Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Такава химера също е и калъпът, обществото, социума. Ние сами я изграждаме и поддържаме, тя е като паяжина разпъната между всички нас. С времето става по-силна от нас и ние се оказваме уловени и зависими завинаги.

Представете си, че сте буца глина. Това сме ние хората. Когато нещо в нас се промени, това го правим ние самите, но отвън изглежда сякаш голям невидим палец ни моделира. Той ни натиска и оформя, ние се изграждаме според него, но всъщност такъв палец няма. Така цял живот сме пленници на една идея за нас самите и най-трудното нещо е да я разберем, а след това да се освободим и да я променим.

За живота на всеки човек е важно описанието на света, което държи в главата си. Всъщност човек е това описание и според него той изгражда живота си, в тази идея е включена и идеята за собствения му образ, за това кой е и какви са възможностите му. Това е изключително важно. Много е важна тази идея. Изграждането на описанието на света става едновременно с Егото и Аза. Колкото повече Егото участва в изграждането на това описание, толкова по-далеч от действителността е то. Егото формира свят, който да го обслужва, затова е толкова трудно да се разкъса измислената действителност, която то изгражда. Това е така, защото хората, изградили си такъв свят, постоянно получават потвърждения за правотата на възгледите си. Колкото по-близо до реалността е това описание, толкова по-добре. Все пак помнете, че колкото и да сте близо до действителността, не можете да я постигнете! По-важна е промяната, гъвкавостта, опознаването на себе си и усъвършенстването.

Много хора, които са с малки възможности, се опитват да натруфят описанията си на света. Това е характерно и за хората склонни към интелектуализиране. Така мнозина не могат да усетят кога да спрат и като продължават, се отдалечават от реалността. Много хора търсят прости описания, които с минимални усилия да им обяснят и оправдаят несъответствията. Така се пораждат суеверията, идеите за магиите, за това, че някой друг управлява живота ни, че има световни правителства, които управляват не само живота ни, но и мислите, и идеите ни.

Това е философията, до която съм достигнал. Тя е най-оптималният вариант в доближаване на описанието на света до реалността.

– Учителю, какво трябва да направим, за да достигнем до това ваше описание?

Риз баба бе толкова погълнат от това, което говореше, че дори не можа да разбере кой зададе този въпрос, затова продължи:

– Ако само сте слушали внимателно, вече не сте далеч от това, за което ви говоря. Не трябва да правите нищо повече от това да се замислите върху думите ми. И помнете, не бива нито да опростявате, нито да усложнявате, защото и двете са от Егото!

Самоопознаването е нещо уникално, това е изключителна даденост, която всеки човек притежава. При него не се нуждаеш от нищо повече освен от самия себе си. Инструмент на самоопознаването си самият ти. При този Път, до който достигнах аз и който най-общо може да се нарече самопознание, не просто съставяш собствена религия, но имаш лична религия или духовно учение, които само ти можеш да следваш. Когато си в това състояние, можеш да преоткриваш другите религии, но правиш това по един уникален и неповторим начин, не само от позицията на създател на учение, но и като човек постоянно създаващ религия или учение. Така ти преоткриваш останалите религии и можеш свободно да ползваш техните термини и дори цели фрази, но въпреки това създаваш нова религия, ново учение. Предпочитам да го наричам учение вместо религия, защото религията задължително се нуждае от последователи и вярващи хора. Докато учението може да бъде изповядвано само от вървящи хора. Когато последователи попаднат на духовно учение, те унищожават същността му и го използват само като форма. Моето учение се състои в това всеки сам да има лично духовно учение. Всеки човек трябва сам да създаде собствената си религия. На Бог е нужно различното. Хората, следващи това учение, са най-скъпите на Бог, защото това са най-ценните хора. Представете си какво ще стане, ако всеки човек има собствено духовно учение. Някога едни хора мислеха, че съм призван да създам нова секта в исляма. Не, не само това, те мислеха, че ще създам нова религия. Ето, най-накрая аз изпълних мисията си, но сега осъзнавам, че те едва ли щяха да разберат и да приемат това. Техните най-смели мечти едва ли щяха да стигнат до тук. Аз не просто създадох религия, а учение, което отрича всички религии. Не, не ги отрича, а по-скоро ги надраства. Те искаха да създам учение, което да бъде като всички останали – да има водач и последователи. Но досега не се е случвало да бъде създадена секта, в която всеки неин член да бъде човек със собствена религия, създател на сектата и неин водач, и дори Бог. Представяте ли си? – вдъхновен питаше дервишът, а в очите му гореше пламъкът на човек постигнал нещо, за което се е борил цял живот. Това бе погледът на човек постигнал най-ценната победа в живота си.

