Академично сдружение на психолозите проект
Изтегляне 3.69 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- § 10. ПРОБЛЕМИ НА РЕСОЦИАЛИЗАЦИЯТА И СОЦИАЛНАТА ИНТЕГРАЦИЯ НА ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
- ГЛАВНИ НАКАЗАНИЯ
|
АКАДЕМИЧНО СДРУЖЕНИЕ НА ПСИХОЛОЗИТЕ ПРОЕКТ “Социално интегриране на нерецидивистите в постпенитенциарния период "Място под слънцето" тодор минев ОСНОВИ НА ПЕНИТЕНЦИАРНАТА СОЦИАЛНО-Възпитателна РАБОТА И ПРОБАЦИОННАТА ДЕЙНОСТ Велико Търново 2003 Автор:
Доц. Д-р Тодор Минев Рецензент: Доц. Д-р Илия Стойков Научен редактор: Доц. Д-р Минко Хаджийски Изданието се осъществява с финансовата подкрепа на Фондация “Отворено общество”, програма “Colpi” Издателство “Фабер” 2003
съдържание§ 1. ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ЗАТВОРИТЕ И РАЗВИТИЕ НА ПЕНИТЕНЦИАРНАТА НАУКА В БЪЛГАРИЯ
§ 2. ПРАВНИ ОСНОВИ НА СОЦИАЛНО-Възпитателната РАБОТА В системата за изпълнение на наказанията
§ 3. ОРГАНИЗАЦИОННИ ОСНОВИ НА ВЪЗПИТАТЕЛНАТА И СОЦИАЛНАТА РАБОТА В МЕСТАТА ЗА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА
§ 4. Пробацията и медиацията като АЛТЕРНАТИВИ НА ЛИШАВАНЕТО ОТ СВОБОДА
§ 5. ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА ПЕНИТЕНЦИАРНАТА и Пробационна СОЦИАЛНо -възпитателна РАБОТА
§ 6. КОНЦЕПТУАЛНИ ОСНОВИ НА СОЦИАЛНО –ВЪЗПИТАТЕЛНАТА РАБОТА В МЕСТАТА ЗА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА
§ 7. социално-психологически основи на ПЕНИТЕНЦИАРНО - ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ ПРОЦЕС
§ 8. методически основи на индивидуалното третиране на осъдените (работа с индивидуален случай)
§ 9. МЕТОДИЧЕСКИ ОСНОВИ НА специализираната ГРУПОВА РАБОТА С ОСЪДЕНИТЕ
§ 10. ПРОБЛЕМИ НА РЕСОЦИАЛИЗАЦИЯТА И СОЦИАЛНАТА ИНТЕГРАЦИЯ НА ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
§ 11. Практечески подходи към ресоциализацията на извършителите на престъпления в пенитенциарния и постпенитенциалния период.
§ Приложения § 1. ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ЗАТВОРИТЕ И РАЗВИТИЕ НА ПЕНИТЕНЦИАРНАТА НАУКА В БЪЛГАРИЯ* І. Възникване на наказанието лишаване от свобода. В най-дълбока древност посегателствата срещу членовете на рода и имуществените блага се наказвали по пътя на частното отмъщение. След възникването на държавата, частното отмъщение постепенно отстъпило своето място на правната санкция1. Социалните потребности налагали да се наказва не само предателството, което пряко засягало интересите на самата държава, но и редица други провинения.Част от тези функции държавата осъществявала чрез полицията, за която може да се каже че "е стара колкото самата държава"2 Полицията обаче била само един от елементите на публичната власт, която се състояла не само от въоръжени хора но и от веществени придатъци, затвори и учреждения за принуда от всякакъв вид, които родовото общество не познавало"3 Древни паметници свидетелствуват, че индусите са познавали затвора като място за лишаване от свобода, където са прилагали дори и изправителни средства. В Египет са съществували затвори още по време на фараоните. В Гърция са запазени затворите в Атина, където са били затворени Милтияд и Сократ. В Рим по времето на Сервий Тулий е съществувал подземен затвор, наречен Тулиянум. Той имал формата на пресечен конус и първоначалното му предназначение било да служи като резервоар за водоснабдяване на Капитолия. Цицерон описва затворите в Сицилия и жестокостта на един от господарите им Ликтор Цестиус, който вземал подкупи от осъдените на смърт, за да бъдат убивани с един удар, а не с няколко мъчителни и тежки наранявания. Широко известни са някогашните затвори в Сиракуза, наречени латомии. Те представлявали здрави постройки без покрив, в които затворените били оставяни на дъжд, слънце, вятър и студ. Пещите в Монца имали формата на фурна, построена така, че настанените нямали възможност да стоят изправени.4 През този начален период на възникване на затворите и през епохата на Средновековието, те били синоним на мъчителни телесни и душевни страдания, съпроводени с поставянето на затворниците в окови, с приковаването им за зидове или каменни стълбове във влажни и мрачно подземия и погреби. За някакви грижи от страна на държавата и обществото и дума не могло да става. В