ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА И ОБРАЗИТЕ ЗА НЕЯ - КАК Я ОТРАЗЯВАМЕ

Откровено казано не бих искал да навлизаме във философски "размисли" (или, не дай боже, спорове), относно това, какво представлява така наречената Действителност (или нейният синоним, който ще използваме - Реалност). За нашите разглеждания ще бъде съвсем естествено и удобно да се договорим, да приемем, че освен личността на всеки от нас и нашите лични (субективни) усещания, възприятия и представи съществува и Реалност (Действителност), която не зависи по никакъв начин от нас, в този смисъл, че тя би си съществувала дори и нас да ни нямаше.

Но, от друга страна, когато ни има, не бива да забравяме, че ние сме също част от въпросната Действителност. Обикновено се използва терминът "обективна действителност" - като се има предвид именно това, че тя си Е и съществува по свой си начин, който не зависи от това, какво ние мислим или знаем за него. Разбира се, нашите усещания, възприятия и представи за действителността около нас (пък и в нас) могат да бъдат повече или по-малко обективни, т.е. съответни на истинското положение на нещата, на реалната им същност или, обратно - да са далеч от "действителното положение". Кой определя това? Ето един труден въпрос... Отговори има най-различни, но нека засега приемем, че нормално съществуват някакви методи за оценка дали отразяваме точно и съответно Реалността. Понякога е по-лесно да се обяснят нещата не чрез строги дефиниции, а чрез така наречения интуитивен подход или просто - чрез аналогия (най-добре такава, която създава картинна представа).

И така, представете си, че всеки от нас е огледало, но сложно огледало, което отразява всички обекти от Реалността (както тези извън нас, така и тези, които са в нас), от една страна, по свой си специфичен и неповторим начин, а от друга страна - по начина, по който са го "научили" (или в зависимост от това как са го "отшлифовали"). Обикновено първият начин на "отразяване" наричат субективен (т.е. зависещ от самия субект - конкретната личност и съдържанието на нейните структури), а вторият - повече или по-малко обективен (т.е. като че ли независещ от субекта).

Ами, предлагам ви да приемем една такава картина и подредба на нещата, за да можем да продължим по-нататък. Макар че практиката показва, че за каквото и да е истината за дадена личност е една - тази, която тя приема за истина... Нека това не ви смущава и ние да продължим напред.

Приемайки модела с "отразяването" на Действителността, съвсем естествено стигаме до терминологията, която се използва впоследствие - значи, отразявайки я, ние получаваме различни образи на Реалността. Тези образи, вече сами разбирате, могат да са "приблизителни", "сравнително точни", "изкривени" или "правилни" и т.н. За да можем да "работим" като огледало обаче на нас ни е необходим съответен "апарат" или "прибори", които да отразяват, локализират, съхраняват и синтезират окончателно конкретните образи. При човека основният "апарат", служещ за приемане на информация и отразяване на Действителността, са така наречените сетива (освен това и абстрактното мислене, което обаче все пак е вторично "отразяване").

Приема се, че основните ни сетива са пет - зрение, слух, обоняние, вкус, тактилност (усещанията, свързани с допир, топло, студено, гладко и пр.). Допускаме възможността да съществуват и други сетива, или друг тип сетивност (непознат или недостатъчно изучен засега) и възможност за отразяване на Реалността - обикновено в такива случаи се говори или за екстрасензорност (допълнителни сетива), или за шесто чувство и т.н. Засега обаче са ни достатъчни "проблемите" и с изброените пет сетива.

... Тук искам да отворя "една скоба", както се казва: установено е, че нашите сетива могат да ни лъжат. Причините за това също могат да бъдат най-различни - от чисто физични до "болестни".

Най-големият проблем за нас, свързан със сетивата, са така наречените илюзии. Илюзията е такова усещане или възприятие, което отразява реално съществуващи обекти или явления, но по "изкривен", неточен, несъответен на реалността начин. Нещо повече - това явление е практически присъщо за всеки от нас, както и за всяко от нашите сетива. Можем да го кажем и по друг начин - илюзията е моментна грешка в работата на дадено сетиво (сетива), при усещането или възприемането на дадено обективно съществуващо явление или обект независимо от причините за тази грешка. Доколкото представите зависят от нашите усещания и възприятия, то те също в крайна сметка могат да се окажат илюзорни.

