Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Риз баба тръгна пръв. Той бе взел едната факла и вървеше напред, осветявайки пътя. Най-отзад вървеше Иван, който носеше другата факла. Отначало се спуснаха, а след това тръгнаха по един тесен коридор, който бе изсечен в скалите. Той беше напълно сух. Явно формата на пещерата бе такава, че още при входа се образуваше нещо като въздушен джоб и входът се намираше под водата, но тя бе напълно суха. Тримата навлизаха все по-навътре.

– Ами ако водата се върне и ни залее? – попита Иван като страхливо се озърташе назад.

– Няма страшно! – отговори дервишът. Точно когато каза това, той прекрачи прага. Изведнъж тесният коридор свърши. Тримата застанаха на една малка каменна тераска. Личеше си, че тя или е била специално изсечена, или е била дооформена. Сега тримата видяха, че са застанали пред нещо като пропаст. Всъщност това не бе пропаст, а висока зала, оформена като храм. Долу, там нейде в тъмното, се намираше подът. Факлите едва успяваха да разсеят мрака, а нагоре залата продължаваше като свод на черква. Път надолу не се виждаше, а пред краката им наистина зееше пропаст. В този момент Риз баба, без предупреждение, хвърли своята факла. Тя се завъртя във въздуха и разсея мрака около себе си. Горящата борина не загасна, а летеше и падаше доста време. Момчетата проследиха полета на летящата факла. Когато тя се удари в пода и разпръсна около себе си букет от искрици, загуби силата си и в първия момент притъмня. Чак след няколко мига отново се разгоря и освети това, което се намираше около нея. В този момент чудната гледка изтръгна дълбока въздишка на възхищение от устите на двете момчета. Пред очите им се разкриваха невиждани богатства. Долу всичко блестеше. Злато, скъпоценни камъни, сандъци, зарити в златни пари, някои от тях отворени и преливащи от скъпоценности. Момчетата виждаха цялата тази планина от злато, сребро и скъпоценни камъни. Това бяха богатства по-големи от тези в пещерата на Аладин. Това съкровище не можеше да бъде описано, защото въображението на човек, който не е виждал такова нещо, не можеше да си го представи. Това бе най-голямото съкровище на света. Братята никога не бяха мислили, че някой ден ще видят подобно нещо. Те стояха като онемели и не можеха да кажат дори думичка. Не знаеха какво да мислят. Очите им бяха привлечени от скъпоценностите и не можеха да ги отделят от тях. Факлата долу продължаваше да гори, а отблясъците ѝ караха златото и скъпоценностите да оживяват. Но най-красиви бяха скъпоценните камъни, които проблясваха със зелени, червени, сини и жълти цветове. Те бяха толкова красиви и като че оживиха пещерата, заливайки с матови отблясъци всичко наоколо. Момчетата се възхищаваха на чудната гледка, но не най-шарените и красиви скъпоценни камъчета бяха най-скъпи. Там, сред планината от злато и скъпоценности, имаше малки прозрачни елмази. Те не светеха, нито отразяваха светлината, а само я пречупваха на хиляди отблясъци, но бяха най-скъпи.

– Това е съкровището на Вълчан войвода или поне една част от него

– Каза дервишът. – Трябва да се връщаме, защото останахме само с една борина, която скоро ще изгори, а не искам да оставаме без светлина в пещерата.

Тримата тръгнаха по обратния път. Момчетата все още бяха като зашеметени. Те бяха загубили представа от колко време са под земята. Едва когато Риз баба върна камъка на мястото му и езерцето отново започна да се пълни с вода, те имаха време да се осъзнаят. Сега обаче им се струваше, че това, което бяха видели, е било илюзия, мираж и въобще не се е случвало. На връщане тримата вървяха много по-бързо, явно Риз баба бързаше преди борината напълно да изгори.

Тази вечер тримата легнаха без да промълвят и думичка. На другия ден Риз баба продължи да говори, като че ли нищо не се бе случило.

