Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Тъй като бе тръгнал, без да предупреди никого, Ибрахим не беше взел никакви пари и нищо друго освен книгите и оръжията. Той взе всички оръжия и тези на брат си, защото не искаше децата им да станат като тях. Само книгата за отглеждане на ориза не взе със себе си. Остави я на Ирис и Кръстю, за да могат по нея да отглеждат ориз. Дълго време нямаше какво да яде и ровеше корени, докато по някое време някой не постави един чувал с ориз пред входа на пещерата. Ибрахим го опита, беше черен ориз. Не беше минал и месец, и Ирис го бе открила. Той не можеше да сбърка, това бе ориз, отгледан тук в България. Това бе неговият ориз. Ибрахим започна да яде само ориз. За да запази духовна чистота, трябваше да запази телесна чистота, а това ставаше и с приемането на чиста храна. Хората, които започнаха да го посещават, забелязаха, че дервишът се храни само с ориз, и понеже никой не знаеше името му, а и той не го споменаваше, всички започнаха да го наричат Риз баба. Така оризът стана неговото поредно име.

В този пролетен ден на 1760 година Ибрахим бе излязъл да попече старите си кости на слънце. То беше нежно и милваше месата му дори под дрехите. Ибрахим беше вече на 69 години, но в дългия си живот бе видял и преживял какво ли не. Сега, когато остаря, всяка болка се обаждаше в тялото му и като че ли "крещеше" от там. Многото битки и травмите напомняха постоянно за себе си. Затова старият дервиш обичаше понякога да се напича на слънчице. Вече от много години живееше в пещера. В дупката беше много студено и през лятото бе опасно да стои дълго време, защото костите му изстиваха и имаше опасност да настине. През зимата също не беше топло, защото пещерата бе много голяма и дълбока и нямаше как да се затопли.

Тогава той ги видя, две момчета скитаха в гората под него. Те бяха някакви местни чобанчета, но нямаха овце или кози, защото Ибрахим не чуваше чанове и хлопки. Момчетата говореха шумно, явно търсеха нещо. Най-вероятно бяха християнски деца от близките села, това си личеше по дрехите им и по това как говореха. След малко те спряха и започнаха да се оглеждат. Ибрахим се шмугна във входа на пещерата, който в началото се спускаше малко надолу и по този начин не можеше лесно да се види. Скоро обаче момчетата откриха входа. Колкото и да беше странно, те търсеха него.

– Риз баба! Риз баба! – извика по-голямото момче. – Риз баба, тук ли сте?

– Бате, може да не знае български, нали е турчин?

Риз баба стоеше в една тъмна ниша и гледаше двете деца. Какво търсеха те тук? Дали не се бяха объркали? Той мразеше натрапниците, но в тези момчета имаше нещо странно, което възбуждаше неговото любопитство. Искаше да разбере какво търсеха те тук. Стоеше и следеше всяка тяхна стъпка и жест. Момчетата му бяха някак познати, макар да не знаеше откъде точно.

– Кои сте вие? Какво търсите тук? – гласът на стария мъж прогърмя, а пещерата го усили.

Момчетата се стреснаха. По-малкият се приближи до брат си, като че ли да получи защита.

– Майка ни ни изпрати при теб, учителю – каза по-голямото момче. То беше учудено, че турчинът говори толкова добре български.

– Коя е майка ви? – учудено попита Риз баба.

– Казваше се Зеница – отговори по-голямото момче.

– Коя Зеница? – попита Ибрахим, макар вече да се досещаше.

– Зеница Болярова – отново отговори момчето.

Този, когото наричаха Риз баба, се стресна. От много време бе напуснал света, но светът не искаше да го пусне. Ето, сега Ирис изпращаше момчетата при него. Какво искаше тя от него? Защо го търсеха?

– А вие кои сте? – попита Риз баба, въпреки че много добре знаеше.

– Аз съм Иван Хаджиянев – отговори по-високото момче, което бе с широки рамене. То приличаше много повече на него, отколкото на баща си Яне.

– А ти? – попита дервишът, като посочи с глава по-малкото от момчетата. Той използва времето, за да огледа по-внимателно момчето, което бе негов син. Нямаше грешка, това бе синът му Атанас. Момчетата бяха спрели до входа на пещерата и макар и оскъдна, светлината, която проникваше отвън, му помогна да ги огледа. Момчето бе пораснало, то изпълни сърцето му с нещо непознато за него досега. Момчето бе хубаво и с буден поглед. – Я да излезем навън да ви огледам! – каза дервишът.