– Разбирате ли? – пак попита Риз баба и изгледа момчетата втренчено в очите. – Вие сте моят последен шанс да спася нещата, до които достигнах!

– Учителю, аз искам да ви разбера, но не всичко разбирам! Ами ако не ви разберем добре и изкривим учението?

– Знам, че не можете да разберете това, което ви казвам. Знам, че дори да ме разберете, вие ще имате собствен и различен Път от моя. Не се притеснявайте, учението, което разкривам пред вас, не може да бъде изкривено, защото в него няма закони, постулати и праведен Път! Това учение е живо и променящо се като живота! То е нагаждащо се и създаващо!

Не очаквайте от мен да ви кажа как стоят нещата или какво трябва да правите. В другите секти хората са активни само докато научат постулатите на сектата и стават нейни членове след като ги приемат. От този момент от тях се очаква да са вярващи и последователи, но без да са активни в духовен план. В учението, което аз изведох, приемането на постулатите не означава край на духовния Път, а това ще е само начало на духовната ви активност. Така след като се разделим вие няма да сте постигнали ново ниво в духовното си развитие, а Пътят за вас тепърва ще предстои. Тогава ще трябва да направите сами първата крачка в духовния си Път. Това ще е начало на вашето духовно пътешествие.

Цял един ден Риз баба отдели на братята да им разкаже за това какъв трябва да бъде един учител. Отначало те опитаха да се оправдаят и да кажат, че даже нямат намерение да стават учители, но старецът им каза:

– Слушайте внимателно! Не се заричайте, че няма да станете учители! Освен това, за да бъдете истински и добри ученици, трябва да знаете всичко за учителите и учениците!

Искате ли да разберете един учител, не допускайте той да ви стане учител, защото като ученик вие никога няма да можете да видите човека, който стои зад учителя!

За да разбирате хората, не бива да ги правите свои учители! За да ги разберете, трябва да бъдете равностойни! Само ученикът има нужда от учители! Без ученици учителите биха изчезнали! Когато престанете да бъдете ученици, вече не ще срещнете учители!

Всъщност такова нещо като учител не съществува и никой не може да ви научи на нищо!

Повечето хора, които държат да бъдат наричани учители, са нещастни, незначителни хора, страдащи от несигурност. Това са хората, които гъделичкат самочувствието си, наричайки се учители, и наблюдават със задоволство преклонението и обожествяването в очите на своите ученици.

Учителите откликват на зова на учениците. Те приемат да изиграят пред тях тази роля. Повечето от тях са честни пред себе си и помнят, че играят роля, но някои дотолкова започват да си вярват, че се отделят от реалността. Те са опасни както за себе си, така и за учениците си.

Ученикът никога не разбира учителя. Той се интересува от себе си. Единствено учителят в нас може да ни помогне.

Докато смяташ себе си за ученик, никога няма да станеш учител. Ученикът е последовател, но не и учител.

Ако кажеш на някого, който иска да бъде ученик, че няма учители, ще го излъжеш, защото, въпреки че наистина няма учители, за него това не е вярно. Всъщност за него учители има и той ще ги намери или ще ги създаде, ако се наложи.

– Но, учителю, това, което казвате, е противоречие! – каза Атанас.

