2015 година център по превенция и социална адаптация пловдив

„Влияние на психотравматичните фактори, върху извършването на противообществени прояви от малолетни и непълнолетни”

1. 
   Психотравматични събития:
   

В България пръв дава научно описание на характера и същността и механизмите на психотравмата д-р Кирил Чолаков, при създаването на своя метод на психотерапия при неврози познат като "метод на психофизиологична декапсулация".

• Внезапна травма. Настъпва в резултат на внезапно събитие, заплашващо живота, психическата и физическа цялост на човека или на значими за него хора. Много често отключва физиологичен афект.

• Остра психотравма. Може да произлезе както от гореспоменатите събития, така и от тежко преживяване на конфликт, прекратяване на значими за индивида взаимоотношения, преживяване за социално унижение и др.

• Хронична травма. Дълготрайно преживяване в емоционално неблагоприятна ситуация. Последната би могла да бъде живот в неблагоприятно (дисфункционално) семейство, дълготрайна тежка житейска ситуация (принудителен брак, смъртоносна болест на родител), трайни морални или физически вреди.

• 
  Фаза на първоначално възникване на интрапсихичен конфликт или състояние, изразяващо се с интензивно негативно емоционално напрежение, което се манифестира с раздвоение, мъка, тревожност, страх, вина, болка и др.
  
• 
  Фаза на мобилизация и надежда за справяне, според телесните и психологичните възможности на личността, с възникналата ситуация.
  

• 
  Фаза на преодоляване, освобождаване, пълно осъзнаване, свикване, дори забравяне, преизграждане, отреагиране на интрапсихичния конфликт. Изходът е възстановяване на психофизиологичното равновесие на личността.
  
• 
  Фаза на емоционален срив, душевна рана, болезнен спомен или фаза на психосоматични, психоневротични, психогенни, соматопсихични разстройства.
  

Могат да са и повтарящи се в рамките на период от време събития – най-вече злоупотреба над деца, неглижиране, живот в ситуация на перманентно улично насилие, попадане в концентрационни лагери, пленничество, отвличане от терористи и др.

В продължителни изследвания на различните типове  травматични ситуации Леонор Тер стига до заключението, че психологически най-тежки ефекти имат травмите, които са:

• 
  Причинени от хора – особено от близки хора, от които индивидът е зависим – напр. родителите
  
• 
  Повтарящи се и продължителни
  
• 
  Непредвидими
  
• 
  С много измерения
  
• 
  Садистични
  
• 
  Преживени в детството
  

Травмата в ранна възраст, когато личността се формира, повлиява цялостно детските перцепции и вярвания за света, които по-късно се транслират в зряла възраст. Тежките травми могат сериозно да повлияят хода на целия живот; преживени в детството те водят до нарушаване естествените задачи на развитието и най-вече до дефицити в придобиването на социални умения, чувство за независимост и самодостатъчност.

В много случаи продължителният  психотравматичен опит води до сложни и разнообразни реакции на постравматично стресово разстройство (ПТСР). Според някои специалисти може да се говори за „комплексно ПТСР”. Освен типичните симптоми за ПТСР тук може да се

Най-честите емоционални последици са:

• 
  гняв – приглушен или експлозивен;
  
• 
  крайна смиреност и пасивност;
  
• 
  агресивно и контролиращо поведение.
  

Преживяването на хронична психотравма води до сериозни изменения и нарушения в перцепцията за себе си – засегнати биват чувствата на адекватност, самоуважение  и самоприемане, често се стига до усещане за напълно разрушена, разчленена идентичност. Злоупотребата в детството води до преживяване за тотална загуба на контрол и индивидите са склонни да атрибутират това на собствените си дефицити – т.е. да се възприемат като неспособни да се справят. Резултатите са чувства на безпомощност и безсилие; унижение и срам; деградация и оскверненост; социална стигма; самоненавист и  желание за самонараняване.  Всичко това в последствие накърнява способността да се създават и поддържат смислени и пълноценни интерперсонални взаимоотношения.

2. 
   Фактори, които водят до психотравматични събития и влиянието им върху детската и младежка психика. Корелация между типа травма, вероятността от извършване и вида на противообществената проява.
   

