Въведение, или няколко думи за статистиката и други, по-интересни неща
Изтегляне 5.62 Mb.
|
Материалната обезпеченост е много важна - колкото повече, толкова по-добре! Винаги трябва да сравнявам с това, което са постигнали другите и какво са си купили, за да ги настигна и надмина. Съблюдаването на Модата е много важно за "изявата на личността" - естествено, по-скъпите вещи са по-хубави (илюзия 9). В духовен план - никакви философствувания! Трябва да съм в течение на ставащото по света и да се придържам към мнението на... (защото е правилно според родителите ми). Цялата информация за нещата по света може да се получи от вестниците, списанията, радиото, телевизията, интернет - щом е публикувано (или казано) там, значи е вярно, особено, ако и родителите ми са съгласни (илюзия 10). Интересува ме само тази специализирана информация, която ми помага в професионално отношение да се справям по-добре, за да постигна успех в обществото. Когато играя - трябва да печеля! Игри, които не водят до печалба (награда, похвала, пари), не ме интересуват. Всичките ми занимания трябва да са добре планирани, за да доведат до успех. Смисълът на живота е "Да изградиш дом, да посадиш дърво, да отгледаш деца", т.е. да постигнеш успех - такъв, какъвто го виждат родителите ми (илюзия 11). Светът е жесток, следователно, когато е необходимо и аз ще бъда жесток и това ще е оправдано - ще ме подкрепят и оправдаят за постъпките ми (илюзия 12). Има неща, които трябва да се правят, както и да извършвам определни постъпки, защото "така е правилно" и "така е прието". Винаги получавам Успокоение (похвала, награда), когато постъпвам според това изискване, затова не ме интересува какъв е смисълът на тези неща. Обичам така наречените ритуали и церемонии, макар че не винаги разбирам смисъла им, но знам (така са ми казали), че те са важни за обществото и за хората. Сексът е занимание, което може да причини и много неприятности, затова трябва да внимавам, когато встъпвам в сексуален контакт с някого. Главната цел на секса е, разбира се, "продължаването на рода" (илюзия 13). Понякога обаче сексът може да бъде и работа, т.е. да изкарвам пари чрез него. Тогава естествено трябва да се работи професионално - колкото повече пари, толкова по-добре се справям. Аз вярвам в това, което са ми казали, че е правилно! Ако е необходимо да проверявам верността на нещо материално, то аз вярвам, че е правилна инструкцията "Око да види, ръка да пипне!" (илюзия 14). Приемам (така са ми казвали), че болшинството винаги има право - изключения са възможни, но те са толкова малко, че са несъществени (илюзия 15). Важна е реализацията на личността в обществото, а няма значение каква е "нейната същност" (на личността) и други "подобни глупости" (илюзия 16). Най-неспокоен съм, когато ги няма родителите ми или се карат (спорят) помежду си, давайки ми противоположни съвети! В такива случаи, аз изпадам в депресия (чувствувам се смазан, потиснат, виновен за всичко, неспособен да свърша каквото и да е, скривам се) и ужасно се страхувам (струва ми се, че съм съвсем мъничък, че ще изчезна, ще умра). Адаптираното Дете отразява отразената от Родителя Действителност, т.е. отразява съществуващ вече образ. Основна илюзия: родителите знаят всичко, те винаги ще ни помогнат и ще ни защитят, така ние винаги имаме оправдание (или ще го намерим) за постъпките и поведението си. Р-модел Светът съвсем не е такъв, какъвто изглежда. Подлагай всичко на съмнение. Не се доверявай никому (или: "Доверявай се, но проверявай!"). Аз най-добре знам какво е и какъв е светът (илюзия 1). Всеки е прав за себе си. Трябва да има ред както в обществото, така и в семейството и ако трябва, насила ще го установим. Тези, които ме подкрепят, са болшинството - значи аз съм прав (илюзия 2). Само Господ е над всичко - ние сме земни и грешни и "нищо човешко не ни е чуждо". А може и да няма Господ - Природата е "майка на всичко". Колкото повече си живял, токова повече права трябва да имаш (илюзия 3). Законите, както етичните, така и всички останали, свързани с обществото трябва да пишем ние - родителите. И ние ги пишем. И ще продължаваме да ги пишем (илюзия 4). Защото ние използваме само проверени истини, но ти - подлагай всичко на съмнение, което не произхожда от мен, родителя твой. Защото ние имаме опит и знаем кое как се прави (илюзия 5). Важно е да възпитаме по-младите. Възпитателната система е много важна за обществото. Личните интереси трябва да са съобразени с обществените. Необходима е единна система от ценности, вярвания и истини - единна Идеология. "Свободата" трябва да се извоюва, да се заслужи. Аз имам право да контролирам и да се разпореждам със съдбите на тези, които са по-млади, в по-ниско социално положение, по-бедни, по-глупави и въобще - по-слаби от мене. Аз съм длъжен да установя и установявам пълен контрол върху удоволствията - например хранене, игри, начините за промяна на състоянието на съзнанието и т.н., и особено, свързаните със секса. (илюзия 6) "Ако имаш сила - ум не трябва". "Ако си много умен - къде са ти парите?". Само силният може да си позволи да бъде умен! Силата винаги трябва да е на моя страна и аз няма да се дам "без бой". Длъжен съм да контролирам изпълнението на обществената дисциплина, задължения и дълг (илюзия 7).
