Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Има хора склонни към това да бъдат вярващи, както има такива склонни към мистицизъм. Това са слаби, незначителни хора, те предпочитат да са вярващи, пред това да се борят за живота си. Вярата означава, че човекът не е духовно буден. Той е в предначертаното (калъпа) и е окован от предразсъдъци. Вярващите са сънуващи, те не са хора на Пътя. Вярващият човек е последовател, той има нужда да бъде воден, но не е творец и не контролира живота си.

Вярата започва да съществува в нас, когато сме още деца. Тогава хората около нас ни предоставят едно описание на света, което приемаме, и така започва вярването в живота на всеки човек. Когато сме били "деца", то е било неизбежно в условията, в които израстваме. Въпросът е, че вместо да е само етап от живота на човек, повечето хора остават в него завинаги. Именно защото във всеки човек вярването започва още от най-ранна възраст, то е толкова неуловимо, неусетно и упорито. За повечето хора то е естествено състояние, то е като въздуха, който дишат. Така те се залъгват, че вярата е голяма сила, че тя е Истината, че без вяра не може да се живее, че е нужна и задължителна. Тя е тяхната златна клетка. Клетка, която им дава убежище, сигурност, яснота, възможност да останат защитени. Но си остават завинаги в затвор, в който са се самооковали. Това е капан, маскиран като златна защита.

Да бъдеш вярващ означава да вървиш по малкото съпротивление, но вярващите не знаят дори това. Те също водят борба, но тя не е за доближаване на представата им за света до истината и реалността, а за това да обезличиш собствената си представа за света и да я поставиш под властта на това, в което вярваш. Борбата при тях е за пълно изгубване на собственото мнение и отдалечаване от собствената си идея за света. Вярващите хора сънуват един общ сън. Този сън се нарича религия. В този техен свят или сън нещата наистина се случват, но това е отделно създаден и изкуствено подържан свят, който е далеч от реалността и Бог. Колкото и да е абсурдно, повечето вярващи използват за отправна точка на вярата или религията си Бог, но всъщност именно вярата е тази, която ги отделя от "тук и сега", тоест от Бог.

Като ви говоря за вяра и вярващи хора, искам да ви кажа, че това не се отнася само до религии. Последователите или вярващите хора могат да се проявяват във всяка насока. Вярващи са и тези, които поставят пред себе си някакво знаме, а после вървят под него. Някои пък правят това с човек. Всичко това се прави само за да се скриеш, да се оправдаеш, че си слаб и незначителен. Това е страхливост и противоречи на Пътя, за който ви говоря.

Вяра и вярващи хора може да има дори към неща, нямащи нищо общо с религията. Единственото общо между вярата и религията е това, че всяка религия има нужда от вярващи хора.

Има една категория хора, които никога не могат да изразят собственото си мнение. Те четат книги и винаги смятат, че някоя от тях в пълнота ги изразява. Това е заблуда. Никога думите на друг човек не могат да изразят мислите ви. Това става само ако сте последовател, тогава вие се скривате зад думите на друг човек и твърдите, че те изразяват вашите мисли, но всъщност дори не ги разбирате.

Този, който има Личен път, задължително се изразява със собствени думи. Той може да ходи сам и не се нуждае от патерици. Такъв човек няма нужда от цитати, той може сам да говори и се изразява най-правилно, защото най-добре познава себе си.

В личното духовно учение най-важното нещо е преоткриването. Трябва да разберете, че всички думи вече са казани. Каквото и да кажете, то вече е било казано преди вас. Не са важни толкова думите, колкото разбирането, което имате. Не бързайте да отхвърлите някой талиб или мавлян само защото думите му ви звучат познато. Опитвайте се да вникнете зад външното и да прозрете в нещата, които се крият отвъд думите. Помнете, че тези, които могат да бъдат ваши учители, не могат да направят за вас нищо повече от това да ви провокират, така че бъдете отворени към провокации и никога не спирайте вървенето си по Пътя.

Личната религия, тази, за която ви говоря, трябва да се живее. Другите религии и духовни учения са като приказки, които слушаш и четеш, но това по-скоро обогатява общата ти култура, но не води до доближаване до реалността. Те само заменят едно описание на света с друго. Така хората слушат, четат или мислят, но не смеят да направят от това Път. Всъщност те само си подбират религията или приказката, в която по-добре да се припознаят, да се изживеят, да привидят себе си като роля, мечта или копнеж.

Когато стъпиш на Пътя, каквото и да правиш ти е от полза. Повечето хора не могат да разберат колко е важно да стъпят на Пътя. Те продължават да трупат знания, но правят това само за да отложат тръгването си по Пътя. Всъщност това е проява на техния страх и колкото по-бързо тръгнат по Пътя, толкова по-добре за тях. Трупането на знания в един момент започва да пречи. И най-важното нещо не са знанията, а вашето собствено духовно учение и Пътят ви към него. И трябва да изберете точния момент, в който да направите това.

Друг път съвсем изненадващо Риз баба каза:

– Вие и двамата сте записани Хаджиеви, майка ви реши така да ви нарече. Истина е, че и двамата ви бащи бяха хаджии. Това означава, че единият бе посетил черквата "Божи гроб" в Йерусалим.

– Защо само единият? – попита Иван.

– Другият освен в Йерусалим бе изпълнил и хадж до Мека.

– Мека?!

– Да не е бил мюсюлманин? – попита Атанас.

Момчетата явно бяха втрещени. Мисълта, че бащата на Атанас е бил мюсюлманин, ги разтресе. Иван също бе притеснен. Нима брат му щеше да се окаже наполовина мюсюлманин?

– Християнин или мюсюлманин, каква е разликата? Ако сте слушали внимателно, сте разбрали, че това няма никакво значение. Религията не прави хората по-добри или по-лоши. Освен това ще ви кажа още нещо, което може да ви притесни, но трябва да го знаете. Майка ви Ирис или Зеница, както вие я знаете, също бе мюсюлманка. Тя наистина е родена като християнка, но после беше приела исляма и се казваше Чичек.

– Чичек! – повтори Иван. – Лъжеш, чалмаджия! – извика силното момче и скочи към седналия дервиш. Очите му се бяха налели с кръв. – Лъжеш, куче!

Явно мисълта, че майка му е била и нехристиянка, му дойде в повече.

Атанас също повтаряше турското име на Ирис, но по-скоро го произнасяше с любов като приказка, като нежен повей на пустинен вятър. Иван се ядосваше, а Атанас като че ли отново се запознаваше с майка си.

Риз баба беше оставил достатъчно време на момчетата да осъзнаят думите му. С една ръка само бе отблъснал налитащия Иван и сега реши да заговори:

– Смешни са хората, които ходят в Тибет, Мека, Йерусалим, Персия или Индия и разчитат там да открият "истинското" учение или "истинския" учител. Повечето от тях всъщност преследват химери. Те са хора, които смятат, че истината се намира някъде другаде, но всъщност те са привлечени от мистиката и романтиката. Всичко това е приказка и ги отдалечава от реалността. Истинското учение е там, където е човекът. Там е неговата Мека, Тибет, Йерусалим или Ватикана. Там е неговата "Ая Софя". Търсещите себе си някъде другаде са водени от външното. Това са хора, които търсят само отговорите на въпросите, но не се взират в себе си. Те не търсят себе си и нямат вътрешно пътуване, те са повърхностни и преживяващи. Тях не ги влече дълбочината на търсенето, а мистиката, романтиката и приказката.

Моето учение се стреми да ви научи как да се самоопознаете, без да ви дава ново описание на света. Учителите преди мен са заложили в своите религии различни по стойност и сложност описания на света.

Аз съм Истински учител не защото ще създам световна религия и много хора ще твърдят, че следват моя Път, а защото идеите, заложени в това, което ви казвам, са напълно равностойни с идеите на останалите световни учители. За разлика от тях аз не се нуждая от определен брой души. Мен не ме интересува колко последователи ще има моето учение. Не ме интересува дали въобще ще има последователи. За мен не бройката на последователите е важна, а качеството на учението. Не желая името ми да бъде свързано с някакво общо, никому ненужно учение, което няма да е променило живота на нито един човек.

През годините все пак се запознах с ученията на повечето духовни учители и мога да ги оценя. Така например описанията на света според християнството и исляма са стъпили изцяло върху еврейската традиция. Но Пророкът на Аллах е дал по-просто описание на света от Исус. То е по-ясно и с по-малко условности. Все пак не бива да се забравя, че Мохамед е живял почти 500 години след Исус и за разлика от него не е бил евреин, а арабин. Забелязах, че колкото по-старо става учението, последователите го накичват с описания и идеи, които нямат нищо общо с първоначалните, заложени му от създателите.

