният може да използва "по-мека" форма на въздействие върху Детето

Мисля, че разбирате вече колко е по-добре за нас самите да вършим именно това, което не води до противоречия в нашето Аз и не предизвиква осъждане от страна на Суперего. Хората, които обичат работата си, или това, с което се занимават основно, са много по-щастливи от всички останали. Те по-често, значително по-често, са в състояние на Утешение, особено когато са свели до минимум влиянието на своето Суперего или просто действат според изискванията му, защото ги смятат за правилни.

Малко по-различен е случаят, в който е "недоволен" от нещата Родителят. Ние знаем вече, че Родителят в нас се стреми към Признание. Нека си припомним, че основните съставки на Признанието са уважението (спрямо Родителя за даваните от него съвети и оценки - кое е правилно и кое неправилно) и благодарността (за предавания опит - това се прави така, а това не се прави така). В случаите, в които личността е поставена в съвсем нови условия, за които няма конкретни "записи" и образи у Родителя, той отново ще бъде нащрек и няма да ни остави лесно на мира ("внимавай, това може да е опасно", "не бива така, възможно е да се изложиш или да не се справиш" и пр.) - ще търси своето Признание.

Виждаме, че отново при стабилен и нормално ориентиращ се Възрастен, решението трябва да се взема от него и дейността да се извършва по такъв начин, че да не се пренебрегне даването на Признание на Родителя. "Виждаш ли, аз правя това, но съм значително по-внимателен, благодарение на тебе - защото ти ме предупреди, че дейности от такъв тип се извършват по принцип с повишено внимание"; "разбрах, че съветът ти да изчакам малко, при вземането на решения от такъв мащаб (тип) е правилен, за което съм ти много признателен" и т.н. Интересното в случая е, че даването на Признание на Родителя може да бъде съвсем истинско и горните примери да изразяват едно действително съобразяване от страна на Възрастния с образите у Родителя. Но може да бъде и по механизма на "излъгването", на създаването на впечатление, че това наистина е така, а то да не е. Резултатът (и крайната цел) е един - постигане на пълноценно Утешение.

Разгледаното по-горе ни дава възможност да оценим колко е важно да имаме "правилен" и силен Възрастен. Казахме, че той се нуждае от информация (за конкретната обстановка и ситуация), методи за нейната обработка (начин на мислене - логично, абстрактно, образно, метафорично, и пр.) и натрупване на точни представи за действителността, т.е. разбиране на същността на нещата. Именно тази съвкупност от необходимата информация и точното разбиране на същността на интересуващите го обекти, събития, явления, ситуации, ще му дадат насладата от Свободата на мислене и действие. Логично е да си направим извод, че усъвършенствуването на нашия Възрастен, през целия ни живот, е една необходимост, ако желаем да вземаме правилни и точни решения - включително такива, които са свързани с успокояването на нашето Дете и даването на признание на нашия Родител, а значи и постигането състоянието на Утешение. И обратно - слабият Възрастен ще доведе не само до загубване на възможността за постигане на Утешение (а това значи, че никога няма да узнаем какво е щастие), но и до далеч по-сериозни проблеми, свързани както с решаването на конкретните здравословни и тясно лични проблеми, така и с невъзможността за Социална Реализация и достигане на пълна Адаптация - особено непосилно може да се окаже изиграването на каквато и да е социална роля и оттам - конкретното интегриране в обществото.

Засега няма да се спираме на съчетанието от слаб (или разрушен) Възрастен и съответни нарушения (поражения) в Суперего, който "комплекс" би могъл да бъде използван от други хора за успешното манипулиране на такива слаби (с нарушения или увреждания) личности за постигането на различни цели.