На власт трябва да бъда аз (илюзия 8)! Материалното благополучие и властта са основната мярка за успеха! Съществуват победители, непобедители и неудачници - успели и неуспели в живота си хора (илюзия 9). Важното е да откъснеш по-голям "кокал" от живота. Вземи от живота колкото можеш повече! Неуспелите, неудачниците, уморените - те са на дъното на обществото и там е тяхното място! Животът е борба! Победителите не ги съдят (Права е Екатерина Велика и затова е Велика)! Неуспелите са много повече, успелите - те са "богоизбрани" (илюзия 10)! Ти си длъжен да ме слушаш и да се държиш като нормален човек, т.е. "като всички останали"! "И никакви детинщини"! Аз постоянно ще те съветвам, но ти ще ми дължиш уважение за съветите! Аз ще те предпазя от грешките, като ти показвам и казвам как се прави и как не се прави, кое е правилно и кое - не! Аз ще ти предам своя безценен опит, но ти ще ми дължиш своята благодарност! Аз ще те създам и ще те направя пълноценен човек (илюзия 11), но ти ще ми дължиш признание! Да, аз зная много неща за Реалността, даже и това, какво мислят другите по въпроса, но, повярвай ми, моят мироглед е синтез от най-важното и най-ценното (илюзия 12) и ти трябва да го приемеш, за да се реализираш пълноценно като личност в обществото! Аз съм Родител - следователно, знам какво правя (илюзия 13)! "Не ме гледай какво правя - слушай какво ти говоря!". Има неща, които са позволени, има и такива, които не са позволени, или даже са забранени! Има полезни неща, има и вредни неща. Има добро и зло! Доброто винаги побеждава (илюзия 14)! Виновният винаги ще бъде настигнат от възмездието - ще получи полагащото му се наказание, ако не сега, то по-късно, но задължително ще го получи - ако трябва и в Ада ще гори (илюзия 15)! Ти си добро дете, когато ме слушаш и спазваш препоръките ми. В тези случаи аз ще те възнаградя! В противен случай - ти си лошо дете и аз ще те накажа! Затова сме ние родителите - да обясним на децата и на по-младите, кое е правилно и кое не е, какво и кое е истината и кога се заблуждават, да ги насърчим когато постъпват разумно и да им се скараме и накажем, когато правят забранени неща. Да им покажем как се правят нещата, как се открива истината, как да се реализират в обществото, как да намерят своя път и смисъл в живота (илюзия 16). Аз - родителят, съм този, който пръв ще обясни какво е това традиция и колко е важно тя да се съблюдава. Колко е важно да се учим от грешките на другите - колко е важно да познаваме историята. Именно аз - родителят, ще ви обясня най-напред какво е това национална гордост и патриотизъм. За съжаление не винаги се оценява нашият денонощен усилен труд и не винаги получаваме нужното признание. Често "младите" се бунтуват и си мислят, че знаят повече и могат повече от нас - налага се в такива случаи да ги превъзпитаваме и/или да ги изолираме от обществото. Но те си го заслужават!
Физическите (природните) закони не са приоритет на родителите - за тази цел има специално обучени и възпитани по съответния начин личности (наричаме ги интелигенция), които са длъжни пред обществото да откриват и създават нови технологии, за да може обществото да се развива и живее по набелязания от нас път. Най-важното за нас е икономиката и политиката, а там допускаме само личности с определено съдържание на тяхната личностова структура. Въобще, ние - родителите, сме призвани да управляваме и да оценяваме (илюзия 18)! Понякога, някои от нас се "заразяват" и "боледуват" от различни "детски" и присъщи на интелигенцията "болести" - започват да проверяват своите собствени възгледи и се стремят да ги променят, защото уж светът се променял. За щастие такива родители не са много, а и те често стигат до извода, че така нареченото "ново" е добре забравено "старо". Следователно, промените всъщност са много по-рядко явление, отколкото им се иска на някои (илюзия 19). Не забравяйте - ние винаги сме прави! Родителят винаги е прав! (илюзия 20) "Казах!"...
