Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Умората притискаше клепачите му. Той залости всички капаци на прозорчетата на хана, така че слънчев лъч да не може да пробие вътре. Залости и вратата, после уморен легна на миндера. Беше оставил оръжията си подпрени до него, така, ако се наложеше, копието и ятаганът щяха да му бъдат под ръка. Последната му мисъл преди да заспи беше: "Трябва да следя Иван да не ме изпревари! Май ще бъде най-добре никъде да не ходя, а да се навъртам тъдява!" После сънищата го отведоха към един свят на видения, по-скоро на кошмари.

Селото вече се събуждаше. След като Иван пренесе всичко от хана в кирпичените стаички, той премете пръстения под. Вече можеше да живее тук. Сега обаче нямаше време за това. Днес бе специален ден. Това беше един от най-важните дни за чалтика. Още преди два-три дни мъжете бяха пуснали водата да изтече и сега оризищата бяха останали без вода. Зрелите вече оризови стебла стърчаха в рядка кашица от кал. Днес беше денят на жътвата на ориза. Той се жънеше подобно на житото, но през цялото време трябваше да се гази в рядката кал. За разлика от жътвата на житото, което се смяташе за женска работа, жътвата на ориза бе предимно мъжка. Разбира се, жените също участваха, но те по-скоро помагаха.

След като със сърп и паламарка се отрежеше сноп ориз, чието стебло бе по-жилаво от това на пшеницата, ръжта или ечемика, мъжът трябваше да отдели малка част от оризовите стебла и да ги пресуква, докато връзва с тях снопата, а след това да я удари в земята, все едно я побива. При това снопата ориз заставаше с класовете нагоре и така се оставяше в пресъхналите чалтици, докато се изпече, изсъхне и стане готова да се овършее на хармана. Харманът на Караризово бе в двора на Боляровия хан. Цялото село беше стегнато като в обръч от чалтиците. Нямаше нито една свободна педя земя. Това, което бе оставено като площад на селото – мегдан, бе съвсем малко, колкото всички да се съберат, но сигурно даже нямаше да могат да насядат. Затова предната вечер всички се бяха събрали пред вратите на Боляровия хан, който бе най-голямата сграда на селото. Къде щеше да намери земя за къщата си, на Иван не му беше ясно.

За да се приготви за жътвата на ориза, по-големият брат взе един сърп и отиде отзад в двора. Там имаше поставена желязна наковалня и няколко различни чука. Той взе сърпа и бавно започна да го клепи. Удряше метала така, че към острието изтъняваше. Понякога се замисляше за нещата, които съвсем скоро се бяха случили, и виждаше как металът се разтяга и дори се сцепва. Сега усещаше колко уморени са ръцете му и как не го "слушат". В последните дни бе преживял толкова много неща, а бе спал толкова малко. Трябваше да намери сили в себе си да продължи да работи. След като изклепа сърпа, взе един камък и заглади ръбовете и там, където бе допуснал металът да се изтъни дотолкова, че да се сцепи. Не бързаше да наточи сърпа, защото знаеше, че от това колко е остър ще зависи работата му през целия ден. Навън вече се чуваха биволските каруци на хората, които, натоварили семействата си, заминаваха за чалтика. Настроението на повечето от тях бе превъзбудено и те подвикваха на Иван, когато минеха пред хана. Всички го подканяха да побърза, че чалтикът не чака. Иван потърси и намери една паламарка. Това беше дървен уред, в който се вкарваха трите пръста, а на върха завършваше с нещо като голям клюн. Така жътварят можеше да обхване по-голям сноп и в същото време да избегне нараняване на кожата на ръцете от острите осили и режещите листа и стебла. Обикновено с паламарка се жънеше житото, но я използваха и за ориз. След като си избра удобна паламарка, впрегна биволите и тръгна. Не пришпорваше клетите животни, които и без това бяха уморени от снощното препускане.

Чалтикът искаше много работа и това изискваше от селяните сплотеност и взаимопомощ. Иван пристигна на чалтика последен от цялото село, което предизвика буен смях и подигравки. Разбира се, всичко беше добронамерено. На него обаче не му беше до шеги. Чувстваше се ужасно уморен. Слънцето го напече и това още повече го омаломощи.

Време за съвземане нямаше. Мъжете вече работеха. Той винаги е бил най-работният и силен сред тях. Сега Иван се стегна и започна със сила да реже снопите. Понеже искаше да покаже колко е силен и за да придаде настроение на останалите селяни, той заграби голям сноп с паламарката. Обхвана много по-голям сноп, отколкото трябваше, и със сила го отряза. Добре че беше наточил сърпа, та успя да отреже основата на снопа. Хората все още се шегуваха с него и използваха за шеги дори желанието му да работи. Той обхвана снопа със силните си ръце, отдели малък сноп от него и го пресука. Може би беше натегнал малко повече, защото той изпращя със сила и се скъса. Изненаданият от това Иван се опита да задържи снопа, но класчетата бяха като живи и се разсипаха. Младежът се ядоса, защото бабичките около него неприкрито се кискаха. Ядосан, Иван остави разпиления сноп на земята, без да го събере. В този момент няколко бабки се втурнаха да свършат това, защото нищо не трябваше да става зян. Момъкът се опитваше да се успокои. Наведе се, честта не му позволяваше да хване по-малък сноп. Това означаваше да се предаде и да признае, че е сгрешил или се е надценил. Така отново захвана голям сноп с паламарката. Хората спряха да работят. Те разбираха, че Иван води някаква борба, че иска да докаже нещо на себе си или на тях. Сега те стояха и гледаха своя нов водач. Всички му симпатизираха. Хубаво бе, че Иван искаше да покаже, че е юнак, от такъв водач имаха нужда, а не от някаква безлична мижитурка. Те всички осъзнаваха, че тяхната участ зависи от силата на водача им.

Иван беше обхванал големия сноп и с един замах отсече всичките стебла ориз. Стегна силно снопа, за да го контролира по-добре, после пресука по-внимателно снопчето, с което щеше да привърже големия сноп. От притеснение или от умора той обаче не успя да прекара правилно малкото снопче и когато с всичка сила дръпна, снопът се пръсна и оризените снопчета се посипаха на земята. Старците и жените наоколо цвилеха от смях и удоволствие.

– Пак го брактиса (брактиса – бракува, разсипа го)! Брактиса го! – повтаряха хората. Така от този ден започнаха да наричат Иван Бракмата или Бракмовия. Всичко започна от този злополучен ден. Вече щяха да го наричан Иван Бракмата, Бракмови щяха да наричат и рода му, макар те да си останеха по фамилията Хаджияневи.

Прякорът Бракма означаваше, че Иван е много силен в ръцете, но не чак толкова в главата. Прякорът бе по-скоро закачлив, отколкото подигравателен. Всички се страхуваха от Иван и никой не смееше да отрече силата на младежа или да му се подиграва.

Така само за два дни двамата братя получиха прякори, които щяха да носят цял живот. Тях щяха да носят и наследниците им. Атанас и потомците му щяха да се наричат Аскерови, а Иван и неговият род щяха да носят прякора Бракмови.

В следващите седмици Иван работеше всеки ден на чалтика. Той дори не помисли, че вече като голям господар може да си остава в селото и да не работи, а по цял ден само да командва и да почива. Той беше най-щастлив, когато работеше, когато беше сред съселяните си и контролираше нещата отблизо.

Тъй като по цял ден беше зает, почти нямаше време да се вижда с брат си. Все така си живееше в двете кирпичени стаи, но не ходеше в хана. Брат му не излизаше да го посрещне. Не знаеше къде ходи той по цял ден и какво прави, а и не го интересуваше. В този момент Атанас изучаваше оръжията и се опитваше да измисли техники за камите и ятагана. Кривото острие на турския ятаган бе много тежко и понякога не му достигаше сила, за да го развърти. С копието също му беше трудно да работи. То беше много дълго, явно държано от много по-висок мъж. Затова момчето най-много работеше с двете ками. Едната бе толкова красива, че не можеше да спре да ѝ се радва. По всичко си личеше, че е много скъпа. Цялата бе обсипана със скъпоценности. Беше толкова красива, че той дори не можеше да си помисли, че може да се раздели с нея.

Една вечер Иван разглеждаше книгите, които Риз баба му бе оставил. Измежду тях с учудване откри една, върху която имаше написани само три букви, които нищо не му говореха. Там пишеше: "Ето". С интерес я отвори. Вътре имаше много красиви цветни рисунки на светци и битки със змейове, явно правени от майстор зограф. Колкото и да беше странно, това не беше религиозна книга. Въпреки че бяха нарисувани като светци и наподобяваха библейски сцени, всъщност всичко това му напомняше на техники на борба, но тук те бяха комбинирани с удари с ръце и ритници. Иван гледаше все по-заинтересуван картинките. След малко той стана и започна да опитва отделните техники. Колкото повече разглеждаше рисунките, толкова по-ясно му ставаше всичко. Всяка страничка имаше една централна по-голяма рисунка. На нея обикновено бе изобразен Свети Георги и змеят в битка. Всъщност това представляваше най-характерната част от техниката. Отстрани малки рисунки като в рамка обикаляха голямата картина. Ако започнеше да разглежда малките картинки от горния ляв ъгъл и тръгнеше надясно, техниката ставаше все по-ясна. Макар да се бе борил, описаното в тази книга му беше непознато. Колкото повече се запознаваше с техниките, толкова по-интересно му ставаше. Всички смятаха Иван за един от най-добрите пехливани. Може би това му помагаше сега с такава лекота да разгадава техниките, които за един обикновен човек сигурно нямаше да означават нищо. Но за него картините оживяваха и разкриваха тайните си. Той си спомни своите учители. И Кръстю, и всеки, срещу когото се изправеше, твърдеше, че е много добър пехливанин. Всички му предричаха славно бъдеще, дори Риз баба му бе предрекъл големи успехи. Иван винаги бе знаел, че е добър борец, а сега книгата му помагаше да разшири идеите си.

След като свърши с "Ето", Иван разгледа и останалите книги. Другите две бяха с красиви корици, а третата изглежда не беше важна, защото бе е меки корици. Той я погледна съвсем бегло. На нея пишеше "Кесиджи китаб". Иван нищо не разбра и я затвори, но вниманието му веднага бе привлечено от останалите две книги. Той ги отвори и изведнъж цял един свят оживя пред очите му. Едната се казваше "Боляр пехливан китаб". В нея бяха описани техниките на борба на Боляровите, към които и той принадлежеше. Точно така му бяха показвали техниките баща му Яне, Кръстю и Риз баба. Така той ги помнеше и сега, като ги виждаше изписани, му ставаше много драго. В другата книга пишеше за смесване на двете борби – на Болярови и Бимбалови. Баща му беше успял да съчетае тези две най-добри борби в България, а може би и в целия свят и благодарение на това бе ставал три пъти башпехливан, и бе победил дори легендарния башпехливанин Кая. Тя се наричаше: "Яне башпехливан китаб".

Иван не се замисли откъде Риз баба имаше тези книги и защо му ги беше дал. Отколко време не се беше борил. Искаше да си възвърне добрата форма, отново да бъде силен и да се бори. Спомни си как преди всяка вечер с Атанас се бореха на хармана. Излезе от стаичката. Беше полежал малко и се чувстваше отпочинал от дългия ден на жетва на ориза. Изведнъж в него се появи желание да се побори и да опита новите неща, които току що бе видял в книгата. Дали срещу противник щяха да се получат така, както си ги представяше? Когато стигна до хармана, където скоро щяха да вършеят ориза на цялото село, той го видя. Атанас въртеше ятагана. Наоколо цареше лек дрезгав полумрак. Прекрасното оръжие проблясваше на светлината на факлите и като че ли оживяваше в ръката на брат му. Иван се приближи.

– Упражняваш ли се? – попита само за да започне разговора.

Атанас не отговори. Той знаеше, че не бива да губи концентрация, докато върти толкова опасно оръжие. Ятаганът бе чудно оръжие, той като че ли сам искаше да се движи по определен начин и учеше младежа как да го върти и какво да прави с него. Сякаш го бе омагьосал, Атанас не можеше дълго да стои, без да държи оръжието в ръка. В този ятаган имаше някаква магия, като че ли го водеше и крепеше някаква могъща сила. На Атанас му се струваше, че вече е готов да извърши подвизи с това оръжие, беше сигурен, че то ще влее могъщата си сила в неговата немощна ръка. Двамата – ятаган и момче, щяха да бъдат непобедими. Атанас усещаше това безпогрешно.

– Виждам, че се готвиш по онази част от завета, която се отнасяше за Бимбалови! Готвиш ли се за пехливански борби?

