Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Пътят и всяка крачка по него е едно извеждане от равновесие, загуба на старите неща в полет към "новите". Някои биха казали, че това е падане. Да, така е!

– Не разбирам, учителю?

– Стига с това "учителю"! Ако вие имате нещо, което смятате, че е Път, но не се движите по него, тогава това не е Път, защото не ви води никъде. Път, върху който има застанал стоящ човек не е Път, защото Човекът определя това дали е Път или просто някаква площадка. И чак след като Човекът тръгне, това се превръща в Път. Знаете ли какво представлява ходенето? – като каза това, старият мъж пъргаво се изправи. Само за миг си пролича колко пъргав и жизнен е той. Това толкова контрастираше с думите, които говореше досега Риз баба.

– Всеки човек е привързан със старите си знания. Тези връзки означават сигурност и стабилност. Много хора смятат, че тези връзки са те самите. Наричат ги с най-различни имена, най-често – принципи или опит. Според тях те са полезни, но според мен не са. Тази сигурност, тези знания, постигнати или внесени отвън, са смърт за всеки човек. Те пречат да вървиш напред, да приемеш нови знания или да добиеш ново описание на света. Те привързват човека към старите знания и постулати. Това е нещото, с което трябва да воювате, защото тези "врагове" са скрити. Важна част от намирането на вашите собствени истини е като първо откриете невидимите и неуловими, скрити, заучени и приети истини, зад които сте се прикривали.

Когато стоите на два крака, вие имате всичко това, но нямате развитие и живот. Ходенето е едно контролирано извеждане от равновесие. Всеки един от вас се накланя напред и ходи, но не пренася центъра на тежестта на тялото си към единия или другия крак. Това е ходенето, това е развитието. Едва когато това се направи, има Път.

Много хитреци ги е страх да направят това и пренасят центъра на тежестта от единия крак към другия, едва след това вдигат крак. После се опитват да направят същото с другия крак – като каза това, Риз баба смешно пренесе тежестта на тялото си на единия крак. После, с някакъв страх и като опипваше замята е вдигнатия си крак, стъпи, а чак след това пренесе тежестта си върху него. Момчетата се засмяха, защото учителят приличаше на голяма смешна птица.

– Всичко това може да се каже и по друг начин. Когато имате принципи, вяра или стабилност и сигурност, вие сте като хора, които са се хванали за ръба на една пропаст. Държите се за старото и се чувствате сигурни. Така обаче като висите нямате никакво развитие. Цялото това упражнение е обречено и то ще доведе само до едно – до падане в пропастта.

По някое време някои хора искат да променят нещо в живота си. За съжаление в повечето случаи те се опитват да сменят една стабилност с друга, един ръб с друг, като смятат, че там ще намерят свобода. Да, но те не искат да загубят старата сигурност, защото нямат никакви гаранции, че отсреща въобще има нещо. Така голяма част от хората се държат с едната ръка към старите неща, а посягат с другата към новите. Дори да се хванат, те остават разпънати между двата ръба и висящи над пропастта.

Истинските хора са тези, които имат силата да скочат. Те скоро разбират, че друг ръб на пропаст не им трябва. Всъщност скоро осъзнават, че пропаст не съществува, а ние сами я изграждаме. Това са нашите страхове и граници. Истинската свобода е в това да летиш и да се рееш.

– Това го разбрах! – ентусиазирано извика Иван. – Разбрах!

– Сега ти се струва лесно, но скоро ще разбереш и това, че да кажеш, че си разбрал, е много по-лесно, отколкото наистина да си го разбрал. И че всъщност няма значение дали си разбрал, а дали го правиш.

Това е ходенето по Пътя. Затова ви казах, че Път има само за Ходещия Човек. Ходещият Човек създава Пътя, но скоро разбира, че истинският Път не е в това да вървиш. Вървенето е безполезно и тогава Ходещият Човек се обръща към себе си. Така Пътят се свежда до точка. Това се нарича "Път без Път".

Човекът е важен и той определя Пътя и всичко останало.

– Но, Риз баба, това много прилича на първоначалното състояние!?

– Така е, но трябва да се измине Пътя! Човек, който е направил това, веднага се отличава от останалите.

– Как бихме могли да го различим?

– Вие не бихте могли. Такъв човек може да бъде познат само от друг човек като него. "Обикновените" хора не могат да различат този човек от обикновения шарлатанин.

– "Обикновените" хора не могат да познаят такъв човек. Дори да го срещнат, те няма да го разпознаят. Те не търсят такива учители, защото тяхното понятие за учител отрича тези хора. Така те търсят учител, който може да ги научи на това, което те искат да научат. Всъщност това, за което ви говоря, не може да бъде научено.

Вие сте дошли при мен и се подлагате на всичко това, защото искате да научите нещо повече за този свят и за себе си. Наистина, вашата майка ви изпрати при мен, но все пак вие положихте лични усилия. Ако не ви беше поне малко интересно, отдавна вече щяхте да спите. Кажете какви искате да бъдете?

– Аз искам да стана силен! – каза Атанас.

– Силен? Защо ти е да бъдеш силен?

– Ей така!

– За да бъдеш силен, това означава, че искаш да се сравняваш с останалите и да бъдеш по-силен и по-добър от тях. Силата винаги означава да властваш.

– Аз не искам да властвам, а само да бъда силен! Силен за себе си.

– Сила просто така, сама за себе си, няма. Силата има смисъл само когато я съпоставиш с нещо друго и твоето е повече. Това е смисълът на силата. Силата означава власт. Но готов ли си да властваш над останалите? Знаеш ли дали ще можеш да контролираш силата си и дали ще можеш да я използваш за добри дела?

– Ще мога! – категорично отговори Атанас.

– Откъде знаеш? – попита Риз баба и разтвори ръце.

– Аз съм добър човек. По природа съм такъв.

– Човек по природа е всякакъв. Никой не е само добър или само лош. Във всеки един от нас има и добър, и лош човек. За съжаление силата събужда лошия човек в нас, онзи, който е деспот и тиранин.

Сигурен ли си, че когато придобиеш голяма сила, а след това благодарение на нея и власт, няма да се промениш?

– Сигурен съм! – твърдо отговори Атанас.

– Тези, които са най-сигурни, най-лесно стават жертва на силата, защото дори тази твърдост, която демонстрираш, е слабост и нищо не означава. Някой ден дори да постигнеш сила, ти ще си останеш едно слабо човече и със силата няма да съзиждаш, а ще рушиш. Докато си малък човек, не можеш да постигнеш истинска сила, защото ти ще се нуждаеш от голяма част от нея за лично ползване.

– Добре тогава, какво да поискам?

– Трябва да поискаш да имаш себе си. Да познаваш себе си и чак след това можеш да имаш всичко останало.

– Добре тогава – намеси се в разговора Иван, – аз исках да кажа точно това! Искам при всяко положение да имам себе си! Искам където и да отида, каквото и да правя да запазвам самообладание!

– Това не може да стане! За да имаш себе си, трябва да се отделиш от света и обществото. За да имаш себе си, трябва да загубиш родителите си, приятелите си и жените или мъжете, които те обвързват. Връзките към тях отнемат свободата ти. Така привързан никога няма да имаш себе си. Да скъсаш сега, когато го говорим, изглежда много лесно, но не е така. Много е трудно да се отделиш и да скъсаш. Това коства огромни усилия. И само отделен от другите, можеш да имаш себе си. Но трябва да знаеш, че път назад не съществува. Никога вече няма да можеш да се върнеш и да бъдеш това, което си бил. Това няма и да ти е нужно.

– Това искам! – размечтано каза Иван.

– Искаш! Използваш твърде лесно тази дума. За повечето хора това е най-използваната дума. "Искам това!", "Искам онова!", цял живот "Искам!". Това е първата дума, която произнасяме като деца. След "мама" и "татко", следващата дума е "Искам!". Някои хора смятат, че само като кажат "Искам!", ще постигнат това, което искат. Турците имат една много хубава поговорка: "Дори хиляда пъти да кажеш халва, от това в устата ти няма да стане по-сладко!"

