IV Глава
КАРАРИЗОВО
Момчетата се прибраха в Боляровия хан. Още същия ден вестта за връщането им се разнесе из селото. Привечер цялото село спонтанно се събра пред портата на хана, който отдавна вече не беше страноприемница. Момчетата изнесоха няколко факли и ги поставиха в поставките от ковано желязо, които се намираха пред портата на хана. Те се разгоряха и осветиха всичко наоколо. Двамата братя стояха прави, селяните насядаха направо на пътя и по тревата около хана. По всичко си личеше, че момчетата имат да им кажат нещо важно. Хората осъзнаваха, че ако чалтиците бъдат открити от слугите на султана, ги грози смърт. Те имаха нужда от това да бъдат единни. Някой трябваше да ги организира, да ги държи изкъсо и да ги ръководи. Без водач селото бе загубено. Без човек, който да води и да заповядва, скоро всичко щеше да се разкрие и те щяха да бъдат обречени на смърт. Селяните знаеха как живеят околните села, виждаха и те как живеят и колко по-богати от тях бяха.
– Хора! – с висок и ясен глас каза Иван. Всички го познаваха и харесваха. Момчето беше израснало пред очите им. То беше най-работливото и силно в селото. Всички неведнъж се бяха убеждавали в голямата му сила. Макар още момче, можеше да вдигне по-тежко от мъжете, работеше най-много от всички и винаги помагаше на другите. Всички знаеха, че един ден ще бъде техен водач. Момчето не само работеше много, то бе най-близкият помощник на Кръстю Каратозев и единствено те двамата знаеха всички тайни по отглеждането на ориза. Говореше се, че имало тайна книга, оставена им от някакъв таен човек, в която всичко било описано, но никой не я бе виждал. Така или иначе, след като Кръстю напусна тоя свят, Иван беше останал единствената надежда на селото.
Хората гледаха двете момчета и погледът им се изпълваше както с гордост и вяра в бъдещето, така и с известна тревога. Те виждаха своя любимец Иван – строен и силен, а до него стоеше брат му – не толкова силен, но много умен. Всички признаваха бързия ум и преждевременната сериозност на момчето. Сила и ум, колко добра комбинация! Колко добре би било, ако те бяха съчетани в един човек, но при братята не беше така. Селяните знаеха, че двамата не ще могат да управляват селото заедно. Единият от тях трябваше да се наложи над другия и да победи. Атанас стоеше изпъчен, а в пояса си бе втъкнал красив ятаган. Оттам се подаваха и дръжките на две ками. Скъпоценните камъни от дръжката на едната кама блещукаха, отразявайки пламъка на факлите и привличаха вниманието на насядалите. В ръката си младото момче държеше някакво странно копие с пискюл от конски косми на върха. Личеше си, че то е принадлежало на много по-силни от него мъже. Така въоръжено момчето приличаше на аскер.
– Я, аскер ... Аскер! – премина глас през тълпата. От този момент нататък момчето получи този прякор и всички започнаха да го наричат Начо Аскера. По-късно неговите деца и наследници, и въобще целият му род бе наречен Аскеровите, макар истинската им фамилия винаги да си остана Хаджипеткови. Това име като че ли предопредели съдбата на момчето.
Момчето наистина приличаше на умалено копие на велик воин. "Какво ли означаваше всичко това? Защо бе препасало този ятаган и държеше копието? Откъде имаше тези скъпи ками?" – селяните се питаха всичко това и по кожата им преминаваха тръпки, защото всички предчувстваха скорошна развръзка. Повечето от тях искрено симпатизираха на по-големия брат, защото го смятаха за един от тях. Атанас им се струваше високомерен, той като че ли странеше от тях. Освен това всички знаеха кой е бащата на Иван – Яне, когото всички уважаваха, а Атанас бе копеле някакво. Всички казваха, че баща му е турчин, живял в хана няколко години. Сигурно бе изнасилил ханджийката Зеница! Най-различни слухове и предположения се носеха, но всеобщо бе мнението, че ще е много по-добре Иван да управлява, той все пак беше и по-голям. Само това, че бе безхитростен малко ги притесняваше, но какво да се прави.