Атанас спря да върти ятагана. Не му харесваше, че брат му идваше при него. Всеки път щом го мернеше, пък било то и през спуснатите кепенци на хана, го изгаряше силно чувство на вина. Срамуваше се от себе си за това, което бе помислил и направил срещу брат си. Осъзнаваше, че в него все още има част, която е мнителна и му пречи да се сближи отново с Иван. Искаше, ако може, повече никога да не го среща. Знаеше, че това е невъзможно, но не можеше да свикне с това да го вижда.

– Упражнявам се с оръжия – каза Атанас.

– Оръжията няма много да ти помогнат срещу пехливаните на Бимбалови! Хайде да се поборим!

В Боляровия род имаше правило, че ако те помоли по-възрастен от теб да се поборите, не можеш да откажеш, защото това се смята за голяма обида. Така сега Атанас бе поставен до стената и нямаше как да откаже на Иван, който бе по-голям от него. Атанас знаеше, че за разлика от него Иван по цял ден работеше на полето и сигурно е много уморен. През деня той оставаше единственият човек в цялото село. Дори предъртелите бабички и дядовци отиваха на оризищата, кой с каквото може да помогне. Как ли го обсъждаха? Как ли му се подиграваха? Не му пукаше, Атанас се чувстваше повече от тях. В него имаше вродена някаква надменност и чувство за превъзходство. Какво го интересуваше мнението на тези селяни. Той беше тук за малко и скоро щеше да тръгне, без дори да се обърне. Очакваше го славен път. Дали работи, или не, сега не беше важно. Той беше предопределен за славни дела и пътят му го зовеше. Сега най-важното беше да изучи оръжията, да укрепне още и да намери пари за път. С работа пари не можеше да спечели и той знаеше това.

Иван гледаше брат си, който съчетаваше в себе си красиво тяло, много по-слабо от неговото, но много хармонично. Иван се отличаваше със сила, но тялото му като че ли бе издялано с грубо каменоделско длето, докато Атанас бе рожба на майстор ваятел. Лицето на по-малкия брат бе изящно, съчетало в себе си някаква решителност, но в същото време деликатност и красота. От различен материал бяха двамата и докато Иван бе от прост камък, силен и надежден, но не красив, то Атанас бе създаден от мрамор, чист и благороден. Иван знаеше, че силата на брат му е само привидна и че в сблъсък с него ще го строши. Непрекъснато виждаше в по-малкия си брат чертите на майка си. Тази красота и този финес той бе взел от нея. Мразеше го за това, че изглежда толкова добре, за това, че приличаше на Зеница, а той не. Чупливата му руса коса и красивото лице, всяка мома в селото тайно мечтаеше да срещне Атанас. Така майките и бабите харесваха повече него, а момите – повече Атанас. От много време Иван се заглеждаше и си бе харесал една мома. Тя беше няколко години по-голяма от него и много му харесваше с това колко е сериозна. Той трябваше да си намери сериозна жена, която да се грижи за него. Нямаше време за задевки и подобни глупости. Някой ден тя щеше да стане чорбаджийка, затова трябваше да е сериозна и спестовна. Казваше се Желязка. Иван непрекъснато се въртеше около Желязка и всеки път щом погледите им се срещнеха, ѝ се усмихваше. Желязка обаче не беше момиче, което ще те допусне близо до себе си. Говореше се, че не си е намерила още мъж, защото никой не я е виждал да се усмихва и с това плашела ергените. Досега никой не я беше поискал, макар отдавна да бе за женене. Колкото повече я гледаше, толкова повече Иван разбираше, че това е жената за него. Знаеше, че ще разочарова много майки и бащи, но той си я бе избрал. Желязка може би бе единствената мома в селото, която не въздишаше по Атанас. Желязка и Атанас – те бяха несъвместими. Той – красив и нежен, с къдравата си руса коса, големи лешникови очи, нежното носле и брадичка, а тя – некрасива, груба и решителна. Иван все по-сериозно се замисляше за това да предложи на Желязка да се оженят. Трябваше обаче преди това да построи къща, за да имат къде да живеят.

Престарялата Фурия седна до двамата братя и ги гледаше. Двете момчета се съблякоха и се приготвиха да се борят върху твърдата отъпкана земя на хармана. Това те бяха правили стотици и хиляди пъти, но сега нещата стояха иначе. Вече нямаше кой да ги гледа отстрани. Всички Болярови бяха мъртви. За последно се бяха борили преди няколко седмици при Дяволската дупка, под наблюдението на Риз баба, но оттогава не го бяха правили. За пръв път откакто бяха сами щяха да се борят без наблюдение и то тук, на земята на Боляровия хан.