Съществува обективна действителност и тя не зависи от нашите идеи, възприятия и представи за нея. Светът и Реалността са безкрайно познаваеми - това означава, че нашето познание се развива постепенно и това, което днес изглежда фантастично или невъзможно, утре ще бъде елементарно - като азбуката например (илюзия 1). Ние, използвайки нашите сетива, можем да познаем света само до някаква степен. Необходимо е и абстрактно мислене, което означава, че чрез логическото мислене можем да стигнем до заключения и изводи за Действителността около нас, преди още да сме проверили по някакъв начин дали са правилни - съответни на Действителността. Ние използваме и всякакви други методи за опознаване на реалността, като се стремим тези методи да бъдат обективни. Това означава, че създаваме проверена в практиката методология - съвкупност от познавателни методи, и вярваме, че критерий за истинността на дадено твърдение или логическо заключение е практиката. Недоказаните твърдения или в частност - вярванията, не са приоритет на Възрастния. Но някои идеи, произхождащи от религиозните вярвания при прилагане на аналогията или моделирането като научни методи на познанието могат да бъдат използвани. Приемаме, че отначало на основата на някакви наблюдения или разсъждения, се съставя хипотеза за същността на изучавания обект (явление, събитие и т.н.), а след това чрез използване на съответни методи за проверка на хипотезата, можем да потвърдим или отхвърлим нейната истинност. Потвърдената хипотеза при наличие на по-голямо значение и възможност за обобщения наричаме теория. Създадените теории отново насочваме към практиката и използваме в практиката с точно определени цели. Истинските теории обикновено са отворени системи, т.е. те се развиват заедно с общото развитие на по-нататъшното познание. Понякога доказаните конкретни твърдения се наричат теореми (не само в математиката). Теоремата е ценна с това, че ако е вярно и точно доказателството, а използваният метод е съответен на реалността, то тя се приема за неоспоримо твърдение (илюзия 2). Съществуват твърдения, които са толкова "очевидни" и изглеждат толкова "истинни", че като че ли не се нуждаят от доказване (илюзия 3). Независимо от това, строгата наука и научният подход и методология изискват те, ако е възможно, да бъдат доказани. В противен случай те си остават хипотетични. Понякога обаче такива "очевидни" твърдения се приемат за истинни, т.е. без доказателства, че съответствуват на наблюдаваната реалност. Тези "очевидни истини", за които сме се договорили предварително, че ги приемаме без доказателство на тяхната истинност, наричаме аксиоми. Аксиоматичният подход в научната методология се използва нерядко. Съвкупност от няколко само аксиоми например може да даде поразително по-нататъшно развитие на познанието - при това съответствуващо със значителна достоверност на обективната Действителност (илюзия 4). Методите на познанието трябва да бъдат научни, обективни (илюзия 5). Методите на познанието са изключително многообразни, но могат да се посочат някои, които са повече или по-малко основни и се използват предимно от науката:
Възрастният изучава получената информация, постоянно натрупва нова и сравнява с вече натрупаната и използвайки различните му познати методи за оценка на действителността, както и поддържайки постоянна обратна връзка с нея, се ориентира повече или по-малко точно и съответно в реалната обстановка. Възрастният не пренебрегва информацията, както и познавателните способности, намиращи се в и съответствуващи на Естественото Дете и Родителя, а също така и търпението, усърдието и конкретните умения на Адаптираното Дете. Възрастният иска не само да знае, но и да разбира същността - той винаги си задава въпросът "Защо?" и се стреми да достигне до отговор. Само тогава, той осъзнава това, е възможно да си свободен в своите действия и мислене, да вземаш правилни, съответни на конкретните изисквания, решения (илюзия 8). Понякога, Възрастният е беден откъм методи за оценка на реалността. Тогава той бива овладян от идеите и "методите" или предимно на ЕД, или на Р, а е възможно и хаотично смесване от "образите и методите", натрупани в двете структури. Тъй като Възрастният силно зависи от яснотата на съзнанието, то при нарушение (случайно, нарочно, "болестно") на съзнанието оценката на реалността, дори и да се осъществява все още от Възрастния, може да бъде изключително субективна и даже съвсем несъответствуваща на Действителността - "ефект на кривото огледало". Основна илюзия: методите на конвенционалната наука са единствено правилните, чрез които може да се достигне до същността на "нещата" и правилното и точно разбиране на Реалността. И така, това са моделите за Действителността и начинът за нейното опознаване, от които се "ръководят" субструктурите на нашето Его - ЕД, АД, Р и В. Необходимо е също да си представите картината по-динамично - даже когато личността е в дадено его-състояние, това не означава, че останалите въобще не "присъствуват" или пък не оказват никакво влияние. Освен това, нашето Его би трябвало да се възприема като цялостна структура, т.