Съществува събитийно пространство

Следователно, събитийното пространство е съставено от елементи - събития, които са се случили за даден човек, и може да бъде представено като точки, принадлежащи на равнината, определена от координатните оси на събитийното пространство, където абсцисата е времето, а ординатата е видът събитие (неговото наименование).

Ако съединим с отсечки събитията в зависимост от времето, в което са се случили, ще получим начупени линии, които ще представляват една индивидуална характеристика за всеки човек и ще могат да бъдат сравнявани. Това всъщност ще представлява сравняване на събитийните пространства на дадени хора, с произтичащите от това сравняване изводи. Лесно може да се предположи, че колкото повече са живяли лицата, чиито събитийни пространства сравняваме, толкова разликата помежду им ще бъде по-голяма - техните събитийни пространства ще се различават все повече и повече.

Така естествено стигаме до идеята, че всеки сам създава през живота си своето собствено събитийно пространство с всичките последствия от това. А какви могат да са тези последствия е един изключително интересен според мене предмет за изучаване, но не и в рамките на настоящото изложение.

(Можем да добавим и трета ос - степен на значение на даденото събитие, важност, изразявана в предварително дефинирани единици, която също би могла да търпи динамика в зависимост от другите две координати - времето и вида събитие. Тогава събитийното пространство става тримерно и... аналогиите с физическото пространство се натрапват от само себе си. Но не усложняваме ли нещата?)

В заключение, бих искал да разсея една илюзия, която ни се втълпява от ученическите години, че даже и по-рано. Става въпрос за представата за пространството и разстоянието. Струва ми се, че ако попитаме 99,99% от хората как определяме дали пространството е по-голямо или по-малко, те ще отговорят: чрез разстоянието. Единицата за разстояние е метър (но можем да изберем и по-подходяща - в зависимост от разстоянията) и, следователно, колкото повече метри преодоляваме (или трябва да бъдат преодолени), толкова повече, по-голямо, пространство сме преодолели.

Това е илюзия. Илюзията се състои в това, че ние възприемаме за първично разстоянието, а пространството като нещо вторично и зависещо от разстоянието. Всъщност зависимостта е точно обратната - колкото повече пространство, толкова по-голямо (или повече) разстояние.

От какво зависи тогава "количеството" пространство?

Аз напълно споделям виждането на Желю Желев (да, именно той - бившият президент на България), изразено в неговото философско есе "Реалното физическо пространство", че там, където има повече маса, там е "затворено" повече пространство (а не само енергия - което е представено с известната формула на Айнщайн).

Идеята е гениално проста и най-вече лесно се придобива новата представа с най-елементарен пример: известно е, че скоростта на светлината във вакуум е най-голяма. Известно е също, че колкото е по-плътно веществото, през което преминава светлината, толкова е по-малка нейната скорост, т.е. необходимо е повече време, за да се измине уж малкото разстояние. Знаем, че скоростта е равна на разстоянието, което е изминато за единица време - значи независимо че е в по-малък обем, поради по-голямата плътност (т.е. повече маса), там е "затворено" повече пространство (и съответно - по-голямо разстояние!) .

Изводът е, че колкото е по-плътен даден обект в сравнение с други при равни обеми, толкова повече пространство е "затворил" той в себе си. Но масата на даден обект е равна на произведението от плътността и обема му, следователно, колкото повече маса, толкова повече пространство (и съответно разстояние за изминаване).

Сега вече можем да кажем, че предметите, които се стремим да притежаваме, и които ни носят Утешение, представляват всъщност концентрат на пространство, време и идеи. Ето кое ги прави толкова ценни за нас. Но не само това, разбира се...

Не зная как ви се струва тази идея на вас и дали ви я представих достатъчно добре, но за мене тя не е лишена от смисъл и вероятно създава по-точна представа (в смисъл съответна на Реалността) за зависимостите между физическото пространство и разстоянието...

Но пък, който се интересува, може да намери есето на Ж. Желев и да го прочете. За съжаление не мога да ви кажа точно къде можете да го намерите - аз го четох в "апокрифен" вариант преди много години, но заглавието му е такова, каквото посочих по-горе.

 

4. ПСИХИЧЕСКО РАВНОВЕСИЕ. ПСИХИЧЕСКА ЕНТРОПИЯ

Тук съвсем накратко бих искал да се върна към няколко понятия, които, от една страна, се употребяват често, както в литературата, така и в свободната реч, а от друга - ще ни бъдат необходими за по-нататъшните разглеждания, за допълване на сформираните у вас представи.

Често сме чували да се казва за наши близки или познати, или въобще за други хора, че е нарушено тяхното психическо равновесие. Какъв е скритият смисъл на такова твърдение и какво означава да си с ненарушено или нарушено "психическо равновесие"?

В самото понятие равновесие обикновено се влага смисъл, че две или повече сравнявани характеристики имат еднакво значение, стойност, равна сила на въздействие, но противоположна по направление и т.н.

Следователно, психическото равновесие можем да определим като динамично състояние на взаимодействие помежду си на различни психични сили, които към даден момент или за определен период от време създават най-често срещаната (средностатистическата) за конкретната личност съвкупност от психични функции и качества, която ние приемаме за нормална (при тази личност).

Обратно, винаги когато психичните функции, характеристики, качества, свойства и т.н. на дадена личност са извън рамките на прогнозируемото и познатото, т.е. най-често срещаното за нея, ние ще твърдим, че въпросната личност е с нарушено психическо равновесие - или в неустойчиво състояние.

И какво от това? Каква е за нас информационната стойност на понятието "психическо равновесие"? Ние вече знаем колко много са факторите, които влияят върху него, от една страна, и колко условно, от друга страна, е понякога да приемем, че у дадена личност е нарушено психическото равновесие.