Най-дълго и сложно ми се видя описанието на света дадено от Буда. Отделих много години от живота си на него. Все пак исках да видя дали то описва човека и света и дали е един от пътищата към хората. От вървенето по Пътя и от това, че разбрах, че няма и не може да има учители, загубих преклонението си пред авторитети. Разбрах, че всички богове, учители и Пътища са напълно равностойни. Научих се да изследвам ученията, без да изпадам в зависимост от тях, и зад учителите да виждам хората. Така разбирах защо те са създали това или онова учение, защо учението и възгледите им са точно такива. Зад общото видях частното и се научих да разбирам нещата по-добре дори от техните създатели. Не направих това, защото съм много умен, а защото винаги се опитвах да свържа всичко с човека, търсех отговорите и в същото време изследвах въпросите. Така винаги бях наясно с ученията, с които бях в досег. Освен това понякога отстрани нещата се виждат много по-ясно. Така станах експерт в духовните учения, разбира се, имах много добри учители. Лично познавах самия Абдаллах ефенди, който бе мой духовен наставник, но това не е важно. Запомнете, че не трябва да се прекланяте пред авторитети! Не Абдаллах ефенди ме научи на това, както и аз няма да ви науча. Вие сами можете да прозрете това, за което ви говоря.

Колкото и да са добри ученията на учителите, ученикът винаги изминава собствен Път в тях. Той прави това, защото е различен и никога не може да мине по вече отъпкан Път. Така или иначе единствената възможност е да имаш Личен път, друга възможност няма. Защо хората се страхуват да нарекат нещата с истинските им имена, а се опитват да се прикрият зад авторитети, цитати, чужди учения и религии? Защо се опитват да симулират духовно ниво? Истинският духовен човек няма нужда от това. Човек трябва да признае пред себе си, че всички учители на Пътя са равни, но за него значение има само личният му Път и това е най-важното нещо в неговия живот, а не учението на този или онзи и само личното си учение можеш да превърнеш в Път. И всеки човек е по-важен от който и да е учител, защото той е жив учител и твори, моделира собственото си учение и Път. И ако твърди, че има Личен път, не бива да изпада под зависимост и да бъде последовател.

Друг път Риз баба каза:

– Целта във всяка нова религия не е просто Бог от Йехова да се нарече Бог-Отец, Аллах или по нов начин, или следващият пророк да се наложи само като го нарече с ново име. Каква е разликата дали вярвате в думите на Мойсей, Ибрахим (Авраам), Исус или Мохамед? Идеята е не каква е религията, а как въздейства на човека, как го променя. И тогава, наричайки Бог както си искаме, това ще бъде нова религия и от нея ще има смисъл, но как ще наречеш Бог е най-малкото нещо.

Един ден дервишът заговори за любовта.

– Любов няма! – каза той. – Спомнете си как започва животът на човек. Вие знаете, че родителите са първите хора, към които всеки човек се привързва. Той осъзнава, че без тях не може. Така човек изпитва чувство, което нарича любов. Всъщност това е най-елементарно чувство на егоизъм. Това човек прави, за да оцелее, но не е любов, защото не може да има любов по принуда, от страх или защото така трябва.

Така човек пред страха от самотата през цялото време търси себеподобни, с които да бъде. Но понеже той е Егов човек, не се интересува от човека отсреща и в повечето случаи може да живее с него години наред, без да го познава, защото през цялото време живее със собствената си идея за този човек. Такива хора не искат да видят действителността, защото така им е по-добре. Когато човек е незавършен, той не може да обича. Незавършеният човек търси друг незавършен, с когото да направят "едно цяло". Това е един от най-разпространените митове за любовта, че всеки човек си има половинка. Всъщност в случая никой няма предвид половинка, а всеки смята, че някъде по света има човек, в когото се намира тази част, която му липсва и го прави незавършен. Така всеки иска да намери човека, който ще пасне на неговата пробойна. Забележете, че всеки си търси тапичката, но никой не иска да бъде тапичка. И така какво става в действителност. Между несъвършени индивиди не може да няма насилие. Така двамата, смятайки, че се обичат, се притискат един към друг. Всеки иска другият да добие формата, която на него му липсва. Ако това се случи, единият се е смачкал и е бил потиснат от другия. Това обаче не може да продължава дълго. Човекът, загубил индивидуалността си, започва да чувства това болезнено. Той непрекъснато усеща загубата на свободата и личността си. Другият, на когото му е удобно, се отпуска, защото той е постигнал това, от което е имал нужда, и смята, че повече няма смисъл да полага усилия. Така след време хората се разделят и смятат, че с времето са открили, че имат несъответствия в характерите, но това не е така. Това несъответствие те са го имали от самото начало и никога между тях не е имало любов и разбирателство. Затова повечето хора смятат живота си с друг човек за война. Това е така, защото те никога не са обичали и не са били обичани.