– Бог е авторитет. Всички народи, които вярват в Бог, са подвластни на авторитетите. Един бог, създаден от човека, безспорно се нуждае от човек, който да вярва в него. Така е и с учението. Ученията, създадени за хората, за да обслужват техните потребности, имат нужда от хора, които да ги въплътят. Затова религиите се борят за последователи и вярващи и броят хората като човешки души. –

Моето учение не се нуждае от вярващи и последователи. То не е създадено хората да се изживяват чрез него. Аз нямам нужда да ставам духовен водач и лидер, както и да ме обожествяват или да ме издигат в култ. Това е разликата. Изведох учението за себе си, то е валидно само за мен и може да бъде полезно само на мен. Това дори не е ново духовно учение, а Път за самоопознаване и в него няма етапи, отправни точки и рамки. Това е Пътят на свободата. Всеки е сам в този свой Път. Никой не може да ви даде съвети и да ви помогне. В този Път няма учители и различни посоки. Това е Пътят на всеки един от нас. За всеки един от нас той е точно определен, но може да бъде и друг, ако се променят обстоятелствата или пък този, който върви по Пътя. Това е нашият Път.

– Но щом е така, това означава, че той е само за вас, учителю, и няма смисъл за никого другиго! Тогава на какво можете да ни научите? – попита Атанас.

– Аз няма да ви уча как да следвате моя Път. Какво общо може да има той с вас? А и за какво ви с да знаете за мен и моя Път? Аз искам да ви подскажа как да следвате и да откриете своя Личен път и личната си религия!

Не мога да кажа, че аз съм измислил това. Сигурно много хора от най-дълбока древност се стремят към този Път. Но и не мога да кажа, че някой го е следвал, защото няма как да знам това. Аз съм първият, който върви по моя Път, и никога няма да има друг. В моя Път съм преживял всичко сам и сам съм преодолявал трудностите. Откривах етапите и сам си бях духовен водач. За вас нещата ще стоят по същия начин. Откъде може да знаете как са били нещата при мен и какъв е бил моят Път? Така и аз не мога да знам за хората живели преди мен.

Сигурно ще попитате как да го наречем. Аз го наричам Път на самоусъвършенстване и това ми е достатъчно. В този Път няма богове и авторитети, няма учители и граници, няма примери и постулати, всичко се твори в момента, според ситуацията, това е истинско живо вървене по Пътя. Аз мога само да ви съобщя, че има такъв Път, но нищо повече. Това дали ще тръгнете по своя Път, дали ще се възползвате от това знание е лично ваш избор. Никой не може да ви накара да вървите по Пътя ви, нито може да ви го покаже. Това е Пътят. Това е сложното. В този Път винаги сте сами. И никога няма да имате оправдание, защото всичко зависи само и единствено от вас и никой не може да ви спре или да ви попречи по Пътя ви.

– Риз баба, как да наречем вашето учение? То не е религия, а какво е, философия, духовно учение или Път?

– Някога аз мечтаех да създам религия или поне самостоятелна секта. Тогава смятах, че това ще е най-високото достижение в живота ми. Днес знам, че не е така. Всичко това е било заради Егото, но аз го надмогнах. Няма нужда да наричате това по някакъв начин. Каква е разликата дали е учение, философия или религия? Все пак най-точното нещо би било да го наречете Път. Това е Пътят на самоусъвършенстване на всеки човек. Но вие грешите, това учение не е мое. Всеки човек има свой Път.

– Но нали вие сте го открили?

– Аз го открих само за себе си. Говорих ви не за да ви науча, а за да ви разкажа за него. Големите световни учители са го следвали, но винаги техните ученици са създавали религии от думите им. Всъщност всички: Ибрахим (Авраам), Христос, Буда, Мохамед, Зароастър и Мани, са говорили за този Път, но те не са искали да създават религии, а само да оставят следи. Но тъй като хората не са били готови, са превръщали думите им за свобода в думи за вяра.

Знам, че няма да ме разберете, докато не станете готови за това. Така някой ден от думите ми ще бъде създадена нова религия, но това ще ги отрече. Аз не искам да бъда обожествяван като Махди. Пътят на Махди е личният път на всеки един човек. Всеки човек е Махди. Това е казал и Христос, когато се е нарекъл Син божи, казвали са го и останалите световни учители.

Разберете! Не е важно дали това съм го измислил аз! Не е важно дали съм първият, или последният! Дори не е важно дали съм един от многото! Единственото важно нещо е вие какво ще направите и докъде ще стигнете в своето пътуване към себе си! Това е важното! Не е важно какво съм казал, а какво сте разбрали и ще направите!