Друг проблем, но значително по-рядко срещащ се, са така наречените халюцинации. Разликата между илюзиите и халюцинациите е главно в това, че усещанията или възприятията, при вторите, не се дължат на изкривено или грешно отразяване на обектите (или явленията) - просто защото тях обективно ги няма. Тоест, приема се, че става въпрос за халюцинации тогава, когато личността усеща или възприема обекти и/или явления, които ние, останалите хора, не можем по никакъв начин, с каквито и да е методи да установим, че съществуват въпросните обекти и/или явления. Следователно, като че ли халюцинациите са продукт на самата личност и само тя ги възприема за част от реалността. Приема се също, че при нормална психика халюцинации не се наблюдават, т.е. не бива да ги има. Защото тяхното наличие е вече признак за някакво психично разстройство. Поне такива са възгледите на конвенционалната медицина, в частност - психиатрия. Ще ви припомня обаче, че има и други гледни точки по въпроса - някои хора нарочно приемат определени химически вещества (или естествени продукти, които ги съдържат), за да предизвикат появата на халюцинации - така наречените халюциногени. Който се интересува от философската страна на въпроса, може да намери редица книги, от които най-достъпни са тези на Карлос Кастанеда например.

Спорен е въпросът, доколко халюцинациите могат да имат познавателна стойност, след като вече ви стана ясно, че те могат да бъдат предизвиквани (т.е. променя се изследвания обект и/или явление). Но, от друга страна, ние можем да предположим в рамките на нашия модел, че халюцинациите се появяват именно когато (независимо от причините) е налице "размиване" или "заличаване" на границите между субструктурите на Его, а също и особено границата между Естественото Дете и Ид. Нахлуването на "чужди" за Адаптираното Дете, Родителя и Възрастния необработени от Естественото Дете (поради неговата слабост, неутешеност или други въздействия - например химически) образи с произход от Ид, поради "заличената" граница между тях, е достатъчно според мен да възникнат всички тези "смущения" в усещанията и възприятията, които наричаме халюцинации. Забележете, че за халюцинаторни представи е някак си по-трудно да се говори, но, като се има предвид, че представите могат да бъдат и неосъзнати, то ние не можем да изключим и тази възможност. Още повече, че на преден план винаги излизат самите халюцинаторни усещания и възприятия на образи, а на оформилите се от тях представи почти не се обръща внимание.

Но, предлагам да затворим скобата - темата е обширна и мненията по тези въпроси са много, поради което предлагам на интересуващите се да намерят съответната "литература по въпроса". За нас в настоящото разглеждане беше важно да споменем за тези "подводни камъни" на нашите сетива - илюзиите и халюцинациите. Може би вече по друг начин ще погледнете на поговорката "Око да види, ръка да пипне", която уж ни дава инструктаж как е правилно да определим дали дадено нещо съществува, или не.

Схемата, по която работи "огледалото", също ще опростим максимално (вие и досега видяхте, че не съм се стремял към усложняване на модела). Всяко от сетивата чрез своите нервни окончания или клетки приема различните видове дразнения, които предизвикват съответно усещане. Не всички усещания имат имена, т.е. предполага се, че някои усещания са неосъзнавани. Ние знаем, от собствен опит, че усещанията могат да са приятни, неприятни или безразлични. Съвкупността от определен брой и вид усещания дава като резултат така нареченото възприятие. То е вече отделен образ, който може да бъде съотнесен с друг образ или да се използва по-нататък при синтезирането на представи.

Възприятията също могат да бъдат приятни, неприятни или безразлични (в емоционално отношение). Освен това - не винаги ние осъзнаваме своите възприятия, по-скоро - обратното. Можем да изкажем предположението, че именно видът и произходът на възприятията е този, който определя дали емоцията ще е положителна (позитивна) или отрицателна (негативна). Съвкупността от отделни възприятия или даже едно такова, могат да формират така наречената представа. Тя е значително по-сложно образувание, изградено обикновено от множество образи, които с течение на времето могат да се променят - съзнателно или неосъзнато. Оказва се, че и представите могат да бъдат осъзнавани и неосъзнавани - това е логично, след като вече проследихме пътя на тяхното образуване. Разбира се, необходим е и "склад", който да съхранява отразените от "огледалото" образи - паметта.