Такива хора може цял живот да си говорят, но понеже са изцяло в Егото си, всеки от тях говори, казва какво иска, на какво се надява, от какво се нуждае, но не слуша или не чува другия. Такива хора, макар и цял живот един до друг, винаги са сами и самотни.

Любов може да изпитва и да бъде обичан само човек, който не е Егов. Той е завършен, затворен и няма нужда от друг, който да му служи за патерица. Азовият човек се познава по това, че си е самодостатъчен и не се нуждае от закрила или някого, който да го спасява от самота. Този човек може да е сам, но щом има Път, не се чувства самотен. За разлика от него Еговите хора дори и да са с някого, дори сред много хора, се чувстват самотни, неразбрани, неразбиращи никого, затова те са обречени на самота.

Така страхуващият се от самотата човек отначало прехвърля тежестта на спасението си на родителите си. Понеже вие сте мъже, ще ви кажа как стоят нещата при мъжете, но знайте, че и за жените е по същия начин. Отначало такива хора се подслоняват и търсят закрила, одобрение и подкрепа в майките си. По-късно, когато пораснат, те губят майките си и в тях се отваря празнина. Когато си търсят жена, всъщност търсят някого, който да запълни празнината, отворена от майка им, и така всъщност търсят нова майка, а не жена.

Това, разбира се, в пълна сила се отнася и за възрастните. Ако майките са Егови, те въпреки инстинктите си и това, че им се струва, че обичат децата си, не ги обичат. Те разглеждат децата си като продължение на себе си. В тях те виждат възможностите, които те не са имали. Именно затова повечето родители са готови да "смачкат" децата си и да ги направят свои продължения, които да сбъднат техните мечти. Нормално е тогава родители и деца да не се разбират. Причините за това са в Егото и това, че хората не познават себе си. В повечето случаи те не виждат причините за дълбокото неразбиране.

Всъщност, когато човек ревнува, той не го прави заради другия човек, а заради себе си. Колкото човек е по-голям егоист и е свикнал да притежава, толкова по-ревнив е. Ревнивият човек се страхува да не бъде изоставен. Той изживява нещо драматично, което е спомен от миналото му, когато е бил дете и основният му страх е бил да не бъде изоставени или да не остане без внимание, ласки или добро отношение.

Един ден Риз баба с особен блясък в очите се изправи и каза:

– Много хора цял живот търсят и искат да си отговорят на един въпрос. Това е въпросът за смисъла на човешкия живот. Много учители и търсещи хора всячески са се опитвали да отговорят на този въпрос. Доколкото знам, досега никой не е успял. Аз успях! – като каза това, очите на Риз баба грейнаха. Явно това бе истина. Момчетата не знаеха дали е така и какво има предвид дервишът, но усещаха, че той е силно убеден, че е така.

По някое време Атанас се престраши и попита:

– Учителю, какъв е смисълът на човешкия живот?

– Смисълът на човешкия живот е нещо лично. Всеки човек има или в различни моменти познава различни същности на смисъла на живота си. Няма един общ смисъл на живота. Затова и човек има различни предначертания. Пътят и вървенето по него ви доставят смисъла на живота. Ако вие някой ден достигнете до нивото да проумеете смисъла на живота си, това ще означава, че сте хора, познаващи себе си. Едва след като разберете кои сте, идва познанието за смисъла на живота ви и второто следва задължително след първото. Тук има едни парадокс. Хората, които питат и искат да разберат смисъла на живота, всъщност не могат да го разберат.

Ако някой ви попита, вие не можете да му обясните, защото очевидно човекът още не е на ниво да го разбере. Така вие не можете да му помогнете. За Бог няма много животи, за Бог животът е един. Страданието за Бог няма значение.

Смисълът на човешкия живот се състои в това, че всеки човек трябва да опознае себе си. Всеки трябва да се събуди, да се опознае и да узнае кой е. После трябва да твори и да се самоусъвършенства. Това е смисълът на човешкия живот по Пътя на човек към себе си. Всеки трябва да изследва Бог, да опознае мисията си, но не е толкова важна идеята за Бог, а това, което всичко това предизвиква в човека. Това е смисълът на човешкия живот. Смисълът на човешкия живот е това, което правим със себе си и с живота си. А по това, което правим, се разбира и кои сме ние самите. И така въпросът за смисъла на човешкия живот се превръща постепенно във въпроса "Кой съм аз?", защото животът на човека е огледало на самия него, на живеещия същия този живот.