Иван беше закачил меча на баща си в хана, а ерусалима, неговото пандахуси и двете му ками държеше в раклата.
– Хора – отново извиси глас Иван, – да отидем в черквата, че много неща имаме да ви казваме, а не е добре тук на пътя такива работи да се говорят! Те трябва да останат между четири стени!
Атанас, така както си бе въоръжен, предвождаше цялото село. Като някой Мойсей той носеше факла и като че ли показваше пътя на съселяните си. От ролята, която му се падаше, или от що, гърдите му се бяха издули и като че ли заплашваха да спукат копчетата на ризата му.
Когато отидоха в черквата, двете момчета застанаха пред амвона, а съселяните им запалиха няколко свещи. Повечето от тях използваха идването в черквата, за да се помолят и да запалят свещичка за здраве или за душата на някой умрял близък.
– Хора – каза Иван, а гласът му прогърмя. Акустиката в черквата бе много добра. Момъкът се коригира и заговори по-тихо и спокойно. – Двамата с брат ми Атанас получихме завещание от нашата майка – като каза това, той изпъна ръката, в която държеше същия онзи лист, оставен им от Риз баба. – Според него на мен се полага цялата земя на каазата и владеенето на селото.
Болшинството, като чу думите на момчето, веднага погледна към Атанас. Той стоеше изправен и все така стискаше копието, сочещо небето, а другата си ръка бе поставил на кокалената дръжка на ятагана. Като чу думите на брат си, той не помръдна, явно приемаше завещанието. Присъстващите въздъхнаха. Развръзката щеше да дойде много по-бързо, отколкото очакваха и сигурно всичко щеше да мине много по-добре и безкръвно.
– Брат ми получава Боляровия хан с двора му. Освен това от този ден аз ще отговарям за земята и производството на ориз, а брат ми и неговите потомци ще отговарят за охраната на каазата.
От днес нататък селото, което се появи около стария Боляров хан, ще се нарича Караризово! И нека това бъде тайно име на нашето поселение!
След това селяните, като се разшумяха, си тръгнаха. Иван също си тръгна. Той взе едната факла и тръгна да се прибира. Докато вървеше се чувстваше искрено щастлив. Чак сега осъзна колко голяма власт бе попаднала в ръцете му. Той бе станал много богат човек. Цялата земя на каазата бе лично негова, а също така и Караризово. Колко много хора и земя сега зависеха от него и щяха да се подчиняват на неговата дума! Трябваше да запази тази земя и властта си! Мнозина сигурно щяха да се опитат да посегнат на земята и богатствата му. Той трябваше да се защити. Какво да прави? Ханът, в който винаги бе живял, сега се оказа, че принадлежи на брат му. Той трябваше да живее някъде другаде, но къде? Сега не искаше да мисли. Прибра се все така опиянен от това, което му се бе случило през деня. Цял ден не бе ял, но и не чувстваше никакъв глад.
Иван седна на ниско трикрако столче в хана и се замисли за всички преди него, които бяха събирали богатството, което сега той наследяваше. Сега, когато Риз баба вече го нямаше, той можеше да седне и да обмисли всичко, което бе чул през всички тези дни, прекарани в пещерата. Опитваше се да си спомни това, което дервишът бе казал за прадядо му Вълчан, за дядо му Велко, за майка му и за баща му Яне. Всички те се бяха борили и бяха пожертвали живота си, за да притежава сега той тази земя. В тяхна памет той беше длъжен да запази богатството и да го увеличи. Той трябваше да стане най-богатият човек в равнината. Трябваше да продължи да изкупува земя и да увеличава владенията си.
