Понятие за стопански престъпления. Съпоставки между германската и българската уредба и практика увод всички разкрити и разследвани досега престъпления на „белите якички”

УВОД
Всички разкрити и разследвани досега престъпления на „белите якички” имат нещо общо помежду си. Те не са случайни, изолирани актове, „грешна стъпка” в живота на един човек и донякъде се отдалечават от схващането на углавното престъпление като социална патология - поведение на отделна личност с недобра социална интеграция, което се отклонява екстремно от обществените очаквания и наложения правопорядък и получава всеобща негативна оценка.

Стопанските престъпления съдържат структурирано поведение и са резултат от доброволно взаимодействие на замесените лица – субекти в стопанския оборот. Принципът за икономическа ефективност, респ. принципите на рационално участие в пазарните отношения обуславят не само легалното поведение на стопанските субекти, но и противоправното им такова. Тоест икономическото престъпление се схваща като една стопанска операция, метод за извличане на печалба. Затова всички онези фактори, които са способни да увеличат печалбата – специализация в дадена област, контрол и върху приходите и разходите, отчетност, привличане на експерти, сдружаване, взаимодействие с останалите в бранша, непременно намират място и при илегалните действия на участниците в пазара.

От друга страна, образуването на йерархични, по правило конспиративни криминални структури за планомерно, с разпределение на задачите и насочено към извличане на печалба вършене на престъпления, е характерно за организираната престъпност. Обективно организираната престъпност винаги предполага участието на множество извършители, докато стопански престъпления все пак могат да бъдат извършени и от отделната личност, макар че имат естествена склонност да прерастват в групови занимания. В този смисъл приложното поле на понятието „организирана престъпност” е по-тясно, защото трябва да отговаря на повече условия, включващи сдружаване, изпълнение на общи решения, съучастие. Погледнато от друг ъгъл обаче, стопанските престъпления са една от възможните цели на криминалното сдружаване и образуването на престъпни групи. Тоест конкретният „предмет на дейност” на една организирана престъпна структура може да бъде (и често е) вършенето на престъпления, които не могат да се определят като стопански, макар да са насочени към извличането на печалби – напр. разпространение и трафик на наркотици, трафик на хора, изпълнение на поръчкови убийства. Затова, макар и свързани, двете явления си имат самостоятелно битие и е трудно едното да послужи пълноценно за обяснение на другото.

На практика голямата част от този вид престъпления (имащите конкретен пострадал) гравитират около едно ядро – измамата в нейните различни проявни форми. Те обаче са толкова много, че е неудачно да се подходи синтезирано, с твърдението, че стопанското престъпление в същината си е една измама, нито пък да се изброят като в каталог всички деяния, отговарящи на това понятие. Освен това има и деликти, които не засягат конкретни лица, влезли в отношение с дееца (напр. престъпленията против свободната конкуренция, подкупът, престъпленията свързани с индустриалното замърсяване на околната среда). Въпросните деяния нямат конкретен, нямат даже определяем пострадал, нито дават възможност да се определят точно имотните вреди, за да е налице измама. Въпреки това, тези състави още първи прочит сякаш пасват много добре на понятието за стопанско престъпление.

Горното донякъде обяснява трудностите пред законодателя и административния нормотворец да се постигне изчерпателна дефиниция. Това не е сторено в Германия с първите законодателни усилия на Федералната република, които имат за цел да очертаят полето на т. нар. „стопанско наказателно право” (Wirtschaftsstrafrecht). Със едноименния закон от 1949г. (Wirtschaftsstrafgesetz vom 26.7.1949.) не е сполучило постигането на една материална дефиниция, а по-скоро са уредени критериите, по които бива различавано престъпното поведение в сферата на стопанството от административните простъпки, които не се наказват по углавен ред (вж. Mueller-Gugenberger/Bieneck – “Wirtschaftsstrafrecht’2006 §3, стр. 54-55)

Все пак нормата на § 74с от Закона за устройство на съдилищата в Германия (Gerichtsverfassungsgesetz - GVG) дава контури на понятието и помага за съставянето на работни дефиниции, с които си служат правоохранителните органи.