най-добрия случай на затворниците е давано постеля от слама, която не се сменявала до загниването и. Болните умирали там, където са лежали, оковани във веригите си и труповете им били оставяни при другите затворници до разлагането им. Затворът бил познат и на Първата българска държава. В редица царски грамоти (хрисовули) се споменава за съществуването на повинности, ангарии, с които се облагало българското население в полза на държавната и централна администрация. Такава повинност била пазенето на тъмници или така наречената "темници блюсти". Трудно е да предложи, че са строени специални сгради за затвори. Селищата тогава са били образувани от леки постройки и за тази цел са използувани царските или болярски палати, манастирите, крепостите и др. През 1205 год., Калояновия пленник Балдуин бил затворен в кулата в Царевец, която е запазена и до наши дни. След падането на Търновското царство под турска власт, пожаленият от палача български патриарх Евтимий бил затворен в Бачковския манастир, което идва да покаже, че там са съществували условия и е използуван за тази цел и преди поробването. За вътрешното устройство на старобългарските затвори, освен от наименованието им "тъмници", можем да съдим от западните затворнически помещения в Хрельовата кула на Рилския манастир. Основното и предназначение било да служи като отбранително съоръжение, но заедно с това тя била използувана и за затвор. Мрачните и влажни приземия, в които той се помещавал, с вградените метални скоби, за които се оковавали осъдените, свидетелствуват, че положението на затворниците не било по-различно от това, което ни е известно за другите държави.
През годините на робството на органите на местното българско самоуправление е било предоставена предоставена власт да прилагат единствено нормите на обичайното наказателно право. Някои по-незначително правонарушения - дребни кражби, повреждане на чужд имот, обиди и др., извършени от правонарушители българи и насочени срещу права и имущество на самото българско население били подсъдни на така наречения старейски или кметски съд. Обичайното наказание, което се налагало в такива случаи било бой. На много места се практикувало публичното заклеймяване на провинилия се и показването му на цяло село, за да го види "малко и голямо". Рядко се използувало запирането и то повече като предохранителна мярка, която имала за цел да обезпечи явяването на обвиняемия пред старейския съд. Провинените са били запирани в някоя частна къща, обор или плевня. Запреният трябвало да се грижи за прехраната си. Обикновено близките му носили храна. Провинените жени били запирани в къщата на свещеника.5 Тежките престъпления се наказвали от турските съдилища. В повечето случаи провинилите се първоначално били задържани в конака - държавно здание в населеното място, където са били съсредоточени административните служби, а след осъждането им са изпращани в големите турски градове, където имало затвори - Цариград, Пловдив, София, Солун, Одрин и др. Турската власт широко използувала заточението като вид наказание. То се заключавало в принудително отдалечаване на осъдения от страната, в друга далечна област, където се подлагал на каторжен, унищожителен труд. По своята репресивна същност заточението многократно превишавало лишаването от свобода, тъй като освен изолацията от обществото, включвало и преустановяването на всякакви връзки с близки и роднини. В болшинството от затворите оградни стени не съществували. Такава роля играели стените на килиите. Само в по-големите затвори, какъвто бил Сливенския затвор имало вътрешен двор, който служел за разходка. Там имало още "добра градина, насадена с цвете, по средата с резервоар с вода, гдето свободно можеха да се перат затворниците". Основно средство за поддържането на реда и дисциплината бил боят. Принципът бил "колкото по-голямо е мястото като Ловеч, Търново, Русчук, толкова повече бой няма и обратно". Изолираните затворници се оковавали с дебели железни халки един за други за вратовете и посредством синджири се завързвали за прозореца. Описаното състояние на затворите по време на робството дава основание най-общо да се направи извода, че държавата не полагала никакви грижи за тяхното функциониране. Съдържанието