Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Един ден се случи това, от което Зеница се опасяваше. Ибрахим се приближи към нея и попита:

– Къде е Кръстю Каратозев? Не го виждам вече.

Стопанката се сепна от този въпрос. Тя не го очакваше и знаеше какво означава той. Агата търсеше мъст.

– Не знам къде е! – отговори тя.

– Искам да му предадеш, че го търся, чорбаджийке! Работа имам за него – каза агата.

От известно време Ибрахим ставаше сутрин, след това цял ден работеше, без почивка, до пълно изтощение. Работеше така, за да не мисли за всичко, което се случваше около него. Искаше да забрави за това, че именно той беше убил брат си и бащата на Кръстю. Така постепенно жените приеха агата като част от семейството. Той престана да се облича с турски дрехи, а носеше чисти аргатски дрехи, каквито носеха всички българи в равнината. Бръснеше мустаците и главата си и досущ приличаше на ратай. А работеше Ибрахим много и нямаше нужда някой да го кара, работеше като за себе си, не като за чуждо. Скоро той водеше цялото стопанство, ореше, косеше и обработваше цялото землище на Боляровия хан. Ибрахим правеше всичко това с удоволствие, помирисваше разораната рохкава земя, разронваше я между пръстите си и се опияняваше. Никъде земята не мирише така хубаво, както тук, в България. Нямаше парфюм на света, който да му носеше по-голяма наслада. Това беше земята, в която бяха погребани всички Болярови. Във всяка една частица от нея имаше прах и пот от предците му. Именно за тази земя баба му казваше: "Цял живот живеем наведени над земята, копаейки, сеейки, жънейки, орейки, гледаме земята и нямаме сили и време да се изправим и да погледнем небето. Ние гледаме майката земя и се изхранваме от нея, затова я наричаме майка и от нея черпим сили, докато някой ден тя не се разтвори и ние отново не се върнем в нея. И само ние истински разбираме думите, че от кал сме създадени и в кал ще се превърнем, но ние знаем и това, че в кал живеем. Само юнаците могат да се изправят и да погледнат небето и от него те да черпят сили, а не от земята. Защото небето те кара да стоиш изправен, да вървиш и да мечтаеш, а земята забива главата ти надолу.

От нея сме дошли и пак в нея ще отидем, но това няма да стане току така. Ние ѝ отмъщаваме като цял живот я бъхтим с мотиката. Всички ние сме оковани в тази земя като в затвор. Смятаме, че живеем, но всъщност сме затворници със смъртни присъди, чакащи дните ни да изтекат. Ние знаем всичко това, но се правим, че то не се отнася за нас.

Всички хора наоколо са осъдени на смърт и чакат дните им да изминат. Бори се! Стреми се към Бог! Изправи снага и погледни към небето!"

Освен всичко това Ибрахим се сещаше и за времето за изкупление на греховете си. Една сутрин под предлог, че има работа в Станимака, той натовари една биволска талига и впрегна двата бивола в нея. В талигата сложи мотика, лопата и кирка. Тъй като му предстоеше сложна и опасна задача, той взе със себе си зулфикр и заредения пищов на брат си, взе храна и един-два ютени чувала и тръгна. Животните вървяха бавно, но той и не бързаше за никъде. Към обяд вече беше в Станимака, но не спря, а продължи нагоре по пътя към Бачкьой. Минаха няколко часа и биволската каруца влезе в селото, бавно премина, но не спря и тук. Не се отклони и към Бачковския манастир. Вместо да завие наляво, той продължи и скоро излезе от селото. Пътят навлезе и вече се виеше в сърцето на планината, покрай бреговете на река Чая. Ибрахим внимателно броеше завоите. Не беше идвал тук от години и се опитваше да си спомни всичко. Колкото и да не искаше, самите места започнаха да му навяват спомени. Спомняше си как последният път беше дошъл тук с Велко, а си беше тръгнал сам. Най-накрая видя завоя, за който дебнеше. Разпрегна биволите и ги скри в гората. Скри и каруцата. Направи това достатъчно далеч от пътя, в едно малко дере. Дано никой не минеше, докато го нямаше. След това Ибрахим нарами инструментите и тръгна по стръмната, тясна пътека, която се виеше нагоре. Инструментите тежаха на рамото му и му пречеха да бърза, освен това нямаше свободна ръка, така че внимаваше да не се спъне и да падне. Отначало вървеше по тясната пътека, рекичката беше отляво, а то не беше река, а по-скоро тясно пенливо поточе. Водата му беше кристално чиста. Скоро започнаха да се редуват по-малки и по-големи водопадчета. По някое време пътеката пресече поточето. Сега поточето вече беше от дясната му страна и пътеката се извиси над него. Продължаваше да върви. Задъхваше се все повече и скоро кожата на рамото му се обели. Спря да почине за малко, а сърцето му биеше лудо, заплашвайки да излезе от гърдите му. Не можеше да си спомни като млад толкова ли му беше трудно. Беше забравил, дори да е било така.