е. "границите" между неговите субструктури (ЕД, АД, Р и В) са далеч по-слабо изразени например отколкото между ЕД и Ид. Обратно - "границите" между субструктурите на Суперего (ЕД*, АД*, Р* и В*) и съответните им в Его са "по-размити" и влияят върху Его значително повече, що се отнася до отразяването на така наречената обективна Действителност. Това, разбира се, е моето мнение... 3. ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО. СЪБИТИЙНО ПРОСТРАНСТВО Тук бих искал да започна, като ви припомня един интересен афоризъм-анекдот: "Някои мислят, че костенурките живеят дълго! Всъщност те живеят малко, но бавно!"... За всички нас има голямо значение възприемането и нашите представи за времето и пространството. Освен това, във физиката тези две понятия са свързани в така наречения "пространствено-временен континуум". Затова съвсем накратко ще се опитам да разгледам този въпрос, като ви представя за обсъждане една идея, за която загатнахме още в първата част на книгата, но тук вече в по-развит вариант. Ставаше въпрос, че всеки от нас възприема времето, неговата продължителност по различен начин в зависимост от това каква част от живота му представлява отделно взет времеви отрязък към даден момент - например, че за 5-годишното дете 1 година е 20% от неговият живот и не е чудно, че то, детето, я възприема като сравнително дълъг период. Обратно - за 20-годишният младеж например 1 година се равнява само на 5% от изживения от него живот и е трудно да повярваме, че той възприема (психически) времето от 1 година по същия начин, както 5-годишното дете. ... Или как тогава да сравняваме две деца - техните възможности, усещания, представи, поведение - когато едното е на 4 години, а другото на 8 - те просто живеят в различни светове - времето за тях тече различно и различието е съществено! Даже секундите (както и всеки времеви отрязък) на второто дете, съотнесени към времето на преживяния от него живот, са два пъти "по-къси", от тези на първото... Моля ви, следващия път, когато кажете на детето си да почака един час, да имате предвид, че за него това е много повече време, отколкото за вас!... Освен това, нарекохме този феномен "скъсяване на времето" и споменахме, че върху него може да се повлияе по най-различни начини (които или променят яснотата на съзнанието, или влияят конкретно върху възприятията ни, или структурират времето с помощта на разни "трикове"). Мисля, че именно въздействието на този феномен - най-силно изразено в детската възраст - е една от причините за огромното значение на детството (в психически план) за всеки човек, за по-нататъшното му развитие като личност, поведение и психическото му равновесие. Всички фактори, които по някакъв начин влияят на нашите усещания, възприятия, представи и съзнание влияят съответно и върху "скъсяването на времето". Общо взето, индивидът се стреми да забави, да задържи скъсяването на времето, когато е в състояние на комфорт, но в редица конкретни случаи е налице точно обратния стремеж - обикновено, когато даденият човек се намира там, където не би искал да бъде - в затвора, казармата, на опашка за продукти, скучно заседание или лекция и пр. В такива случаи ни се струва, че времето тече по-бавно, главно защото или нищо не се случва, или се случва не това, което бихме искали, или се случва това, което определено не искаме. При подобни ситуации се търсят най-лесно достъпните средства за промяна на нашето възприятие по отношение на времето или "скоростта", с която то тече... Това могат да бъдат:
Всъщност начинът няма значение - важното е, че винаги се търси някакъв конкретен изход от неудовлетворяващото личността положение на нещата... И така, нека се върнем към времето - колко по-относително се оказва то: зависи не само от мястото, в което го измерваме, от скоростта ни на движение (дотук по Айнщайн), но и от психиката ни, от това колко дълго сме живяли на този свят, от допълнителните неща, които сме използвали, за да повлияем именно на "скоростта" му, на "скъсяването на времето". Много често сме чували, че времето, субективно изживяното време, трябва да се измерва не с условните единици - минути, часове, години и т.