За Небето и неговите чудеса и за Ада според видяно и чуто (лондон, 1758 година) Съдържание Част I за Небето

346.
Вярва се, че мъдрите ще добият на Небето повече слава и почит от простите, понеже при Даниил е казано: „И ра­зумните ще сияят като светила на твърдта, а ония, ко­ито са обърнали мнозина в правда — като звездите, вове­ки, за всякое“ (Даниил, 12:3). Но малцина знаят кого да разбират под „разумни“ и под „ония, които обръщат в правда". Както обичайно смятат, това са хората, които наричат учени или ерудити, особено онези, които са учителствали в Църквата, превъзхождайки другите в докт­рината или проповедта, а между тях толкова повече оне­зи, които са обърнали мнозина във вярата. Всички те ми­нават за разумни на земята, но не на Небето, за което става дума, ако тяхната разумност не е небесна. Каква е тя, ще се каже сега в онова, което следва.

347.
Небесната разумност е вътрешна разумност, идваща от любовта към истината не заради някаква слава на земята или пък слава на Небето, а заради самата истина, която прониква вътре в човека и му носи наслаждение. Който е докоснат от самата истина и се е насладил на самата ис­тина, той е докоснат от небесната светлина и й се е насладил, а онзи, който е докоснат от небесната светли­на и се е насладил на небесната светлина, в него е Божия­та истина, дори Сам Господ (защото небесната светли­на е Божията истина, а Божията истина от своя страна е Господ на Небето, както се каза по-горе в гл.126-140. Тази светлина влиза само във вътрешните начала на духа, които са устроени за нейното приемане, въздейства им и им доставя наслада, тъй като всичко, което произти­ча от Небето и се възприема, е изпълнено с удоволствие и наслаждение. От тук идва истинската любов към исти­ната, която е любов към истината заради истината. Онези, които пребивават в това чувство или, което оз­начава същото, в тази любов, пребивават в небесната ра­зумност и сияят като светила на твърдта в Небето; сияят, защото Божията истина свети навсякъде на Небето (виж по-горе гл.132); твърдта на Небето означава според съответствието разумното начало, колкото в ангелите, толкова и в хората, което е изложено на небесната свет­лина. Обаче онези, които изпитват любов към истината заради слава на земята или заради слава на Небето, не ще могат да сияят на Небето, защото не ги радва и не им влияе самата небесна светлина, а земната светлина; втората обаче без първата е пълен мрак.; тогава при човека преобладава стремежът към собствена слава, която е цел на неговите действия, и щом тази слава е целта, човекът гледа основно себе си, а истините, които му служат за славата, вижда само като средство за постигане на цел­та. т.е. като негови слугини. Онези, които обичат Божи­ите истини заради своята слава, виждат в тях себе си, а не Господ, като така обръщат погледа, присъщ на разума и вярата, от Небето към света и от Господ към самите себе си. Ето защо те са в светлината на света, не в свет­лината на небесата. Във външната форма, това ще рече, пред хората, те изглеждат така умни и вещи, както оне­зи, които пребивават в небесната светлина, тъй като говорят по същия начин, че дори понякога, ако съдим от техния външен вид , с повече мъдрост, понеже са се нау­чили да подражават небесни чувства, подбуждани от лю­бов към себе си. Обаче във вътрешната форма, каквито се явяват пред ангелите, те са съвсем различни. От тук може да се установи донякъде кои се разбират под разум­ните, дето сияят на Небето като светила на твърдта. Сега ще кажем какво се разбира под онези, които са обър­нали мнозина в правда и които светят като звезди.