В повечето случаи насилието и насилствените престъпления са целенасочено планирани, без значение поведението на жертвата. Днес характерни черти на насилието са: масовото разпространение на чувството за застрашеност и ненаказуемост на извършителите, липса на доверие в институциите, призвани да гарантират сигурност, разпространението на модели на насилие като легитимно средство за налагане на собствената правда. В по-широк план се увеличава груповото извършителство, извършва се предварителна подготовка и планиране. Насилието се характеризира с бруталност, жестокост, дързост и цинизъм.

Има случаи, когато осъщественото насилие е върху абсолютно непознат обект. Така през последните години се е увеличил броят на жертвите, които не са познавали своя насилник. Което означава, че е намаляло значението на основния фактор, провокиращ насилие – ролята на предшестващи конфликтни взаимоотношения между извършители и жертви.

Рискът от насилие и престъпност у децата също нараства и те стават по-склонни към разрушение и насилие.  

Детството и юношеството са критични периоди в развитието, които дават възможност да се очертае процесът на зараждане и развитие на насилието - неговото начало и продължение в юношеството. Такъв подход освен това дава възможност да се изследва насилието във връзка с друго рисково поведение, което се проявява в юношеството.

Юношеството е период на непокорство, промени и уязвимост, който може да показва увеличение в честотата и средствата за прояви на насилие и друго рисково поведение. Разбирането за това кога и при какви обстоятелства насилническото поведение се проявява, помага на изследователите и е време за професионални интервенции, които са насочени към тези критични точки в развитието.

Теория за възрастово-градирания жизнен цикъл, социализацията и насилието.

Теорията на Сампсън и Лауб за каузалната връзка между ранното отклонение и по-късното девиантно поведение не е просто продукт на индивидуалните характеристики; Социалните събития могат да променят към въздържание от насилие някои индивиди, докато други да продължат да участват в насилствени престъпления.
Предизвикателства на детското развитие:

• 
  Трудности, породени от буен темперамент – такива деца може да се държат импулсивно, заплашително, агресивно, изолирано или безучастно.
  
• 
  Проблеми със социализацията – Поведението на околните и на родителите са първите уроци, които възприемат децата. Насилственото поведение в къщи, както и това, което се шири в средствата за масова информация могат да създадат у детето убеждения, че търсенето на силни усещания и насилието са начини за решаване на проблемите.
  
• 
  Емоционална травма - отразява се дълбоко в бъдещите взаимоотношения на детето и начина му на възприемане на околния свят. Децата, които са насилвани физически, сексуално и психически, често стават насилници. Пренебрегваните деца имат проблеми със създаването на взаимоотношения. Понякога тези деца вместо желание за насилие развиват тежки страхове, неврози или проблеми на личността, характеризиращи се с емоционална и поведенческа нестабилност.
  
• 
  Травматичен стрес - резултат от единично, внезапно и силно въздействащо събитие, което променя, застрашава или уврежда живота на индивида или на негов близък. Травмиращи събития могат да бъдат: смърт на близък, катастрофа, обир, грабеж, насилие, физическо нараняване, бедствие, пожар, земетресение, тероризъм, убийства в общността и всяко преживяване заплашващо живота и сигурността на човека.
  

склонност към подпалвачество

прояви на жестокост към животните

нощно напикаване

Детето е социално изолирано, затворено в себе си и отхвърлено от останалите

Чувствата и поведението му лесно се поддават на влияние

Детето е жертва на насилие или грубо отношение

Употребява наркотици и алкохол

Обсебено е от мисълта за преживяна несправедливост

Реагира изключително гневно и бурно на разочарования и критики с желание за отмъщение

Сприятелява се с деца, които имат склонност към разрушение и насилие

Изпитва интерес и възхищение към оръжия

Рисува картини на насилие или с образ на разруха като ги пресъздава в художествени изяви

Според структурно-функционалния анализ на Р. Мъртън причина за насилието е разминаването, несъгласуваността между целите на обществото и социално-одобряваните средства за осъществяването на тези цели.
Семейството като фактор
Липсата на семейство или на определени негови характеристики имат функцията на криминогенни и виктимогенни рискови фактори. Като цяло тези фактори нарушават капацитета на семейството да осигурява на детето подкрепа, грижа и адекватни стимули за развитие.Те са насочени или към заличаване на семейството (липсващо или непълно семейство, в което единият или и двамата родители липсват), или към увреждане на функциите му. И в двата случая рисковете дефинират лишеност на детето от базисни потребности.