• 
  За престъпления по Закона за патентите, Закона за опазване на сортовете, Закона за обозначаване на търговските стоки, Закона за вкусовите образци, Закона за защита на конкуренцията, Закона за акциите, Закона за сдруженията, Закона за права върху изобретенията и др. закони с трудно преводими заглавия, насочени към защита правата на потребителите и дребните акционери.
  

• 
  За престъпления по законите за банковото, депозитното, кредитното и борсовото дело, както и по Закона за застрахователния надзор и Закона за търговия с ценни книги.
  
• 
  За престъпления по Закона за стопанството от 1954г., Закона за международното стопанство, Закона за валутното стопанство, както и за престъпления по други закони, нарушаващи митнически и данъчни разпоредби и правилата за финансовите монополи.
  
• 
  За престъпления по Закона за виното и Закона за храните.
  
• 
  За измама с публични субсидии, инвестиционна и кредитна измама, умишлен банкрут, облагодетелстване на кредитори или длъжници.
  
• 
  За престъпления против конкуренцията и подкуп в стопанския оборот.
  
• 
  За обикновена измама, компютърна измама, безстопанственост и злоупотреба с доверие (Untreue), лихварство, подкуп, доколкото за правилната преценка на случая изисква особени познания от областта на стопанския живот.
  

Описанието на делата, които са подсъдни на стопанските камари към Окръжните съдилища и последното изречение на т.6 са позволили на разследващите полицейски органи да стигнат до работна дефиниция на понятието „стопанско престъпление”, която им дава един чисто практически ориентир при разпределение на работата. Според тази дефиниция, редом с конкретно посочените в § 74с от GVG състави, стопанско престъпление ще е налице при тези деликти, които са извършени в рамките на действителна или мнима стопанска дейност, които извън увреждането на конкретно лице засягат стопанския живот, или могат да увредят общността, като за това се използват привидно законни форми, или се злоупотребява с възможностите на действащото право или отношенията на доверие в стопанския обмен и (или) тяхното разследване изисква специални икономически познания – вж. Wirtschaftskriminalitaet BKA - Herbsttagung, 2002, стр. 32 и Andreas Hey – Die oekonomische Analyse ausgewaehlter Wirtschaftsstraftaten 2004. стр.29-30.

Практически, вариантите за наказателно-правна квалификация на поведението, което отговаря на горното описание не са толкова много. В крайна сметка обвинението най-често би било формулирано по някой от изрично посочените в § 73с от GVG състави. Ползването на този ориентир обаче е важно за разследващите органи и прокуратурата, защото им позволява още в самото начало на разследването, когато е рано за прецизни юридически формулировки, да вземат решение дали делото да бъде поето от специализираните структури.
ІІ. Още преди да се роди горната работна дефиниция без научни претенции, юриспруденцията в Германия е предлагала юридически по-обосновани и синтезирани теоретични определения на явлението. Така според Ostendorf стопанската престъпност обхваща цялата палитра от деликти, чрез които съществуващата икономическа система се използва за криминални цели. Друг автор - Marschdorf предлага определение, което изхожда от белезите на изпълнителното деяние. Според него стопански престъпления са тези, които се извършват чрез разнообразни действия, замислени и използвани от дееца така, че при упражняване на дейността му да си набави предимство или облага за сметка на друга личност чрез използване на неистина или премълчаване на истина.

Общотеоретичният подход обаче не е съвсем полезен за достъпно и нагледно очертаване границите на стопанското престъпление. Формално-юридически те трябва да бъдат съобразени и с понятията „умисъл”, „имотно увреждане”, „въвеждане в заблуждение чрез лъжливо представяне или премълчаване на съществени факти”, „измамливо поведение” и „набавяне на облага”, проявявани заедно и по отделно в различни престъпни състави. Налагането на един неконкретен теоретичен модел към живите казуси, когато са все още в процес на изясняване е трудно за практиците от досъдебното производство, които се нуждаят от начална отправна точка, за да организират провеждането на разследването.

