Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Следващите няколко дни бяха най-тежките за Атанас. Той изгаряше от нетърпение да тръгне, но Иван търсеше и събираше пари, за да изкупи половината двор. Двамата се бяха договорили за доста голяма сума. Иван не посмя да се пазари, защото знаеше, че на брат му му трябва малко, за да се откаже. Така в следващите дни той отиде до Станимака, а после се наложи да ходи и до Филибе. Там от лихваря Аргирияди взе голям заем с огромна лихва. Иван обаче знаеше каква е печалбата от чалтика и бе сигурен, че само с едно ходене до Виена ще върне лихвите барабар с главницата. Така че беше спокоен.

Вечерта той се прибра в Караризово, а на другия ден се разчу, че Начо Аскера е тръгнал на пътуване и от този момент за него започна да се говори постоянно. Хората се сещаха за него по всяко време. Това, че го нямаше, обгръщаше липсата му с мистика и загадъчност. Във въображението си хората рисуваха картини и Аскера присъстваше в тях. Така скоро около името му се създаде легенда. Сега всички много повече го харесаха. Точно както е много по-лесно да си влюбен в някого платонически, защото твоето въображение дорисува липсващите качества на човека и го прави съвършен. А като опознаеш един човек, ти познаваш битието му и така е много по-трудно дълго да си влюбен в него. Така и селяните все повече харесваха Начо. Всеки в известни граници му завиждаше и като че ли чувстваше вина, че момчето ги напусна, може би огорчено.

Далеч от селото в полите на планината Ибрахим си беше построил малка кирпичена къщичка. За това му помогнаха добри хора от селото. Тя беше само с една стаичка и приличаше повече на самотна, запокитена воденичка, отколкото на къща за живеене. Защото как може да живее човек изолиран от хората тук, далеч от селото. Човек не може да живее сам, но старецът явно можеше. Той бе пожелал точно тук да построят къщичката му. Беше построена без пари и всички знаеха, че до няколко години ще започне да се руши. Но и за какво ли трябваше да стои по-дълго? Когато старецът си отидеше, едва ли някой би дошъл да живее в нея. Никой нямаше да може да издържи сред вълците и суровата планина. Колко много го увещаваха да му я построят по-близо до селото, ей така, да има човек да види, да чуе песента на мюезина или камбаната на черквата. Но не, не и не! Чалнат нещо в главата бе този старец и не искаше и да чуе. Той беше решил да живее точно тук. Така през почти цялата зима беше изолиран от селото. Когато паднеше повече сняг, дори някой да искаше, не можеше да отиде до него. Сурови планини са Източните Родопи, през зимата вали много сняг, а през лятото горещо слънце напича камъните по баирите. Как оцеляваше старецът никой не знаеше. Никой не знаеше и откъде дойде. Той като че ли нямаше близки. Откъде беше дошъл? Какъв е бил като млад? Никой не знаеше. Из селото тръгнаха слухове, но всички те се оказаха неверни, за други хора се отнасяха и все такава неяснота имаше около стареца. Сам той никога не говореше за себе си. Когато го питаха, замълчаваше и навеждаше глава. Личеше си, че не иска да отговаря. Постепенно хората го оставиха на мира. Явно беше преживял нещо ужасно. Защо иначе беше сам и къде бяха децата и ханъмата му? За турците най-важното нещо бе на старини да имат дом, многобройна челяд и всичките им жени и деца да ги почитат и да се грижат за тях. Къде беше челядта на този човек никой не знаеше. С времето хората спряха да питат. Те решиха, че или съдбата му е била толкова бурна, че той не иска да си я спомня, или е бил разбойник някакъв. Или пък всичко е било толкова обикновено, че няма смисъл дори да се разказва за него. Така хората оставиха Ибрахим в самотата му.

Ибрахим ага така си заживя в къщата извън селото като някой същи аскет, но не беше дервиш, защото никой не го чу да каже мъдра дума или наставление към някого. Никой не го чу и глупост да каже, седеше си, мълчеше и чакаше, но не чакаше нещо конкретно, а явно чакаше единствено смъртта. Беше ясно, че старецът е дошъл тук да дочака края си. Не искаше да се бори, да се запознава с някого и да се сприятелява, явно осъзнаваше, че го чака край и не искаше да се обвързва с хора от тази земя.