Достигаме и до разбирането, че е добре "да сме наясно" и със своето Суперего. Какво "иска" то - Постижение на кого (или кой е нашият Идеал-Его), Достижение на каква позиция в обществото, както и какво трябва да правим, а какво не, за да имаме Чиста Съвест - да не се чувствуваме виновни. Доколко можем да повлияем на тези образи и образци така, че, от една страна, да съответствуват и на нашите лични цели, а не само на обществените, и от друга страна - как да намалим до минимум влиянието на тези от тях ("образите и образците"), които "не искат" да се променят. Очевидно е, че това е задача само за Възрастния. Нито Детето, нито Родителят могат да повлияят съществено върху Суперего - необходим е силен и "разумен" Възрастен. Разбира се, когато структурата на личността е нарушена, увредена, тогава са възможни редица конкретни варианти. Ние обаче няма да се спираме на всички - не това е нашата цел. По-нататък на съответното място ще бъдат разгледани част от конкретните случаи, които имат най-голямо значение за всеки от нас.

За пълнота и по-точна представа е необходимо да се спрем накратко на въпроса: какви видове състояния на Утешение съществуват? Какви са критериите, според които ги класифицираме или определяме различието помежду им?

Откровено казано, който не желае, може спокойно да не чете следващите редове - те са написани главно за тези, които обичат да има "ред" в изложението и по-голяма точност, при употребяването на понятията. Тоест, главно за тези, които са повече или по-малко специалисти. Тъй като обаче написаното не е предназначено само за специалисти, а за значително по-широк кръг читатели, няма да прекаляваме и само ще маркираме някои понятия, свързани с видовете Утешение...

От количествена и структурна гледна точка състоянието на Утешение може да бъде пълно - когато е достигнато Най-благоприятното състояние за всяка част от Его, и непълно (или частично) - когато Най-благоприятно състояние е достигнато поне в една от субструктурите на Его, но не и във всичките. Тук веднага правим уговорката, че за новороденото състоянието на Утешение може да бъде само пълно или да липсва - нека си припомним, че докато не се е появил Родителят, Его на новороденото е представено само от една структура - Естественото Дете.

В зависимост от времевата продължителност можем да кажем, че Утешението е кратко, със средна продължителност и продължително. Точни граници на времето засега няма да поставяме, защото възприемането и представите ни за времето са твърде различни у всички нас. Приемането на каквито и да са времеви интервали все едно ще бъде вид конвенционализъм. Затова е по-добре да оставим поне засега тези три, различни по своята продължителност, състояния на Утешение на подразбиращо се ниво. Тук не трябва да смесваме понятието "състояние на кратко Утешение" с понятието миг-утешение. Във втория случай става въпрос за излизане от състоянието на конкретен дискомфорт.

Бихме могли да класифицираме състоянията на Утешение и в зависимост от основната използвана техника на утешаване, чрез която сме постигнали Утешение. Например, Утешение чрез говорене, Утешение чрез милване, Утешение чрез признание и т.н.

В зависимост от това дали самостоятелно, или с нечия помощ е достигнато Утешение, разделяме състоянията на Утешение на два вида - самоутешение и помощно утешение (утешаване с чужда помощ).

Освен това ще трябва да различаваме състоянието на Утешение от Псевдоутешението. За последното ще говорим тогава, когато постигнатият ефект на Утешение се е оказал по-кратък от очакваното и веднага след него личността влиза в състояние на повишен Дискомфорт, в сравнение с Дискомфорта преди постигане на Псевдоутешението. Следователно, когато достигнем някакво състояние на Утешение, ние имаме определени очаквания по отношение на неговата продължителност, изхождайки от вложеното за достигане на Утешението. Освен това, след изчерпване на Утешението, влизането ни отново в Дискомфорт (т.е. гладът ни за Утешение) не трябва (в нормалния или общия случай) да превишава по интензивност Дискомфорта, който е бил преди Утешението. Ако обаче постигнатото Утешение е осезаемо по-краткотрайно от очакването и веднага след това влизаме в повишен Дискомфорт, това ще значи, че не сме използвали адекватна техника на утешаване (или адекватен утешител) и сме стигнали само до Псевдоутешение.