– Това, което казваш ти, и това, че ме наричаш учител, също е противоречие. Всъщност това е куриоз. Учител няма, но аз се опитвам да ти обясня това от позицията на учител. Твърдя, че няма учител, а се държа като учител. Не се притеснявай, това объркване е привидно, но съществува само за неразбиращите! Отговорите на важните въпроси са валидни дори когато са противоположни на пръв поглед. Мнозина, свикнали да мислят линейно, смятат, че това е противоречие, но не е. Затова именно много от древните елински философи приживе са били смятани за празнодумци, но по-късно се е разбирало, че думите им имат право. Това е един от начините да разбереш дали си достигнал до нивото на сериозните въпроси. Това става когато отговорите, които получаваш, са различни, но са валидни и верни. Такива са отговорите за Съдбата, Свободната воля, за Всичко и Нищо, за Бог и хората, за смисъла на човешкия живот. Това са въпросите на Аза в нас, за които вече ви казах, че остават отворени, че нямат един отговор, а имат много непрекъснати отговори, понякога противоположни, но всички те са верни.

Всъщност е много лесно да различиш Истинския учител от хората, приели и решили да изпълняват тази роля.

Всеки, който се е съгласил да играе ролята на учител, е човек с проблеми и се бори чрез тази си "престижна" роля да придобие чувство за значимост и да избие комплекса си за непълноценност. Така той е ангажиран и емоционално към учениците си. Дори когато това е с най-добри намерения, то не може да доведе до нищо добро. Всъщност повечето качества, които се смятат за положителни за учителите и преподавателите, вредят и пречат на учениците. Смята се, че учителят трябва да бъде добър, загрижен, да се опитва да предразположи и предпази и да намали тежестта на учениците си... Всичко това пречи и прави научаването на каквото и да е невъзможно.

Каквото и да е емоционално обвързване, означава, че двамата – учител и ученик, "се съпреживяват" и играят роли и че учителят е ученик, приел да играе тази роля.

Истинският учител се различава от другите, защото той учи, но не заради Егото си. Затова той не се обвързва по какъвто и да е начин и не допуска ученикът да го увлече в собствената си игра. Всъщност Истинският учител не учи, тъй като той е непрекъснато в Аза си и е в досег с Учението, а само го пропуска през себе си и го излъчва. Той знае, че не може да научи никого на нищо, защото все още той самият се учи. Това какво ще разбере, зависи изцяло от питащия.

Ученикът престава да съществува, когато престане да задава въпроси. Тогава той осъзнава, че отговорите са в самия него и няма смисъл да пита, защото всеки отговор, идващ отвън, би бил лъжа (некоректен).

Така Истинският учител стои срещу ученика, но не е там, за да отговаря на въпросите му, а за да го стимулира да пита, докато не се изчерпи и не проумее, че няма и не може да има учител. И когато ученикът се изчерпи и достигне до това разбиране, той ще се обърне и ще застане рамо до рамо с човека, когото допреди малко е наричал учител. Защото мястото на учителите е рамо до рамо, а не срещу или пред учениците. И едва в този момент човекът, стоял срещу досегашния учител, сам става учител. А учителят става Истински учител, защото едва в този момент той е успял да научи на нещо ученика и да направи така, че той вече да не е ученик. И не само това, в този момент той го е направил Истински учител, защото той самият е Истински учител. Всъщност той нищо не е направил, защото ученикът сам е станал Истински учител. Един човек става учител не когато има ученици, а едва когато сам успее да изгради учители. А за целта първо той трябва да е намерил разбирането за това в себе си.