Ако имаме съмнения обаче, че това е така, то, разбира се, най-малкото, което можем да направим, е да обърнем повече внимание на личността и активно да се заинтересуваме има ли нужда от помощ и можем ли конкретно ние да помогнем. Естествено, тук става въпрос първо: за хора, които познаваме и те също ни познават; и второ: за случаите, при които още не е възникнала някаква промяна в яснотата на съзнанието.

Или, казано накратко - говорим за нашите близки, приятели и познати, за които ние имаме представа каква е за всеки от тях "най-често срещаната съвкупност от психични функции и качества" и искаме да им помогнем именно в този критичен момент, когато нарушеното психическо равновесие не е довело още до безутешност, сомато-психични увреждания, психични нарушения или сериозни и необратими последствия, които наричаме "болести" - всяка от които със своето конкретно име.

Оказаната именно в такива моменти помощ, независимо в каква форма, има много по-голяма стойност и значение, отколкото после, когато "нарушеното психическо равновесие" е довело до някакви тежки или необратими последствия.

При всички случаи обаче, когато личността е в неустойчиво състояние, т.е. с нарушено психическо равновесие, трябва да сме наясно, че тя е в Дискомфорт. Изводът е един - веднага да пристъпим към търсене на адекватна техника на утешаване, което е възможно обаче само при изпълнението на две главни условия:

1. 
   Личността да е съгласна да приеме помощ именно от нас и
   
2. 
   Да се направи Утешителен помощен анализ, поне в минимален обем - егография, определяне на его-позицията и най-остро нуждаещата се субструктура от утешаване, както и наличието на консуматор на утешение, който би могъл да бъде незабавно отстранен.
   

Моята основна цел и мисъл е, че никога не бива да подценяваме значението на този душевен Дискомфорт - възникнал може би поради най-различни и даже неизвестни причини, но винаги произлизащ от нашето Его и е правилно и необходимо винаги да даваме адекватното Утешение на нуждаещия се от него!

И накрая, нека спомена за още едно понятие, което ми се иска да въведем в нашите разглеждания, за да ни помогне то при формирането на адекватните представи за същността на нашата личност - психическа ентропия.

Не бих искал "да се плашите" от новите понятия, термини, думи. Та нали всички знаем поговорката "Човек се учи, докато е жив!".

Нека направим едно повторение: необходимо е!

Думата "ентропия" е с гръцки произход и произлиза от две думи: ен - вътре, и тропе - обръщане. Във физиката понятието ентропия може да се определи като "тази част от вътрешната енергия на едно тяло или система от тела, която не може да се извлече от тях и евентуално да се използва", но често терминът се употребява и за определяне на самия процес, т.е. превръщане на даден вид енергия в такава, че системата от тела достига до възможно най-ниското енергетично ниво.

Тоест, казано по-простичко, ентропията води до преобразуване на енергията от по-сложната й форма към максимално проста форма - приема се, че това е топлината. Оказва се, че повечето процеси във Вселената протичат именно по този начин - енергията постоянно се преобразува и част от нея винаги се "губи", в смисъл, че се превръща в топлина. И всичко това - благодарение на ентропията. Даже има ентропийна константа, но да не влизаме в подробности.

В ежедневния живот думата ентропия обикновено се свързва с хаоса. Когато кажеш "остроумно" на някого, например: "Охо, виждам, че нивото на ентропията в твоята стая е нараснало..." се има предвид именно това - хаосът се е увеличил. Ето какво нещо са представите...

Ние обаче ще използваме словосъчетанието психическа ентропия със съвсем конкретно занчение и смисъл.

И така, психическата ентропия е състояние на Его, при което границите на субструктурите му ЕД, АД, Р и В се променят помежду си дотолкова, или въобще се размиват и изчезват, че вече не може да се говори за структура на Его, а за наличието на ново, неструктурирано психично образувание, при което, изграждащите го образи губят напълно своята йерархична подреденост и предишното си значение за личността - нека го наречем ЕД-его.

Можем само да предполагаме, че влизането на личността в състоянието на психическа ентропия започва с нарушено психическо равновесие, след което на преден план идва унищожаването и/или заличаването границите на Възрастния, т.е. той престава да съществува като субструктура. По-късно, вероятно, се "сливат" Родителят и Адаптираното Дете. Едва след това, можем да предположим, при състояние на известна "борба" за завладяване на Его между системата Р-АД и Естественото Дете, започват да се разрушават границите именно на новообразувалата се, но кратко просъществувала структура Р-АД и цялото ни Его постепенно се завръща там, откъдето е тръгнало - в момента на раждането, но само в този смисъл, че Его е отново представен само от Естественото Дете. Това обаче не е същото ЕД, което е при раждането, а новото ЕД - пълно с всякакви образи, натрупани до настоящия момент, но които вече се използват и оценяват по нов начин - начинът прилаган от ЕД: според "принципа на удоволствието" и решаването на дилемата Искам - Неискам.

Ето това е състоянието на пълна психическа ентропия, а ЕД-его е неговата външна изява и крайна фаза...

Вероятно се досещате, че това е една хипотеза за възможният механизъм за възникване на редица "психиатрични заболявания" и "психични нарушения". Както виждате, причините в случая - ендогенни (т.е. вътрешни) или екзогенни (т.е. външни) въобще не се разглеждат. Важен е крайният резултат.

И все пак, така определено и разгледано състоянието на психическа ентропия не е най-лошото и безнадежното, което може да се случи. По-лошото е, когато, поради неадекватна намеса - на лекари, близки, държавни органи и т.н., се разруши границата между Ид и новото ЕД-его. Тогава за съжаление "връщането обратно" често е невъзможно (макар че логиката изисква да кажа, че въобще е невъзможно, то аз ще ви оставя надеждата, че никой не може да прогнозира такива неща със 100% вероятност, а и науката, медицината в частност, технологиите, както и всичко останало, продължават да се развиват - при това, все по-бързо, т.е. с ускорение).