Не трябва веднага да отричаме възможността за Псевдоутешение - в някои случаи, ние можем предварително да знаем, че "вкарваме" човека в състояние на Псевдоутешение (т.е. ефектът ще бъде по-краткотраен), но важното е да използваме времето (дадената ни отсрочка) за намиране на истинския утешител (адекватна техника на утешаване) и да приложим въздействието още преди да е излязъл от състоянието на утешение, за да избегнем състоянието на повишен Дискомфорт. Представете си успокояващата инжекция за прекратяване на нервно-психична криза: човекът се успокоява, докато действа псевдоутешителят (лекарството), но след това, ако не предприемем предварително някакви адекватни мерки, рискуваме да видим още по-сериозна криза - състояние на повишен Дискомфорт. Затова на такива "болни" се дават лекарства продължително време и на техния фон - преди да е изчерпан ефекта им, се започва допълнителна терапия (която включва и намирането, ако не на най-адекватната, то поне на адекватна в някаква степен техника на утешаване, която лекарите, осъзнато или не, включват в общия коктейл от въздействия, наричан най-общо терапия).

Използването само на медикаментозна терапия, когато страда Его, т.е. при така наречените "болни" хора, ще бъде винаги с частичен ефект. Това ще означава, че не сме лекували "болния", а "болестта". Винаги ще съществува риск от рецидивиране или на "заболяването", или на състоянието на Дискомфорт и то с характеристики на влошаване (защото сме използвали Псевдоутешение).

В зависимост от това дали използваната техника на утешаване е приложена спрямо един човек, или група от хора, можем да разделим постигнатото Утешение на индивидуално и групово. Както индивидуалното, така и груповото Утешение имат своето място в рамките на Утешителния анализ и съответната специфика при достигането на състоянието на Утешение. Редица известни на всички ни личности са постигали в своето време, а някои и сега Утешение за големи групи от хора. Това са предимно личности от изкуството, науката, културата въобще. Вземете например Чарли Чаплин - и досега, гледайки неговите филми, повечето от нас се чувствуват наистина комфортно, т.е. утешени.

Един от най-известните, действащи в настоящия момент в България Утешител на милиони хора, е Слави Трифонов и неговото телевизионно шоу. Струва ми се, че би трябвало да сме му благодарни за неизчерпаемата енергия, която той демонстрира години наред, и за постоянното утешение, което дава на повечето българи пет дни в седмицата в рамките на отделения за предаването му час. Не зная как ще го направите вие, но аз ще му го кажа директно: Благодаря ти, Слави! Това, което правиш ти, е далеч по-добро и целесъобразно, отколкото всички обществени институции с подобно направление взети заедно. Твоята доброта и Утешението, което предлагаш на милиони българи, нямат цена! Разбира се, благодарности и на екипа на BTV - без неговата подкрепа ефектът щеше да бъде по-малък и мнозина нямаше да имат възможност да получат поредната доза Утешение (имам предвид, че популярността и броя на хората, гледащи ефирните Канал 1 и bTV, едва ли може да се оспорва) и да се "срещнат" с този удивителен утешител - Слави Трифонов. Аз не бих искал да подценя работата на когото и да е от неговия екип, затова: Благодаря и на вас, момичета и момчета, които повярвахте и вярвате на Слави и му помагате да осъществи своята дейност!

Вече казахме, че една от основните и универсални техники на утешаване е говоренето. При използването на тази техника Утешение може да получи както този, който говори, така и този, на когото се говори.

Нека отначало разгледаме първия вариант. Той е представен много често чрез така нареченото споделяне (с любимия, с приятели, с родители и т.н.) и в частност - чрез "тайнството" на покаянието, или изповедта (кратко описание на седемте тайнства в Православната църква ще намерите в Приложение № 10). Защо ни "олеква", когато споделяме с някого "нещо"? Кое в нашата личност се нуждае да сподели някакво впечатление, мисъл, емоция, изживяване, или други подобни неща? Какъв е механизмът, по който постигаме Утешение, когато споделяме с някого чрез говорене?

