Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Ръцете му отмаляха, а в същото време при всяка крачка тежкият ятаган го удряше в хълбока и скоро кожата му се обели. Болката стана нетърпима. Той обаче продължи да върви. Докато не стигнеше Папазлий, нищо не можеше да направи. В селото пристигна чак привечер. Беше вървял много по-бавно, отколкото бе очаквал. Не искаше да дава пари за хан. В селото влезе в една кръчма, хапна купа леща с корав комат хляб и продължи напред. Целият ден бе ходил под безмилостните лъчи на слънцето и сега реши, че е по-добре да продължи вечерта, когато щеше да е по-прохладно. След като се напи добре с вода, продължи към Хаджи Елиз махала. Когато вече по тъмно излизаше от Папазлий, видя един дядо, които седеше пред портата на къщата си и му заговори:

– Ей, момче, откъде идеш?

– От Станимъка съм, дядо – отговори Атанас.

– А що не останеш да преспиш в хана? По тъмно е опасно!

– Нямам пари, дядо.

– А тия оръжия откъде ги имаш? Я какъв хубав ятаган!

Старецът явно беше забелязал оръжията, с които се бе окичило момчето. За всеки случай и за да не предизвиква любопитството и алчността на хората, които можеше да срещне по пътя, Атанас беше скрил двете ками в бохчата. Така че сега не се притесняваше от това, че старецът го бе огледал.

– Мои са си – отговори момчето и продължи.

– Оттук е тръгнал през полето – извика той и насочи пръста си в посока към Атанас. На момчето му се стори, че бандитите са прекалено близо до него. В следващия момент главатарят впи погледа си в мрака. Той гледаше право към него, сякаш го виждаше. Атанас овладя първоначалния си импулс да се обърне и да побегне и остана на място. Страхът го беше обзел. Знаеше, че ако бандитите тръгнат да го преследват, на мига ще го хванат. За негова радост те останаха на пътя и не се решиха да навлязат в къра. Другото страшно нещо беше, ако решат да останат до развиделяване, тогава щяха да го видят. Атанас стоеше, смешен и жалък, въоръжен до зъби, но без никакъв шанс да се противопостави на "изпечените" главорези.

– Ще го накълцам на парчета! – извика главатарят, така както се взираше в мрака. Нямаше никакво колебание в намеренията на мъжете. – Къде отнесе хубавите оръжия, малък мерзавецо? – продължаваше да вика главатарят.

Сега чак разбра, че мъжете сигурно имаха връзка със стареца, който го беше разпитвал. Не трябваше повече да остава тук. Когато беше излязъл от пътя, се бе отклонил вдясно, където в далечината се тъмнееха дебрите на Родопа планина. Като че ли инстинктивно бе търсил подслон в нейните недра. Сега беше благодарен, че бе поел в тази посока, обърна се и побягна. Джеридът му пречеше да бяга, затова скоро го провлачи зад себе си. Държеше го за острието и влачеше дръжката на копието. Тичаше "през глава", отначало се спусна през някакъв дол. Клоните на ниски дръвчета или храсти го шибаха в лицето. Не след дълго разбра, че това не е дол, а корито на река. Нагази във водите ѝ. Доколкото си спомняше, това можеше да бъде само река Мечка, която тук наблизо трябваше да се влива в Марица, а по-нагоре минаваше през Козбунар. Когато нагази в реката, не излезе веднага от другата страна, а продължи да върви нагоре. Тук тя ставаше по-плитка и нямаше опасност, ако преследвачите имаха куче и го преследваха с него. На едно място излезе от коритото на реката и продължи да бяга. Отначало дрехите му бяха мокри и му тежаха, а страданието му ставаше все по-голямо. В този момент обаче се сещаше за бандитите и това му вливаше нови сили. Опитваше се да не спира. Не си беше представял така пътешествието си. Тези мъже искаха да го убият заради оръжията му. Как ли щяха да го преследват, ако знаеха за златото или камите? Тичаше, но вече не на посоки. Беше сигурен, че пътят му го отвежда все по-далеч от Цариградския път и от преследвачите. Знаеше, че те няма да посмеят да го преследват по светло, но все пак продължаваше да тича. Скоро започна да се развиделява. Вече съвсем ясно виждаше могъщите недра на планината. Беше се отдалечил толкова много от пътя, дали пътешествието му не свърши преди да е започнало? Колко ли беше избягал, за да се приближи толкова много до спасителните хълмове? Изкачи един, а после още един. Вече почти се бе развиделило, когато изкачи поредния хълм. Движеше се по някакъв път, не много широк, който водеше към планината. Тогава видя самотна схлупена кирпичена къщичка. Болката, жаждата и гладът бяха станали нетърпими. Искаше почивка, имаше нужда някъде да се прикрие. Трябваше бързо да се подслони. Скоро стопаните сигурно щяха да се събудят за сутрешна молитва, ако въобще имаше стопани в това затънтено място. Къщата имаше вид на запусната и изоставена. Тя явно бе построена набързо и се състоеше само от една стая. Не можеше в нея да живее семейство. Атанас се приближи до дървената врата. Тя беше леко открехната, това бе странно. Потропа силно на нея и зачака. Не знаеше кое е по-добре, къщата да е празна или в нея да има хора, които да му помогнат. Скоро отвътре се чу шум.