Някои хора цял живот не порастват и постоянно само искат. Това е характерно за малките деца. Повечето, дори когато станат възрастни хора, не порастват и никога не спират да "искат". Те искат пари, здраве, дълъг живот, къща, още по-голяма и хубава къща, кон, още по-хубав кон, жена, още по-хубава жена, още една жена и още една, още по-млада жена... Искането е проявление на Егото и то няма край.

Повечето хора искат, но сами не осъзнават какво точно искат. Това е така, защото не знаят какво ще им коства. Те не знаят каква цена трябва да платят.

– Каква е тази цена, учителю?

Риз баба го погледна с проницателните си очи и като че ли го прониза.

– Ти какво си готов да платиш? – попита той Иван, като го гледаше все едно натискаше е поглед корема на момчето.

– Как така какво съм готов да платя?

– Какво си готов да платиш, за да постигнеш всичко това, за което ти говоря?

– Пари ли?

– Всичко! Какво си готов да платиш?

– Готов съм да заплатя с любовта си!

– Любовта?! Тя няма стойност тук! Твоята любов не струва! Пътят не се нуждае от любовта ти!

– Готов съм да платя с вярата си.

– Вярата ти също не струва! Тя няма стойност! Никой не се нуждае и не се интересува от верите ти! В Пътя вярата не съществува! Нещо друго?

– Друго, друго... готов съм да дам времето си.

– Времето ти също няма стойност! Докато си извън Пътя, времето няма значение! Време започва да има, когато стъпиш на Пътя! Тогава то започва да има значение за Пътя!

– Нещо материално да дам?

– За Пътя нищо материално няма значение!

– Тогава то какво се оказа, че аз нямам нищо ценно, което да предложа!?

– Това притеснява ли те?

– Да, винаги съм мислил, че съм умен човек и имам големи духовни сили.

– Да, но само така си мислил. Така си се успокоявал. Ето, че няма какво стойностно да предложиш.

– Това е много потискащо, Риз баба!

– Така е, но така стоят нещата.

– И какво излиза, че нищо не мога да предложа, за да постигна Пътя, така ли?

– Това е от тези въпроси, чиито отговор няма значение. Смисъл има самият въпрос. Не търси отговор на въпроса, а се опитай да унищожиш въпроса! Ако направиш това, един ден въпросът няма да има значение за теб...

Ще ти задам въпроса по друг начин. Ще те попитам така: Какво е най-ценното нещо, което си губил досега?

Иван и Атанас се замислиха. Скоро те понечиха да отговорят, но Риз баба само махна с ръка. Момчетата замълчаха и разбраха, че това е въпрос от онези, които нямат нужда от отговор...

Всичко, което говореше Риз баба, бе изключително и момчетата скоро се убедиха в това. Старецът имаше способността да извлече мъдрост и от най-простото нещо, и с най-простия пример да илюстрира думите си. Така всичко, което казваше, добиваше вид на притча. Докато слушаха, момчетата се научиха винаги да са нащрек, защото понякога зад привидно простите неща, които дервишът говореше, се криеха дълбочина и мъдрост, които момчетата в началото не успяваха да прозрат.

– За хората на Пътя има само един начин да вървят по него. Отначало трябва да тръгнат, а това става като преместят крака си – каза Риз баба.

Момчетата се засмяха. Явно това, което им казваше дервишът, им се струваше безсмислица. Това бе ясно за всеки човек.

– Да, да, не се смейте! Точно така е! Знам, че ви се струва смешно, но слушайте сега, за да разберете какво имам предвид!

За да се наречете хора на Пътя, това означава, че се движите по Пътя. Всеки Път се състои от крачки или изминато разстояние. Вярващите хора и тези, които в живота си не са се замисляли за духовността си, стоят на място и не могат или не искат да помръднат. Те са като вкоренени. Много малко, единици, са тези, които са прекрачили. За съжаление повечето от тези, които искат да се движат по Пътя, стъпват само с единия крак, после пак с него и пак с него, докато не се разкрачат съвсем и стане невъзможно да продължат. Така скоро те също спират. Пътят е обграден от стоящи и вкоренени хора, които гледат към него с копнеж и мечти. Това е така, защото хората не знаят нещо много важно. Тези, които искат да вървят, трябва да знаят, че всеки човек има два крака.

Момчетата отново се разшумяха. Днес Риз баба говореше само очевидни неща. Нима това бе мъдрост? Старецът като че отгатна мислите им, усмихна се и продължи:

– Знам, че ви се струва смешно това, което казвам, защото смятате, че го знаете. Не си позволявайте да не слушате само защото думите ви се струват познати! Това е капан, в който попадат повечето хора, които искат да слушат за Пътя и за духовното развитие! Те идват, сядат и задават въпросите си, но после не могат да се отърсят от това, което знаят, и слушат с ушите на знаещи хора. Така те чуват само себе си. Скоро разбират, че всичко, което им казвам, го знаят само защото думите са им познати, но не могат да вникнат отвъд тях и да видят новото ниво, което се крие зад думите ми. И те решават, че им говоря банални, познати неща, които те си знаят, и се отказват. Всеки един от тях решава, че повтарям едно и също или че "той това си го знае", но не е така. Това се получава, защото те не разбират това, което искам да кажа на вас.

Всеки вървящ трябва да осъзнае, че за ходенето са му нужни два крака и ходенето е последователно редуване на крачка с левия и десния крак. Единият крак е "постигането", а другият – "осъзнаването". Ходенето представлява постигане и осъзнаване. То е непрекъснат процес на постигане и осъзнаване.

Има два вида хора: едните са кръстосали крака, седят, веселят се, правят си мохабет, говорят красиви неща, мечтаят и очакват. Това са хората на "осъзнаването". Те се опияняват от "умни" разговори, харесват мъдростта, търсят авторитети и учители, крият се зад гърбовете на родителите си. Това са хора, които с лекота говорят за философия, религия, прераждания, езотерика, окултизъм и всякакви други магии, учения и чудеса, но не знаят, дори представа нямат за какво става въпрос, тъй като за тях тези неща са само забавление. Те ги "дъвчат" с години, а понякога и цял живот, като шекер и петмез, без да искат и да могат да ги преглътнат. Такива хора не разбират за какво става въпрос и за тях това е само сладък мохабет на чашка кафе. Те не живеят според нещата, за които говорят и мислят, нямат истински път и в най-добрия случай са прекрачили с единия си крак, например с левия и са се разкрачили. Колкото повече мислят и си фантазират, колкото повече се предвижват напред със същия този крак, наречен "осъзнаване", толкова повече се разкрачват. Това след известно време вече не е крачка, а разчекване и така крачката "осъзнаване" престава да бъде крачка, а се превръща в отрицание на себе си. Тогава започва да се нарича фантазиране, мечта, блян, празнодумие и празнословие. Това са хората, които се опитват да осъзнаят, но всъщност само си представят и преживяват, без да разбират какво е Път и че за да ходиш, трябва да имаш и друга част от себе си, която се нарича "постигане". Да постигаш означава да си даваш сметка за цената, която се плаща. Не просто да говориш за духовност, философия или религия, но да направиш така, че да живееш според думите си. И ако за хората на осъзнаването Пътят е недостижим, той е толкова далечен и за хората, които разчитат само на постигането. Такива хора са дейни. В повечето случаите те са воини, смели и решителни, но при тях също има немалко трудности. Повечето еничари бяха такива. Защото, когато само постигаш, но нямаш ниво на осъзнаване, си оставяш там, където си бил. За съжаление скоро това, че не си осъзнат, се отразява и на постигането ти. Колкото повече се опитваш да постигаш без осъзнаване, толкова повече се обричаш на застой. Така скоро започваш да разбираш, че не се движиш напред.

Аз отначало смятах, че хората на постигането са по-близо до Пътя, може би защото бях деен човек и винаги съм харесвал еничарите повече от мързеливите улеми, талиби и мюриди, които по цял ден седят на топло и разсъждават за това или онова. По-късно трябваше да си призная, че и двете състояния са равностойни. Няма значение с кой крак си прекрачил. След като си се разчекнал, това означава, че не ходиш и не си се придвижил.