Без да сте специалисти по психология или близка до нея дисциплина, вие навярно отдавна сте забелязали, че когато споделите с някого своите мисли или преживявания, или страхове и тревоги, състоянието ви се променя и като че ли нещата започват да изглеждат "по друг начин". Няма значение дали става въпрос за някаква неприятност, или пък за нещо приятно - почти винаги новото състояние се различава с по-оптимистично настроение и по-добро самочувствие, или често се използва изразът "олекна ми". Ние можем да разгледаме с вас един условно хипотетичен случай (защото такива или подобни се случват постоянно), за да добием по-ясна представа за какво всъщност става въпрос.

... Госпожа Добрева редовно ходи на работа и се справя с работата си много добре в сравнение с останалите си колеги. През последната седмица, обаче, тя не може да се концентрира при изпълнението на своята работа, тъй като 12-годишният й син боледува и не ходи на училище. Днес тя е извикана от началника си, който изказва в мека форма своето недоволство, че е влошила качеството на своята работа и съответно пита на какво се дължи това и ще може ли да разчита на нея, както досега. Госпожа Добрева отговаря, че това е временно (т.е. признава, че началникът е прав) и че ще се постарае нещата да се оправят в най-кратки срокове. Естествено на нея ще може да се разчита, както досега. Тя се извинява пред своя началник, че е предизвикала "проблем", пита дали може да си върви и след получаването на положителен отговор, бързо излиза от кабинета му.

На много хора такъв един разговор с началника няма да причини кой знае какви неудобства, но не и за г-жа Добрева. Изведнъж тя започва да се чувствува оскърбена, обидена, изоставена. Започва ту да обвинява себе си, че е допуснала семейните проблеми да попречат на работата й, ту й се струва, че целият свят е устроен несправедливо и точно сега върху нея се е стоварила неговата огромна несправедливост. Самочувствието на г-жа Добрева се влошава все повече и повече и тя едва издържа края на работното време. Дотогава някои нейни колеги се опитват да попитат какво се е случило, но не получават определен отговор. Отивайки си вкъщи г-жа Добрева открива, че синът й се чувствува вече по-добре, което подобрява донякъде нейното самочувствие, но тя с нетърпение очаква съпруга си. Той се връща и на блиц-въпроса: "Привет, скъпа, как си?" вместо да получи отговор, вижда, че жена му едва сдържа сълзите си. Той познава жена си добре, двамата се обичат и пита направо какво се е случило. В този момент се случват няколко неща - съпругата му започва да плаче, оставя всичко както си е в кухнята, втурва се към него, прегръща го и започва да говори през сълзи несвързани неща. След като е поплакала известно време, през което г-н Добрев я гали по главата в своите прегръдки и повтаря: "Успокой се и ми разкажи всичко...", тя се поуспокоява и, хлипайки, започва вече съвсем последователно да разказва за днешната среща с началника си. След като разказва всичко, а и по време на самия разказ тя самата започва да усеща, че самочувствието й се подобрява - още повече, че мъжа й вметва няколко думи, "за разреждане на обстановката", по повод нейния началник и предизвиква даже спонтанен смях у нея. В крайна сметка напрежението е спаднало до "нормалното" си състояние, двамата съпрузи са прегърнати, г-жа Добрева се чувствува определено по-добре, изпълнена със сили и даже осъзнава, че е придала по-голямо значение на "днешната" среща, отколкото е било необходимо. Двамата се целуват и извикват сина си (който е залепнал за телевизора) за вечеря...