Имаше някои странности Ибрахим ага и скоро селяните ги забелязаха. Странеше той от християните и говореше само на турски. Сам беше Ибрахим ага, нямаше кой да се грижи за него. Хората започнаха да говорят, че ако реши някой да се отбие, старецът не го пускал в къщата си, а направо отвън ще му предложи на дънер или на някой пън да поседнат. Така и ще си говорят, седейки отвън. Може да криеше нещо, но пък може и просто вътре да беше мръсно и да се срамуваше. И макар всеки път след петъчната молитва Ибрахим да стоеше пред вратите на джамията и да просеше, никой не го беше виждал да влиза в джамията и да се моли на Бог. Един ден грозен слух се разнесе из селото: "Еничар е! Безбожник!" Мюсюлманите настръхнаха, те мразеха и се страхуваха от еничарите. Гяурската войска нападаше и се биеше срещу правоверните с такава злост, с каквато други правоверни не биха посмели. И нямаше турчин, който да обича еничарите. Те ги презираха за това, че са продали душите и рода си, за да бъдат войници. Но турците не харесваха и това, че никой от тях не познаваше еничар и нямаше познат или роднина сред тях. Така те не можеха да разчитат на милост или отстъпки. Освен това еничарите уж бяха мюсюлмани, но на друг Бог се молеха и не спазваха петъчната молитва и суната, като твърдяха, че тези правила им пречат да бъдат добри войници. Какви мюсюлмани са тогава? Те бяха някаква секта, хората се страхуваха и не ги разбираха.

Християните от селото също настръхнаха. "Еничар! Родоотстъпник и вероотстъпник, човек достоен за презрение!" Тези, които ставаха по-католици и от папата, макар и българи, приели веднъж исляма, се връщаха и издевателстваха над родителите и сънародниците си. Повече милост можеше да се очаква от турчин, отколкото от еничар. Турците все пак имат Бог и знаят що е милост, но от еничар такова нещо не очаквай! Макар и мюсюлмани, те бяха безбожници. Самите турци казваха, че еничарите не са съвсем мюсюлмани. И нямаше българин, който да не мрази еничарите.

С времето тези слухове се успокоиха, разбра се, че всичко започнало от едно момче, което се бе промъкнало в къщата на Ибрахим и там в стаята на стената бе видяло да виси страшен и в същото време чуден ятаган.

Никой не знаеше откъде у един толкова беден човек можеше да има ятаган, но какво пък. Това, че имаш ятаган, все още не означава, че си еничар. С времето слухът за еничара затихна, но остана някаква неяснота и загадъчност около този човек. Имаше някаква тайна и нещо неизяснено.

Старецът имаше и други странности. Хората твърдяха, че вечер, когато спял, не затварял вратата на къщата си и понякога виел към месечината като вълк.

Вечер Ибрахим се прибираше в къщичката си и духовете на хора, отдавна заминали си от тая земя, започваха да го преследват. Той се бореше с тях и опитваше да прогони натрапниците, но те се завръщаха пак и пак и с все по-страшна сила. Така той живееше с угризенията за всичките хора, които беше убил през дългия си живот, и се молеше за покой на душите им. Понякога мислеше за живота си. Колко много неща бе пропуснал, ако искаше сега, може да навакса с жените, пушене на опиум, ядене или да започне да пие вино. Цял живот се бе подлагал на лишения, но много добре знаеше, че тези неща не могат да се наваксат. Или ги правиш, когато ти се отдаде възможност, или не, но после не можеш нищо да наваксаш. Той се бе лишавал не защото не беше имал възможност, а защото така бе решил и смяташе, че е правилно. Така че да се опитва да наваксва бе най-глупавото нещо, което можеше да направи. Ако някой човек реши да започне да наваксва нещо, това означава, че не е доволен от това как е живял и цял живот е бил глупак, защото е живял живот, който не харесва. Ибрахим бе живял буйно, беше обиколил много земи, бе видял всичко, той нямаше какво да наваксва. Знаеше, че Егото не може да се засити и нямаше да допусне на старини да стане роб на своите страсти.

Някога, когато беше срещнал Бахтияр Казим в Истанбул, се беше възмутил от това как живеят еничарите след като ги изгонят или напуснат корпуса. Тогава се бе зарекъл да не става като тях. Те се затваряха в някакви мрачни дупки и се изолираха от света. Понеже и турците, и българите не ги приемаха, те все повече се изолираха. И защото бяха еничари, и цял живот бяха воювали с всичко и с всички, продължаваха да воюват с целия свят. Той се бе зарекъл като остарее да избегне такава участ, но ето го сега в същото това положение – самотен, изоставен, неразбран, барикадирал се срещу света, сам срещу всички, сам срещу целия свят. Постепенно се беше превърнал в това, от което винаги се беше боял.