Атанас разбра всичко и за пръв път видя човека в учителя Риз баба. В първия момент осъзна, че това не са думи на учителя, но после разбра, че човекът, който преди малко бе срещу него, а сега бяха рамо до рамо, беше Истински учител. Неусетно той му бе отнел възможността да живее с илюзията, че е ученик. И тъй като загуби Егото си, той откри Аза си и разбра кой е. Иван стоеше до него, но нищо такова не се случваше с него. Атанас сякаш опозна Бог и вече бе готов да стане учител на другите хора, защото това знание в него породи желание да го сподели. Така Атанас бе готов да стане Истински учител, макар в началото да не беше го искал. Колкото и да бе странно и за него самия, Риз баба беше успял да го трогне, думите му го бяха разтърсили духовно. Атанас отначало се бе отнесъл скептично към думите на турчина и не го смяташе за Истински учител, а просто за някакъв дърдорко, който едва ли може да го научи на нещо. Макар да бе умен младеж и много пъти да си бе задавал въпроси за смисъла на човешкия живот, за религиите, той знаеше, че е православен християнин и очакваше религията да му даде отговори на въпросите. Сега обаче думите на дервиша го бяха разтърсили до дъното на душата му. Колкото и да му бе странно, Риз баба бе успял да го събуди, нещо, което не се наблюдаваше при Иван. В брат му, като в дебелокожо животно, думите на Риз баба просто се отклоняваха.

Риз баба каза:

– Трябва да загубиш учителя, за да откриеш Истинския учител, и когато това се случи, ще означава, че ти вече си Истински учител и нямаш нужда от учител. Истински учител не може да има. Така както няма учител, няма и Истински учител. Ако отношението на човека към Истинския учител е такова, каквото е било към учителя, това означава, че той все още е ученик, а човекът срещу него не е Истински учител.

Ако ме слушаш внимателно и ако се опитваш да вникнеш в думите ми – каза Риз баба, – това означава, че си самовглъбен. Това е вглъбяване. Опитай се да си изясниш смисъла на думите и ще откриеш яснотата в себе си!

– Учителю, вие Истински учител ли сте? – попита Атанас.

Риз баба не отговори. След малко Атанас отново попита:

– Учителю, чувал съм да споменавате за два вида Учители, за какво всъщност става въпрос?

– Разликата е в подбудата. Когато в основата на едно обучение или преподаване стои Егото, това се нарича Егов Учител.

Повикът на учениците и последователите обикновено е толкова силен, че на него винаги се намира да откликне някой. Учениците последователи са хора слаби, зависими, имащи нужда от Учител, Водач, Гуру, Духовен Учител... А всъщност те искат и търсят един Псевдоучител, който да изиграе тази роля. И защото обикновено хората, които са около тях, имат Его, което е влязло в досег и борба с тяхното Его, за ролята на учител обикновено те търсят човек достатъчно далеч от тях, за когото могат да изградят мит, една зависимост и подчинение и в краката на когото да клекнат и да кажат: "Учителю!" Това е така, защото те са слаби и имат нужда от покровителство. Те искат духовният им живот да се случва без големи усилия от тяхна страна, някой авторитет да им дава наготово истината, а те само да поглъщат и да повтарят заучени формули. Те не искат да знаят, че такава истина няма.

Благодарение на този феномен е изведена максимата, че никой не е пророк в собственото си село.

И така слабите ученици, последователите, вярващите, адептите отправят зов за учител и рано или късно някой трябва да отвърне на този зов. Това обикновено е далечен "авторитет" или по-рядко местен водач, но никога не е Истински (Азов) Учител. Ти ще попиташ: "Защо?" Защото Азовият Учител въобще не може да чуе такъв зов, той не е отправен към него, затова не го чува.

В такъв случай в пълна сила е валидно правилото: "Каквото повикало, такова се обадило." На виковете на учениците последователи винаги отвръща някой Егов учител. Всъщност Еговият учител не е Истински учител, това обикновено е ученик, често дори е добър ученик, надарен с някои ловкости, с пъргав и добър ум. Той е човек, който осъзнава това, което върши, но понякога вярата дотолкова го заслепява, че започва да вярва в някаква своя мисия и предопределеност. да бъде учител за него е опияняващо и вдъхновяващо. То е продължение на това да не си сам и да ти обръщат внимание, да изживяваш чрез другите, че си значим и важен, но издигнат на една нова висота, да те уважават, да търсят думите ти с благоговейно преклонение. Много малко ученици могат да устоят на такова изкушение, защото това е техен вътрешен копнеж. Това е копнеж на повечето хора в Еговия им мехур, в който живеят.