След като разполагаме с определени представи за каквото и да е, ние, благодарение на така наречения интелект ("способността ни да мислим"), можем да използваме представите за най-различни цели, т.е. да боравим с тях като с отделни обекти, включително и за създаване на по-цялостни "картини" за Действителността. Това всъщност е и процесът мислене - изполуването на определени конкретни представи (или информационни масиви), за да достигнем до някакви предположения, хипотези, изводи, заключения и т.н.

Не бива да забравяме, че ние притежаваме език (съставен не само от думи, но и от различни образи и знаци), с помощта на който можем да предаваме своите представи на други хора като нас (които разбират езика ни).

... Може би тук е мястото да спомена, ей така - между другото, че основният и най-мощен генератор на погрешни и направо фалшиви представи е рекламата. Какво ли не се показва и приказва, и пише, и рисува и т.н. Можете да бъдете сигурни, че в над 95% от случаите рекламата създава погрешна, илюзорна представа за някаква част от нашата действителност - от реалността, въобще!

Съществуващата "психична функция" въображение не е нищо друго, освен потенциална възможност с една и съща съвкупност от представи да създаваме различни картини - както за Реалността, така и съвсем виртуални или фантастични. Ето ви един възможен механизъм на възникване на новите идеи и възгледи за каквото и да е - включително и Действителността. Мнозина биха казали, че голяма роля за възникването на нови идеи и открития има така наречената интуиция. Но какво е интуицията? Обикновено се казва, че това е такава психична функция, която позволява на оформилата се вече в подсъзнанието ни идея, "картина" или представа да "изплува на повърхността", т.е. да бъде осъзната. Какво пък, може да е така... Но тогава, отговаряйки на въпроса - как се е оформила в подсъзнанието въпросната идея например може да се натъкнем на най-неочаквани отговори: например от типа, че идеите "витаят във въздуха и трябва да си подготвен да ги хванеш - отначало подсъзнателно, а после, благодарение на интуицията ги осъзнаваш", т.е. - идеите не са твои, а нечии други. Но чии са тогава и как са се появили там?

Засега ви предлагам по-простичкия вариант: Въображението е потенциална възможност за създаване на различни образи, представи, картини, идеи и т.н. чрез използване на една и съща съвкупност от информационни масиви (складирани в нашата памет - независимо осъзнати или не, както и съставени от получаваната в момента информация), а Интуицията е реализиране на тази потенциална възможност в процеса на мислене.

Следователно, не бива да откъсваме от интелекта (разгледан като потенциална възможност за мислене) въображението, което ни се представя в случая като потенциална възможност за мислене по различни начини при наличието на една и съща информация и съвкупност от представи. По същия начин не бива да откъсваме от мисленето ("интелектът в действие"), което е вече процес на работа с информацията и представите, интуицията, която е реализираното на практика в процеса на мислене въображение.

Така например, ако се позамислите, вероятно ще осъзнаете, че на ниво Естествено Дете въображението (чрез интуицията) работи постоянно - сигурен съм че всички сте изпитвали чувството, което, ако бъде осъзнато, ще има приблизително следното съдържание: когато се срещнат двама души веднага определят дали биха си играли с удоволствие съвместно, ако бяха малки деца. Това именно са така наречените "първи впечатления". След това се прави "автоматична" проекция за възможните и видовете игри помежду им към настоящия момент.

И какво следва - следва приемането или отхвърлянето на дадената личност - само по "първите впечатления". По този механизъм, когато е доведен до крайност и скоростта му е изключително голяма, мигновена, се стига и до така наречената "любов от пръв поглед". Всъщност става въпрос за Влюбване, но за влюбването и Любовта ще "говорим" отделно...

Можете да приемете този модел, можете и да не го приемете - за нас е важен крайният резултат. А той е, че ние, взаимодействайки с Действителността, я отразяваме и натрупваме в себе си образи (във всички структури на личността, свързани с Психичното - Ид, Его, Суперего, макар че най-общо погледнато, "образи" и "следи" се натрупват и в Cоматичното) - съзнавани или неосъзнати - някои от тях използваме при оценка на ситуациите, в които попадаме. И така, постепенно формираме своето Его (най-вече то ни интересува в нашите разглеждания), което в зависимост от вида и съдържанието на образите приехме да структурираме на Естествено Дете, Адаптирано Дете, Родител и Възрастен. А вече знаем, че колкото е по-усъвършенствувано нашето Его, и особено Възрастният, толкова по-лесно ще намерим търсеното от нас Утешение.