След като тръгна, още на няколко пъти пресече потока по изгнили дръвчета и дънери. Минаваше ту отляво, ту отдясно, гледката беше много красива. Все още се движеше по едно стръмно дере, а изкачването беше все така тежко. Накрая беше толкова уморен, че вече искаше всичко това да свършва.

През цялото време се вълнуваше. Спомняше си онзи ден, в който беше минал от тук, но придружаваше учителя си Велко. Макар да беше минало много време оттогава, Ибрахим не беше забравил нищо. Не минаваше ден, без да се замисли за учителя си и да изрази благодарността си към него. Като че ли вчера бе минал от тук, все пак внимаваше много, за да не пропусне мястото. Най-накрая му се стори, че го откри. Огледа се. Коритото на поточето се беше променило доста за тези години. Отново внимателно се огледа, след което се зае да копае. Първо трябваше да отклони руслото на рекичката. Преди много години тук под водата заедно с Георги Кехая бяха заровили трупа на Велко. Нарочно беше пуснал реката да тече отгоре, за да не се поругава някой с гроба на учителя му. Освен това тогава Ибрахим не беше имал време да носи трупа където и да е. Вълнуваше се много. Копаеше и си представяше как под реката бяха положили мъртвия Велко и отново преживя всичко. Скоро щеше да види тленните останки на учителя си и да изпълни своя дълг към него. Нямаше да допусне Велко Кехая да лежи тук неопят, захвърлен в това пусто усое, без никой да знае къде е гробът му. Учителят му заслужаваше нормално християнско погребение, а душата му – да намери покой. Струваше му се, че точно е уцелил мястото. Тогава не беше погребал тялото на Велко много дълбоко, затова копаеше внимателно, като очакваше във всеки момент да попадне на останките му. Това не се случи. Покопа още малко. Реката явно беше променяла руслото си и сега му беше трудно да открие къде е гробът на кесиджията. Изкопа още няколко дупки все така неуспешно и вече започна съвсем да се отчайва, но не се отказа. Изкопа още една дупка. Скоро започна да се смрачава. Еничарът запали огън, после легна и се опита да спи на открито в гората. Не можа да мигне нито за миг. В гората, в тъмното, обикаляха всякакви животни. Те като че ли бяха привлечени от огъня и идваха да проверят какво прави този мъж тук. Ибрахим беше спокоен, защото в дясната си ръка държеше ятагана, а с лявата докосваше дръжката на пищова.

Мъжът посрещна сутринта с облекчение. Изми се, хапна и отново се зае за копае. Вече беше преровил всичко наоколо и много дупки зееха по пътя на потока. Ако отначало на Ибрахим му се струваше, че има някаква идея къде е погребан кесиджията, сега вече не беше сигурен в нищо. Най-накрая изкопа няколко отчайващи дупки на места, за които беше сигурен, че нищо няма да открие. Все по-често започна да се замисля дали някой не бе открил тялото на кесиджията и сега той да копае напразно.

Вече беше започнал съвсем да се отчайва, когато го откри или поне това, което беше останало от него. От кесиджията бяха останали само кости, череп и някаква лепкава маса, подобна на глина, но по-черна. Еничарът внимателно събра всичко около костите и го сложи в чувала, като най-отгоре сложи черепа. Пусна реката по коритото ѝ и дори не си направи труд да прикрие следите си. Беше много уморен. Трябваше да бърза, беше оставил биволите сами цяла вечер. Връщането беше още по-трудно, защото, освен всичките инструменти, на рамо носеше и чувала с тленните останки на кесиджията, а те бяха мокри и много тежаха. Чак следобед тръгна с биволите надолу по пътя. Всичко беше наред, явно никой не беше забелязал добичетата. Ибрахим водеше талигата към Бачково и в главата му се оформи план. Знаеше, че като мюсюлманин няма как да осигури християнско погребение на Велко, затова реши да наеме някой монах от Бачковския манастир. Когато стигна до светата обител, кривна надясно. Спря пред голямата арка на входа, където пишеше "Света Богородица". Мина доста време преди да уговори един от монасите да го придружи.