Еговият учител е слаб, зависим от слабостта си човек. Той робува на низки страсти, характерни за слабия, обикновен човек и ученик. Той изцяло е зависим и е роб на своето Его, поради това съм го нарекъл Егов учител. Понеже е изцяло зависим от учениците си, всъщност е техен роб. Той се съгласява да изиграе пред тях тази роля, слага маската на учител и застава пред тях. Така той отговаря точно на тяхната представа за учител, а те са спокойни, защото могат да играят ролята си на ученици, която без учител няма как да изиграят.

Еговият учител често е надарен с харизма, ловкост и други качества, които го правят интересен, а понякога и приятен събеседник. Проблемът е, че той "става" учител поради егоистични подбуди или по стечение на обстоятелствата. Ако има силата да признае пред себе си, той често осъзнава, че лъже и играе роля. Но това е още по-опасно, защото, когато си даде сметка, че играе роля, става по-низш дори от учениците си. Такива хора обикновено са опасни, ролята, която играят, започва да им тежи и те стават дребнави, зли и отмъстителни. Някои от тях, под давление на засиленото си Его, стават мошеници печалбари, а други могат дори да наранят себе си и учениците си. Често се оказва, че такива хора освен всичко останало са пристрастени към ролята, която играят. Те се нуждаят от ученици като от опиум.

Еговият учител е станал такъв без да се пребори с Егото си, той е зависим от Егото си и е негов роб. Това е човек, който не се е отърсил от стремежа си да има и притежава. Той е сложил маската на учител, но не е готов да загуби лицето, криещо се зад тази маска. Към учениците си той се отнася като към любимата си играчка. Усеща какво искат те и е зависим от техните желания, милва ги, когато те имат нужда и им раздава баклава, когато те поискат, а понякога, когато имат нужда от страх, той ги плаши. Така той се опитва да отговори на очакванията им и да ги запази като ученици, не заради тях, а защото самият Егов учител се нуждае от ученици. Той знае, че е учител само благодарение на тях, без тях той би бил най-обикновен ученик, най-обикновен човек. А за човек, свикнал веднъж да бъде водач и да се храни от вниманието, уважението и любовта на много хора, това е равнозначно на смърт. И така тук се появява една двойна връзка и зависимост. Учениците се нуждаят от Егов учител, защото не са готови да поемат истинското учение и реалността, а той ги определя като ученици. Той ги успокоява и ги "вкарва" в една приказка на ученици, защото също се нуждае от тях и само благодарение на тях може да бъде учител. По този начин той още повече се отдалечава от себе си, като все повече навлиза в ролята, която е приел да играе.

Еговият учител не е учител, защото той няма никакъв стремеж да учи учениците си. Той е учител благодарение на това, че има ученици. Те са неговата храна. Еговият учител мрази и не харесва другите учители, защото знае, че не е учител и Егото му се страхува да се съпостави с тях. По тази причина няма сила, която да го накара от учениците си, които го правят учител и с чиято любов се храни, да направи учители и свои конкуренти. На всичкото отгоре той и не може да им помогне и да ги изгради като учители, защото сам не е учител. Така всеки негов ученик, дръзнал да мечтае сам да стане водач или учител, би се сблъскал със съпротивата му. Такъв учител никога не може да извиси един ученик и дори би му пречил. Ето защо такъв човек не може да бъде учител.

Почти всички хора, които претендират, че са учители, водачи и командири, са Егови. Помислете колко пъти сте наблюдавали подобна картина около вас.

Истинския учител не е този, който има ученици, а който може да изгради учители. Той не зависи от учениците си и не влиза в уговорки с тях. Той има силата да им посочва техните недостатъци и Пътя им, не търпи тяхното недоволство и съпротива. Наричам такъв учител Азов, защото е превъзмогнал себе си и не действа от лични подбуди, а се стреми да бъде проводник на Учението и да вложи в него колкото се може по-малко от себе си. И ако има и най-малко Его, той веднага се превръща в Егов учител. Само човек наясно със себе си може да запази Аза си и да бъде Азов Учител.