Хората на Пътя са много малко. Това са тези, които са осъзнали, че вървенето се състои и от двете неща – осъзнаване и постигане. При тях всяка крачка с левия крак е последвана от крачка с десния и после пак, и пак... Това е ходенето. Път има само за ходещите. Няма значение колко голямо прекрачване си направил, ако не го последваш с другия крак. Слушах много спорове как трябва да започне ходенето, дали с левия, или с десния крак. Няма значение с кой крак ще направиш крачката. Това е важно само за тези, които още не са тръгнали и те в повечето случаи въобще не тръгват. За ходещите това отдавна е загубило значение, защото повечето от тях вече толкова пъти са редували ляв и десен крак, че са забравили с кой са тръгнали.

– При вас как беше, учителю? – попита Атанас.

– Понякога си мисля, че тръгнах с крака "постигане", но не съм сигурен. Скоро разбрах, че тази картина не е съвсем вярна. Всъщност днес аз не мога да отделя постигането от осъзнаването и наричам това общо с една дума – "съответствие". Днес знам, че всъщност крачката никога не е изолирана, дори когато правиш крачката "постигане", ти се облягаш на опорния крак, който е "осъзнаване". Постигането винаги се гради на нивото осъзнаване, което си постигнал, а когато искаш да осъзнаеш нещо, се облягаш на опита си. И така за мен двете крачки винаги са едновременни и няма такова редуване.

– Чакайте, чакайте, учителю! Тъкмо ми се изясни и отново всичко се обърка – каза Атанас.

Риз баба бавно се изправи, като не спираше да говори:

– Това няма как да го разберете. То също е въпрос на осъзнаване и постигане. Сега можете само донякъде да го разберете или да го чуете, но за да кажете, че сте го разбрали, трябва и да го постигнете.

След това старият мъж се изправи и бавно започна да показва на момчетата как ходи. Той правеше това бавно и всичко отначало им се стори някак гротескно, а по-късно и комично. Най-смешно обаче стана, когато след малко Риз баба започна да подскача с двата крака едновременно. Фигурата му заприлича на голям смешен заек. Момчетата гледаха странното представление и се чудеха дали да се смеят и как да реагират. Мъдър ли бе Риз баба, или безумец? Отначало беше говорил неща, които всеки знаеше. По-късно бе обяснил и момчетата бяха схванали донякъде дълбочината на мислите му, но сега отново не знаеха какво да мислят.

Скоро мъжът седна и отново кръстоса крака под себе си.

– Трудно е да разберете, защото се опитвам да ви обясня едно нещо в развитие. Сега слушайте и следващата крачка, защото Пътят не търпи спиране и застой! Това е сложното на обясненията свързани с Пътя, че те изискват да се правят в развитие, следвайки крачките изминати в Пътя. Това обаче за хората, свикнали да мислят и живеят линейно, е много трудно и почти невъзможно. Затова често те схващат само противоречие в моите думи. За тях има противоречие, защото не разбират това, за което ви говоря. Там, където за стоящия и разкрачения има противоречие, за ходещия няма.

Слушайте сега следващото нещо! Път има само за вървящия! Вървящите създават Пътя! Път сам за себе си няма! Движението и преместването създават Пътя!

Разбрахте ли! – попита старецът и погледна момчетата.

– Да! – отвърна Атанас.

– Едва ли! – охлади ентусиазма му Риз баба. – Ако си го осъзнал, трябва да прекрачиш напред! Всъщност кой е по-важен Пътят или Пътуващият? Може ли Пътят да съществува без Пътуващ?

– Не може! – хитро отвърна Атанас.

– Защо? – попита дервишът.

– Вие така казахте.

Старият мъж само поглади брадата си. Той не искаше да спира мислите и "ходенето" по Пътя, затова продължи:

– Може ли да има Път без Пътуващ? Ти каза "Не!", а може ли да има Пътуващ без Път? .

Момчетата мълчаха. От одеве дервишът говореше безсмислици. Старецът знаеше, че момчетата няма да могат да разберат, но продължаваше да говори. Арабите използват нещо, което наричат "молитвата на отсъстващия". Това беше, когато нещата се казват преди още да могат да бъдат осъзнати и постигнати. Отначало на мюрида (ученика) това звучи като безсмислени и често дори противоречащи думи, но по-късно, когато той достигнеше до определено ниво, споменът за тези думи се събужда в него. Сега старецът правеше точно това. Така арабите започваха да говорят на току що родените си деца, още преди те да могат да осъзнаят думите им. Децата обаче слушаха и по-късно думите "избухваха" в тях и се "събуждаха". Така израстването им беше съпроводено със "събуждането на спящите в тях думи". Риз баба знаеше, че съвсем скоро няма да има възможност да води разговори с момчета и да ги наблюдава как те се движат по Пътя, затова се опитваше да им предаде своята силсилa (силсила – дух, духовиа яснота, прозрение, духовно общуване между учител и ученик), като използваше "молитвата на отсъстващия".

Риз баба продължи:

– Може да има Пътуващ без Път, макар той вече да не се нарича така. Всъщност следващият етап на Пътя е да осъзнаеш и да постигнеш разбирането, че Пътуващият, Ходещият никъде не отива и че дори няма преместване. Всъщност всеки човек само крачи, но под краката си има лента, която се движи. Така човекът ходи, но не се премества. Това е истинският Път. Скоро човек разбира, че не целите, към които се стреми, са важни и не това да отидеш на друго място или да избягаш. Всъщност ходенето е вътрешен процес. Пътят, който трябва да изминеш, е вътрешен Път, това е Път навътре в себе си. Скоро разбираш, че колкото и да вървиш по Пътя, ти си сам, а това, което виждаш в далечината и след което тичаш, е твоят собствен гръб. Когато се настигнеш, затваряш Пътя и от линеен го превръщаш в кръг, а после все повече скъсяваш този диаметър, докато не превърнеш кръга в точка. Докато с времето не превърнеш тичането в кръг в обръщане на място. Това е Пътят. Тази част от Пътя се нарича Път без Път. На това ме научиха мавлянитите и техният танц.

– Нищо не разбирам! – призна си Атанас.

– Не е нужно! Само слушай!

– Пътят без Път ли е последната крачка по Пътя, учителю, защото това ще унищожи Пътя?!

– Нищо не може да унищожи Пътя, защото през цялото време Път всъщност не е имало. Така е с повечето неща в моето учение.

– Как така не е имало Път? Вие така отрекохте цялото обяснение, всичко, което ни говорите от толкова време!

– Това, че си се привързал към Пътя, означава, че си спрял в някоя от крачките си. Трябва да продължиш! Това е сложното на вървенето! Не бива да се задоволяваш и да си позволяваш това или онова описание на света да ти хареса! Трябва да продължиш дори когато смяташ, че си постигнал яснота! Знам, че ти хареса описанието на Пътя, което ти дадох, защото разбра нещо за Пътя, защото измина някакво разстояние! В момента обаче, в който спря, веднага се привърза към една част от описанието. Това е най-трудното в Пътя. Спреш ли, описанията на това ниво, на тази крачка, те примамват и те превързват с хиляди нишки към това място. Затова трябва да намериш сили в себе си и да разкъсаш нишките, корените на яснота, спокойствието и сигурността. Много хора си представят ходенето като нещо стабилно. Всъщност ходенето е едно непрекъснато контролирано извеждане от равновесие – като каза това, старецът се изправи и показа колко смешно би било, ако човек стъпва последователно на единия или другия крак. Той се наведе леко напред, а след това с лекота направи две-три крачки.

– Това е ходенето контролирано извеждане от равновесие. Докато ходим, не бива да имаме пристрастия или яснота. Повечето хора си представят себе си не като хора, които бързо стъпват от ляв на десен крак, а като ходещи дръвчета, които вместо крака имат коренища и след всяка крачка спират, оставят корените им да се впият в земята, за да им дадат стабилност, а после пак прекрачват. Това ходене е много бавно, мъчително и е свързано с непрекъснато късане на връзки, които сам си изградил. Има обаче и други хора, за тях ми говореше майка ви. Наричат се змейове. Те могат да летят и така, докато обикновените хора са дръвчета или просто ходещи, хората-змейове летят.