Двамата с монаха се возиха на биволската талига и мълчаха. Вече беше започнало да се стъмва. Изведнъж зад гърбовете си двамата дочуха тропот на конски копита. Тъй като пътят между Бачково и Станимака беше много оживен, двамата се огледаха спокойно. Отзад се задаваха няколко конника. Ибрахим вдигна ръка да поздрави пътниците с добра среща, но вместо това този, който беше пръв и явно техен главатар, мина отпред и препречи пътя на биволите. Мощните животни не се съобразиха с това и продължиха движението си напред. Главатарят явно беше изненадан от поведението на силните черни животни. Той извади ятаган и го развъртя над главите на животните и най-вече над Ибрахим. Еничарът не желаеше да предизвиква внимание, затова дръпна повода на животните и те послушно се "заковаха" на място. Останалите конници спряха и обградиха каруцата. На Ибрахим вече му беше ясно какво се случваше. Нямаше съмнение, че това са някакви капсъзи или част от банда, която искаше да ги обере. Ибрахим нямаше какво да губи, в себе си не носеше много злато, но се притесняваше да не би нападателите да обругаят останките на учителя му, до които се беше домогнал толкова трудно, или да не решат да ги убият. Той беше слушал много разкази за безсмислената жестокост на капсъзите. Не желаеше да им дава възможност да го завържат или обезвредят. Така той реши да действа и да изненада нападателите, като ги изпревари. Бързо извади пищова на Яне от пояса си и го насочи към гърдите на главатаря. Той знаеше, че ако е нападнат от капсъзи, първото нещо, което трябва да направи, е да обезвреди тартора на бандата и по този начин да я "обезглави".

Ибрахим натисна спусъка без забавяне. Вместо изстрел обаче пищовът само изпуши в ръката му и остър лютив дим влезе в ноздрите на еничара. Той беше изумен, не беше очаквал такова нещо. В най-важния момент пищовът засече. Ибрахим не знаеше, че това е дело на Зеница, а и сега това нямаше никакво значение. Главатарят също беше изумен. Явно страхът го беше сковал. Това даде възможност на Ибрахим пръв да се окопити. Той захвърли пищова на пода на каруцата и скочи към главатаря, който все още не беше на себе си. Докато летеше към конника, Ибрахим нададе бойния вик на своя оджак: "Биз гилиндж мюсюлманларък!" и в същото време извади Втория меч на исляма, замахна мощно и както летеше във въздуха, посече главатаря. Беше насочил удара към врата и желаеше да отсече главата на мъжа, който все още държеше в ръка голия ятаган. Ударът обаче засече в рамото и попадна в ключицата, като продължи надолу и нанесе огромна зееща рана. Зулфикр заседна някъде в ребрата около сърцето. Ибрахим падна на земята, а до него се свлече и мъртвият вече главатар. Еничарът бързо се изправи, защото очакваше нападение от останалите конници. Кръвта пръскаше от разсеченото сърце на мъжа и беше оплискала цялото му лице, гърдите и ръката му. Ибрахим настъпи гърди те на агонизиращото тяло на мъжа и със сила извади ятагана си. Наведе се и с лявата си ръка взе оръжието на главатаря, после кръстоса двата ятагана над главата си и извика бойния вик на еничарите от 101 орта. Нападателите явно помнеха какво се беше случило след последния такъв вик, защото обърнаха конете си и в галоп се отправиха обратно по пътя за Бачкьой.

Бойният повик на кръвта принуди Ибрахим дълго време да остане в това положение и да крещи девиза на оджака си. Той правеше това, а цялото му тяло беше като изсечено от камък. Страхът беше спасил живота на останалите нападатели. Старият еничар беше изпаднал в онова състояние, в което можеше да избие стотици врагове без да трепне. Това състояние му беше толкова добре познато. Беше изпадал в него на младини преди всяка битка. Мина доста време преди да се върне в реалността. От еничар отново се превърна в обикновен човек. Той не знаеше колко се бяха изплашили нападателите, които му обърнаха гръб и избягаха, но монахът не помръдваше, нито можеше да говори, нито знаеше къде се намира. Ибрахим избута разсеченото тяло на главатаря по склона към реката. То се претърколи няколко пъти и се сля с шубраците. След това отиде и изми ръцете, лицето и оръжията си в чистите и студени води на Чая. Когато се изкачваше по склона нагоре към пътя и мина покрай трупа на главатаря, заби измития му ятаган до мъртвото му тяло. Оръжието някак тъжно се заклати и остана като последен верен страж или като надгробен паметник на капсъзина.

Ибрахим пусна коня да се прибира по пътя, след което подкара биволите надолу към града. Монахът стоеше все така втрещен, ни жив, ни умрял. Ибрахим не намери за необходимо да му обяснява каквото ѝ да е. Той си мислеше за това, че ако нападателите са били част от по-голяма банда, скоро могат да се върнат с подкрепление. За съжаление мудните черни животни не можеха да се придвижват по-бързо. Той опита да ги пришпори, но скоро се отказа. Беше безсмислено да се опитва да ги измъчва с остена.

По някое време в краката му се търкулна пищовът. Хвана в ръка оръжието, което го беше предало. Внимателно махна оловния патрон и се опита да го изпразни в ръката си, но там вместо барут се посипаха трици. Гледаше и не можеше да повярва на очите си. Усещаше предателство. Мина време преди да се сети, че то може да идва единствено от Ирис и Божура.

В късната нощ двамата спътници минаха покрай Боляровия хан, но вместо да спрат продължиха към гробището. Отначало Ибрахим се притесняваше да не срещнат Ирис, но случката на нападението ги беше забавила доста и когато минаваха покрай хана, вече беше достатъчно късно.

Когато стигнаха до гробището, той сам се зае да копае гроб и мислеше за това, че когато Ирис и Божура идват тук, те ще са съвсем близо до гроба на баща си, но дори няма да подозират това. Изкопаването на гроба отне много време, монахът започна да мрънка. Той осъзнаваше, че извършва нещо незаконно и се страхуваше да участва в него. Наоколо цареше пълен мрак и той сигурно се страхуваше. Това не беше нормално погребение. За пръв път виждаше да се погребват кости. Какво беше станало, за да погребват този човек така? Кой беше той? Какъв беше, самоубиец или въпър някакъв? Монахът настръхна от ужас. Това не беше християнско погребение, той усети някакъв леден полъх, който се процеждаше като че ли от древността. Усещаше във всичко това някакво древно езичество. Най-накрая костите бяха положени в гроба и монахът, заплашен от Ибрахим, отслужи опело. Така Велко, който беше християнин, получи подобаващо християнско погребение. Монахът получи щедро възнаграждение и беше изпратен да се прибира към Станимака още през нощта. Когато напусна селото, калугерът се прекръсти и реши повече да не си спомня за тази нощ и всичко, на което беше станал свидетел. На другата сутрин Ибрахим скова дървен кръст и го поби върху гроба на своя учител. Върху кръста не написа име, не постави дори знак. Такава беше участта на Велко Кесиджи – да лежи в чужда земя, в непознат гроб.

Така донякъде гузната съвест на Ибрахим беше успокоена, но времето за изкупление тепърва предстоеше. Не знаеше какво да мисли за предателството на двете сестри, затова реши да бъде много по-внимателен с тях.

Зеница приемаше Ибрахим все по-повече като част от семейството. Вече никой не започваше ядене преди старият турчин да седне и да разчупи погачата. Всички го уважаваха и го слушаха, а и хората в хана вече се отнасяха по друг начин към ханджийката. И нямаше хора, които да се пазарят или да се опитват да избягат, след като са пренощували. И всички се бояха от мъжа щом ги погледнеше, а над очите му бяха свъсените му вежди. И ако ще ставаше някоя крамола. Ибрахим препасваше силяха и излизаше навън. Зеница знаеше, че старецът е безобиден и дори момче може да го победи, но все пак това стряскаше хората, които не го познаваха. Може би това, че беше видяла как Кръстю беше победил стария турчин, ѝ носеше спокойствие и увереност. Тя приемаше мъжа, но имаше едно наум и никога нито за миг не забравяше кой е той. Не спираше да си задава въпроса какво иска той от нея.

Ибрахим също имаше едно наум. Той искаше да разкаже на Зеница всичко, което знаеше за нея. Искаше да ѝ разкаже за това, че баща ѝ може да е Георги или Велко. Той искаше да ѝ подскаже, че знае истинското ѝ име и че е от рода на Шейтановите от Козбунар, но нямаше как да го направи, без да я уплаши. Затова реши да мълчи и да изчака подходящия момент.