– Кой е? – гласът беше немощен и го питаше на турски.

– Пътник – отговори момчето.

– Какво търси пътник по това време? – попита гласът.

По начина, по който питаше гласът, на Атанас му стана ясно, че старецът отвътре няма намерение да го пусне.

– Ранен съм! Пуснете ме! – тъжно каза младежът.

Гласът отвътре се забави дълго, най-накрая попита:

– Кой си и откъде си?

– От Станимъка съм – каза Атанас. – Разбойници ме преследват!

– Разбойници? – гласът бе несигурен. – Защо ги водиш при мен? Продължи си по пътя! – категорично отсече гласът и отвътре отново се чу изшумоляване. Явно за човека разговорът бе приключил. Атанас разбра, че нищо не може да направи. Той реши да надзърне през малкото джамче.

– Старче, ей, старче! – извика той. – Ще си продължа по пътя, но искам да те питам нещо! Кое е това село и как да стигна по най-бързия начин до планината?

Отвътре пак се дочу шум. Атанас надзърна и видя на бялата варосана стената точно срещу него да виси ятаган. Бързо се отдръпна от прозорчето. Явно човекът или хората вътре не бяха съвсем безобидни и бяха въоръжени. Той си даде сметка каква чудесна мишена представлява така застанал на прозореца, осветен от заранта, която се пукваше някъде зад гърба му. Явно наистина трябваше да продължи. Освен това, ако мъжете го преследваха, щяха да го направят точно в този момент, когато денят още не е настъпил, но нощта е отстъпила място на заранта. Той беше бързал, беше прикривал следите си, а сега беше спрял точно когато вече виждаше планината и първите ѝ склонове. Сега трябваше да бърза. Старецът отвътре обаче отговори на въпросите му, въпреки че те вече не го интересуваха.

– Селото се казва Ново село – гласът отвътре говореше на доста чист български.

– Ново село?! Българско ли е?

Това можеше да го спаси. Беше сигурен, че преследвачите му са турци и едва ли щяха да посмеят да влязат и открито да го преследват в българско село и то по това време.

– Смесено е селото, наполовина турско, наполовина българско – отговори старецът.

Това беше лошо. Явно трябваше да продължи към планината. Тъкмо се канеше да продължи, когато гласът отвътре попита:

– Как е името ти, синко?

– Атанас – отговори момчето.

– Атанас чий?

– Викат ми Начо Аскера.

– Аскера? Това ли е името ти?

– Не, по фамилия съм Хаджипетков.

Отвътре се чу все по-отчетлив шум. Когато дървената врата се отвори съвсем, момчето за малко не изпусна джерида, защото пред него, осветен от първите лъчи на показващото се иззад хълма слънце, стоеше Риз баба. Гологлав и като че ли още по-дребен, той веднага го позна.

– Риз баба! – възкликна момчето.

– Влизай! – просто каза старецът. – Аллах те праща при мен!

Двамата седнаха и заговориха. Старецът се погрижи за момчето, на огнището той изсуши дрехите му. Не знаеше как Риз баба щеше да го защити, ако бандитите бяха тръгнали по следите му, но тук, в кирпичената къща, се чувстваше много по-спокоен.

