Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

– Мисля, че Емин ага не преследва теб, а ятагана!

– Ятагана? Защо им е ятаганът ми? Видях ги, те са добре въоръжени, защо им е още едно оръжие?

– Този ятаган е специален. Мисля, че Емин ага е разбрал това.

– А кое беше момчето, което яздеше до него? Кой е той?

– Не знам, но ще науча!

След като се нахраниха, Атанас легна да си почине. Той даде пари на Риз баба да отиде да купи нещо за вечеря. Много му се ядеше туршия и нещо солено. Искаше да хапне сланина, но знаеше, че старецът като мюсюлманин едва ли ще може да намери сланина. Мюсюлманите не отглеждаха свинско, защото го смятаха за нечисто месо, но дори да се опиташе да купи сланина от християните в селото, това щеше да предизвика въпроси. Така Атанас си замълча, а този, който бе казал, че името му е Ибрахим, тръгна към селото. Момчето спа до другата сутрин. Старецът го чакаше за закуска. Той бе приготвил благ ориз. Това беше варен ориз подсладен с петмез. Когато се събуди, Риз баба му поля да се измие. След това се избърса с малък пешкир и сядайки да хапва, каза:

– Риз баба, благодаря за гостоприемството! Много ми помогнахте, починах си много добре, но трябва да продължа! Нямам много пари и ако остана по-дълго при вас, няма да имам пари, за да стигна до Стамбул! Така че трябва по най-бързия начин да продължа!

– Ще ти кажа истината – каза старецът. – Изрисувал съм меча не само за да плаша децата, а защото това оръжие е специално за мен. То ми носи късмет! Това оръжие е символът на моя живот! Това оръжие – продължи да говори Риз баба и в същото време махна капака в пода, и извади ятагана. След това почисти канията му и прекара треперещи от вълнение пръсти по него. – Това оръжие е зулфикр – старецът каза това с някакъв особен тон, като че ли Атанас трябваше да знае какво означава, но името нищо не му говореше.

– Какво означава това? – попита момчето, след като се опита да произнесе на ум това, което Риз баба беше казал.

Старецът разбра притеснението на момчето и каза:

– Не си ли чувал за зулфикр?

Атанас само поклати глава.

– Зу-л-фикр е Мечът на исляма. Това е мечът на нашия пророк Мохамед. Той бил изкован не толкова Пророкът да побеждава и да наложи исляма сред другите народи, колкото да властва над демоните и всички светове. Затова демоните ме преследват и с хищните си нокти разкъсват душата ми, но ти ми го върна! Донесе моето спасение и покой!

С времето знанието за зу-л-фикр се е загубило. Някои казват, че в битка той се счупил, други твърдят, че притежават меча и че това, което е в ръцете им, е Мечът на пророка. Някои смятат, че мечът се пази от султана в Топкапъ сарай. Това – продължи да говори старецът като посочи меча – е Вторият меч на исляма или така нареченият "Меч на Махди". – Момчето не реагира по никакъв начин на думите на стареца. – Знаеш ли какво е Махди? – Атанас отново само поклати глава.

Тогава старецът реши, че е безсмислено да му обяснява каквото и да е. Чак сега се сети, че той е християнин и нямаше как да знае за Махди и за зулфикр и да го оцени, затова започна да говори направо.

– Емин ага отнякъде е разбрал за зулфикр и ще го търси, докато не го открие. Единственият ти шанс да продължиш напред е без ятагана, иначе рискуваш живота си. Ще трябва да продължиш пътя си без него.

Атанас харесваше много ятагана, но той сам се беше убедил, че дори с оръжие в ръка няма кой знае какви шансове срещу капсъзите.

– Мислех, че ще е най-добре малко да поостанеш при мен, но ти си знаеш най-добре. Помисли и ми кажи какво ще правиш, а аз през това време ще ти разкажа за момчето до Емин ага! Това бил някой си Мустафа, дете на бедни родители от Русчук. Толкова малък, а вече постъпил на служба при Русчукския аянин Исмаил Тръстениклияга. Той имал голяма дружина и подобно на Емин ага "вършеел" из Северна България. Та този Исмаил си харесал момчето и по всичко си личи, че го готви за свой приемник. Момчето се нарича Мустафа. Явно Исмаил Тръстениклията, за да сближи двете капсъзки дружини от двете страни на Балкана, е изпратил момчето да чиракува при Емин ага или го държат като заложник. Никой не знае, макар всички в селото да говорят за това. Понеже виждам, че искаш да тръгнеш, слушай какво ще ти кажа! – при тези думи Риз баба извади лист хартия и перо и започна да пише нещо. Атанас го гледаше с интерес. След като изписа листа, той го сгъна и започна да пише върху друг. Мина много време преди старецът да спре да пише и да заговори:

– Давам ти две писма.