В този момент Атанас, след като усети, че всички си тръгнаха и остана сам в черквата, падна на колене. Той много добре си спомняше молитвата, на която го бе научила майка му и за която твърдеше, че е била любима молитва на този, който доскоро бе смятал за свой баща – Яне. Момчето бе подпряло едното си коляно и все още държеше в дясната си ръка копието, а устните му мълвяха: "Господи, помилвай ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си с помощта на господа моя бог
– Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка! Амин!"
Като завърши молитвата си, момчето се изправи. Какво му предстоеше сега? Иван беше получил цялата земя и Караризово, на него майка му му бе завещала само Боляровия хан. Какво да прави с него? Той винаги бе мечтал да обикаля света, да види чудни светове и да побеждава. Това беше мечтата му. Не искаше да прекара целия си живот на едно място! Не искаше цял живот да гние тук! Душата му копнееше за пътуване и за приключения, за какво му беше този хан? Но имаше нужда от пари, за да тръгне да обикаля света. Веднага би се отказал от хана и би тръгнал на пътешествие. Атанас си представяше как, яхнал кон, така както си беше въоръжен, обикаля по света. После мислите му се отправиха към далечни пустини, чудни градове, представи си ханъми, облечени в златотъкани дрехи и окичени целите в злато. После започна да си представя битки и победи. Така както си мечтаеше, изведнъж мислите му се насочиха към онзи ден, в който Риз баба им бе посочил пещерата със съкровищата. Представяше си скъпоценните камъни, всичкото злато и как той гребе с пълни шепи от него. Иван също знаеше къде е съкровището, затова трябваше да го изпревари и по-голямата част от него да скрие в друга пещера, която брат му не знае.
В момента, в който в Старата черква Атанас си мислеше за съкровището и за пещерата, за същото си мислеше и Иван, седящ на трикракото столче в Боляровия хан. Той мечтаеше да се добере до съкровището, с него щеше да купи още земя и да стане още по-богат. След като цялата земя бе дадена на него, а на брат му само охраната, сигурно и съкровището на Вълчан трябваше да се пада на него. Той беше по-голям и явно майка му бе решила да даде всичко на него. Атанас със сигурност не беше син на Яне. Той винаги бе знаел и чувствал това по погледите на хората, по недомлъвките, по хвърлени погледи. Всички много по-добре приемаха него, отколкото брат му. Дори леля му много повече обичаше него, отколкото Атанас. Сега Иван разбра защо е било всичко това. Той бе законният собственик на Караризово, каазата и Боляровия хан, а сега трябваше да отстъпи хана. "Къде ли беше Атанас? Защо се беше забавил толкова? Какво беше наумил и защо ходеше препасан с всичките тези оръжия?" – тези въпроси един след друг изникваха в главата на Иван. Скоро дойде и последният. "Дали Атанас не го бе изпреварил и вече не бе тръгнал към пещерата Дяволската дупка?" Може би, защото сам бе мислил да го изпревари и бе гузен, Иван скочи на крака. Не можеше повече да остане тук, когато брат му в този момент сигурно бързаше към пещерата. В цялото Караризово вече нямаше коне. Откакто цялото землище бе чалтик, единствените впрегатни животни, които се отглеждаха, бяха биволите. В обора на хана имаше два едри, черни бивола, с извити дълги рога, които ги караха да приличат на дяволи. Това бяха най-едрите мъжкари в селото и те заплождаха биволиците на цялата кааза. Биволите не само бяха много силни и можеха да теглят огромни товари, но можеха да се яздят и макар и бавни, возеха много удобно. Сега Иван се затича към обора с животните. Ако Атанас бе тръгнал пеша, сега щеше да го изпревари. Иван избра по-малкия от биволите, който бе по-лек и може би по-слаб, но много по-бърз. Отвърза животното и направо се метна върху гърба му. В ръката си взе остен и въоръжен само с него тръгна да излиза от хана. Дали да отиде все пак до Старата черква да провери дали Атанас не е все още там? Не, това щеше много да го забави! След като излезе от портата, Иван, вместо да продължи направо и да пресече Станимашкия път, за да отиде до Старата черква, зави надясно. След малко щеше да завие наляво и да се спусне по баира, а после да излезе от Долната махала и да напусне селото. Не след дълго щеше да пресече река Сушица. За бивола нямаше да е никакъв проблем да мине през брода на реката и да стигне до село Избеглий, оттам до Дяволската дупка бе съвсем близо. Тя се намираше преди Арапово и манастира. Така Иван изви повода на бивола и рогата му като извита лира се завъртяха надясно. С остена набоде дебелата кожа на животното и то тъжно измуча като че ли да покаже колко е недоволно от това, което му се случваше, а след това с лек тръс пое по пътя.