Но, от друга страна, нека не забравяме, че всичко това е модел и хипотеза - предстои ни да потвърдим или да отхвърлим, ако не всички, то поне някои от предположенията.

Искрено се надявам, че някои от вас ще имат реалната възможност за работа в това направление и ще се радвам да науча какви са получените от тях резултати.

Трета част - В търсене и осъзнаване на необходимостта от утешение

ВЪВЕДЕНИЕ, ИЛИ КАК ДА СЕ ИЗМЪКНЕМ ОТ МРЕЖАТА НА ДИСКОМФОРТА...

От всички вечни неща любовта продължава най-кратко.

И ето ви вече в последната част на книгата - като изключим, разбира се, приложенията. Какво ще узнаете тук?

Няма как да не се спрем и на насилието, терора и властта - това са толкова "актуални теми за съвременната епоха", че започваш да си мислиш (което е чиста заблуда), че в миналото са си живели далеч по-добре.

Накрая, в Първа глава се разглежда и ролята на медицината. Тук съм погледнал от моя гледна точка как стоят нещата в съвременната традиционна медицина и може и да съм малко по-субективен (все пак съм лекар по образование), но определено смятам, че избраната от съвременната традиционна медицина посока на развитие дори и да е обективно правилна, е необходимо или да бъде внимателно коригирана, или да се попълнят големите (според мен даже недопустими) пропуски "в движение".

Всички избрани теми в Първа глава, освен че са разгледани от гледна точка на Утешителния анализ, се разглеждат и като същност, т.е. какво представляват те, според моите представи, разбира се.

Признавам, че до голяма степен написването на тази глава е продиктувано от емоционални мотиви, но какво да се прави - знам, че справедливостта е случайно събитие с много малка вероятност да се случи, а още не мога да го приема.

Ето това е причината (както и наглата, безогледна лъжа, използването на "двойни стандарти" и брутална сила от така наречената Власт), която ме накара да се спра подробно върху този "красиво" съчинен мит от идеолозите на "съвременната" демокрация. Освен това, считам, че именно този мит, както и стремежът да ни се доказва постоянно, че това не е мит, а реалност, вкарва ежедневно в Дискомфорт милиарди хора.

Трета глава е, от една страна, "преговор" и обобщение на основните постановки и показва с каква цел е написана книгата, а, от друга страна - обозначени са най-главните утешители, както и е представена идеята, че Близостта и Любовта (разбирани по начина, който е описан там) са най-мощните утешители. Именно те са целта, към която постоянно се стремим през живота си, но, разбира се, това не е задължително да бъде осъзнато от конкретната личност.

Даже когато си осъзнал нещо, каквото и да е то, това не означава автоматично, че ти ще използваш осъзнатите факти и получените по този начин знания.

Макар и да съм написал "десет основни изисквания, за да увеличим шансовете си за достигане на Близост", както и "пет основни условия, които трябва да са налице, за да се достигане до Близост", това не означава, че е представена универсална рецепта - дадено е само едно възможно начало.

Все пак, искрено се надявам, че като прочетете и последната част на книгата, ще останат у вас трайни впечатления (подсилени и от съдържанието на Приложенията) и вие постепенно ще възприемете този нов за вас подход към личността, като все по-често ще се връщате към Утешителния анализ, за да постигате, поне за себе си, основното към което се стремим през целия си живот - Утешението.

Първа глава - Обществото като консуматор на утешение

Когато в ежедневието говорим за "социална реализация" ние обикновено подразбираме какви са постиженията (или достиженията) на дадена личност в обществото - в обществен план. Какво най-често изтъкваме? Кого смятаме за социално реализирана личност?

Тези въпроси като че ли са елементарни, но ако попитаме достатъчен брой хора (за да обработим статистически информацията и да направим изводите си по-достоверни), ще забележим, че отговорите ще бъдат, от една страна, различни, а от друга - ще си приличат или поне ще могат да се групират в няколко основни групи.

Нямам претенциите да съм правил такова анкетиране, спазвайки всички изисквания, за да обработя след това получената информация. Но, смятам, ще се съгласите, че се посочват най-често отговори, които можем да групираме в следните групи: заемане на определен (колкото по-висок, толкова по-добре) пост в обществената йерархия; достигане на определено ниво (колкото по-добро, толкова по-добре) на материална обезпеченост и независимост; постигане на висок (до изключителен или единствен по рода си) професионализъм в сферата на своята дейност - най-често "работата"; на фона на посочените по-горе "постижения" и "достижения" създаване на здраво и дружно семейство с ... на брой деца (в зависимост от обществото) и съблюдаване на моралните норми и традициите на обществото; известност и слава, поради успешното реализиране на притежаваните личностови особености, способности или талант в независимо каква област - най-добре обаче в обществено приемлива и/или одобрявана и желана. По-рядко ще се срещат отговори, които могат да бъдат определени като постижения в отделни сфери на човешката дейност, които, обаче, са повече или по-малко периферни за обществото - макар че за личността могат да имат голямо значение.

Накратко, социално реализираната личност при използване на данните от "анкетираните" може да бъде определена приблизително така:

Физически здрава, психически уравновесена, материално обезпечена, ръководител, професионалист в своята област, женен (омъжена), с ... на брой деца, които вървят по стъпките на родителите си и ще продължат традициите на семейството и рода, морално устойчива и уважаваща ценностите на обществото, видимо работеща всеотдайно в полза и за обществото, и за реализирането на себе си, изпълняваща обществения си дълг и задължения, споделяща обществената идеология, притежаваща известност, слава и репутация в рамките, които позволява обществото, винаги служеща и сочена за пример и... т.н.