Атанас ги погледна. Писмата бяха написани с арабски букви, които той не разбираше.

– Давам ти две писма. Когато отидеш в Истанбул, отиди в квартала Еминьоню...

След това Риз баба бавно и много внимателно му разказа как да намери къщата на Хъкъ в столицата на Империята. Атанас слушаше с широко отворени очи и като че ли виждаше града и улиците му. Мечтата оживяваше пред очите му. Отначало момчето нищо не разбираше, но осъзнаваше, че това са много важни думи и слушаше внимателно.

– Изврати се духът на еничарския корпус. От 1705 година султанът вече не е събирал рекрут от девширме. Измряха вече старите капъ колу, а новите еничари не са истински воини, слабаци, страхливци и интересчии, това са днес еничарите. Старият дух на братство и справедливост вече го няма. Днес еничарите с нищо не са по-различни от капсъзите и бандитите, които обикалят навън. Ти трябва да се опиташ да върнеш онзи дух на капъ колу! Заклевам те, възроди духа на капъ колу в еничарския корпус!

Атанас нищо не разбираше. Струваше му се, че старецът говори нелепи и несвързани неща, но от уважение към белите му коси слушаше. Все пак за втори път го беше заклел. След това Ибрахим върна всички оръжия на момчето без зу-л-фикр, подаде му двата свитъка и каза:

– Точно тази подкупност ще ти помогне да те приемат за еничар, без дори да си мюсюлманин, защото еничарите вече не са това, което бяха. Като доказателство за достоверността на писмата покажи султанската кама. Ако те питат за мен, кажи това, което знаеш и не се учудвай на нищо, което ще научиш за мен! А сега тръгвай и нека Аллах бди над теб!

След това двамата отидоха до селото. Риз баба му помогна да си купи евтино едно конче. През цялото време момчето искаше да попита стареца откъде знае толкова много за еничарите, но не посмя. На другата сутрин Атанас тръгна рано, още по тъмно. Той веднага се насочи към Цариградския път. Яздеше бързо, кончето, макар и нищо особено на вид, явно беше издръжливо и го приближаваше доста бързо към столицата. Атанас вече не пътуваше вечер. Чу, че Емин ага вилнеел наоколо и търсел някакво момче с ятаган. Той бързаше и се молеше съдбата никога вече да не го среща с капсъзите.

Само на едно място Атанас се поколеба. Когато стигна до Бакаджиците, сети се за Бимбалови от Пашакьой и Факия. Спря кончето и дълго мисли дали да не се отбие до Пашакьой и там да предизвика най-добрия пехливанин от Бимбаловите. Беше се чул, че наскоро умрял старият Бимбалов, този, когото наричаха Маринчо – Страшния. След него Бимбалови беше повел Кралю Бимбалов, но той беше много по-голям от Атанас. После обаче се сети за Истанбул, който го очакваше, а и от много време не се беше борил. Още помнеше онази вечер, когато се бяха сборили с Иван. Това време му се струваше толкова отдавна, а всъщност бе съвсем скоро. Все пак настроението му беше потиснато от случката със срещата и преследването му от Емин ага, затова реши да продължи и да не изкушава съдбата.

Вечерта остана да преспи в един хан в местността Бакаджиците. След това пътят за Едирне и Стамбул продължаваше по река Тунджа към Мустафа паша. Атанас хапна добре, после се приготви да поспи, но преди това реши да отиде по нужда. Тръгна да си намери място за това и в този момент го видя. Малката му трепереща фигурка се бе свила до стената на хана. Отначало Атанас помисли, че някой го дебне. Може би някой от капсъзите или съгледвач на Емин ага? Атанас бързо се обърна, извади персийската кама и се приближи до треперещото дете. Хвана го за косата и го извлече на светло. Там го разгледа. Момчето беше около четири-пет годишно, одърпано, гладно и мръсно, с прокъсани дрехи. Личеше си, че е гладувало, защото ребрата и раменете му стърчаха през кожата и заплашваха да я прободат и да се покажат през нея. Първоначалното притеснение на Атанас премина. Момчето беше толкова мръсно, че му бе трудно да определи колко е тъмна кожата му и дали е българче, циганче или турче. А от това, че беше гладувало, не можеше да се определи на колко години е.