Атанас току що се прибираше от черквата и видя всичко това. Съмнение не можеше да има, Иван отиваше към Дяволската дупка и как само пришпорваше черния като Сатана бивол. Той го бе изпреварил. Младото момче се затича с всичка сила. Трябваше да го настигне и да го спре. Беше очаквал такова предателство от страна на брат си, но не веднага, не още същата нощ. Иван му беше оставил по-силното и едро от двете животни. Така както си беше с цялото въоръжение по него, Атанас се метна на гърба на животното. Под ръка нямаше остен, затова заръчка горкото животно направо с персийската кама. Само след миг вторият брат, яздещ не по-бавно своя бивол, изскочи на пътя и последва брат си.
Макар че Атанас бързаше, Иван бе взел достатъчно преднина. Атанас го следваше, без да отклони поглед от посоката, в която бе очаквал да е отишъл брат му. От взирането очите го заболяха и започна да вижда нарисувани пред него чудни картини.
Още по тъмно Атанас спря пред пещерата. Близо до входа ѝ видя завързан за клона на едно дърво бивола на Иван. Животното като че ли се зарадва, когато завърза до него своя бивол. Той въобще не се бе съмнявал, че Иван бърза именно към тази пещера. Сега вече бе напълно сигурен в това. Пред входа ѝ, там, където Риз баба бе палил огън, сега пак горяха пламъци. Дали старецът не се бе върнал? Атанас се огледа. Не виждаше следи от дервиша. Без да се бави, извади един горящ клон от огъня и веднага влезе в пещерата. Огледа наоколо, но от стареца нямаше и следа. Ако турчинът го нямаше, това означаваше, че огънят е бил запален от Иван, явно му е бил нужен, за да запали факла и така той се бе забавил доста. Преднината му със сигурност бе съвсем малка. Дали брат му още си спомняше пътя? Опитваше се да се движи бързо, но внимаваше много да не пропусне нещо и да загуби ориентация, а и не искаше брат му да се сдобие със съкровището, докато той гние паднал в някоя подземна яма.
Въпреки че внимаваше, на няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Особено опасно бе това в залата, тъй като тя бе на три ката. Сам не знаеше как, но скоро се изправи пред езерцето. Да, грешка нямаше, това бе езерцето, където Риз баба бе нагазил и бе преместил камъка. Сега то отново бе запълнено с вода, като че ли никога не е било източвано. Чак сега Атанас си даде сметка, че беше стоял на този бряг само преди няколко дни. Толкова много неща се бяха случили оттогава, че му се струваше, че е минала цяла вечност. Освен това на няколко пъти се усъмни дали старецът въобще им бе показал съкровището, толкова нереално му се струваше всичко, все едно е било сън. А сега се намираше като в кошмар и бързаше, и всеки знак, който срещаше по пътя, потвърждаваше, че всичко е било истина. Когато се изправи пред езерцето, изненадата му беше голяма. Очакваше Иван вече да го е пресушил и той да мине по сухо, но не бе така. От брат му нямаше и следа. Атанас внимателно огледа брега на езерцето. Ако брат му е бил тук, той щеше да остави следи, но такива нямаше. Къде беше Иван? Атанас стоеше и гледаше страховитата гледка, която се разкриваше пред очите му. Това не беше бездна, буря, вихрушка, водопад или някаква снежна буря. С тях момчето щеше да се справи или поне така му се струваше. Това, което го караше да изтръпва, докато гледаше гладката водна повърхност, бе някакъв страх – дълбок и първичен. Това не беше страх от това, което виждаше, а от неизвестното, подобно на страха от тъмното, когато не те е страх от тъмнината, а от това, което е скрито в нея. Сега той изпитваше същия този първичен страх. Какво се намираше под прозрачната и тиха водна повърхност, какво чудовище можеше да се крие там? Това, че нищо не се движеше, бе още