н. - а с това как си изживял живота си, доколко той е бил наситен със събития. Колкото повече събития - толкова повече си живял, независимо от календарната възраст, толкова повече време е минало. Привържениците на тази идея твърдят още, че когато се случват повече събития за даден интервал от време, времето, обективно, като че ли тече по-бавно, макар че субективното усещане е точно обратното - "всичко беше много интересно, прекарахме чудесно, има много за разказване, но много бързо свърши". Често сме чували подобни неща. А това, че обективно времето тече в такива случаи по-бавно се обяснява с факта, че то е богато структурирано, има много събития и "има много за разказване". Понякога, за да разкажеш какво се е случило за 1 час, ти е необходимо време повече от 1 час - често два-три пъти повече. Не е ли това потвърждение на горните твърдения? Обратно - ако за даден интервал от време не се случва нищо, то субективно ти се струва, че времето тече по-бавно, но пък после няма нищо за разказване и от гледна точка на идеята за измерване на времето, чрез количеството събития, е изминал само един миг, т.е. "обективно" времето е минало много бързо даже... Тук може да се направи една аналогия от физиката... Известно е, че скоростта на светлината (разбирайте - времето) е най-голяма именно във вакуума, където плътността на веществото (разбирайте - събитията) е най-малка и обратно - колкото по-плътна е средата (аналогично - повече събития), през която се движи светлината (аналогично - времето), толкова е по-малка и скоростта й (аналогично - скоростта на времето). Тази аналогия оправдава само твърдението за "обективното" протичане на времето - по-бавно или по-бързо - в рамките на горната идея. Но за нас е по-важно именно субективното усещане, което е противоположно на "обективното". Защо все пак нашата психика така възприема скоростта на времето? Може би е възможно да предположим, хипотетично, че освен материалното пространство, свойствата на което се стараят да ни обяснят в училище или в "умните" книги и в което всичко се определя от разстоянията - по-голямо разстояние значи по-голямо пространство между два предмета - не е единственото пространство, в което живеем. Нека предположим, че съществува "пространство", където вместо предмети имаме събития, вместо разстояние, имаме интервал от време между две събития... Каква е картината тогава? Когато интервалът от време между две събития е по-голям, то естествено ти се струва, че времето тече по-бавно - просто защото чакаш по-дълго време, за да се случи другото събитие или, аналогично, във физичното пространство изминаваш по-голямо разстояние между два обекта. Това предположение съвсем естествено допълва картината за "субективното" усещане за скоростта на времето. Вече можем да предположим, че наслагването на представата за реалното физическо пространство и разстоянията между предметите и психическото отразяване на предполагаемото събитийно пространство, където "разстоянието" между два пункта (събития) е времеви интервал, довежда именно до тази дисоциация (разделяне, разкъсване) в психическото възприемане на времето. Предположението изглежда интересно и перспективно, но... За начало трябва точно да отговорим на въпроса: "Какво е това събитие?" От дефинирането на това основно в случая понятие зависи цялото построение, цялата идея, която току-що прочетохте... ;-) И не че дефинирането на материалните предмети, строго погледнато, е по-проста работа - не, но с тях се сблъскваме постоянно, те си имат имена и през целият ни живот някой ни говори нещо за какви ли не предмети (пунктове) и разстоянията помежду им. А събитието, какво е събитието? За едни е събитие, че любимият футболен отбор е спечелил шампионската титла, а други въобще не възприемат станалото за събитие - за тях това е празно място в "събитийното" пространство. Всеки знае например какво е това град и разстояние между два града, какво е това ръка, стол, маса и пр., но не всеки ще се съгласи (освен астрономите), че намаляването на интензивността на леонидите (метеорен поток) през тази година е събитие. Накратко казано - спор относно предметите и разстоянията в реалното физическо пространство може да има, но... спорът относно даден факт, явление, процес, случай или действие дали е събитие или не, е далеч, далеч по-често срещано явление. И така, търсим универсално определение за понятието "събитие"... Нека засега приемем, че всяко нещо, което се е случило, е събитие за дадена личност тогава и само тогава, когато попада под "прожектора" на нейното внимание, или по някакъв начин я касае пряко или косвено, предизвиквайки реакция у нея (не непременно осъзнавана!). В този смисъл всеки от нас живее в собствено събитийно пространство. Събитийните пространства на произволно взети двама или повече души могат да се припокриват повече или по-малко, но е съмнително, че те могат да се припокриват 100%, т.е. да съвпадат. С почти 100-процентна вероятност можем да твърдим, че няма дори двама души, за които събитийните пространства да съвпадат. Вероятно е възможно даденото твърдение да се докаже и да придобие силата на теорема. Но ние сега няма да се занимаваме с това - ще се задоволим с интуитивното разбиране на нещата, без строги доказателства - още повече, че не сме доказали съществуването на самото "събитийно пространство" ;-). Нека засега приемем тези три хипотези:
|