Рисковото семейство е подложено по-често от други категории семейства на негативно макросоциално въздействие. Такова е всяко многодетно семейство, в което родителите нямат ресурс да отговорят на потребностите на всичките си деца; семейство, в което родител упражнява домашно насилие или извършва престъпления; семейство, чийто социален статус девалвира поради дълготрайна безработица, ниско образование, дълбока бедност и др. В рисково семейство детето развива характерни нарушения на социализацията: отсъствие на елементарни хигиенни навици, невъзможност да се адаптират в непозната среда, хиперсексуалност, нарушения в половата ориентация, кражби, лъжене, прояви на жестокост и агресия (вкл. подчертан нецензурен стил на изразяване), загуба на интерес към труда и образованието, ленивост, пристрастяване към психотропни вещества и др.

Най-често рисковият ефект се поражда в семейство, в което родителите са разделени и детето не може да се справи с възникналото за него емоционално раздвоение. Раздялата води до отпадане на поне едната родителска фигура (обикновено бащината) и прехвърляне на нейната отговорност върху другия родител, с което се разрушава моделът на родителската двойка с активно присъствие на майчината и бащината фигура. Раздялата на родителите може да доведе до отпадане и на двете фигури и изоставяне (депривиране) на детето.

Тези случаи зарудняват правилното идентифициране и ориентиране на децата в ролите на мъжа и жената в семейството, като създават риск от вторично влошаване на психологичния климат в семейството, поради дезадапивни реакции на самотния родител (свръхпротективност към детето, пренасяне на разочарованието от партньора върху детето, преживяване на детето като бреме и причина за неблагополучията в личния живот). Половата диференциация на детето е силно застрашена при непълна раздяла на родителите, когато се запази съжителството или постоянният контакт между тях, но всеки от родителите изгради алтернативни паралелни интимни връзки с трети лица.

В повечето случаи раздялата се преживява от децата травматично и липсата на фигура на единия родител засилва поведенческите отклонения като форма на търсене на внимание, помощ и подкрепа. В основата им стоят неефективни стратегии за справяне в тази трудна житейска ситуация, както и вина за настъпването й, която детето се опитва да преодолее, като чрез поведенческото отклонение търси да заслужи наказание.

Аналогични са реакциите при смърт на родител или лишаване на единия родител от родителски права. Изоставянето на детето, когато няма възрастен, който да поеме родителската роля, има за крайни проявления скитничество и винаги пречи на нормалната социализация. Отглеждането на детето от близки роднини в отсъствие на родителите (например баба и дядо) поражда самостоятелни категории рискове. Тези лица понякога нямат необходимия авторитет да контролират детето, обикновено страдат от влошено здраве и недостиг на финансови средства, с което излъчват към детето внушение за слабост и непълноценност. Разликата в поколенията обуславя слаба приспособимост към потребностите на детето.

Възприетите в микросредата възгледи за методите на възпитание и отглеждане на детето имат пряко отражение върху поведението на детето и разкриват богато разнообразие в съвременното общество, тъй като съвременното семейство преживява сложна еволюция към нов модерен модел, при който намалява броят на децата, изменя се видът на взаимоотношенията, системата на власт и подчинение, ролите и функциите на членовете, увеличава се дистанцията между поколенията на детето и родителите, засилват се процесите на разпад на семейството.

Всичко това определя състоянието на съвременното семейство като кризисно. Разграждането на патриархалното семейство поражда конкуренция между ценността ,,послушно дете”, моделирано според идеалите на обществото, и оценностяването на детската индивидуалност и самостоятелност. Двете ценности стоят в основата на двете доминиращи и най-известни стратегии за възпитание – авторитарната и либералната. Крайностите при интерпретацията и прилагането на всяка от тях имат значението на криминогенни и виктимогенни рискове.

Процесът на възпитание в семейството трябва да позволи благоприятно влияние върху детето, като

1. контролира формите, които приема творческият му потенциал;

2. изключва строгост и снизходителност

3. предлага разбирателство, непрекъснато окуражаване и развиването на чувството за

общност.

Най-вредното за детето съчетание на родителски стилове е разрешаващо-опрощаващ подход на майката и пренебрежителен баща. По последни проучвания най-често е съчетанието на разрешаващо-опрощаващ стил и при двамата родители.

Към стиловете на родителстване пряко отношение има образованието на родителите и отношението им към него. Съществуват семейства с нискообразовани родители, които насърчават образованието на детето и така предотвратяват риска то да възпроизведе опита им. Обратно, семейство на високообразовани и свръхамбициозни родители може да компрометира образованието, ако детето го идентифицира като причина родителите му да го пренебрегват.

Образователният ценз, особено на майката, е решителен фактор за развитието на детето. Колкото по-нисък е той, толкова по-слаби са възможностите на родителите да създават образователни стимули за детето и толкова по-голяма е вероятността то да развие отклонение в поведението. Голямото мнозинство са отгледани от майки с много ниско образование и извънредно нисък интерес към него(основно образование). Аналогична е картината и при бащите, въпреки относително по-високото формално придобито образователно равнище (средно образование).Този фактор директно обуславя годността на семейството да възпитава диференцирани ценности у детето и да изгражда у него както мотивация за самоусъвършенстване и чувство за успешност, така и годност да носи отговорност за постъпките си.

Сред основните криминогенни рискове със семеен произход е отрицателното поведение на родителите, което затвърждава аморални и антисоциални поведенчески модели у детето. Когато е стабилизирано, то пряко се усвоява от детето като адекватно (нормално). Ако родителите осъзнато подкрепят положителни морални норми и ценности и официално ги изискват от детето, но в поведението си не ги следват, детето винаги проявява отклонения, защото копира поведенческия модел на авторитета или развива лицемерие и непостоянност.

Когато извършването на престъпление е интегрирано във функционирането на семейството и бива позитивирано или толерирано, е налице явлението ,,криминално семейство”. То представлява непосредствен криминогенен риск за детето. Осъждането на член на семейството повишава вероятността от извършване на престъпление.

Изследвания на затворници показват, че антисоциалното личностово разстройство е практически синоним на престъпно поведение и позволяват да се изведат някои основни характеристики на този тип:

манипулативност,

патологично лъжене и измами,

грубост и липса на емпатия, повърхностен афект,

слаб поведенчески контрол и липса на социално съзнание,

невъзможност за поемане на отговорност за собствените действия.

Формирането на такъв характер се свързва с родителското отхвърляне в ранно детство, липса на любов и непостоянни изисквания. Тази подгрупа на индивидуалните особености се отнася към първичните фактори, доколкото детето не може само да промени своята личност, която е в процес на оформяне.

Когато отрицателното поведение на родител е свързано със зависимост към психоактивни вещества (алкохол, наркотици, медикаменти и т.н.), детето формира дисфункционални поведенчески стратегии. Привързаността и уважението към родителите и авторитетите се заместват с фрустрация и озлобление.

Насилието в семейството също вреди на социализацията, независимо дали е пряко (конкретизирано върху самото дете) или непряко (практикувано в семейния контекст срещу член на семейството или цялото семейство и съпреживявано от детето). И в двата случая инструменталната агресия (физическо насилие) се заучава и формира агресивен стил на поведение. Психическото насилие значително увеличава риска от стабилизиране на поведенчески отклонения, независимо от формата на проявление и ангажираността на единия родител. Децата изложени на агресивен модел е по-вероятно да действат физически агресивно, отколкото тези, които не са изложени на такъв модел. Когато детето е малолетно, може дори да се говори за невъзможност актовете на насилие да бъдат възприети и оценени като такива. Насилието има широки граници на проявление – от различните видове психичен тормоз до физическото малтретиране, което може да прерасне в престъпление.