348.
Под „обръщащи в правда“ се разбират мъдрите, а на Небето мъдри наричат онези, които живеят в благо; в благо там са онези, които веднага прилагат Божиите ис­тини в живота - те стават благо, щом станат част от живота, щом станат воля и любов, а онова, което при ­належи на волята и любовта, наричат добро. Едните се наричат мъдри, понеже мъдростта е присъща на живо­та; разумни обаче наричат онези, които не прилагат вед­нага Божиите истини, а първо ги съхраняват в паметта, от където после ги събират и насочват към живота. Как и доколко се различават те на Небето, може да се види в главата относно двете небесни царства - духовно и небесно (гл.20-28), както и в главата за трите небеса (гл.29-40). Тези които обитават небесното царство на Господ, следователно в третото или вътрешното небе, се нари­чат праведни, поради обстоятелството, че не припис­ват нищо праведно на себе си, всичко приписват само на Господ, а Господнята справедливост на Небето е идващо­то от Него благо. Те са, които се разбират под обръща­щи в правда; за тях Господ казва: „Тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си“ (Матей, 13:43). Ще блеснат като слънце, понеже живеят в любов­та в Господ от Господ; тъкмо тази любов се разбира под „слънце“ (виж по-горе, гл.116-125). Дори и светлината при тях е пламенна, и идеите на техните мисли се извличат от пламъка, понеже приемат благото на любовта пряко от Господа като Слънце на Небето.

349.
Всички, които са добили разумност и мъдрост на земята, биват приети на Небето и стават ангели - всеки според това, каква и колко е разумността и мъдростта, поне­же онова, с което човек се е сдобил на света, остава с него и той го носи след смъртта, като то се развива и се изпълва, само че вече според степените на чувството и желанието за благо и истина, не свръх тези степени. Тези, които са показвали малко чувство и желание, получа­ват малко, обаче толкова, колкото могат да приемат според степента на своята любов. Онези пък, при които е имало много чувство и желание, получават много. Сама­та степен на чувство и желание служи като мярка, която се изпълва докрай. Ето защо повече се пада на онези, чия­то мярка е по-голяма, а по-малко се пада на онези, чиято мярка е по-малка. Така е, понеже любовта, на която са присъщи чувството и желанието, приема всичко, което й подхожда; следователно колкото е любовта, толкова се и приема. Именно това се разбира в думите на Господ: „Защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи“ (Матей, 13:12; 25:29). И: „Мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще ви изсипят в пазвата; защо­то, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (Лука, 6:38).

350.
Всички, които са обичали истината и благото заради са­мите истина и благо, биват приети на Небето. Онези, които са обичали много, се наричат мъдри; онези обаче, които са обичали по-малко, се наричат прости; мъдрите са силно осветени, а простите са по-малко осветени: все­ки според степента на [своята] любов към благото и ис­тинното. Да обичаш истината и благото заради тях са­мите значи да ги желаеш и да ги вършиш: онези, които ги желаят и ги вършат, обичат, не онези, които не ги жела­ят и не ги вършат. Първите са онези, които обичат Гос­под и са обичани от Него, защото благото и истината идват от Господ и Той живее в тях, именно, в благото и в истината, а после в онези, които с воля и дело приемат в живота благото и истинното. Човекът, разглеждан сам по себе си, не е нищо друго, освен своето благо и своята истина, понеже благото произтича от неговата воля, до­като истината произтича от неговия разум, а човекът е такъв, каквато е неговата воля и какъвто е неговият ра­зум. От тук става ясно, че човекът е толкова обичан от Господ, колкото неговата воля е изградена от благото, а неговият разум е изграден от истината. Да бъдеш обичан от Господ е същото като да обичащ Господ, понеже лю­бовта е взаимна: на онзи, който Го обича, Господ дава сво­ята обич.