И така, нека сега с вас се опитаме да видим горния случай от друга гледна точка - от гледната точка на Утешителния анализ. Може би вие си мислите, че жените, като г-жа Добрева, които реагират по такъв начин, не са толкова много. Не бих искал да споря, но дори и да са по-малко, отколкото на мене ми се струва, то пак има смисъл да разгледаме подробно този пример.

Като начало ние можем да си направим извода, че г-жа Добрева има добре организирана система Родител-Адаптирано Дете, която й е показала, че да се стремиш да изпълняваш своите задължения колкото може по-добре, е правилно, защото, от една страна, така постъпват възрастните и отговорни хора (Родител), а от друга страна - по този начин избягваш неприятните срещи с началника, на които може да бъде изказано неговото недоволство по повод качеството на твоята работа и това да доведе до порицание, при което изживяванията са непоносими (на Адаптираното Дете). Предизвиканият у г-жа Добрева Дискомфорт от заболяването на сина й (поради чувството на вина - "угризения на съвестта", че "добрите майки" се грижат повече за децата си) се засилва от срещата с началника, поради факта, че е атакувана нейната опора (в поведението й на работата) - системата Р-АД. Достатъчно е Родителят да заеме позицията на началника с отношение към АД от типа "Аз все пак те предупреждавах, че трябва да бъдеш по-организирана, защото понякога е необходима по-голяма всеотдайност...". В този случай Възрастният не може да дирижира ситуацията - напиращите емоции от страна на АД заглушават неговите доводи и освен това именно неговата позиция е отслабена, поради "атаката" на В*, т.е. - чувството за вина. (А и г-жа Добрева е от типа хора, които имат, както сами вероятно сте разбрали, по-традиционно отношение към ставащото около нея и към нейното поведение). Естественото Дете, за съжаление, в тази ситуация не може да се намеси (а може това да е за добро - намесата му може да означава усилване на емоционалното напрежение и реакция във вид на хистеричен припадък, например), пък и ние виждаме, че личността на г-жа Добрева се контролира стабилно от Р-АД, подпомогната от Възрастния, когато той е във форма. Следователно, тук е налице именно този случай, когато Естественото Дете е подтиснато максимално (за сметка на Адаптираното) и то може да се прояви само ако останалите структури - В и Р-АД - са с максимално намалено влияние (например, ако г-жа Добрева употреби алкохол, или даже се напие - което тя трудно би допуснала именно поради причината, че крие своето ЕД, спазвайки по такъв начин инструкциите на Родителя).

И така, Дискомфортът е налице, той е със сложна структура (няколко основни конкретни дискомфорти) и възниква поради няколко главни причини - чувството за вина (В*), порицанието (от Р), чувството за несправедливост ("искат да ме накажат!" - АД), "паниката" у В (трябва да се справя с работата си и същевременно да видя какво е необходимо за оздравяването на сина ми), напрегнатост и чувство за обида (от подтиснатото състояние и несъобразяване с желанията за изява и възхищение на ЕД). Под съмнение и угроза са поставени и Р* (ако правиш така няма да достигнеш съответната ти социална позиция) и АД* (отдалечаваш се от образа, който си длъжна да постигнеш), които, от своя страна, увеличават натиска чрез своите изисквания (на съответните нива) върху цялото Его на г-жа Добрева.

Какви са възможните и адекватни техники на утешаване?

От приведения случай виждаме, че колегите на г-жа Добрева (освен началникът й!) не са в състояние (пък и те не опитват всички възможности), а и тя не им дава възможност, да й дадат Утешение - тя не споделя с тях. Може би знае (или интуитивно разбира), че споделянето с колегите за нея ще бъде Псевдоутешение и после ще трябва да изтърпи състояние на повишен Дискомфорт (към описания Дискомфорт ще се добавят съмненията дали е постъпила правилно, като е споделила с колегите, а и няма ли те в бъдеще да използват нейната моментна слабост против нея самата и т.н.).

Първата стъпка е проверката на състоянието на сина й - пада напрежението у Възрастния (тъй като се "успокоява" В* - чувството за вина или изчезва, или минава на "минимално ниво").