Един ден Ибрахим отново повдигна пред Зеница въпроса за Кръстю. След дълго увещавано и клетви, че нищо лошо няма да му се случи, той най-накрая я склони и така скоро Кръстю, плах и стреснат, изпълзя от една от плевните. През цялото време той бе стоял скрит в сеновала. Ибрахим изпита съчувствие към окаяния вид на младежа. За учудване на Зеница той прегърна бившия монах и го отведе към старата черква. Някаква странна сила притежаваше турчинът и с нея властваше над нейния аргатин, който му се подчиняваше като мушица, обвита в паяжина, бореща се, но в същото време безсилна пред това, което предстои. Така почти без съпротива турчинът отведе Кръстю със себе си. Зеница много добре знаеше накъде го води. Тя взе камата, която държеше нощем под възглавката си, и ги проследи. Все така прегърнати двамата мъже влязоха през вратата на Боляровата черква. Без никакво колебание, Зеница се приближи до вратата, опита се да надзърне, но вратата беше толкова дебела и добре направена, че абсолютно нищо не се виждаше. Така тя беше принудена да мине отстрани, за да търси пролука. Лявата страна на черквата беше вкопана в земята и нямаше прозорци, затова тя мина отдясно. В този момент видя Божура. Бедната ѝ сестрица идеше да ѝ бъде в помощ. В ръката си тя носеше онази вила, която стоеше зад вратата. Двете намериха пролука в един от прозорците, но не видяха това, което очакваха. Ибрахим и Кръстю стояха един срещу друг и спокойно разговаряха. И ако по пътя момчето се беше опитвало да се откопчи от прегръдката на турчина, сега то стоеше съвсем спокойно и внимателно слушаше това, което му казваше мъжът срещу него. Двете сестри се напрегнаха, за да чуят какво си говорят двамата, но черквата беше направена така, че всеки звук, произнесен вътре, да се връща обратно и да се засилва, но да не излиза навън и да не се разпръсва. Поради това двете не чуваха нищо повече от едно боботене и не можеха да разберат думите им.

Вече беше минало много време, откак двамата говореха. На няколко пъти Кръстю въпросително беше извил глас, но после всичко се беше успокоявало. За опит за убийство от страна на турчина и дума не можеше да става, но все пак Зеница беше нащрек. Тя все още помнеше, че може би Ибрахим е убиецът на Яне, а същият този, който сега явно беше изпаднал под негова зависимост, го беше нарекъл Дявол. Какво ставаше? Каква власт имаха думите на този човек, та беше така успокоил Кръстю?

Единственото нещо, което двете жени успяха отчетливо да чуят и да разберат, беше накрая, когато Ибрахим извиси глас. И страшен беше гласът му, това не беше същият онзи глас – мек и топъл, който те всеки ден слушаха. Метални нотки се прокрадваха в него и звучаха властно и силно, все едно сам Бог ги беше произнесъл. Дори двете жени потръпнаха като чуха този глас.

– Закълни се тук и сега, че всичко що чу ще пазиш в тайна и ще бъдеш верен на Завета на Вълчана!

– Заклевам се! – каза Кръстю и се прекръсти три пъти. Каква нелепа случка – християнин се заклева в черква пред турчин.

Жените така и не разбраха какво става, но видяха двете сенки да се измъкват от черквата, а навън вече беше станало тъмно и досадни комари свистяха около ушите им. Двамата мъже продължаваха да разговарят, а жените, за да не останат сами в това тъмно и безлюдно място, се запромъкваха зад тях. Зеница се приближи още по-близо. Тя искаше да чуе за какво си говорят двамата, но не от любопитство, а защото искаше да знае дали все още може да разчита на Каратозевия син, или той вече е подвластен на Дявола.

От другия ден Кръстю, след като получи последни напътствия от агата, запраши по пътя, но не към Станимака, а в обратната посока. И всички знаеха, че натам пътят продължава към Едирне и Стамбул. Преди да се сбогува той нищо не каза на стопанката на хана. Така единственият мъж, на когото Зеница можеше да разчита, си замина.

Всъщност Кръстю не стигна толкова далеч. Той беше получил ключ от Ибрахим бей, за да стегне Ибрахимбейовия конак и да го подготви отново да бъде център на каазата. Ибрахим беше посветил младежа в тайните си и сега той като послушен войник замина на своя пост. Но всичко това трябваше да продължи, докато беят не донесе много пари. Кръстю много пъти беше чувал за завета на Вълчан. Колкото и да бе странно баща му и Яне чорбаджи бяха хората, които смятаха, че са последни хранители на тези тайни. Всичко, което турчинът му беше разказал, беше истина, но откъде той знаеше това?