– Как те викат, бе? – попита на турски до колкото го знаеше Атанас.

Момчето го гледаше с големите си очи, но нищо не отговори. Явно не знаеше турски. Най-много го впечатли слабото му вратле, което едва държеше голямата му глава. Атанас реши да пита на български:

– Кой си ти? Откъде си?

Като се оглеждаше уплашено, най-после детето отговори:

– Викат ме Стоян.

Явно момчето беше българче.

– Стоян чий? – попита пак Атанас.

– А? – момчето или беше подивяло, или не разбираше какво му говори Атанас. То гледаше Аскера, но като че ли не го разбираше.

– Какво правиш тук? – продължи да настоява с въпросите си бъдещият еничар. – Защо не си си у вас? Къде са майка ти и баща ти?

– Нямам майка и баща! Прося тук.

Атанас гледаше изпадналото дете. Въпреки мръсотията и окаяния му вид, по всичко си личеше, че има живи и будни очи. Момчето сигурно не само просеше, но и покрадваше каквото може от хана. Затова Атанас внимателно се оттегли към хана. Като държеше момчето под око, Аскера провери дали нещо не му е изчезнало. Когато се убеди, че всичко си е на мястото, влезе обратно в хана. Беше толкова впечатлен от срещата, че забрави за нуждата си. Беше се убедил колко е опасно навън и не искаше да напуска помещението.

Когато се събуди сутринта, мехурът му заплашваше да се пръсне. Атанас изскочи от хана и бързо се отдалечи, като търсеше място да се облекчи. Тъкмо се обърна и облекчен тръгна към хана, когато пред него се появи същото момче. То трепереше още по-силно от снощи. Личеше си, че не се е прибирало и бе прекарало нощта навън.

– Какво правиш, Стоянчо? – весело попита Атанас.

– Нищо! – отговори момчето, но след малко попита: – Ти как се казваш?

– Атанас се казвам.

– А за къде си тръгнал?

Атанас се замисли дали въобще да казва нещо на момчето. Не искаше, ако капсъзите го проследят, да разберат накъде е тръгнал. Така той замълча и нищо не каза. За да накара момчето да спре да пита и да ходи след него, Атанас го попита:

– Ял ли си скоро? – момчето не каза нищо, но поклати отрицателно глава. – Хайде ела! – каза Атанас и потупа крехкото вратле на Стоянчо.

Въпреки намръщеното лице на ханджията, Атанас вкара малкото момче в хана и двамата седнаха на една маса. Караризовецът поръча по една купа топла рядка леща за себе си и за момчето и по един комат сух хляб, и двамата хапнаха. Атанас искаше да разпита Стоянчо, но момчето ядеше толкова бързо и така сърбаше и мляскаше, че беше невъзможно да се говори с него. Когато то спря да яде, коремът му се беше издул като заплашваше да се пръсне. Атанас ясно виждаше това през прокъсаните му дрешки. Може би от топлата супа то беше спряло да трепери.

След като се наядоха, Атанас стана и се приготви за път. Не искаше повече да се бави и да остава тук. Трябваше да бърза, не биваше да се забавя по пътя, затова се качи на кончето и тръгна. За последен път се обърна да погледне хана и Бакаджиците. Природата тук бе много красива. Полегатите хълмове на Странджа и виещата се река. В този момент го видя. Момчето тичаше след него. То беше като малко кученце, което току що си е намерило нов господар. Тичаше е изплезен език, а босите му крака вдигаха прах по пътя. Момченцето като че ли искаше да му каже нещо, което бе забравило. Атанас спря и го изчака.

– Какво има, Стоянчо? – попита той.

– Искам да дойда с теб! – каза запъхтяното момче.

– Не може да дойдеш с мен! Ай гид от тука! (гид – тур. Махай се! Бягай от тук!)

Момчето или не го чуваше, или не разбираше. То стоеше заковано на място. Тъй като не желаеше да се бави, а и реши, че не иска повече да се занимава с момчето, Атанас се обърна и тръгна по пътя си. Яздеше напред и не се обръщаше, не искаше да види разочарованието в очите на бедното дете. Колкото и да му беше тъжно, парите нямаше да стигнат за двамата. Те и така можеха да не му стигнат, а и какво щеше да прави с това дете. Той все още за себе си не можеше да се грижи. Не се обръщаше назад, въпреки че много му се искаше да види какво прави момчето. По някое време той се замисли. Това момче, колко различно беше то от онова, което съвсем наскоро бе видял да язди до Емин ага. Как ли се казваше? Да, Мустафа! Мустафа и Стоянчо, двете деца бяха на една възраст и двете бяха българчета и сираци, но колко различно изглеждаха. Смачканият от живота сирак, без род, умиращ от глад, просещ и крадящ и Мустафа – горд, силен и напет. Каква огромна разлика! Докато яздеше и мислеше за всичко това, Атанас забрави за момчето. Не се обърна повече, защото вече бе изминал голямо разстояние и беше сигурен, че момчето беше останало там някъде далеч. Стана му тъжно. Детето беше обречено така да премине животът му – в мизерия, страх и унижения. Атанас си помисли, че той не би могъл да живее такъв живот. Поблагодари на Свети Георги, че се е родил такъв и никога нямаше да изпадне до нивото на момчето. Сети се как преди да напусне Караризово се беше помолил в аязмото на светеца. Свети Георги беше покровител на техния род. Може би именно светецът го бе спасил, като го беше предупредил за Емин ага и хората му и го бе отвел при Риз баба, който сега се наричаше Ибрахим. Колко голяма беше разликата между тях тримата. Мустафа – роден да властва, Атанас и родът му, които си имаха дори личен покровител и светец и Стоянчо, който не знаеше дори рода си. Дори някой ден да изпадне в мизерия, Атанас щеше да запази честта си, защото от малък бе закърмен е чест и гордост.

После Атанас започна да си фантазира как Емин ага и Мустафа се изправят пред него и Стоянчо. Представяше си себе си като прославен еничар, а до него малкото, бедно и гладно дете като негов фараш. И така той се сблъскваше с Емин ага, а Стоянчо – с Мустафа. Скоро мислите му се отнесоха в друга посока.

Продължаваше да язди и вече съвсем бе забравил за момчето. От момента, в който отмина, то се превърна в мимолетен спомен за него. Все още му беше гадно за това, че беше изоставил момчето, но знаеше, че след два-три дни вече нямаше да се сеща за него, а след два месеца дори нямаше да си спомня името му.

По някое време се обърна и отново го видя, момчето все така го следваше. Атанас извика от изненада. Момчето се беше отдалечило много от Бакаджиците и бе изостанало, но все така като малка вярна хрътка тичаше отзад. Той го изчака. Стоянчо се приближи.

– Много си се отделил от хана, как ще се върнеш?

– Няма да се връщам! Не искам повече да прося! Искам да дойда с теб, където и да отидеш!

– Но ти не ме познаваш! Нито знаеш накъде съм тръгнал!

– Ще .те последвам където и да отидеш! Няма да ти бъда в тежест, ще ям каквото ми подхвърлиш, а ако искаш, ще крада за теб!

Горкото изпаднало селянче, какво щеше да прави в Бакаджиците, където всички го познаваха? Стоянчо щеше да преживее много по-лесно в голям град. Там щеше да проси и да краде и сигурно щеше да оцелява много по-лесно. Атанас не беше ходил в голям град, но много добре знаеше какви са хората в малките села.

Атанас се обърна. Вече беше взел решение да вземе със себе си момчето поне до Едирне. Той съобщи това на момчето, а то започна да скача от радост. Искаше да го качи на гърба на кончето, но със сигурност щеше да натежи на слабото животно, затова реши Стоянчо да върви отзад.

Когато стигнаха до Едирне, Стоян категорично отказа да се раздели с него. Така същата сцена, която се бе разиграла при Бакаджиците, се разигра и тук след Едирне.