Когато излязоха вече на слънчева светлина, той ги огледа много по-внимателно. Атанас наистина бе много красиво момче. Беше взел красотата и деликатността на Ирис и нейната фина костна структура.

– Теб как те викат? – повтори въпроса си Риз баба.

– Аз съм Атанас Хаджипетков – отговори момчето.

Нещо в сърцето на дервиша трепна. Момчето носеше неговото име, дали знаеше това? От много време вече Ибрахим бе приел името, с което хората го бяха нарекли, и го предпочиташе. Той вече не беше в света, не беше еничар и не искаше повече да се нарича Ибрахим. Сега бе дервишът Риз баба.

Ибрахим знаеше много добре историята на двете момчета, но искаше да разбере те какво знаят за себе си, затова ги попита:

– Ако сте братя, защо сте с различни фамилии?

– Ние сме от една майка, но бащите ни са различни – отговори Иван.

– А знаете ли кои са хаджи Яне и хаджи Петко? – попита той.

– Не, не знаем кои са бащите ни.

Риз баба се успокои. Като на себе си той каза:

– Ирис си е отишла от този свят!

Момчетата не разбраха какво каза човекът. Коя беше Ирис? Майка им се казваше Зеница. Не след дълго дервишът продължи:

– Най-абсурдното нещо, което срещнах в този свят, беше смъртта – като на себе си каза той. – Всичко друго в този свят е съвършено. И само смъртта някак си не е на мястото си. Би трябвало всички ние да живеем вечно. Така мислих като бях млад.

И най-трудното нещо е да загубиш близък човек, когото обичаш. Загубиш ли човек, който е бил до теб, губиш част от себе си и е много трудно да превъзмогнеш болката от загубата, но и от несправедливостта на смъртта. Всичко това те кара да претръпнеш, да бъдеш малко луд и винаги те терзае и като червей дълбае душата ти. И всеки, който е губил близък човек, ще ме разбере, а който не е, даже няма да обърне внимание на думите ми.

Каза ли ви майка ви защо да дойдете? Искате ли нещо да попитате?

– Да, майка ни каза точно какво да ви попитаме!

Риз баба седна с подвити под себе си крака. Този начин българите наричаха "по турски". Момчетата също седнаха по този начин до входа на Дяволската дупка.

– Защо вашата майка ви изпрати при мен?

– Майка ни почина!

– А какво стана с Божура и Кръстю?

– Чичо Кръстю умря миналата година, а леля Божура се обеси след смъртта на мама – отговори по-големият като наведе глава, като че да скрие това, което каза, от по-малкото момче.

Ибрахим имаше нужда от малко време, за да осъзнае това, което научаваше. Ето защо момчетата бяха дошли при него, те бяха останали сами на света, Ирис ги беше изпратила при него. Сега от него зависеше какво ще прави с тях. Беше му нужен само миг и той реши да им предаде всичко, което знаеше и бе постигнал през тези години. Те бяха бъдещето. Това беше бъдещето на Болярови. Без да ги пита повече, Ибрахим каза:

– За известно време ще останете при мен. В момента кой се грижи за чалтика?

Момчетата подскочиха! Откъде този мъж знаеше за чалтика? Това беше строго пазена тайна и за нея не знаеше никой извън селището около Боляровия хан.

Мъжът като че ли усети притеснението на момчетата, той се усмихна с топла блага усмивка и каза:

– Спокойно, не се притеснявайте!

След това посегна и потупа врата на по-голямото момче. Той искаше да го успокои, защото знаеше колко е притеснено. За да разсее момчето, веднага попита:

– Първо кажете на кои въпроси искаше майка ви да ви отговоря?

– Майка ни Зеница каза да ни кажете за някакъв Вълчан войвода, за някаква договорка за земята и да дадете име на селото, което е около Боляровия хан.

– Около Боляровия хан вече има село? – учуден попита Риз баба.

– Да, има Горна, Долна и Гроб махала.