За социологията изходна точка е личността на извършителя и възможностите да бъде съставен един типаж. Определено стопанските престъпления дават добра почва са обобщения по този признак. Именно социологията е създала през 30-те години на миналия век класическото понятие „white-collar-crime” (престъпление на „белите якички”). Тази словесна находка се приписва на американския психолог и социолог Sutherland. Целта й без съмнение е да отграничи определен тип користни престъпления, които съвсем не са предизвикани от материална нужда. Техни автори са лица от горните социални и икономически слоеве и деянията са извършени в рамките на упражняваната от тях професия. Ето как се оформят четири признака, които дават най-старото социологическо определение на понятието „стопанско престъпление” Те са нарушаване на наказателния закон (1) от почитана и високопоставена личност (2), която произхожда от горните слоеве на обществото (3) и върши престъплението в рамките на професионалната си дейност (4).

Макар и класическо, горното определение е било и бива критикувано тъкмо с аргумента, че не отговаря на обществено-икономическите условия, които са се променили от времето на създаването му насам (вж. напр. Steve Tombs в сборника „White-collar-crime research. Old views and future potentials”, 2001., стр. 28). Спори се, че високото социално положение и „почитта”, която трябва да предизвиква извършителят със своите качества и успехи, не са надеждни критерии, защото са много относителни. За днешната социология престъпността на „белите якички” все повече се доближава до една „професионална” престъпност на служители, облечени с доверие и злоупотребили с него, без да е толкова значим фактът какво е мястото им в социалната стълбица и дали се радват на всеобща почит. Така са се родили и новите понятия „occupational crime” и „corporate crime”, т.е. престъпления, свързани с професионалната позиция и корпоративните отношения. Макар и не така атрактивни, като определението на Sutherland, те сякаш по-добре пасват на съвременните белези на стопанското престъпление.

Криминологичната наука, която е по-близка до наказателното право и стои между него и социологията, стига до свои емпирични определения за стопанския деликт. Донякъде изненадващо те са доста по-широки от социологичните дефиниции и обхващат всяко противоправно събитие в стопанския обмен между участниците в икономическия живот. Тук се отнасят не само съставите на престъпления, но и административните нарушения и дори погазването на гражданско-правни норми, които водят до основания за търсене на отговорност за небрежност или обезщетяване на вреди, включително и от изкуствени правни субекти – юридически лица.

Същият метод обаче се използва и от правната теория, при разработването на понятието „стопанско наказателно право” (Wirtschaftsstrafrecht). Изходното разсъждение е, че широкото понятие обхваща всички нарушения на правилата за функциониране на стопанството, които са скрепени с публично-правни санкции и са повод за упражняване на държавна принуда. В този смисъл авторите определят и градацията „пред-, квази-, и криминално наказателно право”, в зависимост от това дали се предвижда налагането на углавно наказание за престъпен състав, или административно наказание за простъпка с по-лека тежест. (вж. Mueller-Gugenberger/Bieneck – “Wirtschaftsstrafrecht’,2006, стр. 48-54).

Статистически погледнато, деянията от този вид не са част от масовата престъпност. Въпреки това „квотата” на причинените щети от подобни престъпления е изключително висока и ги характеризира като силно вредоносни. Изводът може да се направи дори само на база разкритата и наказана престъпност с непосредствени материални последици. Той би бил още по-категоричен, като се има предвид относително ниската разкриваемост на икономическите престъпления. Освен това някои от вредите не са измерими в абсолютни стойности. Такива са например причинените с престъпленията против конкуренцията, картелните съглашения и пр. Точното изчисляване на вредите се затруднява и от факта, че някои от вредите имат директен характер, а други се формират опосредено – зависят от допълнителни фактори, различни от престъпното деяние, например по какъв начин са употребени средствата, „спестени” при укриване на данъци.

