Въведение, или няколко думи за статистиката и други, по-интересни неща

Нещо средно между споделянето и изповедта се получава, при снемането на така наречената анамнеза - когато пациентът разказва на лекаря "историята на своето заболяване" и отговаря на конкретните му въпроси. Дали анамнезата ще прилича повече на споделяне или на изповед зависи както от конкретния човек, така и от личността на лекаря. Но на който и от двата варианта да прилича анамнезата - на споделяне или на изповед- е повече за предпочитане, отколкото третия (за съжаление най-често срещания) вариант - наричан от лекарите "разказ на болния" (т.е. това е признание на факта, че анамнезата е непълна - "просто нямаше време за подробности или допълнителни факти..."). Важно е също така да се осъзнае (от колегите лекари), че анамнеза от типа "разказ на болния" не носи утешение на пациента и се пропуска възможността за въздействие (т.е. - терапия) още от самото начало - при срещата с него. Естествено когато става въпрос за спешни състояния, на първо време, е по-важно да се знае обективното състояние и само някои конкретни факти, но лекарят (истинският лекар) е длъжен по-късно, когато това е възможно, да се върне на анамнезата и да я приближи или до споделянето, или до изповедта. Това ще му даде допълнителни възможности за терапевтична помощ (пациентът просто ще му вярва значително повече), а и ще доведе до конкретна "печалба" за пациента - Утешение (че някой е забелязал и оценил неговата личност - Д, че се е опитал да го разбере - В, че е подкрепил предприетите от него действия и че го подкрепя въобще - Р).

Една по-различна форма на споделяне е, условно да я наречем, неадресираното споделяне. Когато личността постига Утешение, споделяйки своите чувства, мисли, мироглед и прочие с неизвестни за нея личности - една или повече. Най-често тази форма се използва от творчески ориентираните личности. Дали споделянето ще бъде чрез написана книга, нарисувана картина, композирана музика и т.н., ще зависи от конкретната личност. Понякога може да бъде под формата на писма до неперсонализиран (или даже измислен) получател. Друг път - чрез поезия. Удобството на тази форма - неадресираното споделяне, е в това, че не е необходимо да присъствува някой, пред когото или с когото да споделиш "нещото", което, в крайна сметка, ще предизвика у тебе Утешение. Тук Утешението се постига само със самия факт, че си осъществил споделянето в конкретната му форма - реакцията на предполагаемата личност (или личности) можеш да си представиш или даже да си пофантазираш, а понякога тя не те интересува даже.

Друга възможност за използване на споделянето с цел утешаване съществува, когато утешителят споделя с утешавания. Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, след като помислим малко, ще видим, че такива случаи може да посочи всеки - в рамките на преживяното от него. И наистина нима не сме виждали какво Утешение представлява за страдащия (изпитващия Дискомфорт), когато ние споделяме с него нашите страдания - аналогични на неговите. Когато с подробности разказваме как сме излезли от тежката ситуация, която "абсолютно точно" съвпада с неговата - "даже беше още по-лошо". Когато предсказваме скорошно завършване на страданието, защото самите ние сме го изпитали, и знаем какво представлява то.

Представете си разговора между две приятелки - едната вече раждала, а другата очакваща всеки момент да роди. Споделянето на преживяното от раждалата жена, в този случай, когато е направено с цел именно да успокои бременната, оказва много голямо въздействие и може да утеши до голяма степен страхуващото се и направо ужасено Естествено Дете на бъдещата майка.

В подобна ситуация изпада всеки, който очаква някаква терапевтична манипулация или извършване на операция - макар че Възрастният иска да успокои уплашеното Дете, разумните и "обективни" доводи не помагат. Най-доброто решение е някой от преминалите през такава манипулация (или операция) да сподели добронамерено (с цел утешаване) своите преживявания ("опит") с нуждаещия се от утешаване, на когото му предстои да изживее тези страдания.