351.
На света смятат, че онези, които знаят много, било от доктрините на Църквата и Словото, било от науките, виждат истините по-дълбоко и по-точно от останали­те, значи, имат повече разумност и мъдрост. Те вярват същото за себе си. От сега нататък ще се каже какво са истинските разумност и мъдрост, а какво са мнимите и лъжливите. Истинската разумност и мъдрост е да виждаш и да разбираш какво са благо и истина, а от тук - кое е зло и кое е лъжа, да можеш да ги разграничаващ чрез интуиция­та и вътрешното възприемане. Във всеки човек има вът­решни и външни начала; вътрешните начала са на вът­решния или духовния човек, а външните начала принадле­жат на външния или природния човек; вътрешните нача­ла образуват едно цяло с външните, затова човекът може да вижда и усеща. Но вътрешните начала не могат да се образуват иначе, освен на Небето, докато външните се образуват в света; след като бъдат образувани вътреш­ните начала на Небето, всичко тамошно въздейства върху външните начала, които идват от света, и ги оформя предвид на съответствието, тоест така, че да действат като едно цяло. Когато това стане, човекът вижда и усеща чрез своите вътрешни начала. За да бъдат създадени вътрешните начала, единственият начин е чо­векът да се вглежда в Божественото и в Небето, защото, както казах, вътрешните начала се създават на Небето. човекът гледа към Божественото, когато вярва в Божес­твеното, когато вярва, че от него произлизат всяко бла­го и всяка истина, което значи, всяка разумност и всяка мъдрост; човекът вярва в Божественото, когато се стреми да бъде воден от Божественото; именно така се отварят неговите вътрешни начала. Този, който прите­жава тази вяра и води живот според вярата, има възмож­ността и способността да разбира и познава. За да стане разумен и мъдър обаче, той ще трябва да научи още мно­го, не само за Небето, но и за света. Онова, което се от­нася до Небето, той научава от Словото и от Църквата, онова, което се отнася до света, научава от науките. Колкото повече научава и прилага наученото в живота, толкова по-знаещ и по-мъдър става, понеже вътрешният поглед, присъщ на неговия разум, и вътрешното чувство, присъщо на неговата воля, все повече се усъвършенству­ват. Простите са онези сред тях, чиито вътрешни нача­ла са отворени, обаче не са развити чрез духовните, мо­ралните, гражданските и природните истини; затова те възприемат истините, които чуват, но не ги виждат [такива, каквито са] сами по себе си; мъдрите са онези от тях, чиито вътрешни начала са не само отворени, но и развити; те виждат истините [такива, каквито са] сами по себе си и ги усещат. От тук става ясно какво представляват истинската разумност и истинската мъдрост.

352.
Мнима разумност и мнима мъдрост означава да не виж­даш и да не усещаш чрез своите вътрешни начала какво са благото и истината, а от тук, също злото и лъжата, а само да вярваш, че благо и истинно или зло или лъжовно са онова, което другите наричат така, и после да го пот­върждаваш. Онези, които не виждат истината в самата истина, а в чужди твърдения, лесно могат да повярват вместо нея в злото и да приемат лъжата, дори да я пот­върждават дотам, че тя да изглежда като истина. Всеки, който твърди нещо, го облича в одеждите на истината, а няма нищо такова, което да не може да се твърди. При тези хора вътрешните начала са отворени само отдолу, а външните са дотолкова отворени, доколкото те са се утвърдили в своите убеждения. Ето защо светлината, в която те виждат, не е светлина от небесата, а светлина от света, която се нарича природно сияние. В тази свет­лина лъжите могат да светят като истини, и дори, кога­то са утвърдени, да блестят, което не би станало в не­бесната светлина. По-неразумни и по-малко мъдри от тези хора са онези, които повече са се утвърдили в свои­те разбирания, а пък по-разумни и по-мъдри са онези, кои­то по-малко са се утвърдили в тях. От тук става ясно какво представляват мнимата разумност и мнимата мъд­рост. Но към тях не спадат онези, които в детството си са смятали за истина онова, което са слушали от учи­телите, ако във времето на младостта, когато мислят със своя интелект, не се вкопчват в тези мнения, а жела­ят [да знаят] истината, упорито я търсят и когато я намерят, вътрешно се проникват от нея. Тъй като тър­сят истината заради самата истина, те я виждат, още преди тя да се потвърди. Ще поясня това със следния пример: имаше разговор между няколко духове, защо жи­вотните се раждат във всяко знание, съзвучно с тяхната природа, но не човекът; каза им се, че е така, понеже жи­вотните се намират в порядъка на своя живот, докато човекът трябва да бъде въвеждан в порядъка чрез знани­ята и науките. Ако човекът се раждаше в порядъка на своя живот, което значи, ако обичаше Бог над всичко дру­го и обичаше ближния, както самия себе си, би се раждал в разумност и мъдрост, а от там - с вяра във всяка истина, доколкото достига до нея чрез мисълта. Добрите духове веднага съзряха и усетиха, че е така поради светлината на истината. Ала духове, които са се утвърдили само във вярата и така са захвърлили любовта [към Бог] и обичта [към ближния], не успяха да го разберат, понеже при тях светлината на утвърдената лъжа замъгляваше светлина­та на истината.