Получава се, както виждате, нещо като "идеалната личност" в социално отношение, но при две условия: в рамките на времето, в което живеем и ако приемаме ценностите на така наречената "демокрация". Ясно е, че ако горните въпроси се зададат на хора от "недемократични" общества, то и отговорите ще бъдат по-други и описаната идеална личност ще притежава съвсем други характеристики. Това означава, че според общоприетите представи социално реализираната личност, т.е. признаването на нейната реализация, силно ще зависи от главните характеристики на обществото, в което се намира.

Излиза, че в едни общества социално релизиралата се личност например притежава голям харем и пълен гараж с автомобили, докато в други - това са обществено неприемливи ценности и идеали, към които е непростимо (от страна на обществото) да се стремиш.

По този начин съвсем естествено беше да се потърси по-общовалидно и по-простичко определение на така наречената "социална реализация".

И така, още в първата част ние употребихме понятието "социална реализация" в малко по-различен смисъл от общоприетия - а именно, че това е процес на освобождаване на натрупаните напрежения в Свръхаза или както го наричаме по-често в тази книга - Суперего. Следователно, именно достигането на Най-благоприятното състояние на нашето Суперего ние приехме да наричаме социална реализация.

Нека си припомним, че Суперего се състои от няколко елемента, които ние отбеляхахме с ЕД*, АД*, Р* и В*. Достигането на Най-благоприятното състояние (чрез процес на освобождаване на натрупаните напрежения в отделните субструктури) приехме да наричаме по различен начин в зависимост от това, в коя част е достигнато то.

Така например, за ЕД* и АД* "социалната реализация" се изразява в Постижението на Идеала (Идеал-его) с тази разлика, че ЕД* "избира" своя Идеал, а на АД* "му се подсказва" кой е правилният Идеал.

Мярка за "социалната реализация" за Р* пък е Достижението - достигането на "съответното" на личността място в обществото (обикновено стремежите са насочени към доближаване на Идеал-его на АД*). И накрая за В* - "социалната реализация" е равнозначна на чиста съвест или - отсъствието на осъзнато чувство за вина. Казваме осъзнато, но ние още от самото начало приехме постановките по този въпрос, че чувството за вина е винаги осъзнато, макар да знаем, че не винаги можем да обясним защо се чувствуваме виновни. Това обаче не означава, че ние не осъзнаваме вината си. Липсата на необходимите думи или невъзможността да се определи точно (поради възможността за избор от няколко причини) поради какво се чувствуваме виновни, не говори за нейното неосъзнаване.

... От друга страна, лично аз съм склонен да си мисля и да предположа, че неосъзната вина, все пак, съществува. След като е възможно съществуването и въздействието върху поведението ни на неосъзнати представи, логично е да се предположи, че при сравняване на такива в рамките на В и В*, когато става въпрос за оценка на "подсъзнателно", или несъзнавано ниво, на различни постъпки и схеми на поведение, то е възможно да се предизвика Дискомфорт именно поради възникналите "разминавания" в оценките на В и В* за едни и същи неща. Този Дискомфорт, следвайки логиката на разсъжденията, можем непредвзето да наречем или неосъзнато чувство за вина, или че е причинен от такова чувство - на неосъзната вина...

И така, ако изхождаме от нашата постановка за социална реализация, то "социално реализираната личност" можем да определим като:

Всяка личност, която е достигнала "съответното" (т.е. според образите и образците на Р*) на своето съдържание и структура място в обществото, което е съобразено с постигането на Идеала за себе си възможно най-пълно, при което личността е с чиста съвест (не изпитваща чувство на вина).

Разбира се, най-добрият вариант е, когато Идеалът на ЕД* е близък или съвпада с този на АД*, но ако това не е така - предпочита се Идеалът на АД* или ЕД* в зависимост от съдържанието на Р* или просто се "създава" конкретна комбинация от образите за Идеала, натрупани в Детето.

Казано по-накратко, социално реализираната личност се характеризира с Постижение на Идеала си (на Д*), Достижение на "своето" място в обществото (според Р*), на фона на Чиста Съвест (без чувство за вина според В*).

Не знам как считате вие, но на мене това определение ми се струва приемливо и сравнително универсално. Още повече - така описаната социална реализация не зависи от характеристиките на обществото.

Постигането обаче на въпросната "социална реализация" почти винаги води до консумиране на Утешение. Това е така, защото едно е да знаеш какви са "изискванията" и "крайната цел" (определени от Суперего), а съвсем друго - да ги спазваш и да достигнеш до целта. Все пак, "цялата работа" трябва да се свърши именно от нашето Его - то е активната (в смисъл - действащата) структура в нашата личност, която осъществява или не на практика социалната реализация. Следователно, именно Его (отново) е длъжен да се съобрази с Напреженията в Суперего, възникващи от разминаването на "образите и образците" му с поведението на Его и постигането на Най-благоприятното състояние за всяка от субструктурите на Суперего.

По такъв начин Суперего е постоянен консуматор на Утешение за личности, при които Его повече или по-малко се отклонява в своите действия и поведение от "образите и образците" на ЕД*, АД*, Р* и В*. Суперего, "следейки" постоянно и контролирайки по такъв начин Его, действа като постоянен дразнител, който изисква да се постъпва по определен начин (без точно да го конкретизира), с цел постигане на Най-благоприятното си състояние - социалната реализация (такава, каквато е записана в "образите и образците").