През 1762 година до селото достигна вестта, че някой си Маринчо Бимбеля – Страшния бил починал. Ибрахим бе чувал за него. Знаеше и кои са Бимбеловите. Този Маринчо дълги години бе начело на рода Бимбелови и беше водил голяма дружина, която държала територията на Странджа планина, Източните Родопи и Загоре и спирала набезите на капсъзите, които по-късно щяха да се нарекат кърджалии и да залеят като чума земите на Българско, а и на цялата Империя. Най-много бяха те точно в земите, които преди това бе държал Маринчо. Някои казваха, че той ги бил подготвил и са от неговите хора. Този същият бе съпровождал шведския крал Карл XII, който като знак на благодарност му бе подарил синя лента с богата украса. Маринчо винаги и с гордост ѝ носел през рамо.

Понякога Ибрахим сядаше на пъна пред къщата си и мислеше. Той ли беше Махди? Той ли беше Избраният? Защо Бог не му изпращаше по-ясни знаци? Навсякъде Махди, Втория Христос (Завърналия се Христос) или Месията бе описан като същество, което ще притежава свръхестествени способности и огромна сила и ще бъде много повече от хората. Той обаче не беше такъв. Той беше най-обикновен човек. Всъщност дали беше обикновен? Не знаеше.

През целия си живот бе научил, че хората биват три вида. Първите два вида са тези, които имат нужда от обществото. Хора, които се хранят, робуват и са защитени от обществото. Хората всъщност са копие на мравуняка. Всеки човек е част от мравуняка и има определени задачи и цели. Тези, които са извън обществото, са презрени и отритнати. Хората в обществото се деляха на два вида: водачи и последователи. Отначало Ибрахим мислеше, че хората биват водачи и последователи, но по-късно бе проумял, че картината не е толкова проста. Последователите бяха слаби хора, които предпочитаха да бъдат водени. Всъщност във всеки човек, във всеки един момент, имаше и водач, и последовател, но в различна степен. Тези, които бяха слаби и незначителни хора, се бяха предали и почти не поддържаха водача в себе си. Имаше такива, свикнали да властват и да водят другите. Но тези две категории вече не бяха интересни на Ибрахим. Отначало той мислеше, че еничарите са като мравките-воини, но вече мислеше по друг начин. Бе прозрял нещо ново. Днес той най-много се интересуваше от третата категория, а това бяха хората, които се намираха извън обществото – отхвърлени и отритнати от обществото. Ибрахим смяташе, че именно от техните среди можеше да излязат истинските воини и Махди. Той беше точно такъв.

Беше сигурен, че ако някога Абдаллах ефенди бе попитал младите аджамиоглани какви трябва да бъдат, за да станат истински еничари – водачи, последователи или извън обществото, всички единодушно биха решили, че трябва да си водач, за да станеш еничар. Обикновените воини може да са последователи, за да изпълняват и да се подчиняват, но за да бъдеш еничар, трябваше да си водач. Това беше разликата между днешните воини, както западни, така и турски, и еничарите. Всички, включително и Ибрахим, тогава биха изкрещели, че трябва да са лидери, ако искат да станат истински еничари.

Ибрахим разпери ръце като че искаше да прегърне, да обгърне целия свят. Не, по-скоро ръцете му приличаха на разперените криле на сокол. Ибрахим като че ли летеше. Не тялото и не мисълта, а душата му летеше и се бе устремила към Бог.

Но какво да прави като всяка вечер оставяше насаме със спомените си. Тогава най-силно усещаше колко е сам. Когато беше Риз баба, всичко бе толкова ясно, но сега нямаше право да бъде дервиш. Можеше, но не трябваше, защото вече бе прекрачил в света на мъртвите. Трябваше да си отиде, но Аллах още не го прибираше. Вечер се чувстваше самотен и оставаше сам в своя свят, със себе си и своите видения. Преди всеки залез на слънцето сърцето му се свиваше и той съжаляваше, че му се налага да преживее отново това. Вечерите и нощите му бяха населени с видения и призраци, сенките излизаха от ъглите и се взираха в лицето му. Той говореше с тях... и със себе си. А нощите бяха толкова дълги. Но най-лошо беше, когато дойдеше тя. Облечена в дълъг ефирен плат, тя престъпяше като че се носеше над земята и летеше. Той я познаваше много добре. През цялото време тя беше с него. Всеки път имаше различно лице или го сменяше като маска. Той говореше с нея. Гърдите му се разкъсваха от непоносима болка, гласът му като вой излизаше из отворената врата и смущаваше покоя и тишината на нощта. Той виеше като вълк и дори по-страшно от дивия звяр, а птиците и зверовете се плашеха. Хората също биха се уплашили, ако чуеха този вопъл.