353.
Лъжлива разумност и мъдрост е Всичко, което не призна­ва Божественото, понеже онези, които не признават Бо­жественото, а го заменят с природата, мислят според телесното и плътското начало, бидейки чисто чувстве­ни, независимо доколко минават за учени и ерудити. Но учеността им не достига по-нататък от онова, Което е пред очите, което паметта им удържа и което те разг­леждат почти веществено, въпреки че на истински умни­те същите тези науки служат за формиране на интелекта. Днес под науки се разбират различни видове опитни науки: физика, астрономия, химия, меxаника, а също гео-метрия, анатомия, психология, философия, история на държавите, както и литературата, критиката, езици­те. Онези първенци на Църквата, които отричат Бо­жественото, не издигат своите мисли над сетивните начала, присъщи за външния човек. Те гледат на онова, ко­ето се съдържа в Словото, по същия начин, както на дру­гите науки, без да го правят предмет на мисълта, или пък предмет на някакво вътрешно съзерцаване от страна на рационално просветления ум. Това е така, понеже техни­те вътрешни начала са затворени, а с тях и най-близките им външни начала; затворени са, защото се отвръщат от Небето, от всичко, което могат да видят там и кое­то, казах е присъщо за духа на човека. Те не могат да ви­дят какво са благото и истината, понеже за тях те са в тъма, докато лъжата и злото са осветени. Ала чувстве­ните хора могат да разсъждават, някои по-изкусно и по-дълбоко от други, но въз основа на сетивни заблуди, ут­върдени чрез тяхната наука. понеже могат да разсъжда­ват така, смятат се по-мъдри от другите. Огънят, кои­то разпалва обичта им към разсъжденията, е огън на лю­бовта към себе си и към света. Те живеят в лъжлива ра­зумност и лъжлива мъдрост; тях има предвид Господ, каз­вайки: „Понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чу­ват, нито разбират“ (Матей, 13:13-15), и също така: „За­дето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“ (Матей, 11:25).

354.
Беше ми дадено да разговарям с ред учени след тяхното напускане на света: някои бяха прославени и познати в це­лия научен свят със своите съчинения, други не бяха тол­кова прочути, но имаха в себе си скрита мъдрост. Онези, които отричаха Божественото със сърцето си, колкото и устно да го признаваха, бяха тъй оглупели, че едва ли можеха да разберат някоя гражданска истина, а още по-мал­ко [да разберат] някоя духовна истина. Усещах, та дори и виждах, че вътрешните начала на техния дух бяха затво­рени дотам, че бяха като черни (такива неща в духовния свят са видими) и нито можеха да понасят небесната светлина, нито можеха да приемат каквото и да било въздействие от Небето; чернотата, която обвиваше вътрешните им начала, беше по-тъмна и по-голяма при онези, които се бяха утвърдили срещу Божественото чрез своята научна начетеност. В другия живот такива хора приемат с наслада всяка лъжа, попиват я, както гъба попива вода, и отхвърлят всяка истина - така, както из­гладената кост отхвърля всичко, падащо върху нея; казва се дори, че вътрешните начала на онези, които са се обя­вили срещу Божественото, вземайки страната на приро­дата, се вкостеняват. Главите им изглеждат дебели и твърди, сякаш са направени от черно дърво, стигащо чак до носа — белег, че те вече не притежават никакво възп­риятие. Такива духове са потопени в бездни, които изг­леждат като блата, където биват измъчвани от виде­ния, в каквито се обръща тяхната лъжовност; техният адски огън е страстта им към прослава и известност и тази страст ги настройва един срещу друг, кара ги да из­мъчват с адска ревност онези, които не ги тачат като богове. Така те поред се измъчват един друг. Ето на как­во се обръща всяка светска ученост, която не приема в себе си небесната светлина чрез признаване на Божественото.