на лишаването от свобода се изчерпвало с най-обикновеното затваряне на осъдените, без възможности за прилагането на каквото и да било поправително въздействие. ІІІ. Хуманитарен период в развитието на затворното дело в международен мащаб и отражението му при формирането на българското буржоазно пенитенциарно законодателство. В края на ХVII и началото на ХVIII век в международен мащаб са започнала една реформа в областта на затворното дело. Построили се първите изправителни заведения, отначало за деца, а по-късно и за възрастни. "Мълчание и послушание" бил девизът на непълнолетните. Поставило се началото на диференциация на затворниците, като първите стъпки в тази насока били отделянето им по пол и възраст. В някои затвори се въвел принципа на задължителната работа. Още в 1596 г. в Амсетрдам бил построен затвор за мъже, а на следващата година и за жени. В помещенията се настанявали 4 до 12 затворника, които били задължени да работят и били подложени на религиозно възпитание. През 1667 год., свещеникът Фелипо Франки построил във Флоренция поправителния дом за деца. Такива заведения били открити в Генуа през 1656 г., в Рим през 1704 г., в Германия и др. Монахът Мобильон предложил за първи път затворниците да се изолират помежду си, за да могат да се разкаят. Дълги години разкаянието е било основната цел на наказанието лишаване от свобода, което е свързано с голямата роля на църквата в областта на затворното дело през този период. От тук произтича и латинската дума "поенитенциариус" която в широк смисъл означава "място за разкаяние". В буквален превод тя има значението на католическо учреждение, което освобождава от известни задължения вярващите и опрощава греховете. В литературата често пъти вместо термините "затвор", "затворно дело", "затворна наука", се употребяват като единтични термините "пенитенциария", "пенитенциарно дело", "пенитенциарна наука" и т.н. Макар и с редица уговорки те се използуват и от социалистическата наказателно-изпълнителна литература. Англичанинът Джон Ховард станал родоначалник на едно масово реформаторско движение, насочено към подобряване на условията за живот и поправителна дейност в затворите. През 1777 год., той публикувал съчинението си "Състояние на затворите", в което изложил личните си впечатления от видяното в редица европейски държави и успял да заинтригува интереса по повдигнатите въпроси на много правителства и видни личности по онова време. Като резултат главно от пропагандата на Ховард в Съединените щати и Англия започнали да се прилагат първите пенитенциарни системи. В гр. Филаделфия (САЩ) се образувало дружество за работа по състоянието на затворите. Наскоро след това в щата Пенсилвания се приложил принципа на строга килийна изолация на затворниците по пол, възраст и личностни особености. През 1790 год. във Филаделфия бил построен специален затвор съобразно изискванията на този принцип. Пенсилванската (Филаделфийска) килийна система премахвала отрицателното влияние, което осъдените си оказвали взаимно в процеса на общуването помежду си. Тази безспорно положителна черта обаче, била свързана с отчуждаването на затворниците от човешка среда, а липсата на условия за работа водела до продължително бездействие, което ги осакатявало духовно и физически. По същото време в гр. Оборн (щата Ню Йорк) в различие от Филаделфия започнало прилагането на друга система, в основата на която останало нощното килийно изолиране, но се въвела обща дневна работа при пълно мълчание. Разговори се допускали само във връзка с производството. Оборнската система внесла едно чувствително смекчение на строгия килиен режим. С нея значително се съкратило времето на мъчителната самота. Осъдените много по-силно почувствували ограниченията, на които били подложени във връзка със спазването на реда, тишината вън и вътре в работилниците, в столовата, по време на разходка и др. Идеите на реформистите бързо намерили почва в Европа. През 1840 г., англичанинът Маконечи, съставил своеобразна прогресивна система за дългосрочните наказания лишаване от свобода. Нейната същност се заключавала в постепенното подобряване на първоначалните условия за изтърпяване в зависимост от поведението на осъдените и остатъка от наказанието. Тази