по-страшно. Младото момче се чувстваше наблюдавано. Чудовището можеше да е навсякъде. Изведнъж му се стори, че ако го види, ще се успокои. Спомни си как, като беше по-малък, брат му го плашеше. Той скриваше с ръка едното си око, а с другото го гледаше. Тогава Атанас бе забелязал колко страшен е погледът на едно око. Човек е свикнал винаги да го гледат две очи, но едното око е като окото на Бог или на демон, то гледа втренчено и неподвижно, и това е непознато като усещане. Затова може би хората изпитват неудобство, когато пред тях има човек с едно око. Сега Атанас се чувстваше по същия онзи начин, като че бе наблюдаван от някакво могъщо огромно око. Беше чувал приказки за хали и змейове с око, голямо колкото езеро. Сега се взираше в прозрачната вода като че ли да зърне огромното око на чудовището. От ужас целият се бе вцепенил, дори вътрешностите му се бяха вдървили. Беше сигурен, че ако във водата види змиевидното тяло на някоя хидра, дори тя да се движи бавно, той нямаше да може да се помръдне. Атанас неведнъж бе виждал как змии бавно се приближават към мишки и извиват люспестите си тела, омагьосвайки ги. В този момент нещастните животинки стоят като изсечени от камък, без да помръднат, дори когато змията бавно ги поглъща. Сега той се чувстваше като мишка и имаше чувството, че змията вече го е хипнотизирала. Остана дълго време така, но нищо не се случваше. Постепенно се окопити. Трябваше да направи нещо. Все още можеше да избяга, но това означаваше да се откаже от богатството и мечтата си да обикаля света. Ако сега се откажеше, това означаваше цял живот да живее в Боляровия хан и да работи командван от брат си. Ако сега се върнеше, никога нямаше да си го прости и би заслужил всяка отредена му зла участ. Той се спря. Дойде му импулс да нагази във водата, но ужасът отново го обзе. Краката му се бяха вдървили. И като не успя да прекрачи, започна да мисли. Ако брат му го нямаше тук, може би той вече беше влязъл при съкровището. Хубавото бе, че нямаше откъде да излезе и той можеше просто да го изчака. Защо обаче езерото бе пълно? Липсата на стъпки му се струваше незначителна. Даде си сметка, че страхът го кара да разсъждава ирационално. Това го ядоса. Въпреки това, когато се опита да стъпи една крачка напред, краката отново не го послушаха. Ядоса се още повече на себе си. Беше заложник на един толкова първичен и силен страх, който не можеше да преодолее. Искрено съжаляваше, но трябваше да си признае, че няма сили да нагази и да премести камъка. Трябваше да признае, че ужасът, който изпитва, е много по-силен от него. Така мечтата му да бъде воин и да обикаля света се сблъска с този страх. Изведнъж му се стори, че ако излезе от пещерата, тази тежка прокоба и страхът ще изчезнат и той пак ще възвърне себеуважението и самочувствието си. Душата му копнееше да се обърне и да си тръгне. Не искаше да разсъждава дали това ще е бягство. Искаше само да се обърне и да се върне назад. Щеше да продължи пътя си и да забрави за езерото, в което завинаги щеше да погребе страховете си. Повече никога нямаше да си спомни за тази нощ и това езеро. Само да излезе навън. Някой ден, когато станеше воин, щеше да се върне и да вземе съкровището, което му се полагаше. Сега щеше да тръгне на път без пари. Ще продаде двата бивола и с парите все някак щеше да стигне до столицата на света Стамбул. Мечтата за Стамбул внесе светлина в мислите му. Вече не изпитваше никакво колебание, че трябва да продължи, само някакво малко съмнение се прокрадваше, че ако веднъж остави себеуважението си тук, после никога няма да може да си го върне обратно, а достойнството му, както старата кожа на змиите, ще остане тук приковано