Първоначално се договориха да се борят по-леко. Иван от много време не се беше борил и искаше по-скоро да си припомни. Двамата се съблякоха голи до кръста. Без определен знак, те скочиха напред и се вкопчиха един в друг. Бяха се уговорили да се борят леко, но това не се получи. Винаги ставаше така, те се уговаряха да се борят леко, но това не беше възможно, защото малко по малко всеки влагаше все повече сила и съвсем скоро двамата вече се бореха с всичка сила. Така стана и сега. Съвсем скоро двамата вече се въргаляха по земята. Борбата бързо се изостри и никой не си спомняше първоначалната уговорка. Иван усещаше как Атанас се опитва да го надвие. Атанас също се бореше на живот и смърт. Брат му го беше предизвикал и той трябваше да му покаже, че вече не е дете. Знаеше, че брат му е уморен и усещаше, че сега е моментът да го атакува. Скоро и двамата осъзнаха, че това не е просто битка. Всеки искаше на всяка цена да победи. Те осъзнаваха, че от изхода на тази битка зависи бъдещето им. Двамата сумтяха, дишаха тежко и почти извикваха, когато с голямо усилие се опитваха да се изплъзнат или да притиснат другия и да приковат раменете му към земята.

Битката продължи дълго. Никой от двамата не искаше да признае, че е по-слаб и да се предаде. Иван беше по-силен. Той беше по-голям, вече беше мъж и съвсем скоро щеше да вземе Желязка за жена. Сега не можеше да се откаже. Атанас се чувстваше ограбен и окован и за всичко това беше виновен Иван. Той го спираше да не може да вземе част от богатството и да тръгне на пътешествие. Атанас искаше да докаже, че и той е пораснал. Разбира се, осъзнаваше и много пъти бе признавал силата на брат си, но сега за пръв път смяташе, че е по-добър, макар и възползващ се от моментната ситуация. В последните седмици той се бе упражнявал упорито, а Иван бе уморен и отделен от пехливанлъка. Сега беше моментът!

Ако не бяха дошли селяни, които да ги разтърват, битката би продължила до смърт. Те случайно бяха минали покрай Боляровия хан и в приятната вечер бяха чули шумовете от борбата между двамата братя, макар харманът да се намираше в задния двор на хана. Явно борбата е била много ожесточена, защото хората веднага бяха разбрали, че това не е просто борба, а свирепа битка. Сега няколко от тях държаха едното момче, а останалите другото, но дори и така им беше трудно да ги удържат. Силни бяха двамата братя Начо Аскера и Иван Бракмата, ако не ги бяха разделили, сигурно щяха да се пребият. Момчетата нищо не казваха, но се гледаха с омраза и всеки един от тези погледи бе достатъчно красноречив. Мина доста време преди да пуснат Иван и Атанас. Те искаха да се уверят, че като ги пуснат, двамата няма пак да се нахвърлят един върху друг. Когато братята се поуспокоиха, мъжете решиха да си тръгнат. Тогава по традиция двамата отидоха и се измиха на бунара. Тъй като водата беше надълбоко, ваденето ѝ изискваше голямо усилие. Иван спусна дървеното ведро в бунара, после хвана дръжката, която въртеше дървената трупа и около която се навиваше въжето с ведрото, и я завъртя с усилие. После той обливаше тялото на брат си и така се редуваха. Докато се къпеха, Атанас каза:

– Бате, хайде да си поделим богатството от пещерата! Искам да тръгна да обикалям света! Искам да ми дадеш четирите китаба, дето ти ги даде Риз баба! Ти и без това няма да ги четеш!

Иван спря да го полива и учудено каза:

– Но това богатство не е наше! Нали помниш, че с него трябва да продължим завета на Вълчан?! Забрави ли колко хора са събирали това имане не за да обикаляш света и да го харчиш, а за да купим с него земя?!

– Земя! Земя! Стига с тая земя!

– Това имане не ни принадлежи, с него ще купя земя!

– Това означава да го вземеш ти, защото аз земя не искам!

– Това не го решаваме ние!