Когато Ибрахим взе джерида от ръцете на Атанас, се сети за най-чудното преживяване в живота си. Спомни си, че бе получил джерида в същия онзи ден, когато, придружаван от далила Осман, бе отишъл при емир абу ар-Разан и се бяха къпали в хамама му в сърцето на пустинята. Това си беше останало едно от най-странните му приключения и Ибрахим често се връщаше в спомените си към него. С времето бе започнал да разбира защо се беше случило всичко това. Емирът и неговите предци бяха построили или пригодили хамама не от самодоволство или показност, а за да направят нещо изключително с живота си. Ибрахим вече знаеше, че повечето хора през живота си имат пари да живеят, но не и да сбъднат мечтите си. Важно е, когато можеш да сбъднеш мечтите си и когато имаш много злато и съкровища, да знаеш какво да направиш и какви са истинските ти мечти. Тогава се разбира дали просто си в плен на тялото си, или имаш силата да мечтаеш. Това бяха правили абу ар-Разан и предците му. Ибрахим бе разбрал всичко това едва по-късно, когато се връщаше в спомените си.

Не след дълго той се отърси от мислите си и се върна към действителността.

– Селото е много далеч от Цариградския път – каза Риз баба. – Бабаитите няма как да стигнат до тук. Спри и си почини за по-дълго!

Атанас имаше доверие на стареца, затова се успокои.

– Кои може да са били тези бандити? – попита като че ли себе си Атанас.

– Така като ми ги описа сигурно са били хората на Емин ага Хасковлията.

– Емин ага – повтори Атанас.

– Откакто дойдоха тук, нападат де що видят и със султана се опитват да мерят снага, толкова голямо е самочувствието им!

– Арнаути ли са, или турци? – попита пак момчето.

– Никой не знае – с гняв в гласа каза старият еничар. Личеше си, че го е яд, но не толкова на бандитите и на Емин ага, а на себе си и собствената си немощ. Атанас гледаше пламъка в очите на стареца и си представяше как, ако той имаше сили, сигурно би станал и лично би повел битка срещу капсъзите.

– Кръстихте ли селото Караризово? – попита мъдрецът.

– Да, учителю.

– Накъде си тръгнал, какво търсиш тук по това време и защо хората на Емин ага те преследват?

– За това – каза момчето и посочи зу-л-фикр, висящ на колана му. В следващия момент се сети, че бе видял на стената също да виси ятаган. Погледна към нея, там наистина висеше ятаган. Вгледа се по-внимателно и се усмихна. На стената това, което висеше, не беше втори зулфикр, а рисунка. Да, старият мъж много сполучливо бе нарисувал на стената си почти точно копие на ятагана, който висеше на силяха на Атанас.

– Защо е това, Риз баба? – попита момчето, като посочи с глава към рисунката на стената.

Старецът като че ли бе очаквал въпроса.

– Много любопитни хора има, така ги плаша!

После двамата говориха надълго и нашироко. Към обяд Атанас усети колко е гладен. Риз баба също беше гладен, но в торбата му имаше само две-три шепи ориз.

– Караризовски е – каза старецът с нотка на гордост в гласа. – Най-вкусен е той! Вземам само от него и винаги мога да го различа. Макар да го продавате тайно, винаги мога да разбера от него ли вземам, или друг!

Атанас беше много гладен и нямаше да се наяде с толкова малко ориз. По всичко си личеше, че старецът живее в голяма мизерия. Каква ирония? Човекът, който на мига можеше да стане най-богатият човек в Румелия, в Империята, а може би и в света, живееше като последен просяк. В този момент това подразни момчето. Скоро откри, че ядът му е насочен не толкова към стареца, колкото към брат му, с когото не успяха да се разберат и да си поделят съкровището от пещерата.

– Риз баба, искате ли да отидем до селото, да купим ориз и да си го сготвим? И едно пиленце може да си купим – скоро додаде момчето, за да изкуши стареца. По всичко си личеше, че мъдрецът бе стоял гладен дълго време, защото скоро кимна с глава в знак на съгласие. Двамата излязоха навън, където вече бе слънчев обед. Атанас се чувстваше много изморен, но слънцето като че ли вля живителни сили в тялото му. Той седна на едно голямо дърво, което служеше за дръвник, и се напече на слънчице. Потиснатото му настроение от нощта бе изчезнало, чак сега се почувства истински спокоен. За пръв път се бе почувствал като животно, което група ловци преследва, за да убие. Безсилието и страхът от това да не го хванат го бяха изморили толкова много. Сега копнееше за почивка. Двамата отидоха до чаршията на селото. Голямо беше Ново село и чаршията му бе богата. Атанас купи ориз и едно пиле. После помоли стопанина да го заколи, оскубе и изчисти. Хората го зяпаха с неприкрит интерес. Толкова време бяха чакали да научат нещо повече за стария Ибрахим и ето сега нещо се случваше. Те се пулеха насреща му и след като двамата отминеха, всички цъкаха с език. Приликата бе поразителна. Значи старият просяк все пак имаше роднини. По всичко си личеше, че той бе негов внук или може би син. Атанас усещаше всичко това и му ставаше смешно. Тези хора не подозираха колко много грешат, но старият турчин като че ли нямаше нищо против това. Всъщност Атанас не осъзнаваше колко прави са хората и колко далеч е той самият от истината. За да не привличат вниманието върху себе си, Риз баба го беше накарал да остави всичките си оръжия в къщата. Те ги бяха скрили в една дупка в пода. Когато Атанас му беше подал ятагана, забеляза как светнаха очите на Риз баба, но това не беше алчност, защото той дори не погледна безспорно най-скъпото оръжие от всичките – богато украсената кама.