завинаги, а човекът не е змия, не може да живее без кожа и не ще може да намери друга такава. Все пак той замижа, стисна дръжката на борината в лявата си ръка и копието в дясната и се обърна. Не искаше да мисли. Когато излезе, щеше да помисли. Сега тук, в тази пещера, се чувстваше като в капан, а изтляващата борина показваше животът, който му оставаше. Тръгна решително да се връща. Отвори очи и се стресна. Иззад ъгъла прикрит го гледаше Иван. Ето къде беше брат му! Сега разбра защо през цялото време бе чувствал поглед, който го наблюдава. Брат му се беше скрил и надзърташе с едното си око иззад скалата. За момент Атанас изпита срам, Иван бе видял колебанието му. Той и без това се срамуваше, че го бе изпитал, но сега като разбра, че през цялото време е бил наблюдаван и че е имало свидетел, му стана още по-неприятно. На всичкото отгоре го бе видял човекът, срещу когото смяташе да се изправи. Сигурно щеше да изглежда смешно с цялото това въоръжение и страха в себе си. Изведнъж страхът се разсея. Сега, когато влизането в езерцето вече не беше важно, му се стори толкова елементарно да прекрачи в него. Съжали, че преди малко се бе уплашил и не бе успял да преодолее страха си.
– Ето къде си бил! – извика брат му и застана срещу него. На лицето му бе изписан гняв. – Знаех си, че си тук! Знаех къде да те намеря!
Атанас нищо не разбираше от думите на брат си. Те му звучаха като несвързани бълнувания, но сега нямаше време да мисли за това. Не знаеше как, но бе изпреварил брат си. Иван, който беше по-голям и по-силен от него, тръгна насреща му и все повече го притискаше към брега на езерото. Атанас отстъпи няколко стъпки. Трябваше нещо да предприеме, не можеше много да отстъпва, тъй като скоро щеше да "опре" в брега. Иван наистина бе по-силен, но освен остена нямаше друго оръжие в ръката си. Атанас бе по-малък и по-слаб, но много по-добре въоръжен и си даваше сметка за това. По-големият брат все така вървеше с голи гърди срещу него. За да го спре, с едно движение само, по-малкият брат смъкна острието на пиката, която държеше в дясната си ръка и голямото ѝ блестящо острие опря в гърдите на вървящия срещу него Иван.
– Какво правиш? – учуден извика брат му. – Вдигаш оръжие срещу мен?!
Жестът на Атанас явно бе достатъчно красноречив, защото Иван спря.
Сега двамата стояха неподвижни. Петите на Атанас почти докосваха водата, а острието бе опряно в гърдите на Иван. Отстрани изглеждаше все едно по-големият брат копнееше за езерцето, а брат му, с насочено острие към него, го възпираше и разделяше от копнежа му. Атанас мислеше трескаво. Какво да прави? Как да продължи? Беше ясно, че сега, когато бе извадил оръжие, нещата зависеха от него, но той сам не знаеше какво да предприеме. Да поиска ли да продължат заедно? Да използва ли смелостта на брат си и така двамата да стигнат до съкровището на Вълчан? Златото и скъпоценностите бяха толкова много, че щяха да стигнат и за двамата, а и за поколения напред. Въображението му рисуваше картината как двамата влизат при съкровището, отнасят го и си го поделят. Скоро обаче друга една по-мрачна картина изплува пред очите му. Тя беше как Иван се гмурка в страховитите води на езерцето и освобождава камъка, после двамата тръгват по коридора, Атанас върви отзад и така както си вървят, вади ятагана и бастисва брат си. В първия момент картината го уплаши и той се опита да я прогони от главата си. Тя обаче бе толкова силна и натрапчива, че пак се върна. Най-накрая като живителен лъч се появи третата мисъл. Дали двамата да не се върнат обратно и да оставят съкровището необезпокоявано? Това решение сега му се струваше най-разумно. Той вече бе решил да действа по този начин.