система за пръв път била приложена от Уолтър Крофтон и съчетавала в себе си предимствата на предишните две системи. Според Ирландската система изтърпяването на наказанието се разделяло на три степени (етапи). Първият етап бил с продължителност 9 месеца и се характеризирал с единичното килийно изолиране. След изтичането му затворникът се превеждал в друг затвор, устроен на принципите на Оборнската система. В него затворникът преминавал през 4 категории. Поведението се оценявало с точки определяни от администрацията. В зависимост от точките, затворникът постепенно преминавал от "изпитанието" в следващите три категории, които се отличавали помежду си с подобрения в условията за спане, храна, ползуване на кореспонденция, свиждане и други.* В България, Руско-турската освободителна война от 1877/78 год., довела не само до обявяването на национална независимост, но изиграла ролята на буржоазно демократична революция. Важен момент от управлението на княз Дондуков бил изработването и приемането на Търновската конституция от 1879 год. Особен интерес за затворното дело представляват серията нормативни актове, регламентиращи дейността на полицията и съдилищата. В периода 1878/79 год., княз Дондуков утвърдил последователно "Временни правила за устройство на полицията в Княжество България", "Инструкция за младшите жандарми", "Временни правила за устройство на съдебната част в България" и др. Завършващ етап от нормативното изграждане на затворната система у нас били утвърдените на 29. I. 1879 г. Привременни правила за учреждение на затворите". Управлението на затворите се възложило на Министерство на вътрешните работи. Според правилата за устройство на съдебната част, задържането под стража се осъществявало в: 1. помещенията при полицейските участъци за кратко време до изпращането им другаде; 2. полицейските затвори, за задържаните по разпореждане на администрацията; 3. окръжните и губернски затвори, за задържане по съдебни дела и осъдените. Привременните правила определяли в окръжните затвори да се настаняват до 20 затворника, а в губернските до сто.* Тяхната издръжка се поемала от държавата, като изразходваните суми били за сметка на държавната хазна. Единично затваряне в отделни килии било предвидено само за подследствените. В общи помещения отделно се настанявали подсъдимите от осъдените, мъжете от жените и осъдените за тежки престъпления. Затворените за дълг се считали за отделна категория и се настанявали в специални за тях помещения. Същото важало и за бременните жени. На практика обаче обективните възможности позволявали само разделно настаняване на мъжете от жените. С разрешение на окръжния началник или политмайстера, обвиняемите за тежки престъпления и склонните към бягство можело да се оковават във вериги. На затворниците било забранено пушенето, употребата на спиртни питиета, хазартните игри, песните и псувните. Те били длъжни да пазят чистота, често да се перат и да проветряват помещенията. В определено от администрацията време имали право на разходка през деня. Работата била обявена за задължителна. Изключения се допускали за осъдените за дълг и духовните лица. Допускало се по възможност в затворите да се устройват работилници, в които "затворниците да се занимават с разни работи и ръкоделия, като се избират такива работи, които колко годе да ги занимават, да не им позволява да преминуват времето си в празност, да ги приучват към ред, към почтеност, щото те като се върнат в своето общество да бъдат полезни на себе си и на семейството". От заработването се приспадала стойността на вложените материали, една част се заделяла за подобряване на храната, а останалите суми се начислявали в полза на затворника. Начело на затворническата администрация стоял "смотрител", който както показва и наименованието на длъжността му имал ограничените функции да контролира работата на надзирателите и да следи за спазването на реда и дисциплината от затворниците. На надзирателите била поверена вътрешната охрана и воденето на отчетността на постъпилите и освободени затворници. Външната охрана се осъществявала от войската, а религиозното възпитание от свещеник, който получавал възнаграждение от затвора, но не бил член на затворническата администрация.