 

2. РАЗЛИЧНИТЕ МОДЕЛИ НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА. ЕД, АД, Р, В - МОДЕЛИ

Ако сте прочели написаното дотук, то вероятно веднага ще се досетите, че различните субструктури на нашето Его - ЕД, АД, Р, В, след като съдържат различаващи се по съдържание образи на Действителността, то и представите за Реалността като такава, оформили се във всяка от тези субструктури, ще бъдат различни (независимо от мястото им на "складиране" - важен е произходът им). Следователно, можем да предположим, че във ЕД, АД, Р и В съществуват различни модели (съвкупността от всички представи) на Действителността.

Ако приемем, че това предположение е вярно, то тази особеност на нашето Его - да изпада в различни его-състояния - се превръща в изключително важен за нас проблем. Щом нашето ЕД, да кажем, възприема света по един начин, а В или Р, или АД, по друг - вземането на решение, за каквото и да е, се оказва силно зависимо от его-състоянието, в което се намираме. Един и същ проблем ще предполага възможността за вземане на различни, включително до противоположни, решения - в зависимост от его-състоянието при решаването на проблема. Как да постъпим тогава? На коя субструктура да се доверим? Нали в крайна сметка личността винаги в определен момент се намира предимно в дадено его-състояние с всичките произтичащи от това последствия? Може би в зависимост от вида на решението, което трябва да вземем, е необходимо да бъдем в съответното его-състояние - "най-компетентно" по конкретния въпрос (проблем).

Или може би ще бъде по-добре да се опитаме да обрисуваме в най-общи линии по какъв приблизително начин отразява Действителността всяка от субструктурите на нашето Его? Как изглежда светът през погледа на Естественото Дете, Адаптираното Дете, Родителя, Възрастния?

Да, нека се опитаме да направим именно това - да съставим кратки модели на Действителността от гледна точка на всяка от субструктурите на Его.

За краткост ще ги обозначим така: ЕД-модел, АД-модел, Р-модел и В-модел.

Освен това, ще се опитам да ви представя и моите виждания, относно най-често срещаните илюзии, при формирането на различните модели. Не бива също да забравяме, че "прескачането" от едно его-състояние в друго е понякога толкова бързо и многократно редуващо се, че поведението на личността може да изглежда, от една страна, противоречиво или хаотично, а от друга - изключително "гъвкаво", целесъобразно и адекватно на дадена бързо променяща се обстановка.

Имайте предвид също, че представените модели са твърде схематични и нямат претенции да бъдат изчерпателни.

И така:

Светът е пълен с чудеса. Те могат да се случат на всеки - включително и на мен. Приказките са реалност и героите в тях - също. Има само "добри" и/или "лоши" (илюзия 1) - добрите ги обичам, лошите ги мразя. Добрите винаги побеждават (илюзия 2)- победите на лошите са временни, но лошите винаги получават своето наказание. Кои са добрите и кои лошите - определям аз (илюзия 3).

Не съществува причинно-следствена връзка между събитията - те се случват, просто защото така са се случили или е трябвало в момента така да стане (илюзия 4). Съществуат красиви неща (възхитителни), от които можеш да се възхищаваш или грозни неща (отвратителни), от които да се отвращаваш. Съществуват вълшебства, тайнства, магии. Съществуват толкова много и интересни неща. Съществуват хиляди игри и аз обичам да играя.

Действителността се отразява така, че акцентът се поставя върху възприятието - то определя и отношението към каквото и да е чрез емоцията, която се изпитва в конкретния момент, предизвикана от възприятието.

Емоционалното е водещо - опознаването на света зависи от това, "как го усещам", "как го възприемам", "какви чувства и емоции предизвиква обекта в мене" (илюзия 5). Няма непозволени "съчетания" или "построения", от възприятия и представи, т.е. въображението се реализира с пълна сила, чрез интуицията. Не всички неща имат имена, но това не е важно - важното е да има някакъв образ, дори "измислен" за тях.

Светът и нещата, които се случват в него, не са предопределени. "Аз се движа свободно през този свят и ако поискам, мога да го променя, за да стане такъв, какъвто на мене ми харесва" (илюзия 6). Всяко нещо е неповторимо - "включително и аз". "Аз обичам да мечтая, т.е. да си представям най-различни неща и ситуации с мое или без мое участие". Мечтите се сбъдват - трябва само силно да искаш това - най-важното е да искаш, а не конкретните действия, за да се сбъдне мечтата ти (илюзия 7).