Втората стъпка, предприета несъзнателно (почти автоматично) от г-жа Добрева, към състоянието на Утешение е възможно най-елементарната - плачът. Той отнема част от енергията на общия Дискомфорт, но се оказва недостатъчен - той по-скоро успокоява донякъде уплашеното от цялото напрежение Естествено Дете. Остава, обаче най-важното - да се успокоят Родителят и Адаптираното Дете.

Третата стъпка - да се получи "необходимата доза" милване (във вид на милувки и целувки от страна на съпруга) - това понижава напрежението у АД.

Четвъртата стъпка - споделянето е техниката, която в крайна сметка балансира въздействието на всички останали, отнема напрежението, останало у ЕД, АД, В и с подкрепата на предизвикания спонтанен смях (което значи - ти постъпваш правилно, а твоят началник не е светец), се снема и напрежението у Р.

Осъзнаването, че г-жа Добрева е придала по-голямо значение на случилото се и спадналото напрежение в Его повишава на максимално възможното ниво значението на В, който решава, че "днешната случка" няма решаващо значение за професионалната реализация на г-жа Добрева - това свежда до минимум (или даже до нула) напрежението у Р* и АД*. Освен това, синът й е вече практически здрав и може да ходи на училище. Значи всичко постепенно "си идва на мястото" (съблюдаването на някакъв ред е много важно за системата Р-АД) и можем вече спокойно да вечеряме - "Колко е добре, че го има мъжа ми, с когото мога да споделя всичко, и който винаги ме подкрепя в трудна ситуация!".

По такъв начин г-жа Добрева получава необходимото Утешение и, съгласете се, голяма роля за това изиграва именно възможността да се сподели "болката" и да се разкаже събитието (тогава то като че ли се преосъзнава и се преживява повторно, губейки постепенно своята "енергия", т.е. пада създаденото от него напрежение). Тук забелязваме, че споделянето има желания ефект, когато е направено именно с адекватния човек - за г-жа Добрева това е нейният съпруг.

Като изхождаме от описания случай, можем ли да си представим друга адекватна техника на утешаване, която да замени споделянето? Може би - но това вече няма да е описаната г-жа Добрева. Независимо от конкретния човек обаче, ние знаем, сами сме го изпитали, или сме го видели, че споделянето е "нещо", без което едва ли някой може. Във всеки случай то се среща при повечето хора - естествено в различни форми и варианти.

Споделянето е една от основните техники на утешаване и при "неспокойно" Естествено Дете на дадена личност - когато то иска да предизвика възхищение или удивление у друг човек. Този случай се характеризира с това, че към споделяните факти, впечатления, извършени постъпки и пр., се "добавят" (използвайки въображението на ЕД) и такива, които всъщност не са се случвали. При наличието на адекватен и "добър" слушател се постига огромно Утешение, ако успееш да го накараш да се удиви, или възхити от тебе (т.е. ЕД е в основата на такова Утешение).

Конкретна форма на споделянето, закрепена от Православната църква е така нареченото покаяние със съпровождащата го изповед. Изповедта, освен че притежава всички описани по-горе възможности за постигане на Утешение, има и допълнителен ефект (или сила) - тя е сведена до ритуал, при това такъв, който се одобрява от цялото православно общество. Както знаете вече, ритуалите са отделни, общо взето универсални, техники на утешаване. Затова казвам, че към силата (или ефекта) на споделянето се добавя и силата на ритуалното въздействие. Нещо повече - имаш възможност (освен в предписаните случаи) да отидеш и да се изповядаш на практика, когато пожелаеш. Това е една много важна характеристика на тази техника на утешаване - нейната достъпност. Ако тя е адекватна за вас, то вие определено сте с предимство пред останалите хора, които не я използват. (По-подробно за покаянието и изповедта вижте в Приложение 10).