Трябва да отбележим, че в описания по-горе вариант на споделяне пред (или с) нуждаещия се от Утешение най-важното е първо да успокоим изплашеното Естествено Дете. Не бива да се впускаме именно в тези подробности, които могат да засилят страха и оттам - Дискомфорта. Обратно - по-добре е да се акцентира върху благоприятния изход от цялата ситуация, а там където е било най-страшно - да се използва чувство за хумор или просто да се премълчи. Трябва, освен това, да се има предвид, че Родителят на нуждаещия се от утешаване, също е под "напрежение" - от една страна, той се чувствува "некомпетентен" и губи "авторитет" пред Адаптираното Дете (което също започва да изпитва безпокойство от паниката на Родителя или от противоречивите му инструкции, или даже от това, че просто няма никакви инструкции), а от друга - самото губене на позиции в Его, чрез загубата на определена степен на контрол - е вече достатъчно, за да предизвика силно "Родителско" безпокойство и тревога.

Всички субструктури на Его са "обърнали поглед" именно към Възрастния и чакат той да вземе вярното, арбитражното решение, което да е успокояващо и "справедливо" (т.е. утешението да е насочено както към Детето, така и към Родителя, със запазване на неговата територия и права). Точно в този момент Възрастният обаче, за да изпълни своите функции и оправдае очакванията, се нуждае от точна информация, за да изгради, да създаде необходимата представа за това, какво ще се случва. И тук идва на помощ споделящият човек, който може да изиграе ролята на адекватен утешител, защото: споделяйки преживяното (и прескачайки "страшните" моменти) ще успокои Естественото Дете, ще даде необходимата информация на Възрастния, който ще я съпостави с останалата налична информация и, обобщавайки я, ще потърси готова схема на поведение у Родителя. Последният, след като се е почувствувал необходим или ще намери някъде дълбоко в себе си инструкции за поведение в подобни ситуации (останали от дядо и баба), или ще "се измъкне" с формулировки от по-общ тип ("трябва да се внимава повече", "важното е да се спазват съветите на лекуващия лекар" и т.н.), ще се поуспокои и ще възвърне своите поразклатени позиции, от което ще спечели и Адаптираното Дете. За него инструкция от типа "трябва да си по внимателен" е далеч по-утешаваща от липсата на каквато и да е инструкция.

И така, адекватното споделяне пред нуждаещия се от Утешение подпомага всъщност всички субструктури на Его, давайки по този начин, най-малкото, кратко Утешение за страдащия - за неговото разтревожено и изпитващо силен Дискомфорт Его.

Когато споделящият и нуждаещият се от Утешение са значително по-близки един на друг - например майка и дете, вторично ще изпита Утешение и утешаващият. Майката, използвала споделянето и постигнала Утешение на своето дете, естествено ще изпита също Утешение. Виждаме, че ако са налице определени условия (в случая - обичта на майката към детето), споделянето може да доведе до Утешение и на двете страни - както на утешавания, така и на утешителя. Този момент е много интересен и важен! Следователно, споделянето е техника на утешаване, която ни дава принципна възможност за достигане състояние на взаимно Утешение - всичко зависи от начина на използването на тази техника.

Напълно разбираемо е защо майката също ще бъде утешена, когато види, че нейното дете се е успокоило и утешило. Благодарение на факта, че тя е споделила с него именно това, което е най-подходящо за дадения случай, тя успокоява своето Естественото Дете, което се възхищава от личността на своята рожба. Системата Родител-Адаптирано Дете се успокоява от факта, че така се прави и ето - има резултат, а Възрастният преценява, че е по-добре да бъде въздействано върхо успокоено дете, отколкото върху уплашено или ужасено. Освен това, Утешението на майката се засилва от постигнатия резултат, защото отговаря на изискванията на нейното Суперего - (В* - постъпих правилно, съвестта ми е чиста", "Р* - справих се с ролята на майка - т.е. на уважаван от обществото родител", "Д* - браво на мен, успях да го успокоя, също като баба ми, лека й пръст - тя умееше всичко").

Винаги съм се чудел на какво се дължи голямата популярност на така наречените свещени книги - например, Библията, Корана, Свещените книги на Изтока и т.н. Защо в продължение на стотици или хиляди години една и съща книга се задържа в челните класации по популярност? Какво толкова ни дават религиозните, свещените книги?

Задавате ли си и вие като мене въпросите: защо е толкова важно да вярваш и да се надяваш, да обичаш ближния си, да молиш за опрощение? Защо именно вярващите са "блажени", а останалите "слепци"? Защо толкова много хора са "вярващи", в религиозния смисъл на понятието? Как се съвместяват съвременната наука, технологиите и реглигията в рамките на един и същ човек?

Нима не ви изглежда странно (или поне доскоро така изглеждаше) да се открива интернет-сайт на определена църква, манастир и други подобни религиозни (а значи и свещени) места? Или свещеникът, който разговаря по мобилния си телефон, докато кара новия си мерцедес, отивайки между впрочем да се срещне с местните бизнесмени, за да им поиска материална помощ за своята църква?

Да - светът се променя...

Променя се вече със значително по-голяма скорост, отколкото например през седемдесетте години на ХХ век. Но въпреки всичко нуждата от вяра, надежда и любов, ако не расте, то поне не намалява. По какъв начин можем да определим тези три многократно повтаряни (с най-различни значения) думички - "вяра", "надежда" и "любов"? Защо те винаги се употребяват като че ли неразделно и защо именно в такава последователност? Случайно ли е това или се изразява някакъв по-дълбок и същностен смисъл при употребата им? Защо именно така се наричат дъщерите на мъдрата София?

От гледна точка на Утешителния анализ ще ви предложа следните кратки и взаимосвързани определения за същността на понятията "Вяра", "Надежда" и "Любов":

Вярата представлява убеденост, че Утешението ще бъде със сигурност постигнато - независимо кога, на "този" или "онзи" свят (т.е. приживе или след смъртта) или даже по време на умирането.

Надеждата представлява убеденост, че Утешението ще бъде постигнато в рамките на нашия земен живот, т.е. частен случай на Вярата (затова "Надеждата умира последна", в смисъл заедно с умиращия човек - за него остава Вярата, че, изповядвайки се, или ако му бъдат опростени всички грешки, ще получи Утешение "там", в отвъдното).

Любовта е сбъднала се Надежда (независимо за колко време), т.е. получено Утешение.

Макар горните определения на пръв поглед да са съвсем елементарни, ние можем да се замислим малко повече над тях и да проникнем по-дълбоко в смисъла и същността, която те изразяват.

Например вероятно всеки от нас може да посочи множество случаи, при които наличието на силна Вяра (т.е. "Утешение ще получа на всяка цена, ако не сега то след смъртта си") у даден човек му придава изключителна ("нечовешка") устойчивост, сила и търпение спрямо несгоди и каквито и да са страдания, при които други хора, невярващи, просто биха загинали в най-кратки срокове...

Тук възниква въпросът дали трябва да различаваме вярата във "вечното начало" и "задгробния живот", т.е. религиозната вяра, от вярата в някакви идеологични принципи - идеи. В какво постигане на Утешение вярва "комунистът" например, който загива заради своята идея? Та нали той е даже атеист (или поне би трябвало да бъде)?

И все пак множеството случаи на саможертва по време на война не са за пренебрегване. Това може би показва, че Вярата не е непременно свързана с Бог - достатъчно е да вярваш в нещо, в някаква идея, за да можеш да се прехвърлиш (може би подсъзнателно) на ниво постигане на Утешение на всяка цена - дори с цената на живота си. Защото даже и да не вярваш в "отвъдното", твоята съвест не ти дава покой, докато не извършиш постъпка, съобразена с твоята "Вяра" и, наистина, едва тогава ще получиш някакво Утешение - когато "замълчи" съвестта ти (спомнете си филма "Мълчанието на агнетата"). В противен случай си обречен постепенно да се "разпаднеш" като личност от непоносимия товар на чувството за вина. Така отново стигаме до главната същнот на Вярата - Утешението ще бъде получено на всяка цена: или сега, или умирайки - в момента на умиране, или след смъртта...