Да унищожа "лошите" или тези, които ме нараняват, да разруша, убия или унищожа всичко, което не ми харесва, което ме ядосва, разгневява или ми пречи на самочувствието по някакъв начин.

Когато моите желания се изпълняват, аз се чувствувам спокоен - Успокоявам се. Но след време те пак се появяват или се появяват други - ето това е животът за мене: стремежи, желания, мечти, които аз искам да се изпълнят, да се сбъднат, за да се успокоя - и това става, но после се появяват отново същите или други стремежи, желания и мечти и аз отново търся своето успокоение. Аз постоянно се стремя към постигане на своя Идеал - този стремеж ме успокоява, особено когато виждам, че се доближавам до Идеала си.

Въобще, Неискам да ограничават свободата ми на действие, да ми забраняват, да ми налагат да правя нещо, което не обичам или не ми е приятно, или не ми е интересно, или не ми харесва, или...

Много са нещата, които ме безпокоят и аз се старая да "избягам" от тях или да ги унищожа, ако ми се отдаде възможност.

Всичко, което ми доставя удоволствие или ми харесва, или ми е интересно и предизвиква положителни емоции, е добро (илюзия 8). Всичко, което не ми харесва, наранява ме, не ми е интересно и предизвиква отрицателни емоции, е лошо (илюзия 9). Нещата, към които не изпитвам никакви "чувства", не ме интересуват.

Аз живея в свят, където случайността е основната закономерност (илюзия 10)! Мога всичко да променя и да повлияя върху целия свят дори - стига само да поискам, силно да поискам (илюзия 11). Но допускам и възможността да има чужда воля, която да ме кара да извършвам определни неща или да влияе върху моите желания.

Светът е подреден. В него действат определени, както природни, така и обществени закони. Логично е Нещо или Някой да го е подредил - в самото начало (илюзия 1). Колкото повече науча за порядките на света - толкова по-добре за мене (илюзия 2). Винаги има кой да ми помогне, или да ми подскаже какво да правя. Приказките (или героите в книгите, филмите) показват как да постъпваме, когато изпаднем в подобна ситуация (илюзия 3). Трябва да се подражава на "добрите" герои и да се критикуват "лошите".

Съществува контрольор на моите действия и мисли - родителите ми (или тези, които ги заместват). Те знаят винаги по-добре от мене какво трябва да се прави, как се прави и кога е правилно да се прави (илюзия 4). Обичам да ме хвалят и не обичам, когато ме наказват - особено повече, отколкото заслужавам (а това определям аз). Всяка похвала ме Успокоява - всяко наказание (порицание) ме кара да се чувствувам неспокоен и тъжен (в такива случаи си мисля, че съм много лош). Обичам наградите - каквито и да са те.

Важното е добре да се ориентираш - но винаги има кой да ме напътствува (илюзия 5). За да оцелееш, трябва да умееш колкото може повече неща - каквито и да са те. Трябва да получиш добро образование, защото то ти дава повече възможности да се справиш със света около тебе.

"Светът на хората" се дели на неудачници, победители и непобедители - на успели и неуспели в живота (илюзия 6). Трябва да се стремиш да бъдеш успешен - т.е. "победител в живота". "Вземи от живота всичко или колкото можеш повече!" - главната инструкция за действие, която се стремя да спазвам. "Успех на всяка цена!" - това е смисълът на моя живот (илюзия 7).

Трябва да се стремя да постигна стил и начин на живот като на г-н Образцов. Аз не го познавам лично (това обаче не е важно), но моите родители са ми разказвали много за него. Аз съм длъжен да спазвам техните инструкции, за да постигна успех и да изпълня обществения си дълг.

Действителността е конкретна и не се нуждае от абстракции (илюзия 8) - всичко трябва да се погледне от "практична" гледна точка. Аз обичам да играя, но само тези игри, които са позволени в дадения конкретен случай. Когато се справям добре ми е позволено да играя повече и по-интересни игри.

Трябва да изпълня желанията на моите родители, а по способности - да ги надмина (поне така те ми казват). Моите желания, колкото и странно да звучи, често съвпадат с желанията на родителите ми.