– За името ще помисля – каза дервишът, – слушайте сега за Вълчан войвода. Този Вълчан войвода, аз не го познавах, но познавах проигумена на Араповската света обител – презвитера Пафнутий. Чак по-късно разбрах, че това бил Вълчан, но вече живеел като друг човек. Аз познавах синовете на Вълчан. Те бяха близнаци, силни и левенти като вас. Единият се казваше Георги, а другият – Велко...

Момчетата слушаха, но явно не разбираха какво общо имаше това с тях. Като спомена Велко, в погледа на Риз баба се появи светлина и момчетата забелязаха това.

– Велко бе мой учител. Той беше баща на майка ви.

– На нас майка ни ни е казвала, че баща ѝ се е казвал Георги, а майка ѝ – Гергина.

– Георги беше баща на Божура, но не и на майка ви. Поне аз така мисля.

– Но те бяха сестри?

– Да, но не истински. Наистина, майка им се казваше Гергина, но баща на майка ви бе Велко, а не Георги.

– Откъде сте сигурен? – учуди се момчето.

– Знам!

– Дълго премислях дали да ѝ кажа, но не исках да притеснявам нея и Божура. Дори знам нещо повече, което на тях двете не посмях да кажа, но на вас ще кажа, защото трябва да знаете истината. Всъщност този, който уби дядо ви Велко, бе този, когото майка ви смяташе за свой баща. След това Георги обвини Яне за това – твоят баща – и Риз баба посочи с глава към Иван – и се опита да го убие. Опита се и мен да убие. Не успях да намеря сили да кажа това на Ирис.

– Коя е Ирис? – попита Атанас.

– Майка ви всъщност не се казваше Зеница. Рожденото ѝ име бе Ирис.

– Ирис?! – невярващо повтори синът му.

Риз баба се зачуди дали да им каже, че майка им е била ханъма в султанския харем и че също е била приела исляма. Помисли, но реши да спести това на момчетата.

– Та Вълчан войвода е ваш прадядо. Но не това е важно. Вашият прадядо, а след него и дядовците ви – Велко и Георги, решили да съберат много пари, а след това да купуват земя и така, докато не се изкупи цялата територия на България. Това била идеята на Вълчан войвода. Той осъзнал, че султанът не може да бъде победен, въстание не можело да бутне властта на падишаха, а и легия отвън не можела да спаси България. Самият Вълчан имал голяма дружина, която вземала данъци от керваните, но и така с хайдутски дружини не могло да се освободи България. Това била идеята на Вълчан. След това синовете му продължили неговото дело. Когато те починали, Яне се наел да продължи делото на Вълчан, тъй като Георги и Велко имали само дъщери. Аз също бях въвлечен в това.

– Яне? Татко ли е това? – попита Иван.

– Ако твоят баща е Яне, кой тогава е моят баща? – попита Атанас.

– Някой ден ще ти разкажа! – каза дервишът.

– Не, искам сега! – момчето го гледаше с онзи поглед, с който той беше гледал преди много години. Атанас беше точно на 14 години. Спомни си как изглеждаше той на 14 години. Точно на тази възраст той бе взет при девширме от Козбунар и стана еничар. Погледна го, сега Атанас му се струваше малък, но някога, когато той бе на неговата възраст, смяташе за себе си, че е вече голям. Защо да не им разкаже истината? Защо да крие от тях?

– Добре, ще ви разкажа. Какво знаете за Яне? – каза той и ги погледна изпитателно.

– Нищо не знаем! – каза Иван. – Само сме ходили на гроба му и знаем къде е.

– Не знаете нищо за Яне и никой не ви е говорил за него? – попита Риз баба, след което замълча за известно време и после започна своя разказ.

– Познавах твоя баща още когато беше дете. Баща ти беше много добър пехливан. Той е ставал три пъти башпехливан на цялата Империя, побеждавал е самия Кая пехливан и е бил победител в Къркпанарските пехливански борби в Едирне. Освен това баща ти бил хайдут и станал войвода. Той именно наследил четата на Вълчан войвода и неговата идея.

– Силен ли е бил? – със странен блясък в очите попита Иван. Личеше си, че това, което чува, го радва.

Риз баба се замисли за миг. Спомни си колко пъти в живота си се беше сблъсквал с Яне. Дали той беше Янис? Намръщи се. Най-накрая се сети за това как го бе убил и сърцето го заболя.

– Яне беше най-добрият воин и най-силният пехливан в света!

В този момент Риз баба се сети за Кая и многото воини, които през дългия си живот бе срещнал, но нищо не каза.

– И още нещо, Яне беше един от най-големите кесиджии. Той е бил ученик на Велко.

– Дядо ни Велко и баща ми Яне откъде са се познавали? – попита Иван.

– Не знам! – искрено отговори дервишът. Беше много дълго да му обяснява за Сливодолското падало.

– Тогава откъде знаете, че е бил негов ученик?

– Знам, защото Яне владееше оръжия, на които можеше да го е научил само Велко, а и открих един трактат.

– Откъде знаете всичко това? Вие сте турчин и дервиш!?

– Аз също бях ученик на Велко. Велко бе и мой учител.

– А за моя баща какво ще кажете? – прекъсна ги Атанас. – Кажете за моя баща!

– Баща ти също беше велик воин – каза Риз баба.

– Още, още! Разкажете ми още!

– Баща ти беше брат на Яне.

– Какво? – двете момчета искрено се учудиха. – Братя!?

– Да! Баща ти се казваше Петко. Затова майка ви нарече теб Хаджиянев, защото си син на Яне, а теб нарече с фамилията Хаджипетков, защото някога баща ти се казваше Петко.

– И двамата ли са били хаджии?

– Да! – Риз баба поклати утвърдително глава.

– Значи ние сме братя и в същото време сме братовчеди – каза Иван и се засмя. Атанас бе твърде притеснен, за да се усмихне.

– Кажете ми нещо за баща ми? Щом сте виждали Яне, значи познавате и баща ми! Как е той? Къде е?

Ибрахим се чувстваше неудобно да говори за себе си, затова само каза:

– Баща ти също беше много добър пехливанин. Те двамата бяха от рода Болярови. Баща ти беше и много добър воин.

Вие двамата сте наследници на два могъщи воински рода. Единият е Шейтанови – родът на Вълчан войвода. Велко и Георги също бяха Шейтанови. Те са издънка на друг един голям род, който се нарича Бимбалови. Такава бе и майка ви Ирис, и леля ви Божура. Така вие от страна на майка си сте Шейтанови, а от страна на бащите ви сте Болярови, защото Яне и Петко бяха Болярови.

Момчетата дълго стояха и мълчаха. Явно казаното им беше дошло в повече и сега те се нуждаеха от време, за да осъзнаят това, което бяха чули.

След това Риз баба ги накара да съберат дърва за вечерния огън и да си устроят място за спане вътре в пещерата.

– Пригответе се от утре да бъдете мои ученици!

– Не искам да оставам тук! – каза Атанас, а Йван остана безмълвен.

– Не съм ви питал! – твърдо отговори дервишът и в очите му блесна стоманена искра, останала от времето, когато бе еничар.

Момчетата не бяха настроени да останат. Те мислиха, че ще разговарят с дервиша, той ще отговори на въпросите им и после веднага ще се приберат. Сега им беше криво, защото вместо да се приберат, трябваше да пренощуват в това усое и да спят в пещера. Кой знае какъв беше този дервиш? Дали като останат насаме вечерта няма да ги нападне? Момчетата бяха чували, че турците обичат младите момчета и сега изпитваха притеснение да спят близо до турчина.

Нищо такова не се случи. Когато се стъмни, дервишът запали огън пред входа на пещерата. След това сложи и свари ориз за тримата. Храната беше оскъдна и момчетата останаха полугладни. Явно аскетът бе свикнал да се засища с малко храна. Той беше висок и с толкова слабо тяло, че бе нормално да се наяде с толкова малко ориз. След като хапнаха и пийнаха вода, за изненада на двамата, Риз баба каза:

– Сега искам да се съблечете голи до кръста и да видя на какво ви е научил Кръстю Каратозев.

Братята го погледнаха учудени. Този човек, за когото никога досега не бяха чували, знаеше всичко за тях. Откъде можеше да знае, че Кръстю ги е учил на пехливанска борба? Въпреки изненадата им, те се съблякоха и започнаха да се борят. Риз баба често ги прекъсваше и с плам в гласа им обясняваше как да изпълнят тази или онази хватка. Иван беше наистина много добър. Той много му напомняше за него и брат му. Синът му беше много по-слаб и макар по-хитър, не можеше да се справи с много по-силния от него Иван. На няколко пъти Риз баба им показваше как точно трябва да се хвърля по Боляровия начин.