– Учителю, какво е най-важното нещо, което научихте през живота си?

Риз баба погледна братята. Знаеше, че няма да го разберат, но каза:

– Изживях един наистина интересен живот. Само човек, преминал през изпитания, може да достигне до истинско прозрение. Едно от най-важните неща, които открих, бе смирението. Кръвта се измива със сълзи, не с кръв. Изцапаният с кръв ятаган не можеш да почистиш с кръв. Това може да стане само със сълзи. Трябва да си смирен и да се покаеш, а не да мъстиш, да воюваш и да предизвикваш.

Чак сега разбирам думите на един мъдрец, когото познавах толкова отдавна.

После Риз баба се замисли, но не им каза нищо. Те и без това нямаше да го разберат. За пръв път той разбра, че е Махди. Имаше кристална яснота за живота си. Той беше Махди, защото не просто създаде нова религия, а изведе учение, което бе коренно различно от всичко, създавано досега – учение за Пътя, себепознанието и самоусъвършенстването. То щеше да разруши света. Той бе очаквал нещата да бъдат твърде дословни и прозаични. Той наистина бе издигнал един нов Храм, но не на вярата и последователите, а на Човека и неговата душа. Той щеше да разруши стария свят и всички религии. Наистина всеки, който имаше сила, чрез неговото учение щеше да намери личния си Път към Бог, независимо дали е евреин, християнин или мюсюлманин. Той беше Махди! Това, което беше създал, бе единственото, което Махди можеше да създаде. Сега беше предал знанията си на тези момчета. Аллах му бе позволил да предаде знанието за Махди и то нямаше да изчезне с него. Те или техните ученици и наследници някой ден щяха да направят думите му достояние на хората. След много години някой любознателен човек щеше да чете за него, за делата на Ибрахим, който през целия си живот бе имал толкова много имена. За него щяха да се разказват притчи и истории, да се четат книги, но това не го блазнеше. Дали не беше по-добре да създаде притчи, които да са по-кратки'? Хората, ако не са готови, едва ли щяха да разберат и тях. Дори да постъпи като Христос, това не означаваше, че ще бъде разбран. Едва ли и Исус е точно разбран. Учител на духа не може да бъде разбран от последователи. Най-важното нещо бе всеки човек да застане на Пътя си, да изучава себе си, да разкрие душата си пред себе си, да се самоусъвършенства и да върви по собствения си Път. Чак сега разбра думите на бен Иохай. Ето за какво било всичко. Ето за какво се бяха борили Кубилай Юндер, Явуз Чилик, Неджиб ага, Абдаллах ефенди и Али Мюзекки. Той беше успял! Той беше Махди! Беше създал Учение за Човека, което щеше да промени света, да разруши религиите и ученията за вярата! Дори един човек след стотици години да разбере това, за което той се бе борил, това щеше да бъде достатъчно! Тогава той щеше да стане Махди, да разруши света и да разпръсне светлина сред хората! Кой ли щеше да бъде следващият Махди?!

Риз баба погледна очите на момчетата. Там до тях стояха още едни очи. Това бяха невидимите очи на човека, който след време щеше да научи всичко това. Дали той бе готов да се промени и да разбере думите му? Дали щеше да бъде воин и да поеме зу-л-фикр в ръката си? Дали от обикновен човек щеше да поиска да стане Махди? Дали животът на воин нямаше да го уплаши? Кой ли щеше да бъде той?

Риз баба продължаваше да се вглежда в очите на отсъстващия човек. Кой ли бе той? Щом е стигнал до тук, значи е силен, смел и има призванието и Силата. Дали щеше да продължи по Пътя си?

Той усещаше това невидимо присъствие, а очите също го гледаха. Те бяха оживели. Той като че ли бе прехвърлил мост във времето. Те се оглеждаха и отначало не можеха да разберат, че става дума за тях. После невидимите очи и Риз баба се изгледаха дълго и изпитателно.

"Да, да! За теб става въпрос! На теб говоря!"