Надеждата е малко по-друго нещо. Тя ни кара да предполагаме, да желаем, да се стремим и накрая - да се надяваме, че ще получим Утешение днес, ако не днес, то - утре, ако не утре, то - вдругиден, ако не сега, то - по-късно, но... винаги в рамките на нашия земен живот. Когато умираме - Надеждата умира заедно с нас. Нека си припомним латинската крилата фраза "Dum spiro spero" - докато дишам (т.е. докато съм жив), надявам се. И ако не вярваме, че можем да получим Утешение по време на или след смъртта, то ние ще умрем неутешени.

В разглеждания аспект Надеждата е нещо по-прагматично и представлява една от движещите сили на нашите действия, насочени към постигане на конкретни цели, за да достигнем до най-важната - Утешението.

Кога ситуацията е наистина безнадежна? Когато знаем (или си мислим, че знаем, т.е. убедени сме), че каквото и да направим, то няма да ни утеши. Поне в рамките на нашия живот... А тогава остава вярата, че след смъртта ще получим липсващото ни Утешение като награда за това, че сме се разделили с живота си, поради липса на Надежда (поради безнадежността).

Така наречените терористи-самоубици, вероятно, освен всичко друго, са и хора в абсолютно безнадежна ситуация (в горния смисъл), но притежаващи Вяра например, че те ще получат толкова повече Утешение, колкото повече хора от "врага" убият в момента на своята саможертва - именно тогава ги чака Раят и пълното блаженство. Какво пък, вярване, което не е кой знае колко по-различно от множество други, подобни на него и също толкова "обосновани"...

Интересен е обаче един друг момент - повечето хора живеят едновременно с някаква Вяра и с много надежди (т.е. с Надежда за много възможности за постигане на Утешение). Какво ще стане, ако отнемем (и можем ли) Вярата и/или Надеждата у човека?

Практиката показва, че такова нещо като отнемане на вярата е много трудно и рядко явление. Когато насила карат даден човек да смени своята вяра или искат да му отнемат вярата, са възможни различни варианти: неприемане на новата вяра (дори с цената на живота - но това е оправдано, защото ще получи Утешение както по време на умирането - за това, че "постъпва правилно", така и след смъртта, ако вярата предполага задгробен живот); фиктивно приемане, но всъщност промените са външни, а същността не се е изменила; принудително приемане - човекът запълва постепенно празното място от отнетата насила вяра, с новата, - предложената вяра... Тук няма да се спираме на случаите на промяна на вярата по собствено желание - те винаги са по-благоприятни (от гледна точка на нашите разглеждания) и носят Утешение.

Обикновено в случаите в които се казва, че човекът е загубил своята Вяра, става въпрос за такъв човек, който, съзнателно или не, прикрива факта, че продължава да вярва - не непременно в същото, в което е вярвал до този момент. По такъв начин стигаме до неизбежния извод, че всеки вярва в нещо - в смисъл, вярва, че организацията на живота му е такава, че той може да получи своето Утешение или в рамките на живота си, или по време на умирането - особено когато сам избере начина, по който да сложи край на живота си, или след смъртта.

Отново с Надеждата нещата стоят съвсем различно. Ако човек попадне в наистина безнадежна ситуация, той вече е убеден, че не може да получи Утешение приживе. За него животът става безсмислен, сив, скучен. Да, той може да вярва, че ще получи Утешение на "онзи" свят, и именно това може да го накара да приеме съдбата си със смирение - все пак, самоубийството е "грях" според християнските вярвания например. Но липсата на Надежда (а значи и невъзможност за Утешение докато сме живи) е причина за какво ли не - от безразличието към живота и всичко останало, през търсенето на заместители, с които да постигнем поне миг-утешение (например алкохол, наркотици), до самоубийство или съчетанието на самоубийство с убийство, при терористите-самоубийци например. В този смисъл можем да предположим, че колкото повече се създават безнадежни ситуации за все повече и повече хора, толкова повече ще нараства числото на самоубийците и терористите-самоубийци.