Освен материални, могат да настъпят и нематериални щети, които също са стопански значими. Специално значение имат загубата на търговски имидж, или доверие в търговския оборот, както и намаляването убедеността, че държавата е способна да поддържа справедлив регламент в пазарните отношения.
ІІ. Обединяваща черта на стопанските престъпления е тяхната висока „заразност”. Германската правна теория обозначава с този термин обстоятелството, че всеки успешен опит на един пазарен субект да си осигури по-добра позиция на пазара с престъпни средства, прави останалите в бранша неконкурентно способни. За да задържат позициите си те не могат да разчитат на легални средства и прибягват до същия тип противоправно поведение – картелни съглашения, подкупи, наговаряне на оферти. Понеже тази верижна реакция протича под действието на рационални, икономически катализатори, не е възможно да й се противостои само със средствата на наказателното право. Тук основна роля следва да играят различните надзорни инстанции в съответните браншове – сметни централи, вътрешни ревизии, одиторски комисии и пр.

В Германия неефективността на контролните механизми се определя като хранителна среда на явлението и се обяснява с няколко причини. Ролята на „външни проверяващи” там е поета от независимите одитори (Wirtschaftspruefer). Силната конкуренция в този бранш налага намаляване на разходите, респективно обхвата на проверяваната материя, съсредоточаване на проверката в т.нар. „рискови зони”, които биват определени от одитора. Извън тях контролът се оказва неосъществен. За одиторите важи специална разпоредба от германския наказателно-процесуален кодекс - § 53, която ги задължава да не разгласяват фирмени тайна, станали им известни по време на одита и е условие за отказ да дават показания като свидетели. Одиторите докладват резултатите само на управляващите проверявания стопански субект и неговите контролни органи, върху които тежи задължението да информират правоохранителните власти в случаи на тежко нарушение. Как се разбира това задължение в стопанското ръководство е съвсем друг въпрос, особено ако констатациите уличават именно ръководството. От друга страна, при проява на повече ловкост при компилиринето на информацията, недобросъвестните стопански ръководители си осигуряват положителни заключения на одита по рискови свои проекти. Наличието на одиторски подпис и печат тогава се използва за привличане на финанси за осъществяване на проекта и при невярно представяне на риска, но с малка опасност за предприемача да бъде обвинен в нарушение или престъпление.

Нормативната наука наказателно право, обаче, като че ли не е в състояние да формулира дейцовото качество така, че да го превърне в белег от обективната страна на всяко стопанско престъпление. Причината е в многообразието на проявните форми и твърде „отворената” дефиниция на понятието стопанското престъпление. Съставите, по които то може да се квалифицира според германското право, са най-многообразни. Повечето от тях не поставят специални изисквания към субекта. Други стопански престъпления могат да бъдат извършени само от този, който притежава качеството „носител на публична служба – Amtstraeger” по §11 ал.2 от ГНК, а за неговото определяне важат и функционални критерии, както ще стане дума по-долу.

Все пак повече от ясно е, че извършител на стопанско престъпление не може да се окаже който и да е, а е нужно деецът да притежава такива свойства, които да го свържат с общественото отношение, бранено от наказателно-правната норма. Немалко състави на икономически престъпления по германското право, които условно можем да наречем „специални” заради мястото им в отрасловите закони, изрично поставят изискване за определено качество на дееца. Така нормите на §§ 82 и 84 от Закона за дружествата с ограничена отговорност (GmBHG) уреждат наказателна отговорност за неправомерни действия на управителя на търговско дружество и на члена на представителен колективен орган.