355.
Че когато след смъртта си отидат в духовния свят, уче­ните са такива, би могло да се установи дори и само чрез обстоятелството, че тогава всичко от природната па­мет, пряко свързано с телесната сетивност, като науч­ните дисциплини, които малко по-горе бяха споменати, се намира в покой и само рационалните способности, от които те идват, служат на мисълта и на речта. Човек носи цялата своя природна памет, но онова, което се на­мира там, вече не е под неговия взор, нито пък прониква в мисълта му така, както е ставало, докато е бил на земя­та. Той не може да извика нищо от там и да го пренесе в духовната светлина, защото то не и принадлежи, но ра­ционалното или интелектуалното, което човекът е ус­воил от науките, докато е живял в тялото, се съгласува със светлината от духовния свят. Ето защо, колкото ра­ционален е станал човешкият дух чрез светските знания и науки, толкова рационален остава той и когато прекъс­не връзката с тялото, защото тогава човекът става дух, а духът е този, който е мислел в тялото.

357.
Има много мнения за приемането на Небето: някои смя­тат, че там се приемат само бедните, а не богатите; други - че Небето е еднакво отворено и за бедни, и за бо­гати; трети - че богатите не могат да бъдат приети, освен ако не се откажат от своите богатства и не станат като бедните. Всички потвърждават своите мнение чрез Словото. Но онези, които правят разлика между богати и бедни, що се отнася до Небето, не разбират Сло­вото. Словото по смисъл е духовно, а по букви е природ­но, ето защо онези, които го разбират само в буквален смисъл, а не според духовния му смисъл, бъркат в много неща, най-вече за бедните и богатите, като смятат, че за богатите е толкова трудно да влязат на Небето, кол­кото за камила да премине през иглено ухо, а за бедните е лесно, защото се казва: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ (Матей, 5:3; Лука, 6:20). Ала онези, които знаят нещо за духовния смисъл на Словото, мислят другояче. Те знаят, че Небето е за всички, които живеят във вярата и любовта - еднакво за бедни и за бо­гати. Кои точно се разбират в Словото под богати и кои под бедни, ще се каже впоследствие. От многото беседи с ангелите и от общуването с тях успях със сигурност да узная, че богатите отиват на Небето толкова лесно, кол­кото и бедните; че човекът, който е живял в изобилие, не е изключен от Небето, нито че ще бъде приет там, ако е бил все в нужда. Там има толкова богати, колкото и бедни, а мнозина богати имат повече слава и щастие от бедните.