– Хубаво оръжие! – беше казало момчето.

– Скъпа вещ – беше се съгласил старецът.

– Откъде я имате? – попита момчето. – Риз баба, защо тези оръжия държахте отделно от съкровището?

– Държах отделно тези оръжия, защото са лично мои!

Момчето се беше учудило. Свят човек с толкова много оръжия?! Тогава старецът беше продължил:

– Тази кама – беше казал Ризи баба, – ми е подарък от самия султан, но преди това е принадлежала на персийските шахове.

Риз баба не забелязано на устните на момчето се бе появила ехидна усмивка.

На връщане двамата минаха по пътя от Ново село към къщата на Риз баба. В този момент пред тях изневиделица се появиха същите онези капсъзи от снощи. Атанас остана прикован на едно място. Този път конниците бяха много повече. Отпред яздеше същият онзи мъж. Той имаше красиво, но в същото време свирепо лице. Силата и жестокостта бяха смесени в решителните черти и издаваха един несломим характер, роден да властва, но и да рискува. Това бяха чертите на лице, готово да жертва себе си, да общува със смъртта и без страх да се впуска в рисковани начинания. То всяваше страх и със сигурност караше всеки, към когото се обърнеше, да застине и да признае превъзходството на този, когото наричаха Емин ага. До агата яздеше момче на не повече от 5-6 години. То беше опънато като струна. Когато конниците стигнаха до двамата пътници, ги обкръжиха, като яздеха в кръг, а на място останаха само Емин ага и момчето. Атанас си даде сметка, че дори да имаха оръжия, едва ли щяха да могат сами да се справят с въоръжените до зъби капсъзи, които яздеха в кръг все по-бързо и по-бързо, а конете им танцуваха от нетърпение да продължат по пътя.

Погледът и лицето на Емин ага като че ли не подействаха на Риз баба. Той остана прав и въпреки старостта тялото му беше гъвкаво и готово във всеки момент да влезе в бой. Атанас беше застинал с вдървени крака, той гледаше стареца с надежда и му се възхищаваше.

Емин ага заговори на турски. Атанас разбираше за какво си говорят двамата мъже, но не можеше да заговори без да го познаят, че не е турчин.

– Ага ефенди – каза конникът, – кое е момчето с теб?

– Това е внукът ми, ага – отвърна старецът. – Тук е да ми помага и да се грижи за мен!

– Откога е при теб, ага?

– Откъм месец някъде.

– Как те викат?

– Ибрахим е името на вашия покорен слуга, ага ефенди.

Явно името не се стори познато на капсъзкия водач и фигурата на стареца не привлече вниманието му.

– Скоро да сте срещали едно момче въоръжено до зъби, с красив ятаган на кръста и с джерид в ръка?

– Не сме срещали такова момче, ага! – чистосърдечно отвърна старецът.

– Ти ли живееш в къщата по-горе по пътя?

– Аз – отвърна старецът.

– Скоро е минало покрай къщата ти.

– Не съм го виждал – категорично отвърна Ибрахим.

– Сигурен ли си? – вежливо, но настоятелно попита главатарят, като втренчи поглед в лицето на стареца. Риз баба устоя на погледа и спокойно отговори:

– Ако бях срещнал такова момче, щях да го запомня, ага!

Емин ага огледа босите крака на момчето, намръщи се и пришпори коня си. Явно бързаше да настигне беглеца. Момчето, което беше на гърба на коня, впи свирепия си поглед в Атанас. В този момент Атанас беше благодарен, че не му се наложи да говори, но при турците беше така, когато говореха двама по-стари, младите трябваше да мълчат и да слушат. Чак сега момчето разбра защо, когато стигнаха до чаршията, старецът го беше накарал да събуе цървулите си, а после за негова изненада ги бе изхвърлил в едно дере. Явно капсъзите имаха добър следотърсач, който го беше проследил. Сега следите му водеха до селото, а той се връщаше бос. Момчето все така стоеше и гледаше Атанас. То имаше черни очи и явно искаше да подражава на Емин ага, защото се опитваше върху детското си още лице да предизвика същата свирепа гримаса. Това по-скоро се стори смешно на българина.