Доколкото обаче Суперего е по-статична структура на личността, която не е предназначена да поддържа обратна връзка с бързо променящата се реалност, съвсем естествено е да възникват сериозни противоречия между "оценките" на Его и социалната реализация, предложена от Суперего. Тези противоречия също се явяват силен консуматор на утешение и предизвикват значителен Дискомфорт, който обикновено е и доста сложен по своята си структура и се поддава по-трудно на преодоляване.

Казано накратко, макар че Суперего е производна на Его, но генерирана с помощта на социалните фактори, структура, тя, вместо да помага, обикновено предизвиква Дискомфорт. Това се дължи главно на факта, че Суперего "изостава" в своето развитие от Его, а и за да настъпят промени в "образите и образците", съответни на бързо изменящата се и нова социална действителност, отново са необходими усилията на Его.

... Тези от нас, които поживяха при социализма, и за които ценностната система (което е равно на "образите и образците") на този обществен строй бяха здраво залегнали в тяхното Суперего, изпитаха силен Дикомфорт (до шокови състояния), когато Възрастният в тяхното Его им даваше обективна информация, че социалната реализация при новите - настъпили само за няколко месеца или години - условия изисква друг "поглед" и подход при осъществяването й, а и вече има съвсем друго съдържание. Тези хора се оказаха в един миг "емигранти" в собствените си страни (спомнете си за вариант "Емигрант" и неговите особености - в първата част на книгата) с всички последствия от това. Оказа се например, че да заемаш поста Първи секретар на Партията и въобще висок пост в партийната йерархия, вече не се смята за "особено" важна страна на социалната реализация, т.е. веднага бяха поставени във "висящо" положение АД* и Р*. Новото време изискваше да заемаш или висок държавен пост, или да си депутат (поне общински съветник), или да си директор на преуспяваща фирма и т.н.

Пострада и В*, защото в "ония времена" думата "кариерист" (или "кариера") беше "мръсна" дума и всеки "кариерист" трябваше да изпитва чувство на вина. Напротив, в новите условия, човек без кариера - "отпиши го"!... ЕД* най-често избираше за свой Идеал личности, които се реализираха предимно в науката, изкуството (литература, поезия, кино, театър, цирк и пр.), т.е. духовната сфера. Сега - Идеал за ЕД* са най-често личности като Мадона, Холивудските звезди, световно известните модели и манекени и т.н. АД* и Р* са длъжни вече да "изискват" далеч по-сериозна материална обезпеченост - красива кола, къща, вила, много пари, свободно придвижване по целия свят и достиженията на личностите, които могат да си позволят това...

Да, нека повторя, усилията, които трябва да се положат, са отново "отговорност" и "задължение" на Его. Хората, които предпочетоха да положат тези усилия, не винаги получаваха желаните резултати - просто някои "образи и образци" се оказаха толкова здрави и "непоклатими", че вместо да намалят своя Дискомфорт, мнозина изпаднаха в състояние на повишен такъв. Да, те опитаха - лекари, учители, научни сътрудници, писатели, поети, артисти, певци... Но стана ясно, че не всеки става за депутат или може да работи в търговската мрежа, да кара такси, да ръководи частна фирма, да бъде работодател, да бъде бизнесмен. И тук не става въпрос за професионалната пригодност - преквалификацията е едно, а друго е "вътрешното усещане", че правиш не това, което "смяташ за правилно". Така мнозина "емигранти" се провалиха в новите си начинания, а редица публични личности признаха, че са допуснали грешка, или че просто не могат да се променят и ще трябва да си останат "емигранти" и да живеят като такива, полагайки колосални усилия.

Други обаче успяха да извършат в себе си тази вътрешна промяна - да изменят доколкото е възможно своето Суперего, да "капсулират" ненужните му части. Но трябва да отбележим също, че това се получи главно при по-младите, за които социалистическата "закалка" и морал бяха все още в твърде "течна" форма и можеха да се преобразуват в съответните на новата действителност "образи и образци". Така се получи една група от хора, която "намери себе си" бързо и тези хора не само че не преживяха изразен Дискомфорт, но и успяха да постигнат бърза и като че ли лесна социална реализация в "съвършено новите условия" - тяхното Его действаше бързо и ефективно, защото не противоречеше на Суперего, а напротив - посоката бе една и такива личностти естествено изпитаха даже Утешение от промяната, от новите условия. Разбира се, те бяха подпомогнати от това, че и в "социалистическото общество" винаги е имало личности, несъгласни с ценностната система на обществото, които също бързо се появиха на сцената и подкрепиха промяната. Освен това, съществуваха вече редица общества (държави), в които хората живееха именно по "другия начин" и то живееха значително по-добре в материално отношение, а ние знаем, че никой не би искал да е "беден и болен", а материалното е важно за Р-АД и т.н.

Така, постепенно (но всъщност, значително по-бързо от очакваното - скоростите вече са други!), навлязоха "демократичните ценности", които или трябваше да бъдат приети и да се предприемат съответните действия за промяна и адаптация на личността, или личността се обричаше да бъде в групата на "изоставащите" и в състояние на постоянен Дискомфорт (с различна степен на изразеност и отвреме-навреме достигащ до остри състояния на неутешимост или даже безутешност).

Освен разгледания по-горе процес на промяна съдържанието на Суперего, а това значи и на изискванията за социална реализация, и начините на неговото осъществяване, при определени личности протече съвсем друг процес - те просто "блокираха" своето Суперего. Успяха да го "заглушат", да го "капсулират" - или, образно казано, да го оставят настрана. Останали "без" Суперего тези личности използваха максимално способностите и възможностите на своето Его, за да започнат всичко "отначало" (по отношение на Суперего) и да реализират набелязаните от силния им Възрастен планове. В този смисъл за тях може да се каже, че те пренаписваха в движение новото си Суперего-2 и създаваха своята собствена ценностна система и съдържание на социалната реализация, като се съобразяваха единствено с изменящите се условия, улавяйки при това основните тенденции на промените.