Атанас разбра, че разговорът за подялбата на съкровището бе приключил. Той се миеше и пръхтеше силно, като разпръскваше пръски наоколо. Въпреки изхода на битката, той считаше себе си за победител. Беше устоял и бе показал на по-силния Иван, че няма да се предаде. Беше изчерпал всичките си сили и сега вече се чувстваше свободен да действа както намери за добре. И друго нещо го радваше, той знаеше, че отнякъде му бе излязъл прякор и вече всички го наричаха Аскера. Някои на майтап, а някои на истина, но пък прякорът на Иван беше Бракмата, който бе много по-лош от неговия. Атанас се радваше, че по-големият му брат има такъв лош прякор.

Иван също смяташе, че е показал на братчето си, че няма да се откаже и бе доволен. Макар и уморен, беше показал кой е по-силният, беше сигурен, че му трябваше още малко време, за да извие врата на Атанас. Следващият път щеше да го пречупи и да покаже кой ще командва. Но всъщност разговорът за Иван не бе завършил. От много време той мислеше за Желязка и за новата къща, която трябваше да построи, за да има къде да живеят. Цялото село бе като остров сред оризищата, земята в селото бе толкова малко, че водите на оризищата миеха стените на външните къщи. В Гроб махала имаше малко земя, но Иван не искаше да живее до гробищата. Та той беше чорбаджия на тази кааза! Така единственото място в цяло Караризово оставаше Боляровия хан със своя голям двор. Какво да прави? Много добре помнеше, че ханът бе оставен като наследство за Атанас. Може би брат му би се съгласил да му продаде част от двора? Това обаче означаваше да го моли. Сега Атанас искаше да замине и спешно се нуждаеше от пари. Ако му дадеше пари, така едновременно щеше да го махне и да има земя за построяване на собствена голяма, богаташка къща. Единственото, което го притесняваше, бе това, че той пръв трябваше да попита и това можеше да изглежда като молба. В този момент обаче той се сети за Желязка и му се прииска колкото се може по-скоро да я има.

– Ако си съгласен да ми продадеш половината от двора си, ще ти платя достатъчно, за да можеш да тръгнеш на пътешествие – каза той и в същото време подаде китабите, които брат му беше поискал. Той вече ги беше прочел и бе запомнил всичко записано в тях. Те вече не му бяха нужни.

Атанас беше учуден. Не можеше да повярва, че чува добре.

– Какво казваш? – попита той.

– Да, ще ти дам пари, ако ми продадеш половината от двора на хана! Искам да си построя отделна къща!

На Атанас никак не му се искаше да дели хана с брат си. Това беше единственото му наследство и не искаше да го губи или разделя. Но после се сети, че той така или иначе не искаше да остане тук. Освен това Иван щеше да си построи собствена къща. Ако тръгнеше сега, Иван щеше да се настани и да живее в хана и кой знае, може някой ден като се върне да няма къде да се прибере и брат му да е заграбил всичко. Така Атанас хем щеше да вземе пари, с които да пътува, хем щеше да накара Иван да живее в другата част на двора на хана. Каква е разликата къде щеше да се върне – в хана е голям двор или с малък, след като така или иначе нямаше да го обработва. Във всичко това обаче той "хвана" една уловка.

– Ако се съглася, ще построиш стена между двата двора и докато ме няма, ще се грижиш за хана!

Иван беше искрено учуден, че Атанас толкова бързо склони.

– Добре! – той веднага се съгласи.

– И още нещо – каза Атанас. – Когато и да се върна, искам да мога да се настаня и да заживея в хана! – Иван отново се канеше да се съгласи, когато Атанас продължи: – Искам да отидем до черквата и там пред голямата икона да се закълнеш, че няма да влизаш в Дяволската дупка без мен!

Иван мисли дълго време, но после се съгласи само с едно допълнение. Двамата се разбраха, че Иван ще може да влезе сам в пещерата само ако със сигурност се докаже, че Атанас е мъртъв. Двамата си стиснаха ръцете, точно така както стискат дланите си дюлгерите, когато искат да кажат, че вече са приели поръчката и че всичко ще бъде изпълнено точно, здраво и в срок. Въпреки това Атанас настоя и двамата отидоха в черквата. Нощта вече беше преполовила, но Иван повтори думите в черквата пред Бог. Той се закле в това, което се бяха разбрали с Атанас.