Еговият учител винаги се стреми да бъде пред учениците си. Така той със собственото си "тяло" препречва Пътя им. Те дори да тръгнат, скоро ще опрат в него. Учителят никога не бива да бъде преграда за учениците си, независимо дали ще опрат лице в лице, защото стоят един срещу друг, или в гърба на учителя си, ако го следват. Всичко това е вредно и за двамата.

Азовият учител, подобно на Еговия, застава пред учениците си, но не се стреми да им отговори, а посреща въпросите им с мълчание и не дава никакъв отговор, докато те не изчерпват въпросите си. Те трябва да разберат, че задачата на учителя не е да им отговаря. Така, изчерпвайки въпросите си, ученикът трябва да разбере, че трябва да обърне въпросите към себе си, че единственият път е самоусъвършенстването, а единственият човек, който трябва да намери отговора, е самият питащ.

Така всеки Азов учител първо трябва да убие Еговия учител, в който учениците му искат да го превърнат. След като това се случи, Азовият учител трябва да постави ученика до себе си и да му обясни, че не е ученик, а учител и че единственият път е двамата да бъдат рамо до рамо. И никой не може да измине вашия Път, и няма отъпкани пътеки, и всеки сам се бори за Пътя си и за това да бъде знаещ!

Така Азовият учител няма ученици, а изгражда Азови учители.

Преди много години имах проблем. Чувствах, че трябва да бъда учител. Вече бях извел идеята за Егов и Азов учител и исках да бъда Азов учител. За нищо на света не исках да бъда Егов учител. Тогава погледнах хората, всички те отправяха призиви за учители, но никой от тях не искаше Азов учител. Всички те търсеха поредното задоволяване на Егото си. Те търсеха псевдоучители и не искаха истинско учение, което да ги научи и да ги промени. Учениците търсеха само Егови учители и това е нормално, но аз не исках да ставам такъв. Така ние с тях не можехме да се срещнем.

Мина време докато разбера, че Азовият учител трябва да слезе при хората и така да се опитва да им сведе идеята за Азов учител.

На другия ден Риз баба каза:

– Хората могат да се разделят на възрастни и деца. Това деление обаче няма нищо общо с възрастта и това на колко години си. Децата или малките хора са егоисти и егоцентрици, те мислят, че светът се върти около тях. Смятат, че всички са длъжни да вършат неща, за да се чувстват те добре. Децата са подчинени на Егото си. Всички хора в определен етап от развитието си са деца. Повечето от тях никога не порастват духовно и винаги остават на това ниво. Те винаги смятат, че другите хора им дължат нещо, не спират да искат, заповядват, командват, сърдят се, обвиняват другите за неуспехите си. Това са те – децата.

Възрастните хора са тези, които могат да се контролират, да мислят и се стремят към будност. Това са духовно будните. Те познават себе си, могат да потискат първичните си импулси и са по-зрели, съсредоточени и уравновесени. Истинските хора са възрастните, децата са само преходен етап в човешкото развитие. За съжаление днес почти не срещам възрастни хора. Всички, които идват при мен, са деца, а възрастните хора вече не са на този свят.

Друг път, докато отново си изясняваха въпроса с вярата, Риз баба каза:

– Вяра означава да приемаш нещата, когато не можеш да ги анализираш, да ги опознаеш и осмислиш. Вярата сама по себе си е проява на слабост. Много хора ще кажат, че без вяра не може. Винаги има неща, които са толкова велики или малки, че ги приемат на вяра. Според малките хора без вяра не може. Ако ви кажа, че може без вяра, това означава да ви излъжа, но забележете, че там, където за някои хора е неприкосновената територия на вярата, за други тече процес на самоусъвършенстване. За духовния човек няма неприкосновени места в човешката душа. Ето защо този Път е само за смелите, но не за тези, които наричат себе си войници и са само привидно смели, а за воините, дръзващи да се изправят пред себе си, собствените страхове и неизследваните си територии. И тази борба съвсем не е по-лесна от борбата преди битка.