– Проследих те до тук – каза на брат си. – Видях те как препускаш пред мен. Искаше да откраднеш съкровището, нали! Защо ти беше всичко това, след като взе много повече от мен?
– Не е вярно! – стъписан извика Иван. – Ти тръгна пръв! Аз те последвах!
– Как стигнах тогава до тук? – попита Атанас.
– Сигурно пеша.
– Добре, хайде да вървим! – каза Атанас и леко мушна брат си с джерида в гърдите. Върхът на копието бе много остър и Иван почувства силата и опасността, която се криеше в този жест. Той се обърна и тръгна, осветявайки пътя пред себе си. Атанас го последва, с дясната си ръка той все още държеше копието насочено към гърба на брат си. Колкото повече приближаваха изхода на пещерата, и на двамата се струваше, че това е най-доброто решение. Когато излязоха, Иван видя двата бивола, които бяха вързани на клона един до друг. Веднага разбра грешката си. Щом брат му е взел втория бивол, значи той наистина е тръгнал пръв. Съжали, че се бе поддал на подозренията си и не бе проверил пътя към Старата черква. Покая се искрено и двамата се прегърнаха. След това двете момчета тръгнаха обратно към Караризово в разсейващия се мрак и гузно мълчаха. Нещата между тях вече не бяха същите. И двамата бяха мислили твърде лоши неща един за друг, за да ги забравят с един жест. Сега осъзнаваха, че щом са допуснали лошите мисли да ръководят действията им, някъде дълбоко в тях тези мисли все още ги имаше и те взаимно се подозираха. И на двамата това не се хареса и се опитваха да си внушат, че всичко ще е наред и че никога повече няма да мислят за това, но още не бяха стигнали границите на селото, когато и двамата отново замечтаха за съкровището. И двамата се заклеха да не допускат другия да бъде пръв. Иван беше недоволен, че Боляровия хан – неговата родна къща, бе останал на брат му, че трябва да го напусне и да си строи нов дом. Атанас пък бе недоволен, че цялата земя, всичкия чалтик, беше останал на брат му, а за него бе останала само една трошица – Боляровия хан. За какво му е? Той искаше пари и да се махне от тук. Мълчанието на братята продължи през целия път. То като че отразяваше празнината и пропастта, която бе зейнала между тях. Иван беше засрамен и реши по най-бързия начин да напусне хана. Трябваше веднага да си построи къща. Засега обаче нямаше пари и трябваше да остане при брат си. Когато влязоха в хана, той събра целия си багаж и го премести в двете кирпичени стаи, в които някога бяха живели всички Болярови. Свали и меча, както си бе с канията, и го взе със себе си. На стената на хана остана бял белег, който показваше къде точно е стоял мечът. С това искаше да покаже на брат си, че му отстъпва хана и че ще живее в него само временно. Той обаче направи това в пълно мълчание и е наведена глава, като се срамуваше да го погледне. Атанас също се срамуваше. Той се погрижи за двата бивола. Двете животинчета, както и братята, бяха преживели много тази нощ. По-малкият брат беше уморен, а навън се "разсипваше" хубав летен ден. С мълчание изгледа как брат му изнесе от хана всичко, което му принадлежеше. Отначало поиска да му попречи, но се спря. Може би така щеше да е най-добре. Непрекъснато си спомняше как стоеше с насочено към гърдите му острие и мислеше да го бастиса. Тези натрапчиви спомени не го оставяха, затова предпочиташе да не го вижда.
Сподели с приятели: |