Държеше вратата отворена, защото му се струваше, че стаичката го задушава. Мислите и демоните щяха да го смачкат, ако не я оставяше отворена. Би се задушил, би се смачкал. Оставяше вратата отворена, за да може, ако умре, душата му веднага да напусне този свят и да отиде при Създателя, не искаше да остане тук нито миг повече. Този свят за него се бе превърнал в ад. Докато повечето хора от тук отиваха в рая или в ада, този свят за него вече беше ад. Където и да отидеше, щеше да бъде по-добре, само да не слуша шепота на убитите от него. Някога смяташе себе си за смел. Когато убиваше, смяташе себе си за силен. Колко смешен, глупав и жалък е бил тогава. Сега трябваше да докаже смелостта и силата си. Сега беше истинската битка и болка. Лесно беше, когато убиваше, когато, без да се замисля, вършеше това или онова. Сега беше трудно. Много хора не осъзнават колко дълго продължават нещата и те остават в тях. Те мислят, че като махнеш с ръка, ще забравиш всичко, но това, което вършиш, оставя следа в теб и те променя. Това е истината. И никога не ще можеш да се върнеш към онази първична невинност на детето.

Тогава се появяваше тя. Тя беше точно това. На лицето си носеше маската на Божура, Ирис, Чичек, Бурчин, Зеница и всеки път говорът ѝ наподобяваше шепот. Той я виждаше, но не се заблуждаваше, тя бе съставена само от жените, които бе обичал. Тя бе част от него. Когато не се появеше и демоните го притискаха, той я зовеше. Гласът му се извиваше до облаците и небето плачеше, а той зовеше духовете изпод земята. Всички плачеха за силния мъж и за това, в което го бе превърнала самотата, тъгата и старостта. Всички плачеха. Ибрахим беше сигурен, че дори Аллах плаче за него. Не за него, а за битката, която той водеше. Силата, която се излъчваше от този сблъсък, не можеше да остави равнодушен никого. Ибрахим осъзнаваше, че това са последните му дела на този свят и искаше да ги направи така, както бе живял. Искаше да бъде безупречен до самия си край. Цял живот беше воин, дори сега ненужен и отхвърлен той щеше да бъде воин. Не заради някого другиго, а заради себе си.

"Ирис! Ирис! – един глас ме призова в съня ми. Този сън бях сънувал стотици пъти. – Ирис!" – мълвеше гласът.

"Ирис! Ирис! – един глас зове я в мрака. – През нощта ще оставя вратата отворена, ако се върнеш, да можеш да влезеш при мен и да се чувстваш очаквана!"

Той разбираше, любовта не беше просто някакво чувство, тя не е и разум, любовта е повик на кръвта.

Докато проклинаше съдбата си и зовеше всички духове от преизподнята, докато гледаше към мрачното небе с надвесени черни облаци, то се разкъса. Сноп ярка светлина се спусна от небето и нейде докосна земята. Той се огледа учуден, това място бе точно до него. Ибрахим гледаше нагоре и изпита истински религиозен екстаз. Спомни си онова време, когато бе изпитал нещо подобно около стените на Йерусалим. Сега обаче му се струваше, че Бог наднича иззад облаците. Той гледаше нагоре и очакваше да види нещо, което досега не беше виждал и това се случи. Като скъсано парче плат, нещо излезе от цепнатината в облаците. Това пърхащо парче плат се оказа гълъб. Истински бял гълъб се спускаше от висините. Животното кацна точно до него. Той беше сигурен, че това не е гълъб, а мелек (ангел).

– Гълъбице моя – заговори старият еничар, – гълъбице, защо идваш при мен чак сега? Аллах ли те изпрати при мен?

В този момент се сети за това, че кесиджиите винаги отглеждаха гълъби, с които да си пренасят съобщенията. Дали това, което сега стоеше пред него, не беше кесиджийски гълъб? Дали Яне баш кесиджията от онзи свят, от небето, не му пращаше знак? Или това бе духът на всички избити от него гълъби. Спомни си колко време със соколите си избиваше гълъби, а сега този ангел бе дошъл при него. Беше сигурен, че това е божи пратеник. Спомни си как в Библията пишеше, че Дух Господен се е спускал над земята под формата на бял гълъб. Точно така Бог беше изпратил Светия Дух и волята си в момента, в който Йоан Кръстител кръщавал с вода Сина Божи във водите на река Йордан. Това не беше гълъб, а Дух Божи. Ибрахим му говореше, разказваше му за живота си, за скърбите, победите и загубите си. Животното, без въобще да се плаши, се разхождаше пред него ту наляво, ту надясно и се кипреше, като че ли го слушаше. Той му говореше, а Бог все още държеше разтворено небето точно над него.