За отбелязване е и приносът на съдебната практика, посредством който се набляга върху действителната, на формална връзка между дееца и засегнатия обект. Този принос може да бъде илюстриран тук с един пример. Като основание за търсене на наказателна отговорност за стопански престъпления, съдебната практика е развила фигурата на „фактическия управител”, т.е. този, комуто на практика е поверено управлението на делата на предприятието, независимо че официално не е упълномощен или избран на ръководен пост. Систематизирани са дори критериите, по които следва да бъде разпознато такова лице, преди да му се признае качеството субект на стопанско престъпление.

1. Когато има непосредствено увреден (напр. при престъпления против собствеността – измама във всичките й форми, безстопанственост и злоупотреба с доверие), неговото поведение сякаш способства за изчерпването на престъпния състав. Това се дължи на интерактивните икономически взаимоотношения и между извършител и пострадал, които в крайна сметка окончават с настъпването на противоправния резултат. Щом и двете страни със свои волеви действия са довели случката до там, то и степента на съпричиняване при тези престъпления е сравнително висока. В германската литература това съпричиняване бива наричано условно „вина на жертвата” и в практиката често се изтъква като довод за оневиняване на извършителя. Криминологично може да бъде защитена дори следната теза: извършител и пострадал си приличат толкова много, че някои „жертви” на икономически престъпления само поради случайност не са се оказали в положението на извършители. Те иначе биха направили без особени скрупули всичко, за да продължи „ефектът на доминото” и след тях, с цел друг да понесе негативните последици от поредицата неправомерни стопански актове, а те самите да профитират, но просто не са получили шанс.

2. При липса на горната непосредствена връзка, между извършителя и жертвата винаги има дистанция, която може да се окаже и времева, и пространствена. Пострадал в тези случаи се оказва държавата, анонимният потребител, данъкоплатецът, жителите на определен регион. Твърдението важи в най-голяма степен за онези състави на икономически престъпления, които имат по-абстрактен обект на защита – напр. държавния фиск, потребителските права, принципът на пазарна конкуренция. Най-типичните стопански престъпления с анонимен пострадала са подкупът и другите корупционни актове. В подобни случаи и трудностите пред успешното провеждане на наказателното производство са повече, тъй като процесът страда от недостиг на доказателствени средства и невъзможност да определи точния размер на щетите. Или както е обобщил германският автор Poetring: „…колкото по-абстрактен е обектът на наказателно-правна защита, по-малко е застрашаването на индивидуални права, по-голяма е дистанцията между жертва и извършител, по-анонимен е пострадалият, толкова по-малки са шансовете за ефективно наказателно преследване”.

3. С методите на други науки, с които наказателното право граничи – социология и криминология, може да бъде изведена още една особеност при стопанските престъпления. Някои германски автори я наричат „ефектът на Робин Худ” и тук се има предвид драстичната разлика в отношението, което срещат жертвите на грубата насилническа престъпност, от една страна, и конкретните пострадали от флагрантната, „изпипана” икономическа престъпност. Докато първите получават съчувствие и съпричастност, към вторите отношението е по-индиферентно, а понякога, когато пострадалите са от социалната и икономическа върхушка или представители на корпоративния капитал, солидарността е по-скоро за извършителите. В случаите, когато липсва конкретен пострадал, по-трудно се осъзнава вредния ефект от престъплението за общността, което също влияе върху възприемането и осъдителната оценка на деянието.

Практически в Германия още в изминалите десетилетия са се опитали да намерят решение, като са включили в щата прокуратурата икономически експерти. При разследвания на стопански престъпления те проучвам материалите редом с прокурора и го подпомагат с експертни становища. По същество се стига до разширяване границите, в които прокуратурата упражнява своя собствена компетентност, за което ще стане дума и по-долу. В сравнение с привличането на външни експерти на хонорар това се е оказало много по-рентабилно от гледна точка на разходите. Проблемите обаче могат да бъдат пренесени във фазата на съдебното производство, защото се поема съществен риск тези експертни становища да бъдат игнорирани, поради обвързаност на експерта с една от страните.