– Хайде, Мустафа! – Емин ага подкани момчето.

Мустафа явно не беше доволен, но се втурна да настигне главатаря, опитвайки се да запази достойнството си и "свирепото" си изражение. Когато останалите конници последваха Емин ага, Атанас шумно въздъхна. Тежък товар се спусна от раменете му. Той осъзна колко смело се бе държал Риз баба и че на него дължеше живота си.

Двамата се прибраха. Атанас беше щастлив и спокоен. Над огнището оризът къкреше, а пилето, завито в няколко големи листа лобкa (лобка – ниско тревисто растение с големи листа, нарича се още "слонско ухо"), които старецът бе откъснал, се печеше в огнището.

– Накъде си тръгнал? – попита старецът.

– Вече не ми се остава в Караризово – каза младежът. – С брат ми не се разбираме.

– Скарахте ли се?

Атанас си спомни как Риз баба, преди да изчезне, ги беше заклел да не се карат. Сега момчето очакваше старецът да се ядоса, но вместо това той само се натъжи. За да го успокои, Атанас каза:

– Не, не сме се карали! Изпълнихме вашето завещание точно, но аз не исках да оставам да живея в Караризово! Искам да отида в Истанбул, да обиколя света!

В очите на момчето се бе появил странен блясък. Ибрахим гледаше този блясък и виждаше в момчето себе си преди много години.

– Атанас Хаджипетков – каза той. – Защо те нарекоха Аскера?

– Не знам, може би, защото постоянно говорех за това, че искам да участвам в битки и да обиколя света.

– Значи сега те наричат Атанас Аскеров?

– Да!

– Защо ме преследват според вас, Риз баба? С какво толкова ги привлича ятаганът, който ми подарихте?

Чак сега Ибрахим се замисли. Защо наистина Емин ага така настървено преследваше ятагана? Дали не беше разбрал, че това е Вторият меч на исляма? В последните години все повече банди на така наречените "тагли ешкиаси" (планински разбойници) обикаляха пътищата. Хората, които преди участваха в хайдушки дружини, сега преминаваха на страната на капсъзите. За разлика от хайдутите, които защитаваха бедните от богатите, българите от турците и най-вече от своеволията на турските аги, капсъзите бяха просто бандити. Те нападаха, избиваха, изнасилваха и изпепеляваха всичко, що се изпречеше насреща им. Отначало бандите им бяха малки, но колкото по-слаба ставаше властта и еничарите се занимаваха е обири и с личните си работи, толкова капсъзите ставаха все по-силни и нагли. Из Румелия все по-често започваше да се говори за двама капсъзи: русчукският аянин Исмаил Тръстеникли, който вилнееше из Северна България и Емин ага Хасковлията, който все повече засилваше властта си и от него пищеше цяла Южна България и Тракия. За Емин ага се знаеше, че трупа голямо богатство в различни пещери. За богатството му се носеха легенди, дори се твърдеше, че в съкровището му е дори златната корона на патриарх Евтимий Търновски.

Можеше ли Емин ага да е научил легендата за зу-л-фикр и да иска да го притежава, твърдейки, че е нов пророк или Махди? Или е разбрал, че носителят на ятагана знае тайната на съкровищата на Вълчан. Тази мисъл досега не бе идвала в главата на стария еничар. Можеше ли някой да преследва ятагана изкован специално за него? Беше мислил, че като остави зу-л-фикр в ръцете на своя наследник е изпълнил мисията си, но в последно време все по-често мислеше за меча на Махди. Оръжието много му липсваше. Всяка вечер, всеки миг бе копнял за него, с цялата страст, на която беше способен, бе желал да си го върне. Сега беше учуден от това, че ятаганът беше изложил на опасност сина му. Старецът дълго мисли и най-накрая реши. Не беше случайно, че Емин ага преследва ятагана, явно той знаеше за меча на Махди. Той, Ибрахим, макар и стар, отново трябваше да защити ятагана и мисията на живота си. Може би щеше да направи това за последен път в живота си. Тази мисъл го накара да се усмихне. Тя като че ли го съживи. Битка, може би последна, но битка! За това беше мечтал! За това се беше готвил цял живот! Предстоеше му да се изправи в една последна битка и да победи, да защити сина си и бъдещето си!