358.
Ще си позволя най-напред да напомня, че човекът може да добива богатства и да ги умножава колкото иска, стига да не върши това с измама и по лоши начини. Може да яде и пие вкусни неща, ако не го прави цел на живота; да обитава великолепни сгради, ако възможностите му го поз­воляват; да разговаря с другите; да се отдава на забавле­ния, да обсъжда светски въпроси; няма защо да се разхож­да, преструвайки се на благочестив, със скръбно и печал­но изражение и наведена глава, а може да бъде радостен и щастлив; няма защо да дава на бедните, ако не го води [ис­крено] съчувствие. Или накратко казано, може да живее, що се отнася до външната форма, напълно като светски човек, което никак не ще му пречи да отиде на Небето, стига вътре в себе си да мисли за Бога, както подобава, и да се държи искрено и открито с ближния. човекът е та­къв, каквито са неговите чувство и мисъл, тоест, какви­то са неговите любов и вяра - всичко, което върши вън­шно, той извлича от своя живот, понеже да вършиш оз­начава да искаш, а да говориш означава да мислиш; дейст­вието произтича от волята, а говоренето произтича от мисълта. Ето защо, под думите, изречени в Словото, че човекът се съди според делата и се награждава според постъпките, се разбира, че се съди и награждава според неговите мисъл и чувство, от които идват делата или пък които се съдържат в делата: без мисълта и без чувс­твото действието е нищо, понеже зависи изцяло от тях. От тук става ясно, че външното в човека не върши нищо, ами неговото вътрешно е, от което зависи външ­ното. Ето един пример: онзи, който се държи искрено и не мами другите само по причина на това, че се страху­ва от закона и се притеснява за доброто си име, т.е. за своята чест или своята печалба, би мамил другите колко­то може, ако този страх не го сдържаше; неговите ми­съл и воля са измамни, макар че делата му външно изглеж­дат искрени; бидейки вътрешно неискрен и измамник, той носи в себе си Ада; онзи пък, който се държи искре­но и не мами другите, защото това е срещу Господ и сре­щу ближния, дори да можеше да измами, не би пожелал да го стори: неговата мисъл и неговата воля са съвестта -затова той носи в себе си Небето. Делата им могат да изглеждат външно еднакви, но вътрешно са напълно раз­лични.

359.
И тъй, ако човекът може да живее както всички други във

360.
След смъртта им говорих с някои, които, докато живели на земята, се отрекли от света и се посветили на почти уединен живот, за да отделят своите мисли от светско­то, да се отдадат на благочестиви размисли, като вярва­ли, че така поемат по пътя към Небето. Но в другия жи­вот те са тъжни, презират другите, които не им прили­чат, негодуват, задето не им е отредено повече щастие, отколкото на останалите, смятайки, че са го заслужили, никак не се грижат за другите и странят от задължение­то на взаимната обич, чрез която става съединяването с Небето. Повече от всички копнеят за Небето, но когато се издигнат до ангелските селения, предизвикват тре­вожност, която смущава щастието на ангелите. Затова те се отделят, и след това отиват в пустинни места, където водят същия живот, както на земята. Човекът може да се оформи за Небето само на земята, [защото] тук са крайните проявления, в които всяко чувство намира завършек. Ако то не се прояви или не прелее в делата, както се случва на мнозина в обществото, чувството се задушава, понякога дотам, че човекът повече не вижда ближния, а единствено себе си самия. От тук става ясно, че животът на обич към ближния, т.е. да се държиш от­крито и почтено във всяко деяние и при всяка служба, води на Небето, не обаче животът на лагочестието, ли­шен от тях; следва, че упражняването в обич [към ближ­ния] и растежът на благата, идващи от такъв живот, могат да съществуват, само доколкото човек е отдаден на делови занимания и не съществуват, доколкото той се оттегля от последните. Ще кажа за това нещо от опит; много от онези, които са се осветили на делови начина­ния и търговия в света и чрез това са забогатели, сега са на Небето. Но малцина са там онези, които на земята са добили почести и са станали богати в службата. Така е, понеже, придобивайки блага и почит заради правилните и праведните си решения по раздаването на изгодни и по-четни места, те толкова им се отдали, че заобичали само себе си и света, като така отвърнали от Небето своите мисли и чувства и ги извърнали към себе си самите; колко­то повече човекът обича себе си и света и вижда във всичко себе си и света, толкова повече той се отчуждава от Божественото и се отдалечава от Небето.

