Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Така дали те се молят, или не, няма значение. Техните думи никога няма да бъдат чути. Защото, докато човек не е буден духовно, няма да бъде чут. Молитва е животът, който води истинският човек.

За да бъде буден един човек и да върви по Пътя, трябва едновременно да изминава два пътя. Повечето хора мислят за вървенето по Пътя като за изминаване на определено разстояние, но истинският Път не е такъв. Повечето хора имат някакво любопитство към живота. Те цял живот се опитват да си отговорят на определени въпроси. Така хората цял живот преследват отговорите на въпросите, но никога няма да постигнат целта си. Истинският човек трябва да прави следното: не само да се опитва да намери отговори на въпросите и така да бъде привързан само към външното, а непрекъснато, през цялото време, да опитва да анализира въпросите. Така истинският отговор на всеки въпрос се търси като се търси отговорът на поставения въпрос и в същото време се анализира самият въпрос. Това е един непрекъснат процес на вървене напред и търсене на отговора и в същото време анализ и по-добро разбиране на въпроса. Път напред и навън и в същото време навътре в себе си. И това, което ви казвам, не е просто теория. Всеки път преди да намерите някой отговор или да се опитате да постигнете определена цел, се замислете. Опитайте се да си отговорите на тези въпроси: "Коя част от вас се нуждае от това нещо? Дали наистина го искате? Нужно ли ви е? Какво бихте жертвали, за да го постигнете?" Така ще разберете, че голяма част от нещата, които искате да научите и да постигнете, всъщност не са ви нужни и не ги искате. Много често ще откривате, че преследвате цели, вменени ви отстрани – от майки, родители, учители, командири и началници, но не са ваши. Ако можете да направите това, ще видите колко много от нещата, които искате, са от Егото.

Това е най-важното нещо, което всеки човек на духа трябва да прави. Непрекъснато трябва да върви във външния свят, чрез преследване на отговорите и в същото време да влиза във вътрешния си свят и да изучава в дълбочина мотивите, които го движат и го карат да постъпва по този или онзи начин. Самопознанието е най-важното нещо за всеки човек. Без човек да се познава и изследва, не може да бъде духовна личност. Истинският човек на знанието трябва да върви едновременно във външния и във вътрешния Път. Това е истинският Път. Само един от пътищата не е достатъчен. Повечето хора никога не откриват вътрешния си път. Те търсят и търсят безсмислени и ненужни отговори. Цял живот преследват цели, без да могат да ги разберат и да ги постигнат. Много малко хора имат силата да се занимават с вътрешния си свят и да продължат, когато нещата им се струват ясни и очевидни.

Някои хора казват, че за да се построи висока сграда, има се предвид духовния растеж на всеки човек, трябва да се поставят сериозни фундаменти и едва след това да започне да се гради.

Ако вие сте слушали внимателно това, което ви говорих, вече сте разбрали, че това не е така. Всъщност истинският път не търпи едното или другото да изпреварва. Истински е само този път, който си изминал напред и едновременно навътре в себе си. Тоест нещата стоят така: това не е строеж както нормалните, които започват от изкопа в основите. Този строеж се гради едновременно нагоре и в същото време надолу. Това е истинският път – навън (напред) и навътре в себе си. Ако правите, вие вече сте стъпили на духовния си път. И колкото по-висока искаш да издигнеш сградата на своя дух и самоусъвършенстване, толкова по-дълбоко трябва да задълбаеш. Истинският човек на самопознанието никога не бива да спира. Затова казваме Път, а не религия, учение или наука. Това, за което ви говоря, е Път, защото пътуването в него никога не спира и защото има Пътуващ в този Път.

Много е важно да сте смели! Много хора се страхуват да навлязат в себе си. Замислете се дали има неща във вас, които досега не сте посмели да разгледате. Има ли теми, които смятате, че знаете и нямат нужда от анализ? Ако има, това означава, че не сте смели и имате проблем. Никога не трябва да оставяте нещо просто ей така. Не бива да оставяте неосъзнати неща в себе си. Така е и в армията, не бива да оставяте нищо в тила си, защото, ако предприемеш поход, а в тила си оставиш врагове, те ще те спират, ще те задържат и ще ти попречат да победиш! Затова винаги трябва да анализирате нещата, през които пречупвате света! И не бива да допускате подценяване, задоволство или страх да ви попречат да анализирате вътрешния си свят!