– Откъде знаете какъв е Боляровия начин? – невярващо попита Иван. Момчето го гледаше предизвикателно. Риз баба, този, който отначало беше Петко, а после Ибрахим, го погледна. Много добре знаеше какво си мисли момчето. То смяташе, че е по-силно и добро като пехливан от него. Както всеки млад мъж, той беше горд и себелюбието му бе голямо.

Именно това го караше да мисли, че този висок, прегърбен, стар и мършав дервиш не може да го учи на борба. Риз баба сам не знаеше дали ще може да победи момчето, но той и не мислеше върху това. Искаше само да го научи. Трябваше да направи така, че то да поиска да се научи и да не го възприема като противник. Ако пред момчето не стоеше Риз баба, а Петко или Ибрахим, веднага щеше да се опита да покаже нивото си в борбата и да докаже, че може, но сега той само изгледа момчето. Ако той, Петко Боляров, не можеше да научи момчетата на Боляровия начин, кой тогава можеше? Кой имаше повече право на това от него?

След борбата момчетата се измиха с ледената вода, която дервишът донесе някъде от дъното на пещерата. Отначало те мислиха, че няма да спят спокойно. За пръв им се налагаше да нощуват в пещера, но от борбата бяха толкова уморени, че спаха дълбоко и спокойно като къпани.

На сутринта Риз баба вече ги чакаше пред пещерата. Той им даде малко време да осъзнаят къде се намират, а след това им каза:

– Тези дни ще се наложи да слушате много, ако имате въпроси, ще ги задавате, но най-важното нещо е да се опитате да вникнете в думите ми! Някога аз също като вас по цели дни слушах. Знам, че ще ви стане скучно, скучно до смърт, но трябва да знаете, че животът не е само борба и интересни неща. Повечето неща в живота са скучни и ежедневни. Стойностните неща се постигат именно в скучните занимания и това ще ви различава от повърхностните хора. Затова колкото и да ви е скучно, трябва да продължите да слушате и да мислите! Запомнете това и не се отказвайте! Един ден ще разберете, че в най-скучните часове сте постигнали много повече, те са били много по-полезни за вас и че каквото и друго да бяхте вършили през това време, то нямаше да ви помогне толкова много да бъдете истински хора! Тези часове са били изпитание за вашата воля и са ви научили на търпение! Търпението, приятели мои, е най-важната стъпка, за да се запознаете с едно духовно учение!

Братята слушаха стъписани. Вчера този човек им се беше сторил благ и добродушен, а сега изведнъж говореше с глас нетърпящ възражение. Те не можеха да свикнат с това и имаха чувството, че това е друг човек. Той обаче каза:

– Измислих име на селото ви – при тези думи той като че ли стана същият онзи Риз баба от вчера.

Момчетата мълчаха.

– Нека името на селото бъде Караризово (Черно оризово), защото в чалтиците отглеждате черен ориз и защото на "черно" – забранено, отглеждате ориза, на "черно" го продавате и черен е трудът по него. Освен това книгата, по която отглеждате ориз, се нарича "Рисалат кара риз" (Послание за отглеждане на черен ориз). Нека селото се нарича Черно оризово – Караризово!

Иван се усмихна и каза:

– Много точно сте го избрали – Караризово! Много ми харесва! Аз съм участвал в отглеждането на ориз още от първия ден, но не бих го измислил по-добре, явно сте много умен, Риз баба!

В този момент Риз баба си помисли дали момчето няма да се досети кой е и да го познае, но много години бяха минали от тогава и много се бе променил той, а и Иван тогава бе много малък. Но все пак дервишът бързо смени темата. Накара момчетата да седнат и им заговори. От този ден нататък всеки ден, след като се събудеха, те сядаха и по цял ден слушаха. Привечер се бореха. Риз баба все така им показваше техники и ги учеше на пехливанската борба на Болярови, после се измиваха, хапваха и лягаха да спят. С времето момчетата все повече му се доверяваха и разбираха, че освен много умен мъж, дервишът бе и много добър в борбата, и наистина знаеше това, което им показваше. Така ден след ден Риз баба им разкриваше това, до което бе достигнал като духовно ниво.