Ние с вас можем да си направим един съвсем прагматичен извод - не трябва никога да поставяме хората около нас в безнадежна ситуация! Особено пък тези, които са ни близки, или обичаме... Обратно - колкото повече Надежда "раздаваме", на толкова повече хора ще дадем възможност да бъдат утешени впоследствие. Отнемете Вярата на човека - той ще намери в какво да вярва! Но ако му отнемете Надеждата, ако го поставите в безнадежна ситуация - на него му остават само "заместителите", или... утешение в отвъдното.

Отнемете Вярата и Надеждата едновременно - личността е сразена... Животът, доколкото е възможен, се превръща в низ от стереотипи, автоматизирани действия, безмислени постъпки, асоциални и антисоциални прояви с най-разнообразен характер, спадане на жизненото равнище и свеждането му на ниво "самотно животинско съществуване".

И така, Любовта е сбъднала се Надежда, или надежда (с малка буква) в конкретните варианти. Следователно, Любовта е Утешение тук и сега! Но подробно върху нейната същност ще се спрем по-нататък, а засега ще отбележим, че за съжаление Любовта е много по-рядко срещан елемент, съвместно с който съществува човешката личност - за разлика от Вярата и Надеждата.

От краткия анализ можем да си направим извод, че най-добрият вариант за дадена личност е съчетанието между Вяра, Надежда и Любов. Дори една съставка на тази "троица" да липсва, вече не е същото, а понякога е направо страшно. Но когато няма Надежда... Спомнете си младите Ромео и Жулиета: те се обичат, любовта им е искрена и пълна - даваща им пълноценно Утешение, но ситуацията, в която изпадат един след друг, е безнадежна ситуация... Любов и Вяра (че ще бъдат заедно и след смъртта), но без Надежда - финалът е известен...

В крайна сметка налага се да обобщим, че най-често срещаният вариант у хората ще бъде наличието на Вяра, каквато и да е тя, след това Вяра и Надежда, и най-накрая - "свещената троица", Вяра, Надежда и Любов. Следователно, налага се да признаем, че в основата на тази конструкция стои именно Вярата, от нея произлиза Надеждата, явяваща се частен случай на Вярата, а сбъдналата се надежда е Любов - в най-общ смисъл на понятието, което в случая изразява постигането на възможно най-голямото Утешение. Излиза, че и подредбата на трите понятия (вяра, надежда, любов) не е случайна - тя, подредбата, изразява тяхната взаимозависимост, отчитайки същността и произхода им.

Преди да продължим с разглеждането на конкретните форми на прилагане на Утешителния анализ, както и с изясняването на значението на различните видове действия, осъществявани от нас с цел утешаване, нека разгледаме накратко две основни характеристики на Утешението - адекватност и навременност.

Ние вече имахме възможност да споменем за адекватността и макар че в общия случай навременността може да бъде разгледана като съставна част на адекватността (адекватно Утешение не само по своята същност, но и по време), ние тук ще се спрем отделно на двете понятия, т.е. ще ги разделим, защото възприемането на информацията ще бъде значително по-лесно. С две думи - правим това с дидактична цел. От друга страна, искам да подчертая колко е важно Утешението да бъде навременно - защото дори и да бъде напълно съответствуващо на всички останали изисквания, ако не е навременно, то рядко ще бъде адекватно.

За адекватно ще приемем Утешението, което води до отстраняване на Дискомфорта за прогнозируем период от време, след което личността влиза в Дискомфорт, който при равни други условия не е повишен в сравнение с Дискомфорта преди Утешението. Ще приемем също като аксиома (без доказателства), че адекватното Утешение е задължително навременно, т.е. процесът на утешаване се извършва в точно необходимия момент време. Това обаче не ни пречи да говорим за адекватно Утешение или адекватна техника на утешаване спрямо даден Дискомфорт извън контекста на времето, т.е. без постоянно да повтаряме, че за да имаме адекватност, е необходимо да приложим дадената техника в точно необходимия момент време (един или повече пъти).