Запомнете тези мои думи! Някой ден, когато сте готови, ще се сетите за тях и ще ги разберете! Засега не можете да направите нищо повече от това да следвате Пътя си и да мислите, много да мислите!

Дните минаваха един след друг, а Риз баба продължаваше да говори:

– Егоцентирзмът е най-висшата форма на егоизъм. Помнете, че не сте център на света, нищо че така да ви се струва, и не всичко се върти около вас, макар така да ви се иска!

Момчетата вече бяха останали доста време при дервиша. Колко, те сами не можеха да определят. Това, че всеки ден беседваха от зори до здрач, че ден с ден си приличаха като две капки вода, много ги объркваше. Понякога сънищата им се смесваха с действителните разговори. Когато това, което бяха говорили през деня, ги бе впечатлило, насън момчетата продължаваха да разговарят, като че ли някаква сила се бе вселила в тях и продължаваше да им говори. Нормално беше сутрин, когато с натежали глави се събуждаха и оправяха завивките си, единият да промълви на другия: "Тази нощ сънувах Риз баба."

Един ден, без никаква връзка с предните дни, Риз баба изведнъж започна да им разказва за Вълчан. Момчетата се оживиха. От толкова време не бяха чували нормална дума. Сега това, което чуваха, им се струваше като приказка. След това дервишът продължи да им разказва за къщите близнаци в Козбунар, за Хъкъ и за кесиджийската къща в столицата на Империята. Дори им разкри, че сам е построил такава къща. Момчетата веднага се поинтересуваха къде. Ибрахим знаеше, че те много добре знаят Ибрахимбейовия конак и каже ли им, веднага ще се разкрие, затова замълча. Скоро той изказа предположението, че такива къщи може да има във Филибе или Едирне.

По някое време момчетата се отегчиха да слушат и тези разкази. Това бяха само думи. Откакто дервишът им разказа за къщата, която сам построил, но в подземието ѝ нямало съкровище, момчетата се усъмниха дали това е истина. Този беден дервиш, който никога не бе имал нищо, можеше да бълнува за богатства и пари и всичките му приказки да са врели некипели. Може да се е чалнал и сега да ги лъжеше. Колкото повече слушаха, толкова по-невероятно им се струваше всичко. Това бе някаква измислица. Старецът всъщност не казваше нищо конкретно. Разбира се, Козбунар се намираше съвсем наблизо и те скоро щяха да проверят какво е останало под къщите близнаци, но вече все по-малко вярваха на думите на стареца.

Като че ли прочел мислите им, по някое време дервишът се изправи, а коленете му сухо изпукаха.

– Елате! – кратко каза той. Момчетата го последваха. – Вземете по един сух клон и го запалете, да стане като факел!

– Къде ще ходим, учителю? – попита Атанас.

Риз баба отново почувства адовите изчадия около себе си. Те не можеха да го изплашат. Той бе мъртъв от толкова отдавна, какво можеха да му отнемат? Сега трябваше да действа бързо. Обхвана камъка с две ръце. Добре че беше под вода, иначе едва ли със силите, с които разполагаше, можеше да го вдигне. Сега обаче го подмести, с едно последно усилие успя да го повдигне и го измести в посоката, в която знаеше, че трябва да го направи. След това изплува и по най-бързия начин излезе от водата. Тялото му бе премръзнало. Момчетата го разтриваха и се опитваха да го затоплят. Докато двамата се грижеха за стареца, те не бяха забелязали някаква промяна около себе си, но когато се обърнаха, видяха, че от езерцето не бе останала и следа. Дъното беше оголено, а водата бе изчезнала. Може би бе изтекла през някакъв отвор. От другата страна на брега, там, където допреди малко се бе извисявала отвесна скала, се откриваше отвор. Момчетата веднага разбраха, че досега не го бяха забелязали, защото преди малко се е намирал под водата. Може би именно оттам бе изтекла водата. Дервишът вече се бе съвзел. Двете борини все така разпръсваха светлина. Момчетата ги държаха и като омагьосани тръгнаха към входа. Любопитството ги привличаше със страшна сила. На Риз баба му се наложи да се затича, за да ги настигне. Тримата стояха изправени пред отвесната каменна стена, но погледът им бе привлечен от входа на пещерата.