Този тип личности бяха най-свободни в своите действия - това винаги е така, когато не те безпокои Суперего, и отстрани изглеждаха по най-различен начин, в зависимост от съдържанието на собственото Суперего-2 и областта на действие, която са си избрали - от босове или редови членове в структурите на така наречената организирана престъпност, през новопоявили се и никому неизвестни като личности крупни бизнесмени, до различни държавни ръководители и служители, които решиха, че могат да покажат и наложат на всички хора своите собствени ценности... Отново трябва да се каже, че тези хора също не изпитаха състояние на Дискомфорт, а обратно - бяха утешени от настъпилите промени.

И накрая, нека да спомена, че за личностите, при които Суперего е бил слаб или почти е отсъствувал поради някаква причина, промените не можеха да ги засегнат в смисъла, разгледан по-горе. Това са хора, които могат да "виреят" навсякъде - независимо от обществените ценности, защото са пълни конформисти и приемат за правилно това, което е най-масово или това, което им е най-изгодно (независимо от каква гледна точка) в конкретния момент. Обикновено това са личности със слабо Его (главно страда техния Възрастен и Родител), поради което я няма основата, върху която се гради Суперего. Те могат да изпитат Дискомфорт само ако промяната ги засегне пряко и драстично, т.е. промени социалния им статус. Но това, разбира се, е малко по-различен вид Дискомфорт от описвания досега...

И така, социалната реализация, нейното достигане, усилията, които полагаме, за да помогнем на нашето Суперего да влезе в Най-благоприятно състояние, предизвиква почти винаги Дискомфорт - различно изразен по степен и съдържание. Дискомфортът може да бъде или в системата Р-АД, което считаме, че е най-често, или в ЕД, или у В. Възможно е също да са засегнати всички структури на Его - този вариант, може да се предположи, е също сравнително често срещан. Дискомфортът се дължи на разминаването, несъответствието, противоречието между изискванията на "образите и образците" в Суперего и действията и поведението на Его, което все пак разполага със своя Възрастен и има възможност за постоянна обратна връзка с действителността, претендирайки по този начин, че има право да определя избора на действие и начина на контрол върху личността.

(Но не трябва да забравяме също, че именно Суперего е нашата личностова структура, която е посредникът между обществото, неговите социални изисквания и нашата личност, и която в редица ситуации може да ни подскаже решения и начини на поведение по-бързо, отколкото това е възможно даже за самото Его.)

Това основно противоречие между Суперего и Его е постоянен източник на Дискомфорт (за повечето от нас) и именно поради тази причина казваме, че Суперего и неговите изисквания за социална реализация са постоянен консуматор на утешение. Все пак, Его е ориентиран към личната изява и реализация, по възможност без да се съобразява с изискванията на обществото, докато Суперего "се стреми" да ни социализира - да ни вкара в обществото по обществено приемлив начин.

 2. УТЕШЕНИЕТО И ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА

Относно "чувството за вина" е написано много. Ние тук ще се опитаме да акцентираме върху него дотолкова, доколкото то е един сериозен консуматор на утешение, с който винаги трябва да се съобразяваме (когато това чувство е налице). И, разбира се, няма да се спираме на юридическия аспект на понятието "вина" или "виновен".

Основната постановка е, че човек изпитва вина (или чувство за вина), когато неговите постъпки, действия или поведение се различават от тези, които в неговата личност са установени като правилни и съответни на нейното (на личността) съдържание. Важно е, също така, че приетите за правилни от личността постъпки, действия, схеми на поведение и т.н. не са негово собствено виждане по тези въпроси, а са "дошли" отвън - от обществото, в което се е формирала личността. Тоест собственото поведение се сравнява с "образи и образци", които са възприети от Социалното и се считат за допустими и/или правилни. Всички разминавания и/или несъответствия предизвикват познатото ни чувство за вина.

Интересен е въпросът: защо личността, след като "знае" кое е правилното и как трябва да се постъпва, за да няма "угризения на съвестта", все пак, не винаги се съобразява с "правилните" изисквания и избира свой собствен път? Защо личността сама като че ли търси състоянието на Дискомфорт, което със сигурност ще изпита, при разминаването на проявеното поведение и изискванията към него?

Отговорът можем да потърсим в няколко посоки...

От една страна, нашето поведение, действия и постъпки се определят в крайна сметка от конкретното ни състояние и преценка на нашето Аз (Его), което е направило конкретния избор или въз основа на обективната информация - в его-състояние на Възрастния, или "интуитивно", "защото така искам", т.е. без обективна оценка, а с помощта на реализирано въображение и използване на по-ранни представи - в его-състояние на Детето, или просто защото "така се прави в тези случаи", което говори за вземане на решение в его-състоянието Родител.

Понякога времето, необходимо за вземане на решение е толкова кратко, че никой не е застрахован от "грешка", в най-общия смисъл на понятието. Следователно, записаните във В* (като част от Суперего) "образи и образци" ще "покажат", при сравняването, различията между тяхното съдържание и съдържанието на конкретната постъпка (действие или поведение). Тази структура - В* веднага "ще упражни натиск" върху Възрастния (независимо от това, че може да не е взел той решението), което ще предизвика Дискомфорт, поради отклонението от "правилната" посока според В*. Оказва се, че отначало "страда" В* и, тъй като тази субструктура на нашето Суперего (както и всички останали) се стреми към своето Най-благоприятното състояние - чиста съвест, тя веднага въздейства чрез постоянната обратна връзка с Възрастния и го "кара" да постъпи по друг начин, или да не постъпва повече така, защото възниква чувство за вина (натрупват се Напрежения). Възрастният, който вече е в Дискомфорт, понеже е "обвинен" директно, ограничава свободата на своите действия и мисли, ако не драстично, то поне в някаква степен, за да не го мъчат "импулсите" от В*, че той страда от "угризенията на съвестта".

От друга страна, когато Възрастният е достатъчно осведомен за всичко, би могъл да премахне чувството за вина у В*, като "капсулира", или унищожи "образите и образците" у В*, доказвайки му, че те не съответствуват на реалната действителност, т.е. вече са остарели и непотребни. Тогава на мястото на премахнатите "образи и образци" е необходимо да се изграждат нови, които вече са в съответствие на новата реалност и проблемите с "чистата съвест" на В* се решават (поне временно).

Възможно е също, проблемите със съвестта и чувството за вина да се решат радикално - Възрастният, подкрепен или не от останалите субструктури на Его, взема решение да "потопи" в себе си "островчетата" на В*.

Предполагам сте чували да казват "Аз съм се оперирал от съвест!". В този случай, личността винаги твърди, че е постъпила правилно и въпросът за чувство на вина или "угризение на съвестта" става въобще неуместен. Той даже не се повдига - когато винаги си прав в своите действия за каква вина може да става дума? Това, сигурно ви изглежда познато, нали? Има такива личности... Кой знае защо, те се срещат много често сред управляващите. Може би съществува обратната зависимост - който е решил, че неговото Его е достатъчно силно и разумно, за да постъпва винаги правилно, се насочва към властта, към управлението на хора и обществени структури - както формални, така и неформални.

Най-често обаче това са нашите "вождове", които винаги знаят правилния път и да ги питаш дали имат съвест е все едно сам да изпаднеш в противоречие - хем са ти казали, че те винаги постъпват правилно, хем ти ги питаш какво правят когато сгрешат. Въпросът е безсмислен, особено за тях - "грешката е вярна", това е основният отговор. Защото, дори и да допускат възможността да сгрешат в някое свое решение или действие, те не смятат, че е необходимо да се чувствуват виновни - "само който нищо не прави, само той не греши". Размерът на грешката не се обсъжда - той няма значение за личностите от този тип. (Спомням си изказването на Леонид Кучма - президентът на Украйна, по повод сваления граждански самолет (осъществяващ полет от Израел към Новосибирск) от зенитния комплекс S-200: "Ами, стават грешки, какво толкова? Това са военни учения...").

Опитайте се да погледнете света през техните очи - какво виждате?...

И все пак, ако вашите действия и цялостно поведение се определят и съобразяват с една по-динамична, съответна на реалността структура В*, т.е. ако Възрастният постоянно "работи" над В* като го "осъвременява", но и се съобразява с неговите изисквания, то вие ще си спестите значително количество Дискомфорт и няма да ви мъчат "угризенията на съвестта". Макар че отстрани за непосветените може да не се различавате много от описаните личности в предния абзац и да изглеждате "безскрупулни" и като че ли "безсъвестни".

Има обаче и още един проблем - неосъзнаваните "образи и образци" у В*, както и неосъзнаваните представи (или образи) у Възрастния. Тогава, ако такъв процес на разминаване между двете структури - В и В*, е налице на неосъзнато ниво, то допускаме възможността да се изпита Дискомфорт у В, който не може да си обясни в какво е сбъркал, както и у В*, за когото няма да е ясно в какво се състои вината. Чувството, че си виновен за нещо, но без да знаеш за какво, няма да те напусне, докато не се предприемат някакви мерки. В такива случаи е най-добре да се приложат една или няколко от по-универсалните техники както за утешаване, така и за преодоляване на Дискомфорт с неясен произход.

Ние нямаме възможност тук да се спираме подробно на тези, значително по-конкретни въпроси, но ще отбележим само, че във втората част на книгата са дадени редица възможности за натрупване и създаване на утешителни запаси срещу консуматори на утешение с психо-социален произход. Освен тяхното използване вероятно ще бъде необходим един значително по-задълбочен анализ на личността - както психоанализа, така и сценарен анализ, а също така и утешителен помощен анализ. В крайна сметка съществува и възможността конкретното неосъзнато да се осъзнае (чрез провеждането на тези анализи) и тогава задачата ни значително се облегчава.

Макар че въпросът за "чистата съвест", чувството за вина и съдържанието на структурата В* е един от частните случаи или, ако щете, конкретен подвариант на социалната реализация, която разгледахме по-горе, позволих си да се спрем отделно върху него, защото напоследък се набелязва тенденцията като че ли за съвестта да се говори неохотно и някак си с пренебрежение.

Вие само опитайте на някого да кажете, че съвестта - чистата съвест, разбира се - е една от основните съставки на социалната реализация и, че без нея се получава съвсем "друг тип" личност и съвсем "друга" реализация, и ще видите как ще ви отговорят, с какви "нови становища" по въпроса ще се сблъскате. Много вероятно е да ви препоръчат да се огледате, за да видите "в какъв свят живеем". Едва ли не, съвестта и чувството за вина се превърнаха в съставна част на Его и зависят пряко от съдържанието на Аза, т.е. това са си лични неща и нямат нищо общо с обществените, нито пък с морала и ценностите на обществото.

Може би ще трябва да се съобразим с по-новите реалии и да заговорим за така наречената лична съвест (?!) - в смисъл, че тя зависи от личните цели, стремежи и оценки на социалното, а не се определя от него?

Може би е настъпил или настъпва моментът, в който Възрастният е решил, че е достатъчно силен и за да се справи с поставените пред него изисквания, не се нуждае от допълнителен контрол (какъвто би бил В*) от типа на съвестта и чувството за вина, до което неизбежно води тя.

Как мислите вие, необходима ли ни е тази субструктура на Суперего - В*? Или вече живеем в друго време, където значението на В* в Суперего е сведено до минимум и поради това може практически да се пренебрегне?

 3. ИКОНОМИКА И УТЕШЕНИЕ

Можем ли в днешно време да говорим за нещо и да не споменем по някакъв начин за икономиката, какви са "икономическите фактори", "икономическото развитие", каква е "икономическата ситуация", "икономическото..." и пр.?

Не, не можем. Накъдето и да се обърнеш, каквото и да решиш да правиш - винаги се търси и се изчислява икономическият ефект.

Всички средства за масова информация говорят за икономиката и икономическия ефект. Изписват се стотици хиляди страници за икономиката и икономическия ефект от каквото и да е. Ти може да имаш чудесни идеи, но жалко - те са с нисък икономически ефект! Поне за момента. Ще трябва да почакаш, за да реализираш замислите си или намери практическо приложение и тогава ще видим...

Ех, колко често чуваме това - по-често, отколкото ти се иска. Какво да се прави - икономистите са също хора и живеят в същото време, в което и ние. Естествено е да искат да видят резултат в реално време - икономически резултат, по времето на своя живот...

Думата икономика идва от гръцки и означава "изкуство да се управлява домакинство". Разбира се, "по-научно" ще бъде да се каже, че икономиката е "стопанската основа на даден обществен строй" или "съвкупността от производителните сили и производствените отношения на даден етап на развитие на обществото" и т.н.

Ние с вас обаче дори и да не сме икономисти, се оказваме длъжни да се съобразяваме с икономическите закони и отношения в обществото, в което живеем, просто защото от това зависи нашето физическо оцеляване - да не говорим за благоденствие или материално обезпечение. Именно поради това е необходимо да знаем, че създаването на някакви "материални блага", тяхното разпределение и потребление от членовете на обществото е една основна и жизнено важна дейност за всяко съвременно общество.

Съществуват и досега, разбира се, "икономики" на ниво първобитно-общинен строй, но - светът се развива. Не можем да се дърпаме от прогреса и да се правим, че не забелязваме промените. Още повече, че с удобствата се свиква бързо, а се отвиква трудно. Именно тук откриваме и другото значение на понятието "комфорт" - когато произведените от икономиката продукти за потребление са такива, че правят живота ни (на пръв поглед) много по-лесен, разнообразен и комфортен. С цената на какво, обаче?

Ние може да сме много добри в изкуството да се управлява собственото домакинство, но в същото време да не можем да схванем дори най-общите закономерности, които движат икономиката на една страна. Та колко хора се интересуват от така наречения "държавен бюджет"? Колко хора въобще го четат, освен тези, които са го написали? Зависи ли животът ни от държавния бюджет и ако да - как? Въпроси от този род - колкото искаш. Отговори - също много и най-различни...

Защо се спираме на тази не само обширна, но направо безкрайна тема?

Но това, за което говорихме по-горе, се отнася до сегашния етап от развитието на човешкото общество, при това съвсем не до цялото човечество.

По всичко личи, че Западът се отличава от Изтока, но това различие започва да се топи. Когато "демократичните ценности" пристигат, носени от крилати ракети, то забравяш за всякакви там идеологически различия - поне временно, защото се разрушава основата на съществуването на твоето общество - икономиката. Започваш да се убеждаваш, че без икономика - наникъде. По-резистентните общества - тези, при които религията и духовното имат значително по-голяма роля от материалното в ежедневието, поддържат съпротивата значително по-дълго време. Колко ли ще издържат? Времето ще ни покаже...

Но, нека се върнем към нашата тема - Утешението. Най-общо, от гледна точка на икономиката, можем да разделим обществото на три категории хора - производители, разпределители и потребители на материални и духовни ценности и блага (както и на Утешение, утешителни заместители и утешителни запаси), макар че всички са в една или друга степен в последната група - потребителите.

Следователно, всички сме потребители, но някои от нас са същевременно и производители, а други - и разпределители. Както се досещате, "каймакът" на обществото е съвкупността от тези личности, които контролират процесите на производство, разпределение и потребление, т.е. така наречената власт. Значи има и четвърта групичка от хора - контролиращи, т.е. представителите на властта...

Вече споменахме, че с пари можеш да си купиш почти всичко - включително адекватни утешители, както и утешителни заместители. Производството на последните е толкова по-добре развито, колкото е по-добре развита икономиката на дадена страна (общество). Следователно, поради непрестанния стремеж на всеки от нас да получи Утешение, естественото развитие предполага икономиката да се развива все по-бързо и по-бързо - особено отраслите, свързани с утешителните заместители. Ние вече говорихме за това във втората част на книгата.

Освен това, разпределението на световните богатства и блага е основано изключително на силата - който е по-силен, той има повече. И тук става въпрос не само за отделни личности, но и за цели общества и държави. Отново икономиката е тази, която ще ни осигури повече сила и повече богатства, Утешение, утешителни заместители и надеждата, че всичко ще става по-добре (поне за нас). Обратно - ако икономиката е слаба, разбита, стихийна или просто определени "сили" са се постарали тя да е такава, то очакванията трябва да бъдат напълно противоположни: много неутешени хора и много хора достигнали до безутешност. Това вече е показател, че е загубена надеждата, т.е. "няма да получим утешение до края на живота си". Остава само вярата. Именно вярата е последната спирка, като тя може да бъде съчетана с различни форми на фанатизъм, включително и от рода на това, че ако се самоубиеш, но заедно със себе си отнемеш колкото можеш повече животи на "неверници", то толкова по-голямо утешение ще получиш там - в Рая.