361.
Участта на богатите на Небето е такава, че те живеят в по-голямо великолепие от останалите: някои обитават дворци, където всичко сияе така, сякаш е от злато и сребро, имат в изобилие всичко, необходимо за живота; обаче те ценят не толкова предметите, колкото самата им полезност: нея виждат ясно и сякаш в светлина, а зла­тото и среброто им се струват като в сянка и мъгла. Това е така, понеже на света те са обичали службата, до­като златото и среброто са ценели само доколкото били средства и помагачи за делата. Самата служба сияе на Небето: службата на благото като злато, а службата на истината като сребро. Каквато е службата, която са имали на света, такова е тяхното богатство, такава е тяхната радост, такова е тяхното щастие. Който слу­жи на благото, той осигурява себе си и своите близки с не­обходимите за живота неща, желае изобилие за [доброто на] своята родина и своите ближни, за които богатият може да върши добро по много повече начини от бедния. така душата може да се отдалечи от празния живот, кой­то е пагубен, понеже в него човекът, поради вроденото си зло, мисли за злото. Тези служби са добри, доколкото съдържат в себе си Божественото, тоест, доколкото чо­векът се съсредоточава върху Божественото и върху Не­бето, като полага в тях своето благо, докато в охолство­то [съзира] само нещо, което служи на благото.

362.
Ала участта на богатите, които не са вярвали в Божест­веното, отблъсквали са от духа си всичко, присъщо на Не­бето и Църквата, е противоположна: те са пратени в Ада сред мръсотия, нещастие и нужда: на това се обръ­щат богатствата, когато човек ги обича заради самите тях. Не само богатствата обаче, но и самата им служба: живот в страсти, задоволяване на желания, щото духът изобилно и свободно да се посвещава на безчестия, та чо­векът да се издигне над другите, които презира. Тъй като нямат в себе си нищо духовно, а само земно, тези бо­гатства и техните служби се превръщат в мръсотии; на­истина, духовното в богатствата и тежите служби е като душата в тялото и като небесна светлина във влаж­на почва: без него те гният, както тялото без душа и влажната почва без светлина. Такава е съдбата на онези, които са се съблазнили от богатствата и са се откъсна­ли от Небето.

363.
Във всекиго след смъртта му остава неговото чувство или господстваща любов, която не може да се изкорени във вечността, понеже човешкият дух е напълно еднакъв с нея и (което е тайна) тялото на всеки дух или ангел е външна форма на неговата любов, напълно съответства­ща на вътрешния му образ, тоест на неговите душа и дух. Ето защо, по лицата, жестовете, говора може да се разбере какви са духовете; човекът на земята се познава така - ако не се е научил да се преструва чрез лицето, жестовете, говора. От тук може да се установи, че човек остава във вечността такъв, каквато е неговата господ­стваща любов. Беше ми дадено да разговарям с някои, ко­ито бяха живели преди седемнадесет столетия, чийто живот бе известен от написаното по онова време, и раз­брах, че още носят любовта, в която са се намирали то­гава. От тук може да се види, че любовта към богатства­та и тяхната употреба остава във всекиго завинаги, и то същата, както на земята, обаче с тази разлика, че богат­ствата на онези, които са си служили с тях за добри цели, се превръщат, според своите служби, в удоволствия, а бо­гатствата на онези, които са ги използвали за зло, се превръщат в нечистотии, на които обаче те се радват, както са се радвали в света на земните богатства, упот­ребени за зли служби. Тъкмо затова се радват на нечисто­тиите, защото мръсните желания и гнусните безчестия, които богатствата са обслужили, а също скъперничест­вото, което е любов към богатството без употреба, съ­ответстват на нечистотиите; духовната нечистота не е нищо друго.