През 1891 год. по времето на Стефан Стамболов* управлението на затворите било прехвърлено от Министерството на вътрешните работи към Министерството на правосъдието. Юридическите последици от преминаването към Министерство на правосъдието, намерили отражение в утвърдения с княжески указ от 17.08.1893 год. нов "Правилник за окръжните затвори", който отменил "Привременните правила за учреждения на затворите". По силата на този Правилник прокурорът бил въздигнат в орган на затворническа администрация. Всички клонове на службата в затвора изпълнявали своите функции под надзора на прокурора. Той бил длъжен да следи за правилното прилагане на законите, правилниците и разпорежданията на Министерство на правосъдието, имал право да уволнява и назначава една част от персонала, да издава разпоредби относно носенето на службата, разпределението на затворниците по помещения и на времето им през денонощието, имал дисциплинарна власт както по отношение на затворниците, така и по отношение на персонала, бил длъжен да следи за храната, работата в стопанствата и работилниците към затвора. Във всеки затвор, "доколкото е възможно" се създавали следните отделения: I II а) за подследствени и а) за задържане за дълг подсъдими, б) за чужденци б) за задържани за глоба в) За затворници, които се пре- пращат от един затвор в друг
за задържане военни лица за всички останали Жените се настанявали в отделно обособено за тях помещение.* В затворите, в които техният брой е по-малък, надзирателки не се назначавали. "Женското отделение се поверявало на жената или на някоя друга роднина на директора или на някой от надзирателите". Обособяването на самостоятелен затвор за жени не се предвиждало. Отделно се настанявали невръстните от единия и от другия пол, без да се определят възрастови граници. Вътрешният ред, разпределението на времето през денонощието и др. се определяли за всеки затвор поотделно, в зависимост от специфичните му особености. За извършилите дисциплинарни нарушения, Правилникът предвиждал следните дисциплинарни наказания: а) лишаване от работа, разходка, свиждания, кореспонденция и други блага; б) туряне на хляб и вода за не повече от 8 дни; в) задържане в уединена килия до 7 дни. По отношение на работата, Правилникът бил допълнен с една съществена забрана да се "употребяват затворници за каквато и да бъде работа по надзора, да им се повярва някой ключ, да им се дава някоя власт над техните съзатворници". За пръв път била предвидена нормативна възможност към затворите да се разкриват училища. Предназначението им било в тях да се преподава "първоначално учение". Учениците се избирали от директора и прокурора "измежду тези, които са способни на това". Заедно с училищата се предвиждало и създаването на библиотеки. Директорът на затвора заменил бившия смотрител, като промяната на наименованието била свързана с промяна и в съдържанието на осъществяваната дейност. Под надзора на прокурора при окръжния съд, директора пряко ръководел цялостната работа в затвора. Той контролирал и носел отговорност за състоянието на охраната, извършените бягства и престъпления в затвора, организирал и ръководел работата на затворниците, отговарял за дисциплината на служителите, разпределял задачите между тях и следял за правилното им изпълнение. В първите години от действието на Правилника, директорът бил подпомаган от помощен персонал, състоящ се единствено от главен надзирател и надзиратели. По-късно* били разкрити допълнителни щатни длъжности. Особени изисквания да заемане на длъжност в затворите не се предвиждали. Освен това да са здрави, физически годни и политически удобни, образователен ценз бил необходим само за директора - да има средно или основно образование, известен стаж в държавния апарат или като офицер във войската. Като гаранция за състоятелност при встъпването в длъжност се изисквало внасянето на известна сума, в размер на около една месечна заплата По-късно със Закона за държавните служители изискванията за заемане на чиновническа длъжност въобще нараснали преди всичко по отношение на образователния ценз. Надзирателите били длъжни да носят униформа, която се закупувала за сметка на държавата. Често пъти обаче поради липса на средства, те носели собствено облекло, което на определени периоди получавали като компенсация по няколко метра плат. Директорът също бил длъжен да носи униформено облекло, което обаче осигурявал за своя сметка. Той и семейството му се ползували от особена привилегия да живеят в затвора.* За останалите служители това можела да бъда разрешено само от Министъра на правосъдието. В случай на заболяване надзирателите можело да бъдат гледани в затвора. Те ползували храна по нормите, определени за болните затворници. V. Видове затвори според Наказателния закон от 1896 г. С приемането на първи български Наказателен закон през 1896 год.6, окончателно била изградена затворна система у нас и определени видовете затвори, в които се изтърпявало наложеното наказание. Въпреки многобройните промени в наказателното законодателство, тя останала непроменена до 9. IХ. 1944 г. В чл. 13 от Наказателния закон била установена следната система на наказанията:
Изтегляне 3.69 Mb. Сподели с приятели:
|