Риз баба гледаше към невидимите очи. Беше се сетил, че обучението става от сърце в сърце. Той разтвори сърцето си и каза: "От сърце в сърце!" – като гледаше някъде до момчетата.

Те се учудиха, защото не разбраха за какво става въпрос. Странен човек беше Риз баба, явно общуваше с духове или с хора, които бяха от миналото му или може би в бъдещето. Това сега тях не ги интересуваше.

След няколко дни Риз баба каза:

– Отидете на Къркпанарските игри и с Боляровия начин ги победете на тяхна земя! Нека знаят, че Боляровите пехливани още ги има, че са живи!

– Учителю, за Иван е ясно, че е Боляров, защото баща му е Яне Боляров, но аз дали съм? Майка ми е Зеница Шейтанова, но кой е баща ми?

Риз баба го изгледа с каменно изражение. Нито един мускул не трепваше по лицето му. Това лице бе с изсечени като с грубо каменарско длето черти, прикрити от бялата брада.

– Боляров си! Боляров си, мойто момче! – каза най-накрая дервишът, а в гласа му имаше някаква промяна, като че суха буца бе заседнала в гърлото му.

При друг разговор на момчетата с Риз баба той им каза:

– Аз съм Махди, аз съм Ангелът на смъртта и идвам да разруша този свят! Аз съм призван да донеса новата религия, но разбрах, че това не може да бъде религия! Огън, разрушения и смърт идвам да ви донеса и самоунищожение!

– Но, учителю, звучите като някой чалнат! Кажете, че това се отнася само за вас! Вие идвате да разрушите само вашия свят! Става въпрос само за вашия вътрешен свят, нали? Така съм готов да приема вашите думи – отговори му Атанас.

– Значи ти би приел, ако аз съм дошъл да разруша моя свят, защото това няма да засегне твоя, но се страхуваш да не разруша целия свят! Страхуваш се от моите думи, защото, ако разруша целия свят, ще засегна и теб! Ще разруша твоята малка илюзийка и идилия! За целия свят говорех!

– Но това звучи налудничаво! Така говорят лудите хора! Притеснявате ме! Като ви гледам, с нищо не се различавате от тях! Имах различно мнение за вас! Досега ви смятах за разумен и мъдър човек!

– Прав си! Така говорят лудите хора и аз с нищо не се различавам от тях. От гледна точка на "нормалните" аз съм луд и не само. Те, "нормалните", биха казали, че имам мания за величие, че Егото ми е огромно и постоянно се разширява, че имам комплекс за незначителност и непълноценност и затова говоря така, че болезнено се нуждая от разбиране и съчувствие, че търся с някого да споделя мислите си. Мнението на "обикновените" хора не и валидно за мен. "Обикновените" хора биха били прави по тяхната си логика, но биха грешили, когато това се отнася за такива като мен.

Аз разруших света и създадох собствен Път! Той не е нито религия, защото няма нужда от последователи, нито духовно учение, защото всъщност не уча никого на нищо. Аз изведох единствено и само своя Път, но знам, че нито мога да го преподам, нито да го обясня. Този Път не може да има последователи. Всъщност може, но не бива, защото тогава би се превърнал в религия. Досега това е ставало много пъти с останалите религии. Някои от днешните религии са създадени по този начин – не от "учителите", а от мързеливите им, тесногръди, недостойни ученици, които са превръщали Пътя на своя "учител" в религия. Това, за което говоря, може единствено да се живее. Всеки човек трябва да живее собствения си Път. Ние нито можем да се подкрепяме, нито да си помагаме, нито дори да обменяме информация. Всеки един от нас е сам в Пътя си. Това е Личен път, в който всеки сам е господар на действията си. За да не бъдеш роб на постъпките си, трябва да си господар при вземане на решенията си. Всеки сам си създава морал, религия и се бори непрекъснато с нещата, които са му привнесени отвън. Аз говоря за Път, в който всичко е осъзнато. Всеки миг се преживява в пълно съзнание и творейки го. Аз живея като непрекъснато премахвам нещата, които ме карат да се "хлъзгам" по повърхността, като не робувам на обществените закони и мненията на други хора.

– Като всеки сам живее в собствения си свят, как тогава общувате? – отново се престраши да пита Атанас.