364.
Бедните не отиват на Небето поради своята бедност, а поради своя живот; животът следва всекиго, независимо дали е беден или богат; няма за единия повече особено милосърдие, отколкото за другия; които са живели добре, биват приемани, а онези, които са живели зле, биват от­блъснати. При това бедността също съблазнява и отда­лечава човека от Небето, както охолството: мнозина от бедните не са доволни от своята съдба, много са често­любиви и смятат богатството за благословия, така че, когато не го получат, изпадат в гняв и мислят лошо за Бо­жието провидение; завиждат на другите за благата и, имат ли сгоден случай, се стремят да ги измамят; също така, живеят в нечисти желания. Другояче е при онези бедни, които са доволни от своята участ, които са усър­дни и прилежни в делата, предпочитат работата пред безделието, действат предано и разумно, като същев­ременно водят християнски живот. Няколко пъти можах да говоря с духове, които принадлежаха към селското със­ловие и към простия народ; през своя земен живот бяха вярвали в Бог, бяха постъпвали правилно и праведно в сво­ите дела; изпитваха любов към познанието на истината, като искаха да разберат, що е обич към ближния и що е вяра, понеже на света бяха слушали да се говори много за вярата, а пък в другия живот слушаха да се говори много за обичта към ближния. Ето затова им бе казано, че обич към ближния е всичко, което се отнася до живота, дока­то вяра е всичко, което се отнася доктрината; че обич към ближния е да желаеш и вършиш праведното и правилното във всички дела, докато вярата означава да мислиш праведно и правилно; че вярата и обичта към ближния се съединяват — така, както [се съединяват] уче­нието и животът според него, или така, както [се съеди­няват] мисълта и волята; че вярата се превръща в обич към ближния, когато човекът желае и върши онова, кое­то мисли за праведно и правилно; че тогава вярата и обичта към ближния не са две същности, а една. Те го раз­браха и се зарадваха, казвайки, че на света не са разбирали, че „да вярваш“ било различно от „да живееш".

365.
От това може да се установи, че богатите отиват на Небето също като бедните, еднакво лесно и едните, и другите. Ако се смята, че за бедните било лесно, а за бога­тите било трудно, това е от неразбиране на Словото там, където се споменават богати и бедни. Под „богати" тук се разбират в духовен смисъл онези, които изобилст­ват с познания относно благото и истината, ще рече, принадлежащите към Църквата, където е Словото; под „бедни" се разбират онези, които не притежават тези познания, обаче ги желаят, следователно онези, които са извън Църквата- това ще рече, там, където Словото го няма. Под облечения в порфир и висон богаташ, запратен в Ада, се разбира юдейският народ, наречен богат, защо­то имал Словото и, значи, познания за доброто и истина­та в изобилие. Ето защо, чрез дрехите от порфир се оз­начават познанията за благото, а с дрехите от висон се означават познанията за истината. Под бедняка, които лежал пред вратата на богаташа, искайки да се нахрани с трохите от неговата трапеза, а пък после бил отнесен от ангелите на Небето, се разбират не-юдеите, които, лишени от познания за благо и истина, все пак се стре­мят към тях (Лука, 16:19-31). Под богатите, които били поканени на голям пир, обаче се извинили и не отишли, също така се разбира юдейският народ, а под бедните, за­ели техните места, се разбират не-юдеите извън Църк­вата (Лука, 14:16-24). Ще кажа също така кой се разбира под богат, за когото Господ казва: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие" (Матей, 19:24). „Богат" тук обозначава богатите в двата смисъла - както в духовния, така също и в природния: богати в природен смисъл са онези, които изобил­стват с богатства и влагат в тях своето сърце; бога­ти в духовен смисъл са онези, които изобилстват на поз­нания и науки, понеже това са духовните богатства, и [които] чрез тях желаят със собствената си разумност да проникнат в онова, което се отнася до Небето и Цър­квата. Но понеже това е против Божия порядък, казва се, че по-лесно ще е камила да мине през иглено ухо, защото в този смисъл камилата означава науката и знанието изоб­що, а игленото ухо - словната истина. Днес не се знае, че под камила и иглено ухо се разбира това, понеже още не е открита науката, която учи какво означава в духовен смисъл онова, което Словото казва буквално; във всяка частица от Словото има духовно, но и природно значе­ние, защото Словото - за да се извършва свързването на Небето със света, или на ангелите с човеците, след като вече е прекъснала пряката връзка - е записано според чис­тите съответствия на природното с духовното; от тук става ясно, какво именно да се разбира под богати. Много места в Словото показват, че богати в духовен смисъл са дарените с познания за благо и истина, като под богатства се разбират самите познания, например: