Разглеждане на въззивната жалба от втората инстанция. Решение на въззивния съд по жалбата

54. Разглеждане на въззивната жалба от втората инстанция. Решение на въззивния съд по жалбата

2. Въззивната инстанция не може да почне да разглежда спора, когато решението на първата инстанция е нищожно или недопустимо, тъй като въззивният съд трябва да е втора инстанция. Въззивният съд трябва да провери дали решението е валидно (чл. 209, ал. 2) и ако не е спира до там. Дори страната да не се позове на нищожност, съдът сам следи служебно, нищожността може да бъде предявена и чрез възражение или по исков ред. Ако се установи такъв порок съдът дължи решение, прогласяващо нищожността – това е установително решение, което само установява нищожността. За развитието на делото има значение характера на нищожността:

1) ако нищожността е обусловена от нищожен състав на първоинстанционния съд, делото се връща в първа инстанция и се гледа от действителен състав;

2) ако нищожността на делото е пълна въззивния съд следва да прекрати делото.

3. Ако решението е валидно следва да се разгледа дали е допустимо – чл. 209, ал. 1. Ако ищецът няма право на иск той няма да има право и на въззивна жалба. Въззивния съд проверява дали са на лице основанията за недопустимост на решението. Ако решението е недопустимо съдът следа да го обезсили. Какво става с делото зависи от порока:

1) ако ищецът е нелегитимен делото ще се прекрати, ако е нелегитимен ответника се дава възможност на ищеца намери легитимен пред първоинстанционния съд;

2) ако делото е неподсъдно го изпраща на компетентния първоинстанционен съд;

3) ако е разгледан непредявен иск – делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.

4. След като се провери решението следва да се премине към изследване на обстоятелствата и документите по делото. У нас въззивното обжалване е пълно и пред въззивната инстанция могат да се представят нови факти и обстоятелства – нововъзникнали, новооткрити и непредявени (санкцията за последните е молба по чл. 65, ал.1). Въззивния съд може в закрито заседание да прецени дали да допусне доказателствата или не. Нови доказателства могат да се сочат докато делото е висящо в този смисъл т. 6 на ТР 1/2000 г. Въззивната инстанция се опира на дейността на първата инстанция, за която черпи сведения само от протоколите по делото. Въззивната инстанция не събира отново всички доказателства, т.е. тя не повтаря първоинстанционната дейност, а я продължава. Само ако прецени, че е нужно повторно събиране на някой доказателства тя го постановява.

5. Разглеждането на делото става в открито заседание – заседанията всъщност са първо и второ. Въззивната инстанция трябва да събере всички доказателства, да направи изводи от тях и да намери приложимия закон, за да постанови решение. Няма значение какъв е извода на въззивния съд той дължи решение със самостоятелни мотиви. Чл. 208, ал. 1 е неточен: Въззивният съд в състав от трима съдии разглежда жалбата в открито заседание, събира доказателства, изслушва страните и оставя в сила или отменя изцяло или частично постановеното решение. Ако отмени решението, съдът решава делото по същество. От този текст може да се направи извод, че съдът има 3 възможности:

5.1. Да установи, че решението е правилно, а подадена срещу него жалба е неоснователна. В този случай той оставя първоинстанционното решение в сила. В този случай няма ново решение с нов диспозитив, а просто съдът казва “отхвърля жалбата”. В този случай става дума за сложен фактически състав – решението на първата инстанция + потвърждаващото решение на втората инстанция. Решението на въззивната инстанция остава в пространството и подлежи на касационно обжалване.

5.2. Да установи, че решението на първоинстанционния съд е изцяло неправилно. В този случай, когато изводите между първата и втората инстанция са различни въззивния съд постановява друго решение. Това решение ще е единственото решение по делото и от него ще произтичат последиците, присъщи на решението по искови дела.

5.3. Да установи, че решението на въззивния съд е частично правилно. За частта, която е правилна въззивния съд ще постъпи съобразно първата изложена хипотеза, а за частта, която е неправилна – съобразно втората.

Казаното до тук води до извода, че при неправилно решение делото не може да се върне в първоинстанционния съд.

С чл. 208, ал. 2 изрично е въведено положението, че не може с обжалването на решението да се стигне до резултат във вреда на обжалващия. Това е така само в случаите, когато няма насрещна въззивна жалба, напр. в случая, когато искът е уважен частично до определен размер и ищецът е подал иск за неуважената част, без да има жалба от ответника.

6. Изпълнителна сила на осъдителните решения на въззивния съд и защитата срещу нея. След реформата на ГПК от 1999 г. невлезлите в сила осъдителни решения на въззивната инстанция са обявени за изпълнителни основания – чл. 237, б. “а”. За това и чл. 218б, ал. 2 разпорежда, че подадената срещу осъдителното решение на въззивния съд касационна жалба не спира изпълнението му. Тази изпълнителна сила обаче е основание за някои въпроси:

6.1. Осъдителните решения на въззивния съд могат да бъдат:

1) осъдително решение на първоинстанционния съд и решение на въззивния, което отхвърля жалбата срещу него;

2) самостоятелно решение на въззивния съд, с което се уважава осъдителен иск, отхвърлен от първата инстанция.

6.2. И в двете хипотези ответника може да атакува решението на въззивния съд и да поиска от ВКС да спре изпълнението му като процедурата е уредена в чл. 218б, ал. 3-6.

6.3. Ако в резултат на касационното обжалване се стигне до отхвърляне на осъдителния иск от ВКС или от съответния въззивен съд, където делото е върнато за ново разглеждане, спряното принудително изпълнение следва да се прекрати. Ако пък принудителното изпълнение не е било спряно и е приключило проф. Сталев счита, че трябва по аналогия да се приложи чл. 241, ал. 3 и да се издаде обратен изпълнителен лист.

7. Отклонения от типичното развитие на въззивното производство.

7.1. Ако е имало субективно съединяване на искове – другарство, твърде е възможно въззивната жалба да е от единия другар или срещу единия другар. Поради идентичността на положението на необходимите другари, жалбата подадена от един или срещу един от тях важи и за останалите и те се конституират като страни по делото. При обикновеното другарство важи диспозитивното начало – чл. 204: Всеки от другарите по делото може, не по-късно от първото заседание във втората инстанция, да се присъедини към жалбата, подадена от неговия съищец или съответник. Присъединяването става чрез подаване на писмена молба с преписи от нея за противната страна. Присъединяването не е обвързано от срока за жалбата, това е специално процесуално правомощие на обикновените другари. Ако те го упражнят преди края на първото заседание във втората инстанция те се конституират като страни. Ако не се присъединят решението по делото не се отнася за тях (може да търсят промяна по извънредни способи). По аналогия правилото за присъединяване може да се използва и от подпомагащата страна.

Според чл. 206, ал. 2, изр. 1: Съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите другари на жалбоподателя. Това правило може да се приложи и спрямо неприсъединилите се другари. Ако обаче отмяната се дължи на лични възражения на обжалвалия другар, следва да се приеме, че правилото на чл. 206 ще важи само спрямо необходимите, а не и обикновените другари, когато отмяната на решението на засяга установяването по общи факти. Според т. 16 ТР 1/2000 г.: Обжалваното решение не може да се отмени по отношение на обикновените другари на въззиваемия срещу които не е изрично насочена жалбата - чл. 196, ал. 2, пр. 2 ГПК.

7.2. При обективно съединени искове водещо е диспозитивното начало. Ако жалбата засяга един от исковете, то обжалването не засяга решението по необжалваните искове. Ако решението по главния иск е обжалвано това ще засегне и евентуалния иск. Чл. 206, ал. 2, изр . 2 казва: При отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. В този случай делото не се връща на първа инстанция, защото първоинстанционната дейност и по евентуалния иск е извършена, но липсва крайния акт – т. 14 от ТР. При кумулативното съединяване на исковете важи диспозитивното правило – обжалването на решението по единия иск не засяга необжалваните решения по другите (за тях остават извънредните основания по чл. 231). В останалите хипотези на съединяване при обжалването на един иск не се засягат останалите.

7.3. Пред въззивния съд не се допускат действия по промяна на иска, защото така би се ограничела двуинстанционноста. Могат да се правят възражения за давност, право на задържане и др. Не може обаче да се прави възражение за прихващане във въззивната инстанция, когато насрещното вземане е спорно – такова е и становището на ВКС. Ако насрещното вземане не е спорно е възможно прихващане и във въззивната инстанция.

7.4. Прекратяване на въззивното производство. Може да се стигне до него било на основания типични за прекратяване и на първоинстанционното производство, така и на специфично основание.

1) Общи основания – смърт на страна, сливане между страни по делото, оттегляне или отказ от иска, съдебна спогодба. В тези случаи се прекратява целия процес и се обезсилва постановеното пред първата инстанция решение.

2) Чл. 203, ал. 1: При всяко положение на делото страната може да оттегли изцяло или отчасти подадената жалба. В този случай съгласието на противната страна не е необходимо. Оттеглянето на въззивната жалба прекратява само въззивното производство и то в рамките на оттеглянето.

8. Правилото на чл. 211: Доколкото няма особени правила за производството пред въззивната инстанция, прилагат се съответно правилата за производството пред първата инстанция, ясно показва, че втората инстанция е по същество и не е повторение на първата.