– Ние общуваме и дори се обучаваме, ако това въобще може да се нарече обучение – индиректно. Всеки един от нас излъчва сигнали и оставя следи, които събуждат нещо у другите. Тези косвени знаци "отключват" вратички в другия.

Ние общуваме чрез следи, които оставяме в пространството и времето. Някой ден някой друг като нас ще попадне на тях и ще ги разпознае. Тогава той ще разбере, че не е сам, че има и други като него.

Наричам тези знаци следи, защото когато ги откриваш, не е задължително човекът да е там. Но дори да е там, ти трябва да престанеш да го виждаш, за да останат само следите. Ние така или иначе можем да видим само следите.

– А след това, учителю? – отново попита Атанас.

– Нищо! Нищо повече от това! Ние можем да общуваме само дотолкова.

– Това, за което говорите, някаква дервишка практика ли е? Трябва ли човек да се уедини в пещера, за да следва този Път?

– Не, не се заблуждавайте! Не ви говоря за някаква дервишка практика, нито измислям оправдание за това, че съм отшелник и съм се сврял в тази пещера. Аз не съм отшелник, защото живея в пещера. Аз съм отшелник, защото избрах да съм извън обществото, извън света, но не само това. Аз бях призван да разруша този свят! Аз съм Махди! Аз съм Месията! Аз съм Втория Исус Христос! След мен ще настъпи Съдния ден или Страшния съд! След мен ще настъпи краят на света! За мен се споменава във всички религии! Всички хора досега са чакали появяването ми! Наричали са ме Месия, Махди, Втори Исус Христос и всички писания досега са били писани заради мен! Аз ще бъда последната точка, печатът на Светата книга, която евреите наричат Таурат, християните – Библия, а мюсюлманите – Коран! Всички тези книги са ал-Инджил! Това е световната, божествената книга и аз ще бъда нейният край!

Сега живея в тази пещера, но не винаги е било така. Някой ден също няма да бъде така. Не живея в пещерата, защото искам да се оттегля от света. От много години аз не съм в този свят. Аз присъствах в света и в живота си, но всъщност бях отсъстващ. Аз бях отшелник и когато бях сред приятели, и когато се намирах сред хората, и когато живях на една улица в Истанбул, и когато обикалях султанския сарай, и в битките, и в пътешествията си. Аз се носех като сянка през живота си. Бях кух от съдържание. Живеех живота на някого другиго. Отначало мислех, че това е така, защото съм натоварен със специална мисия. Трябваше да минат много години, за да разбера, че винаги съм бил гост в собствения си живот и винаги съм бил сам, живях сам и бях само и единствено себе си.

– Кога започна всичко това, учителю?

Риз баба млъкна и се замисли. Явно въпросът на Иван го върна назад във времето, някъде там дълбоко в неговите спомени.

– Всичко започна толкова отдавна, че вече не си го спомням! Може би съм го забравил или се е размило, но започна тогава, когато се разделихме. Тогава, когато скочих в бездната.

Изведнъж думите на стареца наистина започнаха да звучат като на луд човек, като бълнуване.

– Толкова отдавна бе всичко. Всичко започна, когато реших да скоча в бездната. Когато застанах на ръба на "Дяволското пръскало" и скочих, а после попаднах в "Дяволската дупка".

– Но, учителю, пещерата, в която сме, се нарича така?

– Да, всичко започна точно от тук, преди толкова много време и явно пак тук трябва да завърши – старецът говореше и очите му бяха широко отворени, но той не виждаше. Явно пред очите му, вътре в него, вървяха някакви негови образи и картини. Момчетата го гледаха и разбраха, че той отсъства. Сега те като че ли по-лесно приеха идеята, че всеки човек може да има собствен свят и този свят няма връзка със световете на другите хора.

Скоро на Иван му се стори, че Риз баб мълча достатъчно и той попита:

– Учителю, вашето учение е толкова странно, ту ми се струва, че ми се изяснява, ту го губя!

– И когато го загубиш, решаваш, че аз нещо съм се заблудил. Това учение е едно непрекъснато навлизане в себе си. При него постигането на нови знания винаги е свързано и с Път навътре в себе си. Но не е лесно да опознаваш себе си, да се разрязваш и накъсваш на малки парчета. Не е лесно да бъркаш в душата си и да късаш жива плът от себе си. Не е лесно и понеже боли, коства големи усилия. Много хора се опитват да се дистанцират и да си внушат, че това, което правят, се отнася за някого другиго.

Всеки човек според възможностите си навлиза до различно ниво в думите ми. Запомни ги! Колкото пъти се сетиш за думите ми, толкова пъти ще ги разбираш по различен начин! Би било хубаво тези думи някой ден да се запишат, за да могат да се четат!

Така ще има хора, които, като чуят тези думи, ще си кажат: "Колко мъдро!", а други ще кажат: "Пълни глупости!" Тези, които се затруднят от философията, ще кажат, че са объркани и аз съм виеват оратор. И едните и другите ще са еднакво далеч от същността на учението, защото това, което е заложено в думите, е много дълбоко и всеки достига до различно ниво. Разбира се, и едните и другите ще са прави. Това зависи от всеки един човек. Когато слушаш тези думи, не бива да отхвърляш или да решаваш, че щом не го разбираш това са глупости. Мисли и се опитвай да следваш Пътя си! Не давай квалификации! Не си позволявай да имаш отношение или да мислиш, че думите, които чуваш, са объркани! Не проявявай високомерие!

Когато нещо в това, което казвам, не им хареса, хората веднага са готови да ме обвинят, но никога не обвиняват себе си, защото това означава да признаят нуждата от полагане на още усилия. Не ви ли се е случвало да си помислите, че аз нещо греша, а вие сте прави? Хората много често бъркат "Това не го разбирам!" с "Това не ми харесва!" и "Това не е хубаво!".

– Да, случвало ми се е! – потвърди Атанас и наистина си спомни много такива случаи.

– Когато ти се случи пак, опитай се да си представиш, че не аз греша, а ти!

– Но в този момент съм сигурен, че е така.

– Именно с това трябва да воюваш. Тази твоя сигурност идва от нещата, които смяташ, че знаеш. Трябва непрекъснато да "сечеш" в основата си. Трябва да удряш в корените на твоето дърво. Ако искаш истинска промяна, трябва да изследваш себе си и никога да не допускаш мързеливият човек в теб, дяволът в теб да ти шепне на ухо, че си прав, че човекът срещу теб греши.

– Но, ако наистина е така? Ако наистина грешите?

– За да не стават грешки, когато двама души общуват, трябва и двамата да са с тази нагласа. Така никой няма да се опитва да се възползва от другия и е невъзможно да се допусне грешка. Когато говориш с друг човек на такива теми, не бива да искаш да му внушиш нещо или да го учиш. Всеки говори с другия чрез Силата, без директна намеса в неговия свят. Така той нито иска, нито може да те излъже и подведе, защото, макар да говори с теб, той най-вече води диалог със себе си и в този момент мисли за собствения си Път и развитие. Когато ти си на собствения си Път, никой не може да те измести от него.

– А какво е Път?

– Път е, когато хората живеят според философията си, религията и вярата си. Когато обаче живееш според религия или вяра, според предварително зададени канони, Пътят е мъртъв, защото това не е твоят Път, а Пътят на някого другиго. Когато използвам понятието Път, говоря за Пътя, който всеки човек следва и в същото време твори. Този Път няма дължина и посока, той е жив и гъвкав. Повечето хора го възприемат като нещо вече изградено, което има дължина и посока и трябва някъде да ги отведе. Това обаче не е така. Житейският Път не води до никъде. Той е просто Път. В Пътя винаги има пътуващ. Много хора скоро се разочароват от Пътя и започват да го обвиняват за това или онова. Те правят това, защото не виждат, че сами са си виновни за всичко. Някога, вместо да следват нещо мъртво и построено от други, е трябвало да се разбунтуват и да го разрушат, а след това да го изградят и да тръгнат по него, но тогава на тях това им се е струвало трудно, а сега са недоволни.

Аз говоря за Пътя, който всеки сам съзидава. И така вървящият сам се създава чрез Пътя си. Като вървиш по този Път, скоро откриваш, че Път без Човек не може да има. Но не само това. Път без вървящ по него Човек също е невъзможен. След това се разбира, че всъщност Път няма, а всичко е изява на един творящ себе си "вървящ".