След няколко дни двамата видяха Града на градовете. На портата пазачите не искаха да ги пуснат. Атанас се сети и показа едно от писмата. Стражите погледнаха писмото, после казаха нещо за някакъв сейменбашия и ги пуснаха като ги изгледаха учудено. Атанас вървеше по широките калдъръмени улички и водеше кончето за поводите, а Стоянчо го следваше отзад. Чувстваше се така все едно вече е бил тук. Оглеждаше се и се прехласваше по красивите джамии, сараите и чешмите. Многоликата тълпа го "поглъщаше". Тук имаше хора от всички краища на света със своите животни, дрехи, цветове и миризми. На няколко пъти толкова се прехласваше в мислите си, че щеше да се изгуби. После пак се връщаше към града, защото усещаше, че ако се загуби тук и ако само веднъж изпусне нишката на описанието на Риз баба, завинаги ще потъне в морето от хора. Ето какъв бил Истанбул?! Оглеждаше се и беше щастлив, че вече беше част от всичко това. Явно той също се струваше интересен на хората, защото те го оглеждаха, него или Стоян.

Намери квартала Еминьоню, лесно откри чаршията, а после кривна и по малката уличка. Риз баба му беше описал толкова добре кафенето и къщата отсреща, че не можеше да ги сбърка. Хъкъ го посрещна изключително радушно. За съжаление с него Атанас трябваше да говори само на турски. Докато му обясняваше, беше трудно, но когато му подаде писмата, всичко потръгна много по-добре. Отначало Атанас се притесняваше да не би бедният старец в онова малко затънтено селце в Румелия да се е направил на по-важен, отколкото е и да се окаже, че тук, в сърцето на Империята, никой не го познава. Освен това той му беше шепнал някакви брътвежи, че едното писмо е препоръчително, за да го приемат в корпуса на еничарите. Атанас искрено се съмняваше бедният старец да има такава власт или въобще някога да се е докосвал до елитната гвардия на султана, или до някого от тези влиятелни хора, които живееха в най-големия и богат град в света. Едва ли някой в този многолюден кошер от хора подозираше съществуването на онзи старец в Ново село с протритите и прокъсани шалвари. Атанас изпитваше притеснение и страх, че опасенията му ще се окажат верни, затова със свито сърце подаде писмата на Хъкъ. Той знаеше името на мъжа, но се почувства незначителен, защото по всичко личеше, че мъжът е с положение и много пари. Беше облечен в скъпи дрехи и голям атлазен тюрбан, който разкриваше положението му на богат и уважаван в гилдията си търговец. За изненада на Атанас, когато мъжът видя писмото, веднага го покани в къщата си. Тя беше богато украсена с дебели килими и красиви копринени и дантелени пердета. Жените на Хъкъ веднага го поканиха да се качи горе по едни стръмни и тясни стълби. Там, в софата, двамата мъже седнаха на ниска маса. Атанас не очакваше толкова топло посрещане. Хъкъ явно не само познаваше Риз баба, но като взе писмото в ръце, отправи гореща молитва към Аллах, че старецът е жив. После се отнесе към писмото, което още не бе отворил, като към най-скъпа вещ. Докосна чело в него като че ли да се докосне до мъдростта, за която е недостоен да чете. Личеше си, че богатият мъж се отнася с религиозно боготворене към писмото.

След като се настаниха на софрата и пред тях бяха поднесени най-богати гозби, Атанас каза:

– Много ми е неудобно, Хъкъ ага, посрещате ме като най-скъп гост, но всъщност аз съм само бедно момче дошло да търси работа и приключения в Стамбул! От одеве имам чувството, че ме бъркате е някого. Всъщност тези писма ми ги даде един беден старец от едно село. Да не би да е написал нещо и да ме злепостави, да ви излъже, а вие да сметнете, че аз съм виновен?! Освен това, ага, притеснявам се, защото пред вратата на къщата ви оставих кончето, с което дойдох, и едно момче, което тръгна с мен и не успях да прогоня! Искам да ми разрешите да сляза да се погрижа за тях!

– Не го познаваш от много време, нали? – попита Хъкъ.

– Не! – искрено си призна момчето.

– Използвал те е само да ми прати хабер, но дори и така да е, това е много добра вест и ще те нагостя, а после ще те пратя по живо по здраво! Яж, пий и се весели, и не мисли за кончето и момчето, моите ратаи вече се погрижиха за тях!

Атанас се успокой, сега обаче беше ред на Хъкъ да се учуди.

– Долу на вратата видях да подпираш джерид. Познавам много добре това копие, как така старецът ти го е дал, ако се познавате от толкова скоро? Нещо друго даде ли ти?

Атанас се сети какво му беше казал Риз баба и извади двете ками. Като ги видя, Хъкъ ага се стъписа.

– Скрий ги веднага, какво ги показваш!?