И знайте, че външният въпрос и този, който търси отговори на въпросите, е винаги Егото. То иска отговори, търси яснота и обяснение, иска да постига целите, да знае много и да бъде учител. Това е религия. Вътрешният въпрос го задава този, който иска да има духовен път. Затова вътрешните въпроси никога нямат готови или окончателни отговори. Вътрешните въпроси се оставят отворени и непрекъснато им се намират нови и нови отговори. Един такъв вътрешен въпрос е: "Кой съм аз?" На този въпрос няма отговор, а има непрекъснато нови и нови отговори. Всеки предишен отговор се отнася само за мига, в който е зададен въпросът и е отговорено... И постепенно отговорите престават да имат значение. Остава само въпросът... После и той престава да има значение, защото, след всички мигове на нови и нови отговори, се разбира "Кой съм аз", но вече не чрез отговорите. В този момент въпросът спира да бъде въпрос. В този момент човек спира да пита.

Човек винаги трябва да се опитва да бъде близо до реалността. Той трябва да избягва всякакви приказки и илюзии, в които сам се вкарва. Не трябва да живее с миналото. Миналото днес не съществува. Когато човек се връща в спомените си, той не може да си върне целия спомен, обикновено извиква най-вече това, което е преживял като емоции. Той изпитва само чувствата, изразяващи отношенията, които тогава са го вълнували, но никога не може да "извика" в спомена реалността. А емоциите и чувствата са най-неверният съветник, защото те са от света на Егото. Затова и спомените не са реални случки, а само това, което Егото е запомнило от тяхното преживяване. И като си "спомня", така Егото се съхранява в света си, отново го задържа, подхранва и затваря.

Голяма част от хората никога не живеят днес и не познават реалността, защото те постоянно са разкъсвани между миналото и бъдещето. Ще попитате: "Защо хората са толкова привързани към миналото?" Спомените имат едно свойство, от тях изчезват парчетата на неприятните емоции. Ако сте забелязали, с времето от спомените се изчистват лошите, неприятните неща и остават само хубавите усещания. Така повечето хора се връщат в спомените си и са привлечени от миналото, но в същото време са насочили поглед в бъдещето. Бъдещето винаги е такова, каквито са предпочитанията в спомените ни. Хората, които си спомнят "лошото", са песимисти, а тези, които предпочитат "хубавите спомени", са оптимисти. Така се оказва, че бъдещето при тях също е зависимо от миналото. Това са причините човек да не познава реалността, затова той бива разкъсван между "добрите" спомени и вярата, и надеждата, че бъдещето ще бъде много по-добро или пък ще донесе беди и нещастия.

Има едно нещо, което се нарича "тук и сега". Това е Бог. Истинското име на Бог е "тук и сега". Това е реалността. Да бъдеш и да познаваш действителността, означава да си в единение с Бог. Това е най-висшата молитва и медитация. Всъщност това е истинската молитва и медитация. Истинската молитва е безмълвна, тя е "тук и сега". И вече не е молитва, защото няма какво и защо да се измолва. Единеният и единяващият себе си човек в Пътя си престава да иска, да се нуждае от нещо, да преследва и да се стреми, защото целостта е онова, което идва, след като човек надрасне Егото.

Преди малко ви разказах за самопознанието. То е свързано с четирите "с"-та. Това са: самонаблюдение, самоконтрол, самоанализ и самоусъвършенстване. Някои хора го наричат самоусъвършенстване, но това е погрешно. Самоусъвършенстване означава да се стремиш към някакъв идеал, а идеалът е нещо, което ти си си измислил и се опитваш да постигнеш. Идеалът не може да се постигне, защото дори да го направиш, веднага се изгражда нов. Докато не надмогнеш това ниво, винаги ще имаш такъв идеал. Някога мислих, че самоусъвършенстването е най-важното нещо за всеки човек, но сега знам, че водещо трябва да бъде самоопознаването и едва след като приемеш решението за това, можеш да приложиш останалите.

Самоусъвършенстването може да бъде правилно само ако в същото време като вътрешен Път използваме себепознанието. Това е истинският Път – навън към самоусъвършенстване и навътре към себепознание.

Сега ще ви разкажа за хората и за тяхната същност. Повечето хора мислят за себе си само като за материални същества.

– Това не е така! – опита се да каже едно от момчетата.

– Знам, знам! Знам, че всички говорят за дух, душа и много други неща, но никой не мисли за себе си така. Почти всички хора мислят за себе си само като за материални същества. Повечето дори да знаят за отделните си същности, не ги осъзнават. Те възприемат това само като наука или учение, но не и като Път, и не живеят с тази идея.

Всъщност не е важно какво знаеш. Има много хора, които знаят много, често различни неща. Те не могат да осъзнаят, че не могат да изградят Път върху различни описания на света. За да имаш Път, трябва да "стъпиш" само върху едно описание на света и да живееш по този начин. И това описание да е осъзнато и твое.

И все пак нещата не са така разделени, както хората си ги представят. За да е по-ясно и достъпно за малките мозъци, някои учения още от древността са дали описания на света и човека, които са схематични и лесни за разбиране. Така в науката наречена езотерика, която крие корените си в древен Египет и Халдея и върху която стъпва целият съвременен свят и всички религии, се казва, че човек съдържа в себе си няколко същности. Най-грубата същност е материята. От нея е изградено материалното ни тяло, органите и всичко, което можем да видим. Някои хора, които смятат, че се занимават с духа, твърдят, че материята е нещо лошо. Това е смешно. Материята не е нито лоша, нито нещо, с което трябва да се борим. Много учители са смятали, че извисяването на духа може да се постигне единствено чрез насилие над материята и тялото. Такива са всички учители аскети, монаси и цели религии на Изток.

Един учител известен като Муни (истинското име на Буда е Шакя Муни Гаутама, това означава Муни от рода Гаутама на племето шаки или саки. Знае се, че родът Гаутама бил царски. Племето саки (шаки) живеело в Афганистан, в близост до българите. Буда, въпреки властващото мнение, не е бил индиец, нито с дръпнати очи, а е бил европеид със светла кожа.) решил, че насилие над материята не е нужно и това не е път на единение, а на разделяне и отхвърляне. Той го нарекъл Среден (обединяващ, оптимален) Път. Запознах се с това учение, докато бях в Персия.

Да упражняваш насилие е винаги израз на Егото – дали срещу други, или навътре в себе си, няма значение. Да наричаш материята каквато и да е означава, че не познаваш Пътя. Материята не е нито добра, нито лоша. Да я приемеш, означава да не я наричаш и да не ѝ даваш определения. Тя е – това е достатъчно!

Всички нива в човека трябва да се опознават и усъвършенстват, докато не се слеят в единство. Вместо хората да гладуват до самоубийство, да спазват въздържание, много по-добре е да развиват тялото си и да изпитват удоволствие от живота. Затова пехливанската борба е толкова полезна. Поради това Болярови винаги са настоявали да се упражнява борба. Усъвършенстването не трябва да изключва материята, нито да се бори с нея.

Освен тялото, друга част от човека са неговите емоции и чувства. За преживяващите хора това е най-важното ниво. Те делят целия свят на две части. Те казват: "Тази ми харесва, а тази не!" Такива хора знаят, че първата част им носи положителни емоции и преживявания. Те са свикнали да правят само неща, които им носят удоволствие, наслада и които са им приятни. Животът обаче има и друга страна. Той изисква дисциплина. Това могат да постигнат единствено воините. Жените изключително много държат на света на емоциите. Те смятат, че това е тяхното оръжие и през по-голямата част държат емоцията си изнесена напред като щит.

Третият свят е този на мислите. Повечето хора всъщност не живеят в материалния свят, в по-голямата си част от себе си те пребивават в света на чувствата и идеите. Чувствата определят преживяванията им, а идеите оправдават, когато живееш без чувства. Светът на мислите и идеите е този, който помага да си изградим по-плътна представа за описанието на света. Той сгъстява краските на света, помага да го наредим и да опишем мястото си. Мисловният свят е този, към който се привързват учените хора, склонни към мислене и интелект.

Хората на емоциите са много далеч от реалността, защото емоциите ни затварят в собствен свят, а с това пи отделят от истината. Хората на разума и идеите с основание критикуват емоционалните, че са преживяващи, но те са също толкова далеч от истината, колкото и емоционалните, защото учените хора имат склонност да интелектуализират, да обясняват и всичко да разглеждат като знания извън тях, наричани от тях наука. Но те се страхуват от това да имат път и са също толкова далеч от реалността и Бог, колкото и хората с преобладаващи емоции.

Да се противопоставят едните на другите е безсмислено и ненужно. Не бива да се отрича или величае нито материята, нито емоциите, нито идеите. Всички те трябва да се приемат, да се използват, да се опознават и усъвършенстват. Без нито една от тези части човек не е завършен и не е духовно същество. Моето учение и идеята ми за Път включва развитие на всички тези човешки същности и нито една не трябва да се подценява или омаловажава, защото в някой момент трите трябва да се слеят. Докато те са "разделени", могат да се насочват, да се развиват и взаимно да се опознават в пътя им на свързване.

Всъщност повечето хора не живеят в материята както сами смятат, а в света на чувствата и идеите. Именно чрез тях те изграждат света на преживяванията си. Така те дори не подозират как изглежда физическото им тяло, тъй като винаги го наблюдават през очите на емоцията и идеите. За съжаление същото се отнася не само за физическото тяло, но и за цялото им същество. Всъщност не физическото е водещо, а именно емоционалните преживявания или светът на идеите.

– Не мога да го разбера това, учителю! Можете ли да дадете някакъв пример? – попита Атанас.

– Ето няколко примера за това, за което говоря. Знам, че това, което ви казвам, ви звучи невероятно, но чуйте! Ако човек беше само тяло, не би трябвало да има нещо, което да го накара да загуби живота си. Би трябвало той да държи на живота си най-много от всичко на света, защото материята е тленна и смъртта я унищожава. Това обаче не е така. Има много хора, готови да загубят живота си заради вяра или идеи. Тези, които могат да изпълнят самоубийствена мисия заради вярата си, са подвластни на чувствата и са готови да загубят живота си заради това, което чувстват. Една част от жертвоготовността на еничарите се крие именно в това. Има хора готови да загубят живота си заради идеи. Такива са учените и хората започнали да изграждат светове на справедливостта. Дори този, когото християните смятат за свой Бог, им е дал пример за това, че има сили много по-могъщи от живота и егоистичното желание да се живее. Той дал пример за саможертва и за това как човек трябва да търси Аза в себе си, който е част от големия Аз. Затова Христос е наречен Син божи, но всъщност ние всички сме синове божи.

Другата част от това, което прави еничарите най-добрите воини, е идеята. Всеки еничар не умира просто за вярата, а и за една идея, за един идеал.

– Учителю, вие току що описахте един свят, разделен по този начин, но не казахте нищо за Аза и Егото!

– Да, ако слушахте това описание, вие просто ще чуете още едно описание на света. Това не е нещо изключително, ако не успеете да направите от него ваш Път. Всъщност моето описание на света, това, което стои в основата на моя Път, не е точно такова. При мен няма такова разделяне. Аз мога да застана и да реализирам едновременно всичките си части, които ме изграждат. Нямам нужда от тези деления и описания. Това разделяне и стриктно описание според мен е направено за хората, които разглеждат тези неща като наука. Такива хора възприемат света линейно и нареждат всичко, което правят, едно след друго. При тях всичко е подредено в строга йерархия. Ако разберете това, което говоря, ще можете да правите нещата едновременно и многоизмерно.

Това описание не противоречи на моите идеи за Егото и Аза, но аз не разделям нещата така категорично. За мен най-високото ниво в така изброените е Азът. Той е връзката с Бог. Това е божествената същност, взета назаем от Твореца. Това е Азът.

– А какво става с Егото? – с уважение попита синът му.

– За да ви разкажа за Егото, ще започна малко по-отдалеч. Повечето хора се страхуват от това да умрат. Този страх е един от най-важните и основни страхове. Всички хора ги е страх. Когато си зависим от Егото си, искаш да го запазиш. Така човек, подвластен и подчинен на Егото си, всъщност става проводник на страховете на Егото, които го обсебват. Именно поради този страх хората са създали идеите за прераждането, за рая и вечния живот, за отвъдното. И винаги човек си представя, че ще запази себе си, дори и след смъртта си. Дори тези хора, които претендират, че са духовни, мъдреци, равини, монаси, дервиши, дори източните мъдреци, стремящи се към йога (йога – пил. "сливане с Бог"), смятат така. Но забележете, те не си представят, че ще постигнат единение с Бог, а че ще продължат да съществуват с Егото си, с лицето си в Бог. Всъщност тези хора не искат да се слеят с Бог, а да се наложат над Бог и да запазят Егото си. Много хора смятат, че Егото им се намира в тялото (материята), но това не е така. Материята, както душата, мисълта, идеите и чувствата, е от тези неща, които са вечни и ние вземаме за малко, само на заем.

Аз дълго време разсъждавах над смъртта и имах връзка с нея. Убил съм много противници и винаги съм смятал, че смъртта е приятел, съветник и учител на воина.

Момчетата като чуха, че дервишът се смята за воин, се засмяха. Те самите искаха да станат воини, но този човек явно искаше да ги впечатли. Беше им ясно, че той не само че не с бил, но и няма представа какво означава да си воин. Все пак турчинът беше много по-стар от тях и те само заради това сдържаха насмешката си и не оспориха думите му. Старецът явно не усети настроението на момчетата, защото невъзмутимо продължи:

– Мислих, че единственият начин да се боря със страховете си е непрекъснато да се изправям пред тях. Винаги съм знаел, че страхът не може да се победи, но трябва непрекъснато да се боря с него. Минаха години, трябваше да спра да убивам, което въобще не бе лесно, и да се оттегля от живота, за да разбера, че колкото пъти съм заставал пред страха, толкова пъти съм бил побеждаван и съм признавал поражението си. Защото страхът е от Егото и колкото повече внимание му се отделя, толкова по-силен го правим. Затова престанах да обръщам внимание на страха и да се занимавам с него. Всъщност едва когато започнах да разбирам Егото си, преодолях страха от смъртта и всичките си страхове. Днес вече не изпитвам никакъв страх. Куриозното е, че когато престанах да бъда воин, чак тогава загубих страха си от смъртта.

Постепенно започнах да правя това и с другите духовни врагове. Така успявах да ги превъзмогна. Когато престанеш да обръщаш внимание на такъв противник, отнемаш силата му и той престава да бъде значим за теб. Това става като не се занимаваш с противника, а със себе си и така, пораствайки духовно, ти правиш противниците си незначителни.

Момчетата отново се усмихнаха. Те явно не искаха да повярват, че мъжът, който седи пред тях, някога е бил истински воин.

– Вие сте млади. Знам, че някой ден ще станете истински воини и ще бъдете хора на честта. Чуйте моите думи, ако мога да ви помогна, ще бъда щастлив! Ако можете да преодолеете страха си, благодарение на моите думи, това си заслужава вниманието ви! Дълго мислих и разсъждавах и разбрах следното. Всъщност всички тези неща, за които ви говорих, са като пръстите на ръката – като каза това, Риз баба показа лявата си ръка. Той беше изпънал пръстите си. – Този пръст е материята – каза дервишът и посочи малкото пръстче, което бе най-отдолу. После старецът назоваваше останалите си пръсти и ги сочеше. Така безименният пръст бе светът на емоциите, средният – светът на мислите и идеите, показалецът – Азът. Тук мъжът замълча.