За нас е важно да разберем и една друга особеност на техниките на утешаване - приложени в неподходящ момент от време (т.е. не са навременни), те не само че няма да доведат до желаното Утешение, но могат да предизвикат и обратен ефект - повишен Дискомфорт независимо от това, че са адекватни по всички останали показатели. Това до голяма степен се дължи на факта, че всеки от нас възприема времето по свой субективен начин. Нищо, че конвенционално съществуват секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци и години. Всеки от нас живее в свой собствен свят със съответните пространствено-времеви характеристики, въпреки че различията помежду ни понякога могат да бъдат незначителни. Ние ще се спрем по-нататък върху въпроса за възприемането на времето (пък и на пространството), а сега нека продължим с набелязаната тема.

И така, логиката ни подсказва, че горната дефиниция за адекватното Утешение е от такъв тип, който не може да определи със сигурност дали сме постигнали адекватно Утешение или Псевдоутешение. Можем ли да намерим точен критерий (или няколко такива), или ще трябва да разчитаме на статистическата обработка на събраната информация относно адекватността на приложените техники на утешаване в зависимост от характерните особености на определени видове Дискомфорт?

Виждаме в приведената по-горе дефиниция, че за да бъде адекватно Утешението, както и приложената техника на утешаване, е необходимо да бъдат изпълнени три неща:

• 
  отстраняване на Дискомфорта;
  
• 
  прогнозируема (или по-голяма) продължителност от време, през което отсъствува Дискомфорт, т.е. състояние на Утешение;
  
• 
  неповишен Дискомфорт след периода на Утешение.
  

Това означава, че ще трябва да изучаваме характерните особености на различните видове Дискомфорт, ще трябва да ги класифицираме в зависимост както от възможните адекватни техники за преодоляването им, така и според най-важните консуматори на утешение, които ги предизвикват. Следователно, статистическата обработка на получената информация ще бъде изключително необходима, за да достигнем максимална достоверност на направените изводи, които ще бъдат използвани по-нататък в практиката.

От изложеното по-горе става ясно, че при Псевдоутешението е налице само първото изискване. Даже можем да го кажем и по друг начин - ако прогнозираната продължителност на състоянието на Утешение е скъсена, то най-вероятно става въпрос за Псевдоутешение. Още първите признаци за скъсяване продължителността на състоянието на Утешение (които са най-разнообразни както по вид, така и по проява) ни дават основание да се погрижим за по-нататъшно въздействие върху нуждаещия се от утешаване, за да избегнем влизането му в състояние на повишен Дискомфорт.

Има случаи, при които веднага може да се каже, че се използват неадекватни техники на утешаване и че крайният резултат практически винаги ще бъде Псевдоутешение (с неизбежния повишен Дискомфорт, след това) - става въпрос за използването на така наречените заместители вместо адекватните утешители. Най-ярки примери са използването на наркотични вещества, алкохол, лекарства, осъществяването на безразборни сексуални контакти и други подобни техники. Освен това, дадена адекватна техника на утешаване за Дискомфорт от съответен тип може да бъде адекватна за едни личности, а за други - неадекватна, или да доведе до Псевдоутешение. (Също както с лекарствата, употребявани при дадено заболяване - едно и също лекарство действа ефективно при някои хора, но при други - неговата ефективност е недостатъчна или даже съмнителна). Естествено в такива случаи статистиката няма да помогне - ще ни помогне точната его-диагностика (или в по-общия случай - утешителната диагностика) и задълбочения Утешителен анализ на конкретната личност.

Тук отново, съвсем накратко, за да не се връщате назад, ще ви припомня какво представлявт състоянията Неутешимост, Неутешеност и Безутешност така, както ги определихме в първата част на книгата.

И тъй, за Неутешимост ще говорим, когато става въпрос за състояние, което можем да определим, използвайки медицинската терминология, като "остър Дискомфорт". Характерно за него е, че Дискомфортът е силно изразен - с голяма интензивност на усещанията, възприятията, представите и емоциите. За преодоляването му обикновено е необходима чужда помощ (без това да изключва възможността от утешителна автотерапия).