Има и следващо ниво след Пътя без Път. да изминеш Пътя без да помръдваш, да стоиш неподвижно, но да се движиш. Това е да бъдеш себе си, без да си.

– Има ли и още крачки по Пътя, учителю? – на Атанас му се струваше, че съвсем леко прозира идеята на стария дервиш. Той не можеше да си я изведе и ясно да я формулира, но се докосваше до дълбочината в думите на Риз баба. Поне така му се струваше.

Старецът се усмихна и каза:

– Аз не мога да ти покажа дори една крачка от Пътя, а той е безкраен! Много хора смятат, че когато завъртят една обиколка в себе си, вече познават Пътя и знаят всичко за него. Това е така, защото те са плоски и елементарни хора. Те са пленници на думите и смятат, че знаят всичко. Те са смешни и недостойни, защото техният свят, техният Път е двуизмерен, плосък и линеен.

Всъщност ние сме като коне, които препускат в един кръг и тичат все по-бързо и по-бързо. За "плоските" хора това е безсмислено въртене в кръг. Те казват: "Какъв е смисълът да се бъхтя да тичам в кръг? Вече познавам всичко в този Път!" Такива хора обаче винаги бягат само по периферията на кръга и не могат да осъзнаят, че трябва да тичат към центъра. Там, в центъра на кръга, е същността.

– Разбрах! – решително каза Атанас, защото му се стори, че има яснота.

– Но, дори и това не е вярно – продължи, без да го слуша, Риз баба. Всъщност Пътят не е двуизмерен. Когато аз тичам в кръг, за "плоските" линейни хора това е точно така. За тях моето тичане като обезумял е тичане в кръг, а за мен това е тичане по спирала, защото за мен Пътят не е двуизмерен. Гледано отгоре аз тичам в кръг, но погледнато отстрани, обемно, аз тичам по една спирала, все по-нагоре или надолу, няма значение. Има два вида спирали. Едните са като пружина. При тях движението винаги е еднакво отдалечено от оста им. При другите спирали, освен движение нагоре или надолу, има и приближаване към оста им. Движението по Пътя може да стане по единия или по другия начин. Когато е по втория начин, на "плоските" хора ще им изглежда като тичане към центъра на кръга...

На другия ден братята очакваха Риз баба да продължи този разговор и нещата да им се изяснят повече, но той подхвана съвсем друга тема. Атанас си даваше сметка, че през вчерашния ден Риз баба им бе показал как едно мнение и описание може да се развива в разговора, а не просто да описваш това, което смяташ. Атанас предпочиташе описанията, в които старецът говореше логично и не използваше много понятия като Бог, имена на светци и идеи на исляма. Сърцето му всеки път се свиваше, когато чуеше как дервишът използва идеите от християнството и споменава Исус Христос, но му ставаше неприятно, когато старецът говореше и за исляма със същата лекота и незачитане вярата на хората. Днешният ден бе от тези, които Атанас не харесваше.

– Още по-сложно е – каза Риз баба като че ли продължаваше някакъв свой разказ или спор със себе си. – Ние, хората, с душата си вървим по един Път, а с телата си, в живота на тия тела, вървим по друг Път, който обаче само изглежда, че е различен. Душата на човека е тая, която "върви първа". Тя дава насока на Пътя и на стъпките по него, дори и на тия човеци, които живеят сякаш са я загубили и самите те са се изгубили в мрака на изживяването си. Душата на човека живее и "вижда" различно. Тя също си има "свой свят", в който съществува като душа и там тя се чувства като "у дома си". Този неин свят е непознат и странен за нас, свикналите да гледаме на света като на твърдина, живот или смърт, страдание или болка. И все пак именно от света на душата се управлява и животът ни като хора. Това става като душата на всеки човек управлява живота ни тук на земята, какъвто си го представяме и виждаме. Дори в този момент, сега да говорим, да сте точно вие тук, за да съм аз това, което съм в този момент... да се случва всичко това, са били нужни много години на особени случвания, на събития, които сякаш изглеждат отделени, случайни, хаотични, умни или глупави, смешни или тъжни, безсмислени или поучителни... Помислете колко неща е трябвало да се случат, за да сте точно вие двамата в този момент тук. От колко много подробности и сякаш безкрайни малки неща е зависело вие сега да сте до мен. Тук, на това място, по този начин, с тия очи да ме гледате...

Така душата на човек живее в свят, където живеят всички човешки души. И там те са взаимно преплетени в особени връзки, по един магичен начин. А тия връзки тук на земята, в нашия познат живот, се превръщат в познанства, приятелства, омраза или обич между деца и родители, между напълно непознати или пък такива, живеещи заедно... за определено време. Всички промени, развития или западане, всички случки в живота на човека, първо се случват в света на душите ни. И като се случат там, душите се свързват или разделят, или пък между тях остават връзки и чак след това се случват тук на Земята, в познатия ни живот.

Нишката на съдбата на всеки човек е онова, което е животът на душата в нейния си свят. И като се говори за Път и Пътуващ, пътуването не е като да отидеш от едно село до друго, или да пътешестваш до непознати земи и народи, а е нещо съвсем различно. Защото където и да отидете, колкото и да вървите, всеки от вас носи душата със себе си и именно тази душа е това, което определя живота му. И ако нещо вътре във вас се бунтува или пък остава неудовлетворено, дори да се опитате да избягате, няма къде да отидете. Защото където и да отидете, колкото и далече да е това, винаги ще носите душата си в себе си. Защото душата ви дава крака и ви кара да се движите.

Някои хора са на по-високо духовно ниво, успяват да погледнат по-дълбоко в душата си и да чуят тънкия ѝ глас. Понякога този глас е странен и се чува насън или достига до нас чрез думите на друг човек, чрез вятъра в гората или с нашепването на листата. Когато този вътрешен глас иска да ви каже нещо, ще намери начин за това. Ако човек не го чува, душата се свързва с друга душа, която има връзка с този човек. Чрез нея той предава посланието си на човека. Ако човекът не е готов, дори по този заобиколен начин да получи това послание, ще се променят "случайности" в живота му, точно такива, от които той е зависим, и той ще разбере.

Аз съм човекът, който ще ви каже неща, които всяка зряла душа вече е разбрала. И затова моите думи, независимо дали сте ги разбрали, ще останат във вас. И когато дойде времето, те ще се "сътворят" в дела, в мотив да правите или не, да изберете или не. Аз съм само посланик, който се оставя да е използван от вашите души. Чувам гласа им, повика им и се отзовавам на тях. Така някой ден и вие ще кажете или направите нещо, което да е породено от повика на друга душа.

Искам да ви кажа нещо и за "гласа" на душата във всеки един от вас. Когато Егото е заслепило ума и чувствата на човека, когато е разпалило пожара на живот, потънал в изживяване, тогава гласът на душата се губи в толкова "шум". В главата на всеки човек Егото говори с различни гласове, случки, спомени, представи, мечти, рисувайки картини... Всичко това е преплетено с образите на родителите ви, приятели, "важни" хора или просто образи-фантазии. Този шум никога не спира. Егото се стреми да ви обсеби, бори се да бъде център на внимание и затова държи вратата към душата ви затворена и вие не чувате гласа ѝ.

Понякога се случва Егогласовете в главите ни да затихнат. Това като че ли става само, без ние да го правим. Но всъщност го прави нашата душа. Тя прави така, че ние да изживеем нещо много силно, толкова разтърсващо, че умът да се обърка и дори за малко да се изключи. И дори да са само мигове, заедно с ума се изключват и тия гласове, е които той заглушава душата ни. Често в тези моменти в главата на човек сякаш проблясва светлина и изведнъж добива усещането, че някаква мъгла се разсейва и започва да вижда ясно, и много надалеч. Изведнъж мислите му стават кристално ясни, започва да вижда толкова много неща и прозира колко е голям светът, разбира скритите тайни, които движат него и Вселената. Той сякаш проглежда с очите на Бог – вижда всичко, вижда надалеч, в безкрая. Не чувства, не се страхува, не се тревожи за нищо...