– Палецът ли е Егото, учителю? – попита Атанас.

– Не всъщност Егото не е нито един от пръстите. Бях принуден да изоставя идеята за разглеждане на Егото и Аза като двете страни на монета. Всъщност разбрах, че Егото не съществува реално. То е временно и тленно. Всички други части на човека са безсмъртни. Те идват от Бог и отиват обратно в него. Ето, след смъртта материята се връща в земята.

Казва се, че от кал сме направени и отново в кал се превръщаме. Така тази част от нас отива обратно там, откъдето е дошла. Емоциите ни отиват в едно специално място, където се събират емоциите на хората. Идеите пък имат друго такова място, където се събират идеите. Тези места се наричат егрегори. Азът на човек се връща обратно към Бог. Така всяка част от тези, които изграждат човек, е безсмъртна и след смъртта продължава да съществува. Но не това е нужно на човек. Той не иска безсмъртие по този начин. Той казва: "Защо ми е това безсмъртие, когато мен няма да ме има? Какво е това безсмъртие без мен?" Човек разсъждава така, защото е воден от Егото си. Единственото тленно нещо, което човек може да загуби, това е Егото. Всъщност човек може да загуби само Егото си. Ако се замислите, ще видите, че наистина само Егото може да изчезне, че ние се олицетворяваме единствено чрез Егото си. То ни прави отделни от Бог. Ние съществуваме и мислим за себе си по този начин благодарение на Егото. Нас ни е страх да не загубим Егото си, ние живеем заради него и се опитваме всячески да му извоюваме безсмъртие. Всъщност Егото е една връвчица – при тези думи дервишът показа с другата си ръка една въображаема връв, която обвързва четирите пръста на лявата му ръка. – Егото е точно тази връв. Тя обединява всичките ни същности в това уникално същество, което сме ние. Това е най-ценното и скъпо нещо, което имаме. Страховете на хората са свързани единствено с Егото. Дълго мислих и разбрах, че страховете са излишни. Смъртта е една преграда, като едър гребен – дервишът разтвори пръстите на дясната си ръка, а срещу нея държеше лявата със събрани пръсти. После придвижи двете ръце една към друга. Когато лявата ръка достигна дясната, тя опря в разтворените пръсти и разтвори своите. – Това е смъртта – каза Риз баба. – По време на смъртта Егото се разкъсва и изчезва. То трябва да изчезне. От нас умира само Егото и нищо не може да се направи. Има и още нещо. Всъщност Егото не съществува, то стои в основата на нашата магия. Това е най-куриозното, че цял живот се страхуваме да не загубим нещо, което всъщност не съществува. Докато мислите ви са в Егото, ще ви бъде страх. В момента, в който преместите себе си в някоя друга част от себе си или във всичките си части и започнете да възприемате нещата от този ъгъл, ще разберете, че вече не се страхувате. Затова ви казвам, че аз вече не се страхувам. Това е част от Пътя. Не се страхувам, не защото го исках или се опитвах да го постигна, а защото надраснах страха. Така надраснах и идеите за Добро и Зло, за вярата и религията, за смисъла на човешкия живот, за любовта и молитвата.

Така всички религии, всички идеи за прераждане, Страшния съд, Рая, Парадиза (раят според персите и зороастризма), Ада, Сетния ден, Джнана, Елисейските полета, Валхала, Олимп, са измислени, за да може човек да осъществи желанието за безсмъртие на Егото си.

И когато момчетата вече мислеха, че всичко им е ясно, учителят продължи:

– Всъщност Егото не съществува.

– Какво? – двете момчета бяха изумени. – Как така! Нали току що го описахте като връвчица, която изчезва? Как може да изчезне нещо, което не съществува?

– Ние виждаме само проявлението на Егото и може да съдим за него само по косвени белези. Егото наистина определя в най-голяма степен нашия живот, но всъщност няма материален, а и какъвто и да е носител на Егото. Его въобще няма. Всеки човек сам си измисля, а после и поддържа в съзнанието си Егото, но такова нещо няма. Егото е фикция, химера.