– Гълъбче мое! – говореше Ибрахим. – Кога Аллах ще се смили над мен и ще ме приеме? Как ти изглеждам? На колко години смяташ, че съм? Чувствам се толкова стар и уморен! Живях твърде много! Живях твърде много за един еничар! Повече, отколкото едно човешко същество може да понесе! Понесох повече страдание, умора и болка дори от Иса! Днес се чувствам стар и уморен! Трябваше да съм мъртъв преди много време... ако Аллах беше милостив към мен.

Винаги върших нещата като молитва и не се оплаках нито веднъж, когато нещата при мен ставаха по най-трудния начин, нито веднъж не се обърнах и не проклех съдбата си и Бог. Разбрах, че не трябва да се бориш срещу човека, а срещу грешките му. Така ще се бориш със злото у него и ще насърчиш доброто. За да победиш злото, първо трябва да намалиш злото в себе си, само така ще можеш да се изправиш и да се бориш със злото и в другите хора.

Така живях и сега очаквам участта си. Имам много грехове, но не към враговете си съм най-задължен. Вярно, че положих много от тях мъртви, но така трябваше да постъпя, нямах друг избор. Не съм длъжник и на приятелите си. Бях честен към тях и никога не ги предадох. Голямата ми вина е към хората и жените, които ме обичаха. Към тях съм длъжник. Винаги ги пренебрегвах и продължавах по Пътя си, изоставяйки ги. Затова ме посещават сенките им и ти. Знам, че затова си при мен.

В този момент, докато Ибрахим говореше така, до него се чу силен удар. Той погледна натам, откъдето се бе чул звукът. В кръга осветяван от Бог той видя пихтиеста маса от пера и смазано месо. Скочи на крака и отиде да види това, което бе останало от падналото нещо. Всичко около него беше толкова нереално и мистериозно, че отначало на Ибрахим му се стори, че това е Ангел Господен, някакъв малък ангел. Приближи се и видя, че беше птица. Нямаше грешка, от небето преди малко беше паднал сокол. Птицата, символ на свободата и волното небе, този воин на птиците сега лежеше пребит на земята. Бог първо бе изпратил Светия Дух чрез гълъб, а сега пред очите му бе изхвърлил от небето любимото му животно. Наведе се и взе пихтията от пречупени кости, които бяха пробили телцето му, счупените крилца, неестествено извити, кръвта и перата. Взе всичко това и то се събра в едната му шепа. Толкова лек бе соколът, като някакво въздушно същество. Държеше го и погледна гълъба, знаеше, че бялата птица се страхува от сокола, но сега не беше така, гълъбът все така се надуваше и обикаляше като че ли осъзнаваше, че соколът е мъртъв или мислеше, че Ибрахим ще го спаси. Соколът, макар и премазан, все още не беше мъртъв. Конвулсии разтърсваха телцето му, а върху дланта си чувстваше как сърчицето му все още биеше. Птицата се бе пребила, нещо я беше накарало да се спусне толкова ниско към земята. Гледаше главичката ѝ, която страшно висеше извита настрани, красивите, големи, умни, кръгли очи, жълтите перца и изящната човка. Хвана главичката и с рязко движение изви вратлето на птицата. Помогна на сокола да умре по-бързо, с това направи своя избор.

Атанас Хаджипетков ходеше пеша по пътя, който свързваше Станимака с Цариградския път. В цялото Караризово нямаше други ездитни животни освен биволи. Черните животни бяха бавни и бе немислимо с тях да се достигне до Истанбул, затова Начо предпочете да върви пеш. Така можеше, ако се наложеше, да се затича и да се скрие по-бързо. Беше взел със себе си цялото си въоръжение и една бохча, в която грижливо бе скътал парите от продажбата на част от двора на Боляровия хан. В пазвата си носеше китабите. Нищо повече не беше взел със себе си. Парите беше сложил в една протрита кожена кесия. Беше изчислил, че щяха да са му достатъчни да стигне до Стамбул и дори да си купи кон. Сега вървеше е бързата крачка на младеж, воден от дързост и любопитство, към това, което го очакваше. Още бе тъмно и той знаеше, че ако върви бързо, до обед ще стигне до Папазлий. Беше решил, когато стигне до Цариградския път, да си купи кон. За парите, които бе отделил, нямаше да купи кой знае какъв кон, но все пак искаше да е кон. Как ли щеше да изглежда с цялото това въоръжение яхнал магаре? Колкото повече вървеше, толкова повече въоръжението му натежаваше. Джеридът се накланяше напред и му беше все по-трудно да държи острието нагоре.