Той ги учеше и на борбата по Бимбеловия начин. Запозна ги и с Яневата борба, за която четеше в един от китабите. Той бе написан много добре и нарисуван от ръката на опитен рисувач, така че всичко в китаба се разбираше много добре.

– Първо искам да ви кажа, че в дългия си път преминах през много школи и религии. Имах късмета да се срещна с едни от най-умните хора на моето време и от тях черпих с пълни шепи, като от извор. Не се спирах пред нищо и не робувах на никакви привързаности. Искам да знаете, че отрекох религиите не защото не съм запознат с тях и има нещо, което не знам, за да ги оценя по достойнство, а защото ги надраснах, успях да видя отвъд тях. В един момент престанах да вярвам, а когато престанеш да вярваш, за теб религиите престават да съществуват.

Но нека първо ви разкажа за себе си. Разбира се, няма да ви разказвам своята биография като човек, а духовната си биография.

Винаги, през целия си живот, съм имал усещането, че Бог е с мен. Той е някъде около мен и всичко, което правя, е мисия, поставена ми от Бог. Винаги съм имал твърдото убеждение, че животът ми има смисъл, че няма да мине напразно, нахалост. Хората около мен започнаха да възлагат големи надежди на това, че съм Избрания. В моя живот се случваха неща, които сочеха, че съм специален. Така всички около мен започнаха да мислят, че ще създам нова религия и тя ще е истинската религия, която ще спаси душите им. Разбрах, че всички хора са като мен и всеки върви по Път, подобен на моя. И не съм само аз уникален, а всички хора са такива. Години наред тази отговорност тегнеше на раменете ми. Аз също смятах, че трябва да създам нова религия. Постоянно опитвах да изведа постулатите ѝ, но нищо не се получаваше. Единия ден извеждах едни закони, на другия ден – други. А закони, които се променят всеки ден, не са истински, докато един ден проумях, че няма нужда да създавам нови закони. Светът и без това е окован от прекалено много закони. Светът има нужда от разкъсване на оковите. Той има нужда от духовно учение, но не от религия. Така аз създадох своето духовно учение и разбрах, че никога няма да съм създател на религия. А моето духовно учение е учение на промяната, на развитието и на духовното развитие. Това, до което достигнах като ниво, е много повече от религия, това е духовен Път. Сега ще ви разкажа за него.

Първото нещо, което трябва да разберете, е това, че всеки човек е различен и живее в собствен свят. Всеки живее свой различен живот. Може двама души да са на едно и също място, но те преживяват нещата по различен начин. Така хората никога нямат представа за обективността, защото субективният момент на всеки човек е различен.

Още когато се ражда човек, той е слаб и зависим от близките си. Още тогава той се научава да се уповава на други хора. Тогава той осъзнава, че ако не се придържа към по-силните от него, не може да оцелее. Така човекът за пръв път става зависим от други хора, от тяхната сила и влияние, според неговите детски очи. След това цял живот се чувства слаб, защото смята себе си за част от човешкото общество. Той знае, че трябва да спазва законите му, ако не иска да бъде отхвърлен. За съжаление дори когато стане достатъчно силен и вече може сам да се справя, човекът продължава да се чувства зависим от обществото и тази зависимост цял живот не изчезва.

Тази зависимост от самотата определя едни от най-големите страхове на човека. Така още от малък във всеки човек се изгражда идеята, че не може да оцелее без другите хора, че трябва да се присламчва към по-силните, които да го защитават и че ако остане сам, ще умре. Тези страхове обуславят по-нататъшния му живот. Така още от раждането във всеки човек се зараждат най-дълбоките му и добре скривани страхове.

Старецът спря за малко, може би търсеше подходящите думи, след което отново продължи:

– Всъщност това е един страх. Страх да не бъдеш непълноценен, това е най-голямото притеснение в живота на хората.

Когато човек се ражда, освен материалното си тяло, което получава, той взима назаем и още неща от Бог. Тях той ги ползва само докато съществува. Така всеки човек, когато се роди, осъзнава, че е изправен пред Бог, а той е малък, слаб и гол. И така разбира, че трябва да обособи себе си. Той трябва да се самозатвори, за да отдели своите части от тези на Бог. Това е моментът, в който човек започва да съществува. Мисията на човек е да бъде различен от Бог и в същото време той чувства един непрекъснат копнеж отново да се слее с Бог.