Турчинът беше объркан. Не знаеше какво да мисли. Взе писмата. Явно от тях трябваше да разбере какво се случва. На едното пишеше: "за Хъкъ, от Ибрахим Селяхаддин", на другото беше написано: "Слава и чест към гордия владетел, който обединява хората за славни дела, избраник, винаги заслужаващ благосклонност, богохраним владетел, агата на еничарите, Аллах здраве и дълъг живот да му дава, от стария сейменбашия и чорбаджия на сто и първа еничарска орта Ибрахим Джаб-бар Селяхаддин."

Хъкъ взе първото писмо, разчупи восъка, който го запечатваше, но беше без отпечатък по него и зачете наум.

"Биз гилиндж Махди! Хъкъ Селим ага, Аллах да те дари със здраве и дълъг живот, изпращам ти сина си. Неговото име е Атанас Хаджипетков по прякор Аскера. Да не се чудиш защо името му е такова, някога моето християнско име беше Петко, затова той е Хаджипетков. Внимавай ага, той не знае, че е мой син! Дай му пари и го настани да служи в корпуса на еничарите, защото това е най-горещото желание на момчето. Надявам се, че те сварвам в добро здраве и с голямо богатство. Гледам, че цялата Империя вече носи нашите фесове. Помогни му да влезе на служба при султана. Много поздрави на Махидевран, Ибрахим, Сабрие и другите ти жени и деца. Аллах да те закриля! Аз съм добре, щом съм още жив или по-точно обратното. Чакам и всеки ден се моля Аллах да ме вземе при себе си. Понеже ти остана последният човек от сектата на Махди, искам да се погрижиш за тялото ми. Когато умра, не искам да ме погребвате нито по християнски, нито по мюсюлмански! Поставете ме в каменен саркофаг и постройте малко теке! И нека това бъде направено там, където съм роден – в село Караризово, до аязмото "Свети Георги", което е наш семеен параклис, издигнат от брат ми. Дал съм всичките си оръжия на сина си, за мен запазих само зулфикр! Сложете ятагана на Махди някъде до мен! Атанас знае къде е той! Синът ми ще ти покаже селото и аязмото! Биз гилиндж Махди!"

Като прочете писмото, Хъкъ отново направи знак на признателност и почест към този, който бе написал редовете.

– Няма грешка! – каза той. – Вие, Атанас ефенди, ще останете при мен като мой най-скъп гост и аз ще се погрижа да се чувствате добре! Освен това волята на Ибрахим ага е да постъпите на служба при нашия любим султан Мустафа III, Аллах здраве и дълъг живот да му дава! Ако нямате други желания, аз ще се погрижа да ви приемат в корпуса на еничарите – като каза това, той посочи другото писмо, това, което още не беше отворил.

Атанас беше изумен. Хъкъ явно беше човек, на когото може да се вярва, но той говореше е такава лекота за приемане му в корпуса на еничарите, все едно, че това е най-лесното нещо на света. Момчето знаеше, че това не е толкова просто.

– Наистина ли ще ми помогнете?! – с надежда в гласа попита то.

– Ще бъдеш приет, бъди сигурен! – каза богатият турчин. – Щом Ибрахим ага го иска, ще бъде изпълнено!

Тези думи хвърлиха Атанас в още по-голямо недоумение. Кой беше този Риз баба, чието истинско име беше Ибрахим и каква власт имаше той тук?

Следващите дни, докато Хъкъ търсеше аудиенция с някой командир от еничарския корпус, жената на богаташа, която се казваше Махидевран, полагаше специални грижи за него. На Атанас му се стори, че тя се грижи за него така, все едно му е майка. Стоянчо беше настанен на долния кат – в стаята при прислужниците, а това означаваше близо до храната, което явно го правеше много щастлив. Старата готвачка се смиляваше над гладното и опърпано дете и непрекъснато се грижеше то да е нахранено. Още на другия ден му купиха дрехи и го измиха. Чак сега Атанас разбра как изглежда момчето. То имаше дълга, тъмна, чуплива коса и будни, чисти, красиви, тъмни очи. Все така беше слабо, но вече изглеждаше много по-добре.

Един ден Атанас хвана момчето за новата му дрешка, притегли го при себе си със силната си калена в борби ръка и му каза:

– Ако само посмееш да откраднеш нещо от този дом, ще ти отсека ръцете, да знаеш!