Именно така живеят хората, които имат връзка с душата си. Хората, които намират начин да накарат гласа на Егото да стане слаб и по този начин живеят с душата сред хората, в тялото на човек, чрез гласа на душата си те различават в себе си Егото и Аза. Но какво се случва в другите, които са просто "прекъснати"? Понеже тези мигове на тишина са редки или случайни, веднага след тях шумовете се завръщат и прекъсването минава като нещо странно и необяснимо. Усещането е като за сън, който не можем да си спомним, нещо мъгляво, маскирано като мимолетна фантазия. Така те не могат да разберат какво се е случило. При някои хора душата им прави по-често такива "прекъсвания", те започват все повече да ги забелязват и да привличат вниманието им. Това ги кара да се самонаблюдават и да опитват да запомнят какво им се случва. Осъзнаването на тези мигове на "прекъсване" започва да става все по-задълбочено и познато. Интересът на човек към тях става все по-значителен. Това се случва постепенно и се натрупва с времето.

– Учителю, защо тогава душата на човека не направи веднага каквото е нужно и да спре гласовете на Егото, за да отвори вратата на гласа си? Нали тя определя всичко, нали има силата да реши какво да се случва тук? – попита едното момче.

– Аз също имам въпрос – обади се другото.

– Един по един – отсече Риз баба. – Въпросът е много точен и на място. Благодарен съм, че въобще разбирате думите ми. Но, за да отговоря, трябва да ви обясня нещо, което не мога да опиша и което излиза отвъд това да си говорим за тайните на живота. Това нещо най-лесно мога да нарека Дух. Думата ви е позната, нали? Много хора я използват, правейки се, че им е ясна. Душата на човека не е Духът. Духът е онова, от което произлиза самата душа, от което е изграден светът на душите, а оттам и човешкият свят. Духът пронизва всичко това. Ако си спомните как описах връзката между света на душата и света на хората и казах, че светът на душата е по-големият свят и затова той управлява нашия свят. Именно така светът, в който "живеят" душите на всички същества, а не само на хората, прави така, че да управлява и да се отразява в света, в който всички живеем. Каквото е отношението между света на душата и човешкия свят, такова е и на Духа спрямо света на душата. Духът пронизва всички светове. И ако приемем, че всичко, за което говорихме, стои в една голяма къща с много чардаци, то на най-високия стои Духът, на по-ниския – светът на душата, а на земята е човешкият свят, където живеят телата ни и който виждаме с очите си на хора. Важното е, че колкото по-висок е етажът, толкова това, което се намира на него, е по-широко и управлява долния етаж. Точно както царят в царството, който е на върха и управлява всички под него – царските поданици и придворни, а те – подчинените си. А най-отдолу, там, където са селяните, няма по-ниско ниво и те няма кого да управляват. Тях ги управлява царят, чрез многото си придворни. Понякога обаче придворните се опитват да правят не това, което им е наредил царят. Те се опитват да бъдат нещо като царе на подчинените си. В света на Егото това е възможно, но Духът управлява всички светове, дори когато не разбираме това.

Хората, конто започват да стават различни и по-задълбочени, се замислят за всички тези неща. Независимо къде се намират всички хора, те живеят вътре в себе си. По подобен начин и вътрешният свят е изграден от един материал. И хората, които започват да обръщат внимание на начина, по който е изграден вътрешният им свят, са тези, на които душата им все повече им напомня, че чуват нейния глас. И колкото човек е по-близо до себе си, толкова по-близо до душата си е. И той вече не само чува гласа ѝ, а може и да гледа през нейните очи. Такива хора изглеждат странни в очите на другите. Те виждат и чуват неща, които другите не могат, и прозират през събитията. Често виждат неща преди да са станали, защото в света на душата всичко се случва предварително и едва след това се материализира в нашия свят.

Искам да ви кажа още нещо важно. Има нещо, което всяко дете, за да живее сред хората, за да е част от другите, прави със себе си. Когато то се ражда, вратата към душата му все още е отворена, но после хората му насаждат един свят, в който вратата към душата му все повече се затваря. Но колкото и да е заглушен гласът ѝ, тя присъства и го управлява. И това, което се случва, докато затваряме вратата, оставя в нас нишка. Чували ли сте за нишката на Ариадна? Всеки човек има такава нишка и с нейна помощ може да се измъкне от лабиринта, който представлява неговият живот и да се спаси от Минотавъра, който е част от нас самите. Чрез тези легенди някои странници, живели преди мен, са оставили следите на живота си. А "малките хора" ги пренасят като легенди, предания и митове, които пък сред тях са именно потребните. Така културата на груповите хора се използва за "преносител" и поле за следи на съвсем друг тип хора – на хората Странници. Тези следи могат да бъдат разпознати и да се разчетат единствено от друг Странник.

И така във всяко дете, във всеки човек, душата намира начин да намери пролука в света на Егото и да извести за себе си. Когато човек е "обърнат" към себе си, може лесно да се научи да разпознава гласа на душата си, чрез вече споменатата "нишка", която никога не може да се прекъсне. По тази "нишка" протича нещо от душата към света на Егото. Именно тогава се появява онова интересно нещо, което ще нарека Честност.

Честността е най-страшният враг на Егото. Именно честността е това, което още от деца затваряме от другата страна на "вратата". Всички ние живеем в свят, в който хората не са честни към себе си, а от тук и към другите. За да живеем в този свят, се налага още от малки да се разделим с честността си, а тя е частица от душата ни. Когато едно дете, принудено от слабостта си, допусне да го възпитават, тогава най-важните за него хора – майка и баща, правят това за него. Това са най-важните неща за всяко дете, но то не може да осъзнае това, лесно се подмамва и оставя честността си в свят, в който въобще я няма. Свят, който съществува именно защото няма честност. Най-лесният начин да разберете това е чрез скритите неща. Вижте колко много пъти в живота ви се налага да криете или премълчавате различни неща от живота си. Мислите си, че го правите в името на едно или друго нещо, но тайните на всеки човек тръгват от идеите му за света, от самия него. Тайните в човека, тайните между хората, тайните между народите и държавите, всичко е обхванато в тайни. Защото това е царството на лъжата. Няма човек, който, тръгвайки по Пътя към себе си, да не е открил колко много лъжи трябва да изрича и да изживява, колко много тайни трябва да пази и да се прикрива. Целият свят на Егото е изграден от лъжа. Дори най-близките хора се лъжат помежду си, често без дори да осъзнават това. Това става, защото преди всичко не сме честни със себе си, защото сме загубили връзката е душата си и от многото лъжи преставаме да разбираме кога лъжем.

Още от малки се учим да лъжем в името на желания, блянове или поради изгода. Лъжа е всяка религия, всеки ритуал, всяка отвлечена идея и приказка. Но ние, хората, имаме нещо в нас, което по някое време казва: "Какво правя? Защо трябва да го правя? В името на какво?" Лъжата на всеки човек се разпространява в целия свят и заедно с лъжите от другите хора се сливат в голямата, световна лъжа. През целия си живот хората биват разкъсвани от лъжата, но не могат да спрат, защото тя е като коварна мрежа, от която не можеш да излезеш, щом веднъж си уловен. Когато излъжеш за пръв път, след това не можеш да си признаеш, после лъжеш, за да скриеш първата лъжа, после пак и пак. Но както се раждаме в света на лъжата, така всеки човек носи в себе си и "убиеца" на всички лъжи – Честността. Егото на всеки човек живее най-добре в света на лъжата, защото я създава.

Най-голямото предизвикателство за всеки човек е да стигне до точка, в която да си даде сметка, че не може повече да понесе безкрайното унищожително бреме на лъжата – най-вече към себе си.

Нито едно геройство, нито една битка, нито едно препятствие не може да бъде преодоляно, ако човек не успее да постави Честността пред себе си и да я използва, за да се събуди за света на истината. Няма истина, която да не започва с Честност. Няма истина, която да не започва след спирането на тайните и криенето. Няма истина, която да не започва от това, че човек се открива, премахва границите си и го прави свободно, надмогвайки страха и ужаса от това. Още от деца на всеки от нас се вменява, че е грешно и много опасно да си честен, открит и истински. Учени сме, че е ужасно да се разкрием и другите да видят какви сме, защото може да не ни одобрят. Заради това одобрение ние се разделяме на две части и се скриваме в тъмния си, затворен килер. Животът на човека е обречен да остане вечно разкъсан между "двете лица", с които живеем. Заради това има страдания, мъки и конфликти. Нашият живот е лъжа, защото като скриваме нещо от нас в тъмния килер на сенките, другата част остава на светло, като лице пред хората. И именно това "лице" ние наричаме Аз, и с тази маска живеем живота си. Но там, в скритите и сенчести места, живее друга част от нас, която, макар и затворена, е жива. Тя също е наш Аз, но макар и разделена от живота, участва в него подмолно и скрито. Всъщност ние я скриваме. Тъжното е, че след като се разделим и я скрием, изпитваме болката от това разделяне. Започваме да трупаме живот и социални житейски умения и постепенно всичко това се покрива с нов измислен свят, в който живее само "светлата" част от нас – тази, която е предпочетената от другите, нашето лице пред света. Лице, което наричаме Аз и му даваме силата да живее един измислен от нас, разделен живот.

Капанът е още по-хитър, защото това, че сме разделени, прави така, че разделението в един човек да го прави зависим от разделението при другия човек. Понеже си оставяме за лице само една част, в нея остава следа, че тя не е цялото, остава една "недовършеност", един зов към възвръщане към единение. Така човекът преживява това разделение в себе си по два начина. Първият е, че той остава незавършен. Все нещо му трябва, не е доволен от живота си, усеща празнота – именно заради липсващата част, която той самият е изрязал от себе си. Това усещане за празнота и незавършеност преминава в импулс, който се опитва да компенсира. Така празнотата поражда усещане за непълнота, за липса на нещо важно... и се появява естественият импулс празното, липсата да се запълни. И човекът започва да запълва.

Няма нищо в живота на човек, което да не е подвластно на този силен, първичен импулс към запълване на празното. Това обаче, че сме разделени и живеем в свят на измислена лъжа, е тази непълнота, която усещаме в себе си и винаги я има, защото самите ние я поддържаме. И импулсът, с който опитваме да я попълним, винаги ще го има. И непълнотата, започваща от разделението и лъжата, вечно е придружена от пораждащия се от нея импулс да я запълним.

Вторият е именно това, че ние, хората, живеем на групи. Това дава едно важно друго следствие – всяка част от нас, която наричаме Аз, понеже е разделена и е налице импулс към запълване, взаимодейства със същото и у другите хора около нас. Така "частта" на един човек, поради стремежа да се попълни, се среща със същото в друг човек, който пък има различно лице, различна лъжа и се стреми да се допълни с различни неща. Така хората помежду си образуват взаимодействия чрез своите части, които се стремят да се компенсират една спрямо друга. Това е основата на човешките отношения и върху нея се гради социалното общуване и животът на хората. И това го определя. Всички хора живеят заедно, защото ги обединяват общите лъжи и разделението, което всеки от тях е принуден да направи, с идеята да оцелее. А всъщност оцеляването е само маска, с която се прикрива фактът, че заради потребностите си човекът е зависим от "другите". И за да ги задоволява, плаща цена. Условието е – даваме ти грижа, внимание, милувки, но само, ако си угоден ("добър"). Това е първата сделка със себе си. Заради нея се разделяме и скриваме "неугодната" ("лошата") си част и оставяме лицето си, така както го изискват другите – "доброто" и угодно за тях. И с това започваме живота си сред лъжата. За тази "сделка" се говори още от древни времена и е описана със символни образи. Тя е вградена в легендите и митовете точно както ви споменах за "нишката" на Ариадна. И защото, както вече ви казах, хората-деца най-добре я пренасят през поколенията.

По същия начин може да се разглежда идеята за Сатаната и Дявола, както и за ангелите или вестителите, но тя е завоалирана и много променена – за целите на Еговия свят.

Най-интересна обаче е голямата лъжа за Сатаната или ангелът, който бил най-близо до Бог. Най-умният, най-светлият от всички божии специални, издигнати синове. Но нещо се случило и той "въстанал", защото чрез своята изключителност и светлина прозрял една истина... много важна истина... И това е историята на човешкия стремеж към истина, за която няма цена и можеш да се посветиш единствено чрез своята честност. Измислиците за Дявола и Сатанаил по-късно са украсени, като им се приписали всички представи за злини, нещастия, беди, разрушения. И тази лъжа е стигнала до нас като преданието за ангел, който се опълчил срещу Бог. Най-хитрото в тази история е подмяната на ролите на героите, защото в основата на тази религиозна измислица стои друга история, която също е намерила следите си сред легендите и митовете, дори скрита зад религиозните текстове.

Един ден в света на лъжата от небето слязъл един човек, изправил се сред хората и заявил: "Вие живеете в лъжа, лъжете себе си, после се лъжете помежду си! Изградихте целия си свят от лъжа и забравихте Бог! Така не оставихте Бог да слезе сред вас, защото какъв ще е този Бог в свят от лъжа! Така и самият Бог ще стане лъжа! И го направихте лъжа, като написахте и съчинихте истории за лъжовното лице на Бог, дори и на местата, на които лъжовно нарекохте "божии" храмове!

За да дойде Бог сред вас, е нужна истина... Има ли сред вас хора достойни за истината? Хора достойни да си спомнят как някога изоставихте истината за себе си и изградихте свят от лъжа, опитвайки се да живеете именно в него!"

В погледа на Риз баба се бе появил някакъв странен блясък. Старецът продължаваше да говори като на себе си. Личеше си, че това, което казва, е нещо свързано с него и то вече няма връзка с разказа за Бог и Сатанаил.

"И не ще бъде познат Месията, наричан още Махди, докато наоколо съществува свят само на лъжа! И след като Махди дойде на този свят и възвести своето учение, не ще бъде познат от всички, а само от хората, познали истината и живеещи в честност. Така не беше познат Христос, Буда, Мохамед и всички световни учители, и думите им бяха изкривени и обърнати срещу това, което те казваха."

Изведнъж Риз баба като че ли се стресна, погледна двете момчета и отново продължи:

– Това казал вестителят и зачакал. А хората, влюбени в света на лъжите си, веднага разбрали, че за да се извади истината, за да си припомнят честността, целият им свят трябва да се разруши. Тогава целият свят, изграден от лъжа, ще се срути... И хората, живеещи в този лъжовен свят, също ще бъдат погубени, защото за пореден път не са посмели да изберат истината и за да запазят света, са скрили още по-добре тия думи зад хиляди образи и измислици. Сега разбирате ли на чий Бог е образът, за когото се говори в света на лъжата? Чий е гласът, който слушате, когато ви говори "вашият бог"?

Оттогава те нарекли този небесен пратеник "разрушителят на светове" и подменили образа му с образите от страховете си. И този избор, тази възможност е непрекъснато вътре в душата на всеки човек – още от зачатието си... а дори и преди това. Сега разбрахте ли защо единственият храм, в който може да дойде Бог, е храмът на душата, изграден от честност и безпощадна откровеност? И да е живян живот, пропит и пронизан именно от Честността – като копието и строителят на Живот от истина.

Това е храмът на честния човек – честен пред себе си, и чак тогава достоен да погледне онази своя част, която другите невиждащи нарекли Бог.

Този вестител освен Сатана, Дявол, Антихрист бил наречен още Махди или Месия. Затова навсякъде се казва, че Месията, който ще дойде в деня на Страшния съд или Съдния ден, ще донесе "огън и меч", гибел и разрушение. Това ще е краят на световете. Той всъщност ще разруши само света на лъжата, който ни отдалечава от Бог и който хората са приели, че е всичко и затова му дават толкова патетични и драматични определения.

Знайте, че Честността е разрушителят на света на Егото! Учението на Махди е Честността! Ако Исус донесе тази част от учението, която носеше любовта, прошката и състраданието, а Мохамед разкри на хората вътрешната чистота и борбата във всеки един човек, Махди ще донесе на света последната и най-безкомпромисна част от Пътя към Бог. Тя ще унищожи хората по начина, по който са живели досега, ще промени света и ще го унищожи, и той вече не ще бъде такъв, какъвто е бил досега. Това оръжие, това учение, тази част, която ще донесе Махди, е Честността. Махди ще ознаменува нова ера за човечеството – Ерата на Водолея. Тя ще породи яснота, безкомпромисност и ще донесе един нов свят – на Истина. Честността е онази свещеност, която в исляма нарекоха Малък джихад – свещената битка в себе си. Всъщност Мохамед през цялото време, с всичките си думи говори само за тази свещена война. Неговите наследници измислили така наречения Голям джихад и го поставили пред истинските думи и идеи на Пророка, като по този начин подменили учението му. Днес повечето мюсюлмани смятат, че Големия джихад е по-важен и водещ, а всъщност това е истинската идея на Пророка, пренесена в света на Лъжата. Голям джихад няма и не може да има. Истинският Път, проповядван от Пророка, е Пътят на вътрешната борба и чистота, Пътят за постигане на Истината. Затова Расул (Пророк, Пратеник Мохамед) я е нарекъл свещена, защото е сакрална – тя е вътре в душата на всеки човек. Това не е битката между лъжата и истината, защото нито една истина не се нуждае от битка. Само лъжата се нуждае от битка. Точно това е битката за оцеляване – за оцеляване на лъжата.

В името на света на лъжата ние, хората, направихме много лъжи и с тях скрихме лицето на истината... И битката за това криене е постоянна и не може да спре. Тази битка е обречена, но продължава да се води. Всеки човек я води. От това, че хората водят битката за лъжата и толкова много хора и животи са посветени на нея, Лъжата сякаш вече се е обединила и живее свой живот. Тя се храни от силата на всеки човек, живеещ в лъжа, и се съпротивлява на всеки, дръзнал да извади острието на Честността в себе си. Тя е като жива, сляла в себе си огромния брой хора, заслепени от това, че наричат лъжата Аз – с онова свое лице, на онова свое първично разделение, което някои религиозни хора скриха като "първороден грях". И го скриха отново зад лъжи и хитра заблуда – все заради едно и също нещо – да пребъде светът на Лъжата, в който Егото съществува. И нарекоха "зло" онова, което е способно да разруши света, в който живеят – света на лъжата. Ето така се подмени Истината и се скри Честността, като ѝ сложиха образа на злото – Сатанаил и Дявола. Образът на Махди и Месията все още не е компрометиран, защото това според малките хора е нещо, което няма да се случи. Махди или Месията е надеждата, но всички хора, живеещи в лъжа, каквото и да говорят, не очакват Махди да се появи. Той не им е нужен. Дори да се появи, те няма да го познаят, защото Махди не може да съществува в света на Лъжата. Така че те са прави, когато казват, че Махди не съществува и не може да слезе сред тях. В техния свят не може да има Махди.

Честността е голяма сила – тя съдържа огромна енергия и веднъж извадена на светло, веднъж използвана, вече не може да се прибере обратно и да се скрие. Тя е като вода, която, веднъж проникнала зад преградата, е способна да разруши хилядите стени, с които сме се оградили.

Всичко това, което досега ви описвах, се "знае" от Душата на всеки човек. Самото съществуване на Егото в света на Еговите деца е само етап, през който душата на всеки човек трябва да премине...

Един ден Атанас попита:

– Учителю, казахте нещо за това, че светът е разделен. Според вас не е ли така? Как ще обясните тогава това, че има Добро и Зло, черно и бяло, Бог и Сатана?

– Човек вижда света разделен, защото самият той не е единен, а е разделена душата му. Така тези хора наистина живеят в разделен свят. Те забравят, че наблюдават света с очите си и в техните очи е причината за разделянето на света. Светът иначе е единен! Бог е единен! Всеки, който раздели реалността, губи Бог. Единици са хората, които са живели досега и са виждали света единен. Това е било така, защото техните части, всичко, което ги е изграждало, е било в единство и хармония. Само тези хора могат да познаят Бог, защото преди всичко те познават себе си. Това е единственият Път към Бог. Път на вярата към Бог няма, никакъв друг Път към Бог не съществува. Пътят към Бог минава по Пътя към себе си. Когато обаче откриеш себе си, разбираш, че Бог не ти е нужен, защото всеки човек нарича "Бог" всичко извън себе си, а когато имаш себе си, не се нуждаеш от Бог. Когато човек има себе си, не му е нужно нищо извън него. Този, който притежава себе си, не се нуждае от нищо повече и притежава всичко извън себе си, чрез така наречения принцип на съответствието.

– Учителю наистина ли не ви е страх от смъртта? – попита друг път Атанас.

– Какво значение има дали ще умра днес, или утре, като животът ми свърши преди много години, вече не чувствам мисия и нямам повече задачи на гази земя? Не е ли по-добре веднага да отида при Аллах, да си почина и да бъда при него? Той и без това ме чака от толкова време, а за мен всеки ден живот на тази земя е болка, страдание и самота – като каза това, той погледна Атанас и една сълза се търкулна по слабата му буза, обрасла с бяла четинеста брада. Това бе синът му, той стоеше толкова близо и в същото време бе толкова далеч от него. Риз баба искаше да му разкрие кой е и да му каже колко много го е чакал и го обича, но не можеше. Цял живот някаква много по-могъща от него сила го бе водила и определяла нещата, които му се случваха. Сега той продължаваше да я усещаше толкова силно. Тя така бе стиснала гърлото му, че устата му бе пресъхнала като извор в пустиня и не можеше да каже нито думичка. Дори трябваше да се бори за живота си и да вдиша живителна глътка въздух. През тези дни бе толкова близо до момчетата и като че ли бе черпил от тяхната сила и младост. Това го бе върнало към живота. Отново се бе почувствал жив и нужен на някого. Сега обаче чувстваше как същата тази сила му повелява, че трябва да се разделят. Той не искаше, но ако не го направеше, сигурно щеше да умре. Какво толкова, смъртта вече не го плашеше! Ще остане с момчетата и ще им разкаже цялата истина! Ще разкрие кой е!

След като огледа сина си, внимателно се вгледа и в Иван. Това бе племенникът му. Това бяха наследниците на него, Яне и Ирис. Това бяха най-близките му хора и искаше да ги задържи при себе си. Сега същата тази сила, която толкова добре познаваше, не го заплаши със смърт. В един момент Риз баба разбра, че има нещо много по-страшно за него от смъртта. Разбра, че ако се опита да задържи момчетата, ще развали всичко. Истината бе много по-трудна за възприемане и много по-лесно бе премълчаването ѝ. Ако се разкриеше, всичко щеше да се промени – отношенията на момчетата към него, към майка им и помежду им. Дори той трябваше да промени самооценката си. Освен това Риз баба разбра, че може да иска да ги задържи и да ги обремени само от страх и за да задоволи Егото си. Помисли и цялата ситуация му се изясни. Разбра, че е много лесно да развиваш идеи и да предлагаш теории, когато това се отнася до други хора. Той обаче искаше да живее според възгледите си. Потърси Азово решение и замълча. Силата на решението му бе много по-силна, отколкото силата на предопределението. Тази вечер момчетата и старецът говореха много и до късно през нощта. На другата сутрин, когато се събудиха, братята с учудване видяха, че старецът е изчезнал. Той бе изчезнал, без да остави дори следа, сякаш никога не го е имало. Единственото нещо, което ги накара да разберат, че всичко, което се бе случило в последните дни, е било истина, а не сън, бяха подаръците оставени до всяко едно момче и лист хартия, изписан старателно.

Така до Атанас бяха поставени: едно дълго копие, от рода на пиките, които понякога носят конниците, две ками, едната, от които украсена с чудно красиви скъпоценни камъни, ако бяха истински, златна дръжка и кания с чудни сцени по нея. Освен камите, до него бе оставен и ятаган. Имаше и една книга. Тя бе стара и измачкана, а на места имаше и скъсани страници. Атанас почете малко и се стресна. Това беше някаква светотатствена книга. Когато я взе, видя, че отдолу имаше още една книга с дебела скъпа корица от кожа, а отгоре ѝ пишеше "Каук китаб".

Той не обърна внимание на всичко това, защото сега бе зает е твърде много неща. До Иван бяха оставени две книги с красиви дебели кожени корици. На тях пишеше "Яне башпехливан" и "Боляров пехливан". Имаше и една с по-тънки корици и на нея пишеше "Кесиджи китаб". Явно мъдрецът, макар прозорливостта си, въобще не бе преценил правилно момчетата, защото всички, които ги познаваха, знаеха, че от двамата четмото, писмото и мисленето много повече се отдаваха на по-малкия от братята, а Иван бе много силен, но безхитростен и простоват. До силното момче имаше поставени и две еднакви ками. Те не можеха да се сравняват по красота с камите, оставени до брат му, но също бяха хубави. Докато ги разглеждаше, той видя, че на едното острие е написано: "Който нож вади, от нож умира!" Имаше и право дълго оръжие, като сабя, но със съвсем право острие. До тях имаше и два стари табанджии пищови. Защо старецът бе разделил така даровете за двете момчета, те не можеха да разберат. Атанас много повече се зарадва на даровете на дервиша. Той втъкна камите в пояса си, взе ятагана и започна да разглежда синкавото му острие, украсено с шарки. Слънчев лъч премина през острието на великолепното оръжие и то като че ли оживя. Иван вече бе прибрал книгите си. Той също се радваше на своите оръжия. В този момент Иван завиждаше на брат си само за това, че не можеше добре да чете, а още сричаше, и съвсем забрави за чудното изчезване на дервиша. Макар 14 годишен, Атанас, за разлика от брат си, можеше да чете гладко. Той беше посещавал килийното училище в Араповския манастир, а и Кръстю го бе насърчавал да се учи на четмо и писмо, след като при Иван бе "ударил на камък".

След като се насити на това да гледа ятагана, Атанас взе листа и бавно зачете:

"Не ви разказах за това, за което майка ви ви беше пратила при мен. Някога уговорката беше следната. Цялата земя на Караризовската кааза се полага по право на Иван Хаджиянев, а сградата на Боляровия хан и двора на хана нека бъдат на Атанас Хаджипетков. Разпределих даровете си за вас по този начин, защото такава бе волята на бащите ви. И ти, Иване, потърси книгата "Рисалат кара риз" в книжата на Кръстю Каратозев, и отглеждай ориза по нея! А ти, Атанасе, охранявай земите на брат си и се грижи тайната за Караризово да се запази и никой да не научи за нея! Заклевам ви, теб, Иване, отглеждай ориз, грижи се за земята и бъди управител на каазата, а, Атанасе, ти тръгни да събираш пари по всякакви други начини! Колкото и да е странно, парите от ориза ще бъдат много повече и сигурно ще свършат повече работа от обирите, охраната на кервани и данъците. Но и двамата сте важни. Помнете завета на Вълчана и Велко, чиито наследници сте вие! Заклевам ви да продължите този завет, така както ние го продължихме! Спогаждайте се и се тачете, дръжте един на друг, защото вие сте тези, които ще запазят Боляровия род! И помнете, всеки един от вас трябва да изпълни своята част от завета! Единият да отглежда и продава ориза, а другият да отговаря за военната част, така както правеха Георги и Велко Шейтанови, така както правехме аз и брат ми! И помнете Бимбалови! Отидете на Къркпанарските игри и с Боляровия начин или с техниката на Яне ги победете на тяхна земя!

Запазете този лист, защото той е доказателство за поделянето между вас, и не се сърдете, защото такава бе волята на майка ви Зеница или както я знаех аз – Ирис Шейтанова – Болярова."

Иван бе втрещен. Не го впечатли това, че дервишът знае за книгата на Кръстю, а това, че за пръв път той не бе подценен и получаваше много повече от брат си. Той щеше да бъде господарят на Караризово и цялата кааза. Той щеше да бъде най-богатият чорбаджия, Иван осъзнаваше това. Още от дете той бе работил на чалтиците, заедно с Кръстю бяха чели книгата и бяха ходили до Виена, за да продават ориза. Той знаеше всичко за отглеждането на ориза и сега цялата земя с чалтиците му принадлежеше. Сега това, че Атанас бе получил красивите и скъпи оръжия, му се струваше толкова незначително.

Двете момчета стегнаха багажа си и се отправиха обратно към селото, което от този ден щеше да се нарича Караризово. Те поеха обратно към селото, но напред към съдбата си и никой от тях не осъзнаваше какво се случваше в тях. Всеки един от тях, с характерния за младостта оптимизъм, смяташе, че светът започва с него и че в бъдеще ще му се случват само хубави неща. Единият мечтаеше за зелените вълни от ориз, полюшващи се от вятъра, за чалтиците, миризмата и силата на биволите, обръщащи тежката от наноси земя и пари, много пари, и кервани препълнени с чували ориз. Другият милваше джерида и ятагана и мечтаеше за далечни земи, битки, походи, победи и слава. Мислите му се рееха някъде надалеч. Той не искаше да работи земята, да гази ледената вода и да мушка с остен своенравните добичета с дълги, извити рога. Не искаше да стане като брат си, който след две-три години щеше да бъде с уголемени и изметнати от ревматизма стави. Не искаше да страда като безропотните добичета, наричащи се селяни, работещи земята като животни. Той искаше блясък, победи и слава. Много добре беше запомнил думите на дервиша за завета на Вълчан, бе запомнил за хайдушката дружина, за облагането на кервани, за кесиджийските къщи, криещи несметни съкровища и за пещерите на Вълчан. Той не бе запомнил нищо друго от разказа.

Така този ден създаде двамата нови наследници на Боляровия и Шейгановия род, две силни личности. Предстоеше им да разберат, че думите, които бяха чули от дервиша, ще останат живи в тях и скоро ще определят постъпките и живота им.

В същия този ден Риз баба изчезна за света и към обяд в едно село, доста отдалечено от Дяволската дупка, Арапово и Караризово, се появи одрипан турчин, с прокъсана чалма, протрити потури и скъсани цървули. Човекът нямаше нищо друго освен една крива, възлеста пръчка, на която да се подпира. Старецът се наричаше Ибрахим. Така смъртта на дервиша Риз баба върна на света Ибрахим. Селото, в което навлезе старецът, бе наполовина българско, наполовина турско. То се наричаше Ново село. Той знаеше, че така в България се наричат села, които, поради някаква причина, се е наложило да се преселят.

Ибрахим избра селото, защото имаше голяма турска махала, така той щеше да бъде скрит и защитен. Първите нощи щеше да преспи в джамията, към която бе изграден имарет (имарет – помещение към джамия, което да подслонява бездомни или хора, изпаднали в крайна нужда). Всички мислеха Ибрахим за окаян бедняк. Той наистина нямаше нищо и първите дни живееше от милостинята, която правоверните пускаха в ръката му след молитва в джамията. Никой не можеше да допусне, че пред тях стои човек, доскоро бил най-богат из всичките български владения на султана, човек идващ от най-богатата пещера на света. Не искаше Ибрахим повече да цапа ръцете си със злато. Искаше спокойствие и с милостта на Аллах да доживее дните си, така както Бог му е отредил.

Нощта се спусна бавно над низината. Върховете на Родопа планина тъмнееха там далеч и обграждаха селото като някакви тъмни сили. Студен повей накара Ибрахим да се свие. Опита се да се прикрие, доколкото можеше с парцаливите дрехи, с които бе облечен, легна и се сви на кълбо в подножието на минарето. Камъкът, напечен от галещото слънце, бе все още топъл. Ибрахим се сгуши върху него и се опита да запази топлината му в себе си. Така бавно настъпи нощта и звездите заблещукаха на небето, като че ли някой там горе ги запалваше една по една.